Нора Робъртс
Победа на сърцето (5)

Пета глава

Гран При на Монако е класически пример за писта, въртяща се между къщите. Тя е къса, към три километра, и в сърцето на гъсто населен градски квартал. Няма права част, по-дълга от няколко метра, между единадесетте завоя и двата наклона. Една обиколка включва седемнадесет завъртания. Трасето е всичко друго, но не и равно. Неговите спускания и изкачвания от морското ниво до височина над четиридесет и пет метра са известни в целия свят. Опасности крият бордюрите, защитните стени, стометровият тунел, телеграфните стълбове и, разбира се, безкрайният лазур на Средиземно море, който заслепява очите.

За пилота няма нито секунда почивка през стоте обиколки. Трасето е кратко, по-бавно като скорост и не прилича на никое друго от „Формула 1“ по света. Всепризнато е като голямо предизвикателство за хора и машини, тъй като непрекъснатото внимание изморява повече и от най-дългите и бързи състезания. То подлага на неимоверно изпитание надеждността на колите и издръжливостта на водачите. И въпреки това си остава романтично и някак си мистично като годишния бал, даван от принца и принцесата.

Благодарение на бързите си реакции Пам успя да хване Кърк за интервю. Имаше около два часа преди състезанието и боксовете бяха шумни и пълни с хора. Намираха се в центъра на малкото живописно монакско пристанище. Зад тях морето беше претъпкано с лодки и яхти. Пам се огледа за Фокси. Въпреки че й беше леко неприятно, знаеше, че ще й бъде по-спокойно, ако не интервюира Кърк сама. Като бързо отхвърли тази мисъл, тя го погледна право в очите. Този начин на контактуване бе така естествен за нея, както стилът й на обличане и спокойните й жестове и маниери. Острият й, аналитичен ум бе добре прикрит зад крехката й на пръв поглед външност.

— Чух много и различни мнения затова трасе — започна Пам и сложи задължителната професионална усмивка на лицето си. — Някои, особено производителите на автомобили, с които говорих, смятат Монако за едва ли не домашно състезание. Какво ще кажеш ти по въпроса?

Кърк се облегна назад и се подпря на стената, отпивайки от пластмасовата чаша. От нея се издигаше пара. Очите му бяха присвити от слънцето и той изглеждаше напълно отпуснат и спокоен. А Пам се чувстваше скована и напрегната. И отново учудена, че винаги в негово присъствие, независимо къде, се чувстваше така.

— Това си е състезание — отвърна просто Кърк, докато я гледаше. — Не е много бързо. Рядко някой пилот превишава двеста и двайсет и обикновено пада под петдесет на завоите. Ала е отлично за трениране на издръжливостта и възможностите.

— На кого, на колата или на пилота?

Той се усмихна и бръчиците около очите му станаха по-дълбоки. А самите му очи сякаш станаха по-зелени, учуди се тя.

— И за двете. Две хиляди, че и повече пъти смяна на скоростите по време на двучасовото състезание си е изпитание и за пилота, и за машината. Като прибавим и тунела. Влизаш от ярката дневна светлина в нощ и после отново излизаш на слънце. Батериите ти никога ли не свършват? — запита неочаквано Кърк и пипна магнетофона, който висеше на рамото й.

— Не — отвърна студено Пам. Ако той се опитваше да й се подиграва, нямаше да му позволи. Затова се прокашля и изправи рамене. — Преди две години ти катастрофира тук. Колата ти бе напълно разбита, а лявото ти рамо счупено. Това променя ли отношението ти към днешното състезание?

— Че защо? — отвърна Кърк и отпи от кафето си. Наблюдаваше я съвсем внимателно, напълно пренебрегнал шума и хората наоколо.

