Нора Робъртс
Победа на сърцето (6)

Шеста глава

Както винаги, на старта имаше невъобразим шум и много хора. Лекият непрекъснат дъжд ни най-малко не бе попречил на зрителите. Небето беше оловносиво и безкомпромисно. Изобщо нямаше надежда за просветление. Гумите бяха сменени с такива за дъждовно време.

Фокси стоеше пред мивката в празната женска тоалетна и се опитваше да измие от устата си вкуса на гадене. С привичен жест се напудри и пооправи грима си. Дланите й все още бяха горещи и мокри от пот и тя машинално ги постави под студената вода. Високоговорителят не проникваше чак дотук. Знаеше, че до старта има само няколко минути. Грабна фотоапарата и забърза навън. Тъй като вниманието й беше заето, не забеляза Ланс, докато той не застана до нея.

— Най-после успях да се приближа до теб малко повече от обикновено — забеляза Ланс и Фокси го погледна, а тълпата я притисна към него. Усмивката му изчезна, когато хвана ръцете й. — Но ти си студена като лед! — рече той и я издърпа в тесния коридор.

— По дяволите! Остави ме! Трябва да вървя — протестира тя. Краката й все още не бяха съвсем стабилни и почти се огъваха. — Всеки момент ще стартират.

Без да й обръща внимание, Ланс постави ръка на брадичката й и я обърна към себе си. Очите му бяха присвити и загрижени. По лицето й нямаше и следа от руменина, а нанесеният грим изобщо не го заблуди.

— Ти си болна — думите му прозвучаха почти като обвинение, докато я подпря на стената. — Не можеш да излезеш навън в това време, когато си болна — обгърна с ръка кръста й и я поведе, а Фокси се опита да се съпротивлява. Въздухът се изпълни с грохота на ревящи мотори.

— Моля те! — извика тя и безуспешно се опита да се пребори с него, ядосана от намесата му. — Та аз съм болна преди всеки старт, ала не го пропускам. Остави ме да вървя, разбра ли?

Изражението му се промени бързо от изненада и недоверие в ярост. Хваната неподвижно в капана между него и стената, Фокси видя промяната и осъзна, че бе направила грешка с признанието си.

— Ще бъде най-добре за теб, ако този път го пропуснеш — рече твърдо той, след което почти я вдигна и я понесе през редовете. Тя почувства прегръдката му и се отпусна. Мълчаливо го остави да я внесе в ресторанта под главните трибуни.

— Кафе — нареди Ланс на сервитьора и я сложи да седне в ъгловото сепаре.

— Виж какво, Ланс — подзе Фокси, след като събра достатъчно сили, за да заговори.

— Млъкни — гласът му бе тих и изпълнен е толкова безпокойство, че тя замълча. Беше го виждала ядосан и преди, но това беше много отдавна. Устните му бяха свити в безкомпромисна линия, а гласът му трепереше от гняв. Ала очите му, които бяха станали тъмносиви, я накараха да си замълчи.

Ресторантът беше празен и почти защитен от шума, който гърмеше навън. Имаше сива стена от мъгла зад прозорците, набраздявана единствено от тънките струи дъжд, които се стичаха по тях. Фокси гледаше как вятърът огъва клоните на близкия кипарис. Сервитьорът постави кана кафе и две чаши пред тях на масата и изчезна, без дори да направи опит да им сервира. Очите на Ланс му казаха красноречиво да ги остави сами. Доловил напрежението, което той излъчваше, Фокси го загледа как налива кафето в чашите. Учудването започна да взема връх над раздразнението й. Защо, по дяволите, прави това, запита се тя.

— Изпий си кафето — нареди Ланс.

Веждите й се вдигнаха при тази команда.

— Тъй вярно — отвърна заядливо Фокси и вдигна чашата.

В очите му проблесна нова светкавица.

— Не ме ядосвай, Фокси.

— Ланс! — тя остави кафето и се наведе към него. — Какво ти става?

Той наблюдаваше лицето й, преди да отпие от своето кафе, горещо и черно. То беше бледо и това подсилваше безпомощността й. Очите й бяха млади и уплашени.

— Как се чувстваш? — попита я Ланс, като извади пура и запалка.

— Добре — отвърна по инерция Фокси. Забеляза, че не запали пурата, а само я завъртя между пръстите си. Отново настъпи тишина. Но това е смешно, реши тя и отвори уста да поиска обяснение.

