Нора Робъртс
Победа на сърцето (4)

Четвърта глава

Монте Карло лежи като в чаша между високите гористи върхове на Алпите и брилянтно синята вода на Средиземно море. Сградите съжителстват в удивителна хармония. Една гъста плетеница от небостъргачи и елегантни стари домове. Градът създава чувството на голям космополитен център, а в същото време е запазил атмосферата си като от приказките.

Фокси бе впечатлена от цветовете. Бялото и пастелните розово, жълто и синьо, в които бяха боядисани къщите, сочното зелено на градините и кафявото на планините, искрящото синьо на морето. Огромни южни цветя и палми подчертаваха екзотиката. Това бе една страна с древна култура и замъци, топъл морски вятър и скалисти върхове. Романтичната страна на характера й веднага си каза думата и Фокси се влюби в Монте Карло.

Понеже Кърк бе изцяло зает с квалификации и тренировки, а Пам с интервюта, тя беше най-често в компанията на Скот Нюман. Намираше, че е мил, интелигентен и разбран и, въпреки че не искаше да признае определението на Ланс, скучен. Той планираше нещата прекалено внимателно, разсъждаваше прекалено бавно и изпълняваше прекалено точно всичко. Това бе достатъчно неприемливо за вкуса на Фокси. Всяка от техните срещи, без значение колко обикновена беше, затвърдяваше все повече това й убеждение. Обличаше се без грешка, дори елегантно и маниерите му бяха такива. С него Фокси знаеше, че не може да има неочаквани обрати, опасности или изненади. Нищо не можеше да й се случи. Неведнъж бе изпитвала лекото усещане за вина, знаейки, че характерът й никога няма да бъде така безупречен като неговия. Скот беше като рицар на бял кон, който рискуваше, за да спаси изпадналата в беда девойка, но след това педантично лъскаше до блясък доспехите си.

Тя се разхождаше от прозорец до прозорец, потънала в тези мисли. До ушите й достигаше звукът от пишещата машина на Пам. Можеше да види лодки и яхти от всякакви големини и видове в пристанището на Монако. Някои от тях плуваха като бели точки в морето. Спомни си, че по време на квалификационните обиколки една от колите бе взела много остро завоя и бе паднала в пристанището. Фокси се обърна от прозореца и загледа пръстите на Пам, които тичаха по клавиатурата. Масата, върху която работеше, бе отрупана с листи, бележки и касети. Нямаше никакъв ред или организация, ала Пам отлично се оправяше.

— Ще ходиш ли тази вечер в казиното? — попита я Фокси. Чувстваше се леко напрегната.

— Ами… Не. Искам да завърша статията — отговори Пам, но не промени ритъма на писане. — А ти? Ще излезеш ли със Скот?

Фокси се намръщи, седна на стола и вдигна краката си върху облегалката му.

— Сигурно.

При звука на гласа й Пам спря да пише и въздъхна. Устата на Фокси бе недоволно изкривена, а веждите й събрани над тъжните очи. Червените къдрици падаха в безпорядък по раменете й. Изведнъж Пам се почувства много стара.

— Аха — тя подпря лакти на масата и постави брадичка върху сплетените си пръсти. — Я разкажи на мама — тонът й бе леко покровителствен. Фокси вдигна очи и видя развеселената й усмивка. Раздразнението й моментално премина.

— Аз съм идиотка — рече тя със смях. — И не знам защо. Очарована съм от Монте Карло. Това е едно от най-романтичните, екзотични и красиви места в света. Освен това ми плащат, за да съм тук. Имам до себе един великолепно изглеждащ мъж, който се чуди как да ми угоди, а аз… — Фокси въздъхна дълбоко и разпери ръце в безпомощен жест.

— А ти се чувстваш отегчена — довърши вместо нея Пам. Вдигна чашата си, отпи от студеното кафе и направи гримаса. — Беше оставена в компанията на Скот цяла вечност. Въпреки че е хубав, той не е най-възбуждащата компания, нали? Кърк няма време за теб, аз съм заета, а Ланс…

— Не се нуждая от компанията на Ланс — изрече много бързо Фокси и отново се намръщи. Това, че Ланс Матюз не бе наоколо, беше по-скоро благодат, отколкото проблем.

За миг Пам не отговори нищо, спомнила си изкусителната целувка, която двамата си размениха на пистата в Индианаполис.

— Във всеки случай — забеляза внимателно тя, — беше изоставена.

— Скот наистина е много мил — отвърна Фокси, чувствайки, че с тези си думи оправдаваше и Скот, и себе си. — И не е досаден, нито нахален. Дадох му съвсем ясно да разбере от самото начало, че не се интересувам от сериозна връзка и той го прие. Дори не спори — тя стана и започна да се разхожда. — Не се опитва да ме вкара в леглото, не губи самообладание, никога не забравя нищо, не прави нищо оскърбително. — Фокси си спомни, че и двата пъти, когато се целуваха с Ланс, тя възрази. — С него се чувствам удобно — добави тя и погледна към Пам в очакване на някакъв коментар.