— Не се ли страхуваш да не катастрофираш отново? — настоя тя. Свежият бриз разбърка косата й и Пам я прибра зад ухото си с привичен, нетърпелив жест. Носеше малка тюркоазна обичка. — Не допускаш ли, че при следващата катастрофа може да загинеш? Не ти ли минава през ума подобна мисъл, особено когато префучаваш покрай мястото на първата катастрофа?

— Не — той смачка чашата между пръстите си и я хвърли встрани. — Никога не мисля за следващата катастрофа. Мисля само за следващото състезание.

— Това не е ли самонадеяно? — макар и да съзнаваше, че тонът й става заядлив, не можеше да спре. Беше развълнувана и възбудена, когато бе с него и не знаеше точно защо. Пам винаги водеше интервютата си спокойно, очарователно и кратко. Сега знаеше, че бе изтървала и тона, и юздите си, но не можеше да си ги възвърне. — Или си прекалено самодоволен? Един миг на невнимание, една незначителна механична повреда може да предизвика катастрофа, да изскочиш от завоя, да се потрошиш и да се озовеш в болницата. Кажи ми — не млъкваше тя, — какво ти минава през ума, когато се печеш в кабината и летиш с триста и двайсет километра в час? Какво мислиш, когато седнеш в колата?

— Да спечеля — отговори без колебание Кърк. Остротата на гласа й промениха досегашното му безразличие. Очите му се плъзнаха изучаващо по лицето й. Лека розовина обагряше кожата й и това засили вълнението му. Той си помисли как ли би се чувствала в ръцете му. Косата й бе по-златна от слънцето. Пам забеляза блясъка в очите му и се намръщи. Погледът му спря на устните й.

— Наистина ли победата е толкова важна?

Погледът на Кърк се премести от устните обратно към очите й.

— Да. Тя е всичко.

От гласа му беше ясно, че бе напълно искрен. Пам безпомощно поклати глава.

— Никога не съм познавала друг човек като теб — не й беше присъщо да загуби самообладание по време на интервю, затова си пое дълбоко дъх, за да се вземе в ръце. — Дори тук, сред всички тези луди пилоти, не можах да срещна друг, който да мисли по този начин. Предполагам, че ако имаш избор, би предпочел да умреш на пистата, сред блясъка на славата.

Усмивката му беше моментална.

— Това напълно ме устройва, ала предпочитам да стане след петдесет години и най-добре, след като прекося финала.

Устните й се изкривиха в подобие на усмивка. Той беше невъзможен, но искрен.

— Всички пилоти ли са луди като теб?

— Вероятно да — преди да предугади намерението му, Кърк прекара пръсти през косата й. — Чудех се толкова мека ли е, колкото си мисля. Дори е по-мека — Опакото на ръката му докосна бузата й. — Като кожата ти — тя дори не можа да реагира, остана смълчана и неподвижна. — И гласът ти е мек и много възбуждащ. Харесва ми как изглеждаш, сякаш излизаш от кутия за шапки. Това ме кара да посегна и да поразбъркам малко косите ти.

Гласът му беше нахакан и развеселен като усмивката му.

Пам почувства, че бузите й пламват и се вбеси. Мислеше, че е забравила да се изчервява още преди много години.

— Това флирт ли е? — попита шепнешком тя.

— Не, само наблюдение — той се разсмя и смехът му беше същият като на Фокси. — Когато започна да флиртувам, няма да имаш възможност да питаш — все още усмихнат, Кърк я привлече към себе си и залепи една дълга и твърда целувка на устните й. Помисли си, че е вкусна и мирише на някакъв сладък, екзотичен десерт. И остана така по-дълго, отколкото възнамеряваше. Когато я пусна, почувства лекия дъх, който излезе от устните й, сякаш беше го задържала там през цялото време. — А това вече беше флирт.

После се обърна и се отдалечи. Пам прокара пръст по кожата си, където все още чувстваше допира на мустаците му. Луд човек, реши тя, като не желаеше да си признае колко дълбоко я бе развълнувал. Напълно луд.