— Значи си болна преди всяко състезание? — изпревари я неочаквано той.

Фокси се поколеба, преди да отговори, и започна да бърка кафето с лъжичка.

— Слушай, Ланс…

— Не! Първо отговори на въпроса ми! — острият му тон я накара да вдигне очи. — Няма да го повтарям — гласът му вече беше овладян. Въпреки че не се страхуваше, тя усети, че гневът му бе по-голям от нейния. — Каза, че си болна, физически болна, преди всяко състезание — повтори Ланс ясно.

— Да.

Въпреки, че бе незабележима, въздишката му беше съвсем ясна. Фокси потръпна. Очите й изненадано се спряха на неговите.

— Казала ли си на Кърк? — попита я той.

— Не, разбира се, че не. Защо трябва да му казвам? — усети, че гневът му отново избухна. Почувствала опасността, тя бързо сложи ръката си върху неговата. — Ланс, почакай малко. Първо на първо, това си е лично моя работа. Когато бях дете, ако бях казала на Кърк как се тревожа преди всеки негов старт, той щеше да е разсеян и може би щеше да ми забрани да присъствам на състезанията. Всичко това би ме накарало да се чувствам виновна и нещастна — Фокси спря за миг и тръсна глава. — Но Кърк нямаше да спре. Просто не можеше да спре да се състезава.

— Познаваш го много добре — Ланс отпи от кафето и си сипа още от каната. Движенията му бяха плавни, ала тя усещаше, че нервите му бяха опънати до крайност.

— Да, така е — очите им отново се срещнаха, неговите горящи, а нейните спокойни. — За Кърк на първо място е състезанието. И винаги е било така. А аз винаги съм била на второ — Фокси направи движение, с което искаше да го накара да я разбере, така, както се бе опитала да накара Кърк да я разбере предната вечер. — Това обаче ми беше достатъчно. Ако ме сложеше на първо място, щеше да бъде друг човек. Аз го обичам точно такъв, какъвто е, и може би точно заради това. Дължа му абсолютно всичко в живота си — когато Ланс отвори уста да каже нещо, тя го изпревари. — Не, моля те, изслушай ме. Ти нищо не разбираш. Той ми даде дом, даде ми и живот. Не знам какво би се случило с мен след катастрофата с родителите ми, ако го нямаше Кърк. Как един само двайсет и три годишен младеж избра да се грижи за едно тринайсетгодишно дете? Той беше добър. Даде ми всичко, което можеше да ми даде. Знам, че не е идеален. Кърк е на настроения, освен това е доста погълнат от себе си. Но, Ланс, за всичките тези години той не е поискал нищо друго от мен, освен да бъда с него. Там, на трасето — Фокси въздъхна дълбоко и се загледа в кафето. — Не изглежда много, нали?

— Зависи — каза тихо Ланс. — Но ти можеше и да не бъдеш там.

— Така е, знам — тя отново въздъхна. Погледна пак към прозореца и дъждовните струи, които се стичаха като сълзи, без да вижда собственото си отражение в стъклото. — Понякога осъзнавах, че не мога повече. Не мога повече да стоя там. Не мога да го гледам как влиза в колата и да чакам да се удари, да катастрофира, да се убие. Страхувах се, че един ден няма да излезе от колата — Фокси вдигна очи към Ланс и за миг те се изпълниха със страх и ужас. — Не исках да умре.

— Фокси… — той взе ръката й. Сега гласът му беше нежен, без никакъв намек на гняв или ярост. — Ти знаеш по-добре от всеки друг, че не всеки пилот умира в катастрофа.

— Ала аз не обичам другите пилоти — отвърна тя. — Вече бях загубила двама души, в кола. Не, не… — рече бързо Фокси, когато Ланс се опита да каже нещо. Притисна с ръце очите си и заклати глава, сякаш да отпъди думите. — Не искам да си спомням. Не искам да мисля за това. Човек може да полудее, ако го прави — след като си пое дълбоко дъх, тя се почувства малко по-спокойна и го погледна. — Не съм болезнено ужасена от това, Ланс. Просто не можах да свикна. И понякога то е по-силно от мен.