 

 

Два часа по-късно Фокси стоеше почти на същото място, където бе стоял брат й. Настроението й бе мрачно. Съвсем ясно си спомняше всяка подробност от предишната вечер. Виното не бе замъглило спомените й.

„Казах му да ме целуне — помисли си нещастно тя, определено отвратена от себе си. — Направо му заповядах. Не стига че излязох с него, което изобщо не биваше да правя, ами му и показах, че ми е приятно. Проклето шампанско! — Фокси въздъхна нещастно и нахлупи още по-ниско сламената шапка на главата си. — После му наговорих всички онези глупости за идиотската си любов, когато бях тийнейджърка. О, Боже! Когато започна да се самоунижавам, нямам равна на себе си. Изобщо я свърших една! Защо трябваше да му признавам, че съм била влюбена в него и какво съм си мечтала!“ — тя затвори очи и пак въздъхна. Откъм пристанището духаше вятър, който поне разхлаждаше кожата й под бялата копринена блуза. Фокси вдигна фотоапарата си и се приготви, защото започваше парадната обиколка. — „Чудя се как бих могла да го избягвам до края на сезона? Или може би най-добре до края на живота си“ — помисли си тя, ала продължи да снима.

 

 

Когато състезателите се наредиха в очакване на зеления флаг, Фокси застана под нов ъгъл. В момента въздухът бе изпълнен с ръмженето на мотори и тя засне редицата коли в мига, в който зеленият флаг даде началото на старта. Приклекнала на едно коляно, хвана бавното им плъзгане, невероятно за едно състезание от „Формула 1“. Движенията й бяха плавни, професионални и съсредоточени. Първата кола вече беше направила първата си обиколка, преди Фокси да се изправи. Обърна се и се сблъска с Ланс. Ръцете му я хванаха, за да не падне, и това предизвика у нея усещането за нещо познато. Както казваха французите, „дежа вю“. Тя бързо се освободи от ръцете му и започна припряно да оправя апарата си.

— Извинявай, не знаех, че си зад мен — осъзнала, че така или иначе ще се наложи да го погледне в очите, Фокси отметна косата зад гърба си и вдигна брадичка. Очакваше да зърне в тъмносивите му очи насмешка, но не видя нищо такова. Тя разпозна задълбочения поглед, с който я наблюдаваше напоследък, и отмести очи. — Гледаш ме сякаш съм мотор, който нещо не е в ред — Фокси набързо си сложи слънчевите очила, които извади от калъфа на апарата. И веднага се почувства малко по-уверена. Преградата си беше преграда, макар и слаба.

— Бих казал, че съм открил някои изненади, когато вдигнах капака на мотора.

Тя не бе сигурна как да приеме спокойната топлина в гласа му. Той продължаваше да я наблюдава, без да мигне. Фокси знаеше, че бе способен да я гледа, без да проговори, безкрайно дълго. Можеше да бъде невероятно спокоен и търпелив, когато искаше. И понеже бе наясно, че това ще я изнерви, реши да вземе инициативата в свои ръце.

— Ланс, трябва да говоря с теб за снощи — впечатлението от сдържания й тон обаче бе нарушено от червенината, която заля лицето й. Ревът на преминаващите машини я прекъсна и тя се обърна да ги погледне. Вървяха все още в пакет, както при първата обиколка. Червенината се отдръпна, Фокси си пое дълбоко дъх и се обърна отново към Ланс. Очите му се преместиха от колите към нея, ала той не каза нищо. Изчакваше. — Не бях съвсем на себе си. Виното… Алкохолът явно ме удря право в главата, затова обикновено го избягвам. Не искам да мислиш, по-скоро не бих искала да си помислиш, че… Нямах намерение да бъда… — объркана, тя пъхна ръце в джобовете си и затвори очи. — О, Божичко! — промърмори Фокси и пак се обърна. Ланс остана все така мълчалив. Тя се запита как бе възможно едновременно да хвърляш въдицата и да бъдеш рибата.

Това изпълнение беше чудесно, Фокси! Направо върхът, каза си ядосана. Защо не опиташ още веднъж, може би ще поставиш свой собствен рекорд по несвързано говорене. Вземай се бързо в ръце и престани да се правиш повече на идиотка.

И тя отново вирна брадичка, обърна се към него и посрещна смело погледа му.

— Просто не бих желала да останеш с впечатлението, че искам да спя с теб — след като го изрече, въздъхна дълбоко. — Осъзнавам, че може да си си помислил такова нещо снощи, но трябва да изясня нещата. Не искам да ме разбираш неправилно.

Той изчака почти цяла минута след края на изречението й. Само стоеше и я наблюдаваше.

— Не мисля, че съм разбрал нещо неправилно — думите му бяха двусмислени и тя почувства как още повече се обърква.

— Добре, де… Знам, че когато ме заведе в стаята, ти не… Така де… Ти не…

— Не правих любов с теб? — довърши вместо нея услужливо Ланс. С бързо движение свали слънчевите й очила и откри очите й. Те бяха безпомощни и смутени. Фокси премига на неочакваната слънчева светлина, а той скъси разстоянието помежду им. Сложи ръка на рамото й и не й позволи да се обърне. — Не, не правихме любов, макар че и двамата го очаквахме. Да речем, че ми хрумна да играя по правилата — усмивката му се разшири и стана уверена, а гласът му бе нисък и интимен. — Не е нужно да те напивам с шампанско, за да те имам, Фокси — устните му се наведоха и докоснаха леко нейните, преди да успее да реагира. Това бе целувка, която обещаваше повече.

Вбесена от непоклатимото му самочувствие и ядосана на себе си за ускорения си пулс, тя си дръпна обратно очилата и се врътна рязко.

— Я се разкарай! — думите й бяха заглушени от рева на машините, които правеха третата си обиколка. Фокси хвърли поглед през рамо към тях. В очите й гореше гняв, когато отново се обърна към Ланс. — Искам само да ти кажа, че снощи беше една грешка от моя страна. Това е. А всичко онова… Ония глупости, които ти наговорих за… — тя продължи да се изчервява и още повече се ядоса. Ама какво й ставаше! — За онази нощ в гаража, бяха толкова смешни, колкото прозвучаха.

— И по-точно, колко смешни? — попита той спокойно, в пълен контраст с нейното вълнение. Фокси едва се държеше на краката си.

— Бях на шестнайсет години и бях прекалено наивна. Сигурна съм, че не е необходимо да говорим повече за тогава.

— Вече не си на шестнайсет — забеляза Ланс, леко наклонил глава, което й напомни за елегантния мъж, с когото бе снощи. — Но все още си наивна.

— Не съм! — извика ядосано тя, след което видя как веждата му се вдига и изчезва под кичура коса на челото му. Усетила, че губи самообладание, Фокси се опита да се овладее. — Това си е единствено и само твое мнение — Ланс се усмихна, ала тя бързо продължи. — Имам работа и съм сигурна, че можеш да си намериш някой, който да те забавлява през следващите деветдесет и осем обиколки.

— Деветдесет и седем — поправи я той, докато колите профучаха покрай тях. — Кърк е на трета позиция — отбеляза безстрастно Ланс, преди да я погледне отново. — Моето мнение, Фокс, може да ти бъде от полза, ако ме накараш да продължа да играя по правилата още малко. Това променя нещата — той се усмихна предизвикателно. — Никой не знае кога ще престана да бъда добро момче.

— Добро момче! Как ли пък не! — повтори тя и завъртя изразително очи.

Ланс отново се засмя, взе очилата и ги сложи на нос й, след което се отдалечи и се изгуби в тълпата.