— Знам, че опасността не бива да бъде пренебрегвана, нито забравяна, Фокси — започна той и се намръщи при досадата, която забеляза в очите й. — Но ти поне знаеш за всички предпазни мерки за сигурност, които са взети. Пилотът вече е много по-защитен, нещастните случаи са изключение.

— Статистиката е просто цифри върху лист хартия. Те не означават нищо за мен — тя се усмихна, когато веждите му се събраха, и поклати глава. — Не можеш да разбереш, защото си един от тях. Вие всички казвате, че се състезавате по различни причини, ала всъщност съществува само една-единствена причина. Правите го, защото ви харесва. Обичате да го правите. Състезанието е вашата майка, любовница и най-добър приятел. Пилотите флиртуват със смъртта, чупят си главите и костите, горят си кожата и се връщат отново и отново, преди още димът от предната катастрофа да се е разсеял. Предният ден в болницата, на другия ден на пистата. Виждала съм те да го правиш. Това е като религия. И аз не мога да го осъдя, така както не мога и да го проумея. Някои хора го наричат наука, но си е чиста лъжа. Целия си живот съм преживяла с това, но нищо не ми помогна да го проумея. Защото се дължи на емоции, а в емоциите няма разум — Фокси наведе глава, подпря я на студеното стъкло на прозореца и се загледа в дъжда. — Все още се надявам някой ден Кърк да реши, че му стига. Някой ден да намери нещо друго, което да заеме мястото на състезанието в живота му — когато погледна отново към Ланс, очите й бяха спокойни. — Винаги съм се чудила. Ти защо се оттегли?

— Защото повече не обичах това занимание — с лека усмивка той посегна и взе кичур коса в ръцете си.

— Щастлива съм — рече просто тя и му се усмихна. После взе кафето си и помълча за секунда. — Ланс, нали няма да кажеш на Кърк за този разговор? — Фокси вдигна умолително очи.

— Не, няма да кажа на никого — видя как по лицето й премина облекчение, преди да отпие от кафето. — Но… — чашата замръзна в ръцете й. — Бих искал да не присъстваш на останалите състезания до края на сезона.

— Не мога — тя поклати глава, докато пиеше. Кафето беше силно и студено и Фокси намръщи нос. — Не само заради Кърк, а защото имам договор с Пам — тя се облегна и загледа намръщената физиономия на Ланс през дима. — Работата ми е да снимам тези състезания, а моята работа е най-важното нещо за мен.

— А когато сезонът свърши?

Беше неин ред да се намръщи. Очите й отразиха сивата светлина, процеждаща се отвън.

— Имам свой собствен живот, своя работа. Трябва да реша за себе си и да приема, че не мога да бъда част от живота на Кърк. Не съм подготвена за това. Емоциите ми са много близо до повърхността. И освен това съм страхливка — добави бързо Фокси и започна да се измъква от сепарето. — А сега трябва да вървя.

Ланс излезе от сепарето преди нея и препречи пътя й. Въпреки че очите й го погледнаха въпросително, ръцете му я обгърнаха. Той я притисна към себе си и сложи главата й на гърдите си.

— Недей — прошепна тя и затвори очи. През тялото й премина гореща вълна. — Не мога да се справям с теб, когато си мил — почувства устните му по косата си и ръцете му на гърба си. Те я галеха. — Ланс, моля те, ако не внимаваш, ще избухна в сълзи и ще наводня ресторанта, а ти вече достатъчно уплаши сервитьора.

— Сълзи ли? — попита изненадано той. — Знаеш ли, Фокс, не съм те виждал да плачеш нито веднъж през всичките години, през които те познавам.

— Защото не искам да се унижавам на публично място — чувстваше се сигурна, защитена и много уютно в прегръдката му. — Ланс, моля те, не бъди мил с мен. Може да свикна — вдигна глава, ала не се усмихна. Веднага прочете намерението в очите му. — О, Господи, помощ! — прошепна тя, когато устните им се срещнаха.

Нямаше нужда да се обвинява, защото устните му бяха така нежни. Нямаше настоятелност или грубост, само нежност. Макар и да й се струваше, че се разтапя, знаеше, че той я държи здраво. Прегръдката му я обезоръжаваше много повече от настоятелните преследвания. Устните му бяха горещи и изсмукваха нейните без напрежение, като й доставяха неземно удоволствие. Не знаеше, че бе способен на подобна нежност. Тъй като Ланс не настояваше, Фокси се почувства по-свободна. Целувката им продължи, но остана нежна. Всичко около тях се изпари и те двамата останаха единствените хора на земята. Когато устата й най-сетне бе свободна, тя не можеше дори да говори. Очите й обаче задаваха въпроси.

— Не съм съвсем сигурен какво да правя — прошепна той, напълни ръката си с косата й и после я пусна през пръстите си. — Преди беше по-просто. Преди да открия, че имаш слаба страна. А не мога да се справям много добре с човешките слабости.

Фокси се наведе да вземе апарата си. Тя не се чувстваше слаба, докато Ланс не я бе докоснал така нежно. Тъй като знаеше, че в чувствата няма сигурност, Фокси се опита да ги прогони.

— Аз изобщо не съм слаба — отвърна тя, изправи се и го погледна предизвикателно.

По лицето му премина усмивка, която повдигна крайчетата на устните и веждите му.

— Не искаш да бъдеш. Не ти харесва.

— Не съм! — натърти Фокси и тръсна глава. Никой преди не беше я карал да се чувства така. Страхуваше се, че той отново ще я докосне и отново ще я накара да изпита същото. Знаеше от опит, че само силните оцеляват.

Той наблюдаваше лицето й, преди да вземе калъфа на фотоапарата от ръцете й.

— Глези се тогава — предложи Ланс, хвана я за ръката я поведе навън.

 

 

Когато отборът се върна в Щатите, Кърк водеше в листата за световната купа с пет точки. Една победа на „Уоткинс Глен“ щеше да сложи титлата в ръцете му. Ала през приповдигнатото настроение и растящото напрежение Фокси чувстваше промени у най-близките си хора. Самата тя, след състезанието в Италия, беше прекалено заета. Изглежда нещо се бе случило. Чувството повече я изненада, отколкото обезпокои. Беше свикнала да контролира напълно мислите и чувствата си, но сега сякаш част от съзнанието й принадлежеше на друг. Хващаше се, че все по-често мисли за Ланс.

След разговора им в кафенето той започна да се отнася към нея със странна нежност и внимание. Вниманието беше премесено с едно отбягване, което допринасяше още повече за объркването й. След целувката в ресторанта не беше я докоснал, дори не бе правил опит да я докосне отново.

Тъй като никога преди не беше го виждала внимателен или различен, Фокси започна да се чуди дали наистина го познаваше така добре, както си мислеше. И неволно беше заинтригувана и привлечена от него.

Забеляза промяна и в брат си. Той стана по-спокоен и по-замислен. Тъй като го беше виждала да се самовглъбява в себе и преди, тя реши, че бе нормално. Отдаде настроението му на напрежението от шампионата. У Пам пък забеляза нарастващо спокойствие и ведрина. Често по време на квалификации или дълги тренировки Фокси си пожелаваше да има поне част от спокойствието на Пам.

Трасето, дълго почти четири километра, се изкачваше и извиваше по терен, който бе обрасъл с гора. Дърветата бяха обагрени вече с цветовете на есента, които ставаха все по-ярки с всеки изминал ден. Фокси бе забравила, че Ню Йорк притежава подобен пасторален чар. Октомврийските листа трепереха от вятъра под яркото синьо небе, откъсваха се и бавно падаха на земята. Съчетанието от свеж въздух и ярко слънце бе така характерно за есента. От всички състезания, които бе видяла пред последните десет години от живота си, тя най̀ обичаше „Уоткинс Глен“. В него имаше нещо много просто и типично американско.

Изгледа началото на състезанието през обектива на фотоапарата си. Последното, помисли си Фокси и въздъхна дълбоко и облекчено. До нея Чарли Дънинг наблюдаваше старта на автомобилите и въртеше дебела пура между пръстите си.

— Запали я, Чарли — усмихна му се тя и примижа на слънцето.

— Не ти ли омръзна да снимаш? — попита я той и посочи апарата.

— На теб не ти ли омръзна да си играеш с коли и да преследваш жени? — отвърна сладко Фокси.

— Това са различни работи — Чарли я хвана за китката и изръмжа. — Отслабнала си.

— Ти пък си обрасъл — рече тя и прокара ръка по брадата му. — Ще се ожениш ли за мен, Чарли?