 

 

Следващите три месеца Фокси употреби цялата си изобретателност, за да избягва Ланс Матюз. От Монако през Холандия и Франция до Англия и Германия, правеше всичко възможно да не го среща на пътя си. Когато бе възможно, се движеше с Пам. Усещаше, че когато не бе сама, той нямаше възможност да я хване за интимен разговор. Удоволствието от успеха й бе леко помрачено от факта, че Ланс ни най-малко не страдаше от липсата на личен контакт с нея. Програмата им след Монако беше много натоварена. За състезателите и отборите нямаше много свободно време, освен за работа и пътуване, ядене и спане. Това беше един цикъл, в който всяка свободна минута бе заета с обиколки, тренировки и състезания. Извън трасетата, времето в хотелите минаваше по същия начин. Но всяка преграда, която поставяше помежду им, носеше своите проблеми и опасности.

С края на лятото идеше Италия и състезанието в Монца. Изтощителните месеци, прекарани в Европа, научиха Фокси на един много важен урок. Когато свършеше сезонът, повече никога нямаше да предприеме подобно начинание. Пътуванията от град на град, от писта на писта бяха свършили. С всяко състезание нервите й се изопваха все повече й повече и й ставаше все по-трудно да се владее. Стана й ясно, че двете години, прекарани далеч от пистите, бяха дали своето отражение. Никога повече нямаше да бъде част от това. Знаеше, че ако някога се върнеше отново в Италия, щеше да бъде, за да посети Рим или Венеция, ала не и Монца.

Заедно с нощта дойде и пълната тишина. През целия ден всичко в нея и извън нея се бе тресло с грохота на машините. Когато тази вечер седна сама на празните пейки си помисли, че дори може да чуе рева на колите и да почувства горещия им полъх. Тук бяха преминали шестдесет години състезания. Скорости и съдби. Небето бе ясно, с голяма бяла луна и блещукащи сини звезди. Влажният аромат на гората достигаше до ноздрите й, промъкваше се във въздуха. Зад гърба си чуваше крякането на жаби и жуженето на нощни насекоми. Беше топло, без да е горещо, след дългия слънчев ден. Нямаше дим, миризми, свистящи гуми или ревящи мотори. Беше нощ за обещания и тайни, нощ за романтика и нежни слова. С въздишка тя затвори очи при мисълта за Ланс. „Повече от всичко — помисли си Фокси — имам нужда от спокойствие.“

Една ръка на рамото й я накара да се обърне.

— О, Кърк! — тя сложи ръце на гърдите си и му се усмихна. — Не те чух.

— Какво правиш тук сама?

— Търся малко тишина — отговори му Фокси, когато той седна до нея. — Не ми се връща в хотела. А ти какво правиш тук?

Кърк сви рамене.

— Обичам пистата в нощта преди състезанието — той се облегна и сложи крака на седалката пред тях. Тя видя, че бе обул старите си, износени и верни маратонки. — Това е бързо състезание. Утре ще поставим рекорд — заяви Кърк с абсолютна увереност, без капка колебание.

— Чарли оправи ли проблема с ауспуха? — Фокси наблюдаваше профила на брат си. Мисълта й не бе заета нито с колите, нито със състезанието, а с него. Както и в миналото, тя се опитваше да открие онази увереност, която успокояваше собственото й напрежение и страх.

— Да. Ланс досажда ли ти?

Въпросът беше неочакван и директен. На Фокси й трябваха няколко минути, за да реагира.

— Какво? — бе единственото, което можа да произнесе.

— Чу ме много добре — тя усети раздразнение в гласа на брат си, докато той се размърда на седалката. Лицето му бе сериозно. — Досажда ли ти? Или те притеснява?

— Притеснява ме, малко — отвърна внимателно Фокси. Прокара върха на езика си по устните и вдигна вежди. — Можеш да бъдеш по-конкретен.

— По дяволите! Много добре знаеш за какво говоря — Кърк нетърпеливо стана и се загледа в пистата. Ръцете му бяха в джобовете. Фокси чувстваше неудобството, което той изпитва. Познаваше много добре брат си и знаеше, че рядко се поставя сам в неудобно положение. — Видях как те гледа — промърмори Кърк и тя долови недоволство в гласа му. — Ако е направил повече от това да те гледа, искам да знам.

Макар че постави и двете си ръце на устата, Фокси едва задържа смеха си. Когато той се обърна към нея лицето му бе изкривено от гняв. Дори в тъмнината можеше да види, че очите му блестят. Тя притисна твърдо устни, но смехът й въпреки това излезе. Успя само да поклати глава и да свие рамене.

— Какво, по дяволите, е толкова смешно? — попита ядосано Кърк.

— Кърк, аз… — Фокси се насили да спре и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да е сигурна, че може да говори. — Извинявай, просто не очаквах да ме попиташ нещо подобно — преглътна, преди друг изблик на смях да я задави. — Не си забравил, че съм на двайсет и три години, нали?

— И какво общо има това? — попита той, докато гледаше как очите й светят от смях. Почувства се като пълен глупак и тихичко изруга.

— Кърк, когато бях на шестнайсет, ти не обръщаше никакво внимание на момчетата, които се навъртаха около пистата и около мен, а сега…

— Ланс не е момче — прекъсна я брат й яростно и прокара ръка през косата си. Гъстите кичури паднаха по същия начин, по който косата на Фокси. — А ти също не си на шестнайсет.

— Това вече ми го казаха — промърмори тя.

Кърк шумно изпусна задържания в гърдите си въздух и отново мушна ръце в джобовете.

— Трябваше да ти обръщам повече внимание.

— Кърк! — гласът й вече не беше весел, когато стана и се изправи до него. — Благодаря ти, че си така загрижен, ала не е необходимо — развълнувана от тревогите, които го измъчваха, Фокси сложи глава на рамото му. Колко е странен, с тези неочаквани изблици на нежност!

— Напротив, необходимо е — промърмори той. Беше по-близък с Ланс, отколкото с който и да било друг човек в живота си, освен със сестра си. С Ланс, освен всичко друго, го свързваше мъжката дружба, приятелството, споделените рискове и приключения, общите успехи и неуспехи. Точно някои от тези приключения и авантюри го караха да я разпитва. — Ти все още си ми сестра — добави Кърк сякаш на себе си. — Макар и малко пораснала.

— Малко? — усмихна се отново тя. Безразсъдно немирство проблесна в очите й и му напомни за самия него. — Кърк, вече минах двайсетте.

— Виж какво, Фокси! — подзе нетърпеливо той. — Познавам Ланс. Знам как той… — спря и изруга.

— Как действа с момичетата? — добави тя и получи в отговор гневен поглед. Смехът й беше искрен, но Фокси го преглътна и целуна бузата на брат си. — Престани да се тревожиш за мен. В колежа научих и някои други неща, освен фотографията — когато изражението му се промени, Фокси го целуна по другата буза и продължи. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да ти кажа, че Ланс не ме безпокои. Ако го направи, мога да се оправя с него, обещавам ти. Ала не е така. Ние дори рядко си говорим — тя се опита гласът й да прозвучи доволно, но не й се удаде.

— Ала той те гледа — промърмори Кърк. Парфюмът на сестра му се смесваше с нощния вятър. Косата й бе нежна като коприна до лицето му. — Много.

— Въобразяваш си — отсече твърдо Фокси и се опита да отвлече вниманието на брат си от Ланс Матюз. Реши да говори за нещо, което да върне спомените им. — Кажете ми, господин Фокс — започна тя, като имитираше гласа на спортните журналисти, — винаги ли сте така замислен преди състезание?

Той не отговори веднага, само продължи да гледа към пистата. Фокси се зачуди какво ли вижда там, а тя не.