— Много си малка още, момиченце, че да ми казваш какво да правя — промърмори той и леко почервеня под мустаците си.

Фокси се засмя, бръкна в джоба му и извади едно шоколадче.

— Обади ми се, ако промениш решението си — рече тя, докато развиваше станиола. — По-млад няма да взема, нали знаеш.

Като мърмореше и проклинаше, Чарли се упъти към механиците си.

— За пръв път виждам Чарли да се изчерви в живота си — изкоментира Ланс.

Фокси завъртя глава и го видя. Странен трепет премина по гърба й, преди да спре в основата на врата й. Яката на ризата му бе разтворена и разкриваше част от гърдите му. Устните му бяха усмихнати. Изведнъж тя си спомни прегръдката му и съвсем ясно почувства устните му върху своите. Усещането бе толкова истинско, толкова живо, все едно наистина ставаше в този миг. Докато го гледаше, сякаш от очите й се вдигна тънък воал и Фокси за пръв път го видя ясно. Такъв, какъвто беше. Тъмните сиви очи, които всичко виждаха и много малко казваха, добре оформената уста, която можеше да дарява такова неописуемо удоволствие, твърдата брадичка и високите скули, които бяха много по-интересни брадясали, отколкото добре обръснати. Ето защо Скот Нюман изглеждаше така досаден и никое момче или мъж, които бе срещала в живота си, не й бяха интересни. Защото съществуваше само един, защото в сърцето й имаше само един.

„Аз никога не съм преставала да го обичам — осъзна тя с ужас и тревога. — И никога няма да престана.“

— Добре ли си? — той посегна с ръка към нея, защото видя как цветът на лицето й се променя. Жестът, заедно с нежността в гласа му, я върнаха към действителността.

— Не… Тоест да, добре съм — Фокси избърса очи с ръка, сякаш да прогони мъглата. — Аз, аз сънувах, предполагам.

— За сватбено блаженство с Чарли ли? — ласкавата му ръка премина през косите й я накара да се разтрепери цялата.

— С Чарли ли? — тя премигна неразбиращо и погледна шоколада в ръката си. Беше започнал да се топи от слънцето. — О, да, с Чарли. Аз… Просто го дразнех — искаше й се да остане за миг сама, за да се съвземе. Мозъкът й бе зает с новото откритие, че го обича. Всичките й мисли бяха отлетели някъде и в главата й имаше само една.

Ланс я загледа с растящ интерес.

— Сигурна ли си, че си добре? — веждите му се вдигнаха с познатия маниер и изчезнаха под перчема на косата. — Изглеждаш объркана. Уплашена.

„Объркана ли?“ — помисли си Фокси и почти се разкикоти.

— Добре съм — излъга тя и се насили да се усмихне. — А ти как си?

Колите преминаха по извивката и се загубиха.

Фокси разсеяно си помисли колко ли обиколки бе пропуснала, докато бе изпаднала в транс.

— И аз съм добре — промърмори Ланс. По устните му все още играеше лека усмивка. — Шоколадът ти се разтопи.

Тя погледна парченцето шоколад в ръцете си.

— Какво ще правиш, когато сезонът свърши? — попита Фокси, като се надяваше, че гласът й звучи нормално.

— Ще почивам.

— А, да — част от напрежението се оттече от плещите й. Тя се огледа. Това щеше да стане след няколко часа. Всичко щеше да бъде свършило. — Предполагам, че ще спечелим. Беше дълго лято.

— Така ли? — попита той и я огледа. Носеше бяла риза под тъмносиния си пуловер. Ланс внимателно оправи яката на ризата й с два пръста, докато очите му не се откъсваха от нейните. Имаше нещо много интимно в жеста му. — Не ми се струва да е минало много време, откакто се измъкна изпод колата в гаража на Кърк.

— На мен ми се струва, че са минали години — промърмори Фокси и се обърна към пистата. Колите профучаваха и шумът бе постоянен — грохот и свистене. Усещаше миризмата на масло, бензин и нагорещена гума. — Това сякаш изобщо не притеснява Пам — забеляза Фокси, когато видя малката русокоса фигура съвсем близо до пистата. — Предполагам, че е по-лесно, когато не си лично обвързан с някой от пилотите.

С кратък смях Ланс хвана брадичката й с ръце и заразглежда лицето й.

— Очила ли ти трябват, или наистина не си била в час през последните няколко седмици?

— За какво говориш? — попита тя, изненадана от докосването му и още повече от въпроса.

— Фокси, скъпа! Пам е изключително много лично обвързана с един от пилотите. Свали капаците от очите си.

Фокси присви очи на слънцето и се обърна към Пам. Тя наблюдаваше състезанието внимателно, докато фините й ръце бяха пъхнати в джобовете на спортния й блейзер с цвят на слонова кост. Фокси се обърна рязко към Ланс.

— Нямаш предвид Кърк, нали? — „Разбира се, че него има предвид — осъзна тя в мига, в който произнесе думите. — Щях да го забележа сама, ако не бях толкова объркана и заета с него самия.“ — О, милата — въздъхна Фокси.

— Не одобряваш ли, сестричке? — попита сухо Ланс и отново я обърна към себе си. Ръцете му останаха на раменете й. — Кърк все пак е голямо момче.

— О, не ставай смешен! — тя отметна косата си на гърба. — Не става въпрос за одобрение. И освен това Пам е чудесно момиче.

— Тогава какъв е проблемът?

Фокси се обърна и посочи с ръка към Пам. Косата й бе навита на врата с няколко фиби и вятърът разпиляваше кичури от нея около красивото й лице.

— Само я погледни — нареди Фокси. — Така щеше да изглежда Мелани Уилкс днес. Мили Боже, та тя дори говори като нея! С този тих, култивиран глас. Пам е фина, крехка и трябва да пие чай до камината в някое имение. Кърк ще я глътне цялата, без да я дъвче.

— Ти си забравила колко силна беше Мелани Уилкс, Фокси — пръстите му преминаха леко по лицето й. — Помисли за това — посъветва я той, обърна се и се отдалечи.

За няколко минути тя остана неподвижна. Това, че обичаше Ланс, не беше ново усещане, ала сега го обичаше като жена, не като дете. Не беше любовта от момичешките мечти, а истински, неудържимо привличане. Знаеше какво значи да умира в прегръдките му, познаваше топлината, удоволствието и вкуса на устните му. Когато беше на шестнайсет, бе направила от него героя на сънищата си. А когато дойдеше утрешният ден, Фокси щеше да затвори очи срещу неизбежната и мъчителна действителност. Трябваше да го забрави.

По-добре никога да не беше го срещала. Неспособна да се справи с положението, тя се опита да прогони мислите от главата си.

А сега, ето ти и роман между Пам и Кърк, напомни си Фокси. Като се бореше с чувствата си, тя се упъти към дребната русокоса женичка. Застана до нея и подпря ръце на парапета, който трепереше от прелитащите коли.

— Той взе завоя малко по-близо от обикновено — рече Пам, проследила колата на Кърк. — Много иска да спечели — с лек смях се обърна към Фокси. — Той много иска да спечели всяко състезание.

— Да, знам. Винаги е искал — спокойните сини очи на Пам я накараха да въздъхне дълбоко. — Пам, знам, че не е моя работа, но… — объркана, тя се обърна с гръб към пистата и пъхна ръце в джобовете си. — Струва ми се, че се правя на глупачка.

— Мислиш, че не съм подходяща за Кърк ли? — попита неочаквано Пам.

— Не! — очите на Фокси се разшириха и изпълниха с отчаяние. — Мисля, че Кърк не е подходящ за теб.

— Колко много си приличате вие двамата — прошепна Пам, докато гледаше лицето на Фокси. — И той мисли същото. Но това няма значение. Аз знам, че е най-подходящият. За мен.

— Пам… — Фокси заклати глава, сякаш търсеше най-правилните думи. — Състезанията…

— Винаги ще бъдат на първо място — довърши вместо нея Пам и сви елегантните си рамене. — Разбира се, че го знам. И го приемам. Фактът е, колкото и много да ме изненадва, че точно това всъщност ме привлича в него. Състезателният му дух, абсолютната му отдаденост на призванието, желанието да бъде на върха, да бъде пръв. Почти невероятното безразличие към опасността. Това е толкова възбуждащо, колкото и объркващо. И аз се хванах. Мислех, че ще бъда ужасена. Ала после, когато състезанието започне, се оказва, че не съм. Искам той да спечели — тя се обърна към Фокси с чудесната си усмивка. — Мисля, че и аз съм толкова лоша, като него. Обичам го, обичам го такъв, какъвто е, и който е. Да бъда втора в живота му ми е достатъчно — чувайки собствените си думи като ехо от устата на Пам, Фокси не можеше да направи нищо, освен да гледа невиждащо към бясно препускащите по пистата коли. — Не се опитвам да заема мястото ти — започна Пам и Фокси бързо се обърна към нея.