— Напоследък ми минава през ума, че за една жена е по-добре да не се свързва с мъж като мен. Само ще се измъчва и ще бъде наранена — Кърк се обърна към нея и Фокси го изгледа учудено. Имаше нещо в очите му, което не можеше да разбере, но й се стори, че бе напрежение. Освен това осъзна, че причината за това не бе предстоящото състезание. — Ланс е същият като мен — продължи Кърк. — Не искам да те нарани. Може да го направи дори без да иска, ала може.

— Кърк…

— Познавам го, Фокси! — прекъсна той възражението й и сложи ръце на раменете й. — Никоя жена не е била по-важна за него от колите. Едва ли е много разумно да се забъркваш с такъв мъж. Винаги ще има следващо състезание, следваща кола, следваща писта. И всичко друго ще остава на заден план. Не искам това да се случи с теб. Знам, че си свикнала с тези неща. Не направих това, което трябваше да направя за теб, и аз…

— Не е вярно, Кърк! — спря го тя и сложи ръка на рамото му. — Недей… — зарови глава в гърдите на брат си точно както бе направила преди толкова много години в болничното легло. Той беше скалата, на която да се спаси, когато целият й свят се сгромоляса до основи. — Ти правеше всичко, което можеше да направиш.

— Наистина ли? — Кърк въздъхна и я прегърна. — Ако всичко се повтори отново, знам, че ще направя същото. Но това не означава, че е правилно.

— Беше правилно за нас двамата — Фокси вдигна лице, за да го погледне. — Беше правилно за мен.

Той въздъхна дълбоко и я погали по косата.

— Може би.

Взе лицето й в ръце и я целуна по двете страни. Мустаците му я погъделичкаха и я накараха да се засмее. Усещането й бе толкова познато и приятно.

— Знаеш ли, никога не съм очаквал, че ще пораснеш. И никога не съм мислил, че ще станеш красива, и че ще се тревожа заради мъжете, които се навъртат около теб. Би трябвало да обръщам повече внимание на това, нали? Ти никога не се оплакваше.

— За какво? Та аз бях щастлива — когато Кърк свали ръце от лицето й, тя ги взе в своите. Дланите му бяха твърди и Фокси усети дългия белег, който минаваше по ръката му. Спомни си, че го бе получил преди осем години в Белгия в една катастрофа. — Кърк — бързо рече тя. — Ние сме там, където искаме да бъдем. Не съжалявам за нищо, не искам и ти да съжаляваш. Нали?

Той остана смълчан, загледан в лицето й. Очите му бяха присвити, сякаш за да я види по-добре. Осъзна, че бе израснала пред очите му. Жената, която виждаше сега пред себе си, събуди защитните му инстинкти, докато момичето винаги бе изглеждало някак си далеч от живота му.

Може би разбираше повече женското начало, докато детството за него бе тайна. Кърк направи нещо нехарактерно за него — вдигна пръстите на ръката й и ги целуна, което напълни очите на Фокси със сълзи.

— Обичам те — каза той просто. — Не прави това — предупреди я тихо и изтри сълзата от миглите й. — Нямам кърпичка да те избърша. Хайде! — сложи ръка на рамото й и тръгна между редовете. — Ще си купим кафе и хамбургер. Умирам от глад.

— Пица — поправи го тя. — Не забравяй, че сме в Италия.

— Каквото и да е — съгласи се Кърк, докато вървяха.

— Кърк? — Фокси вдигна очи. — Ако Ланс ми досажда, ще го набиеш ли?

— И още как! — той се засмя и я дръпна за косата. — Веднага щом свърши сезонът.

Сега тя се разсмя.

— Точно това си мислех!