— О, не! Не е това! Нищо подобно няма. Радвам се за Кърк, той има нужда от някой. От някой, който да го разбира така, както ти го разбираш — тя прекара пръсти през косата си, която блестеше също като червените листа на дърветата. — Но се притеснявам за теб — направи объркан жест с ръце, сякаш това щеше да й помогне да обясни какво чувства. — Кърк може да бъде жесток…

— Не се давам лесно — Пам сложи ръка на рамото на Фокси. — Не толкова лесно, поне така мисля. Като теб — при странното изражение на Фокси, тя се усмихна. — Една жена, която обича, лесно може да разпознае друга жена, която обича — когато Фокси отвори изненадано уста, Пам само се разсмя. — Чакай, не започвай да заекваш. Ако искаш да поговорим, ще поговорим. Чувствам се почти експерт по тези работи.

— При нас е само формално — присви рамене Фокси. — Утре всеки ще поеме по своя път.

— Ала вие все още имате днешния ден — Пам подбутна закачливо Фокси по рамото. — Нали? Защо не се възползваш от него?

Всичко стана така неочаквано. Първоначално мозъкът на Фокси отказа да го приеме. Докато Пам говореше, Кърк се завъртя точно пред тях. Тя го видя да се върти, за да избегне рязкото врязване в колата пред себе си, после изчака да възстанови управлението и контрола върху колата. Видя как започна да се плъзга, чу като далечно ехо свистенето на спирачки и гуми. Част от мозъка и пищеше от ужас и паника, докато друга част настояваше той да се справи. Звукът от удара беше като изстрел от упор. После се извиха колони дим и смачкан метал, когато колата се блъсна в стената и се преобърна. Колела и парчета стъкло се разлетяха на всички страни, докато колата продължаваше да се върти лудо.

— Неее! — викът се изтръгна от гърлото на Фокси и полетя над пистата. С едно бързо движение тя се отскубна от Пам и затича.

Парчета от фибростъкло лежаха пръснати по пистата. Страх, какъвто не беше изпитвала досега, сви сърцето й и върна назад всички мисли, всички спомени. Виждаше единствено смачканата купчина от машината, в която бе брат й. На сантиметри от преградата някой я хвана здраво за китката като с клещи. Почувства, че я отделят от земята и замаха с ръце и крака да се освободи. Отмести косата си от очите си, за да види, че колата на Кърк се преобръща в тревистата част покрай пистата.

— За Бога, Фокси, ще се убиеш! — гласът на Ланс беше дрезгав и груб в ухото й, а тя продължаваше да се бори, за да се освободи. С ужас зачака сред дима да се появят и пламъци.

— Пусни ме! Трябва да отида! — извика Фокси и осъзна, че клещите около китката й всъщност бе неговата ръка. — Това е Кърк, не виждаш ли? Трябва да отида при него! — дишането й беше неравно и излизаше с мъка. — О, Господи! Трябва да отида при него! — повтаряше тя и отчаяно се бореше да се освободи от ръцете на Ланс.

— Не можеш нищо да направиш — отговори грубо той, с което прекъсна дъха й. Видя момчетата от спасителната команда, които вече обливаха колата с пожарогасители, докато другите се опитваха да извадят Кърк изпод останките. — Нищо не можеш да направиш — повтори Ланс. Съпротивата й неочаквано рухна. Фокси застина напълно неподвижно и той си помисли, че е припаднала, преди да проговори.

— Пусни ме — промълви тихо тя. Толкова тихо, че Ланс едва я чу. — Няма да направя никаква глупост. Добре съм, Ланс. Пусни ме — добави Фокси, тъй като той не отпусна хватката си.

Ланс бавно я пусна на земята. Тя не се обърна към него, нито каза нещо, докато измъкваха Кърк изпод ламарините. Не показа с нищо, че знае, че Пам стои до нея. Зад тях цареше пълно мълчание. Белият флаг се развяваше от есенния вятър.