 

 

Минаваше единайсет, когато прекосиха хола на хотела. Пам дочу смеха на Фокси и тихите отговори на брат й. Като хапеше устни, тя изчака вратите на стаите им да се затворят. Искаше, нуждаеше се да поговори с Фокси. Да е с някой, с когото да се посмее и да отвлече мислите си от Кърк Фокс. Седмици наред вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Докато пътуваха от една държава до друга, от състезание до състезание, той все повече се отдалечаваше от нея. Рядко й говореше, а когато го правеше, беше някак си сдържан и отнесен. Беше съвсем ясно, че не се интересува повече от нея, нито от флирта, който сам беше започнал. Студенината му би предизвикала само малко раздразнение или досада при други, нормални обстоятелства. Ала Пам откри, че този път обстоятелствата не бяха нормални. Колкото повече Кърк обръщаше тактиката, толкова повече тя се изнервяше и напрежението й растеше. Спането се превърна в проблем, а яденето в непосилно бреме. Напрежението й стигна до връхната си точка, когато Кърк излезе от колата си след финалната обиколка на състезанието във Франция. Очите им се срещнаха за секунда, но времето бе достатъчно, за да осъзнае, че бе влюбена в него. Истината я ужаси. Той бе толкова различен от който и да било мъж, когото бе харесвала в миналото. Ала това не бе просто привличане и старите правила на играта в случая не важаха. Съвсем за кратко й мина мисълта да се върне преждевременно в Щатите. Обаче професионалната гордост не й позволяваше да извърши това бягство. Личната й гордост пък я караше да стои далеч от него. Не искаше да бъде едно от поредните му завоевания. Следващата победа за Кърк Фокс.

Когато звуците в хола утихнаха, тя сложи халата върху нощницата си и реши да отиде до стаята на Фокси. В мига, в който отвори вратата, замръзна. Кърк Фокс се разхождаше мълчаливо пред стаята й. Главата му бе наведена, но той веднага я вдигна, когато тя издаде звук на изненада. Спря и я изгледа внимателно с безпристрастни очи. Пам стоеше като замръзнала на вратата и дори дишането й беше спряло. Трябваше да се напъне, за да диша, ала не можа да накара краката си да я върнат обратно в стаята. Очите му държаха нейните като заковани, докато Кърк отново тръгна. Този път към нея. Тя почувства как ръцете й отпускат дръжката на вратата. Нали тъкмо това искаше, помисли си. От това се нуждаеше. Когато той спря пред нея, Пам го гледаше, без да мигне, без да се усмихва. Светлината откъм стаята й ги обвиваше в бледожълто сияние.

— Обикалям пред вратата ти вече стотици пъти всяка нощ през последните няколко месеца.

— Знам.

— Тази нощ няма да обикалям — в гласа му имаше предизвикателство и лек гняв. — Ще вляза.

— Знам — отново рече тя и отстъпи крачка назад. Спокойното й поведение го накара да се разколебае. Пам видя съмнение в очите му.

— Ще те любя — рече натъртено Кърк.

— Добре — кимна тя. По устните й се плъзна усмивка, когато долови нервността в гласа му. Той е толкова уплашен, колкото и аз, помисли си Пам.

След кратко колебание Кърк влезе в стаята й. Тя затвори вратата зад себе си и двамата се обърнаха един към друг.

— Не ти обещавам нищо — гласът му беше дрезгав и смутен. Ръцете му бяха тикнати нерешително в джобовете, сякаш не смееше да ги извади.

— И това знам — халатът й прошумоля, когато отиде и загаси светлината. Остана да свети само луната. Някъде долу, под прозореца, някой заговори на италиански, след което се чу смях.

— Сигурно ще те нараня — предупреди я той.

— Сигурно — съгласи се Пам. Приближи към него и луната освети и двамата. Кърк долови парфюма й — лек, нежен и незабравим. — Но аз съм по-издръжлива, отколкото изглеждам.

Неспособен да устои повече, той вдигна ръка към нея. Косата й беше мека като облак.

— Правиш грешка — рече Кърк и видя как очите й проблеснаха в приглушената светлина.

— Не, не правя грешка — тя вдигна ръце и ги обви около врата му.

Със стон той я привлече към себе си и намери устните й. Пам се притисна към тялото му и забрави всичко на света.