— Да, моите пухени стари чехли ми вършат същата работа.

Фокси очакваше да се ядоса, а всъщност избухна в неудържим смях.

— Това е ужасно!

— Ти не си от хората, които се задоволяват с една удобна връзка — Пам завъртя молива между пръстите си. — И ти, също като брат ти, обичате предизвикателства от всякакъв вид — тя се отърси от обзелата я внезапно потиснатост, вдигна очи и се усмихна. — Обаче Ланс Матюз…

— О, не! — прекъсна я Фокси и вдигна ръка като пътен полицай. — Спри дотук. Може да не търся удобство, ала не търся и легло, цялото набучено с пирони като на индийски факир.

— Господи, каква мисъл! — възхити се Пам. — Аз сериозно се съмнявам, че той би те накарал да скучаеш или да се чувстваш удобно.

— Комфортната скука ми звучи все по-примамливо — вметна Фокси. — Всъщност — добави тя и тръгна към вратата, — тази вечер отивам да се забавлявам. Най-вероятно ще спечеля на рулетка и това ще ми бъде късметът. Ще ти купя хотдог от печалбата утре на състезанието — Фокси й намигна заговорнически и затвори вратата зад себе си.

Останала сама, Пам пусна на воля усмивката си. Следващите няколко минути тя гледаше написаното върху листа пред себе си.

Кърк Фокс започва да се превръща в проблем, реши Пам. Не че бе постигнал някакъв напредък или бе направил нещо повече след арогантното си изявление вечерта на партито. Но той бе прекалено зает със състезанията, че да направи нещо повече от това, да забележи присъствието й. Пам пренебрегна неприятното свиване на стомаха при тази мисъл и сложи нов лист на машината. Пък и при всички тези жени, които се въртяха като пеперудки наоколо му! Тя сви рамене и продължи да пише. При повече късмет, ще бъде ужасно зает до края на сезона, реши накрая и атакува клавиатурата на пишещата си машина.

Обзета от чувство на вина заради разговора си с Пам за Скот, Фокси се облече с особено внимание тази вечер. Роклята й бе от черно, прилепнало към тялото жарсе, което очертаваше с невероятна съблазън всяка извивка и оставяше раменете й голи. Деколтето бе изрязано дълбоко и стигаше почти до началото на гърдите й. Тя събра косата си на врата отзад, ала остави няколко къдрици да се вият около челото и скулите. След като си сложи тънка сребърна верижка и се пръсна с няколко капки парфюм, Фокси се почувства готова да конкурира елегантността на всички жени в казиното на Монте Карло.

Прехвърли най-необходимите неща от голямата си всекидневна чанта в малка вечерна чантичка и в този момент на вратата се почука. Тя се погледна за последен път в огледалото и отиде да посрещне Скот. Когато отвори вратата обаче срещу нея стоеше Ланс Матюз.

— О! — въздъхна глупаво Фокси, спомнила си успеха си в маневрите да го отбягва след случката в Индианаполис. Изведнъж й мина през ума, че всъщност никога досега не беше го виждала облечен във вечерно облекло. Костюмът му бе с перфектна кройка и лежеше на широките му рамене като излят. Изглеждаше различен, ала не по-малко опасен. За момент й се стори непознат. Той беше възпитаник на Харвард, имаше огромна къща в Бийкън Хил и бе наследник на огромното богатство на фамилията Матюз.

— Здравей, Фокси! Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш в коридора? — тонът и ироничното повдигане на ъгълчетата на устните го превърнаха отново в познатия й Ланс.

Фокси машинално изправи рамене.

— Извинявай, Ланс, всъщност вече излизам.

— Да позная ли защо си толкова хубава? — в очите му проблесна закачливо пламъче. — Заради мен. Излизаме заедно — той пристъпи и хвана брадичката й с ръка, преди тя да успее да се отдръпне. — Но преди вечеря ще вземем по един коктейл. Резервацията ни е за след осем.

Фокси отстъпи назад, ала установи, че тази маневра само позволи на Ланс да влезе в стаята.

— Ще трябва да си го пиеш сам — тя вдигна ръка към брадичката си, но откри, че неговата ръка бе все още там.

— Имаме почти цял час преди вечеря — рече кротко той. Очите му не се откъсваха от лицето й. — Може би имаш друга идея как да прекараме това време?

— Защо не опиташ да се забавляваш сам, в стаята си — предложи Фокси. — А сега си искам лицето обратно. Пусни ме.

— Наистина ли искаш това? — в гласа му се прокрадва изненада и мъжко присмехулство. — Жалко. На мен ми е много приятно — с безсрамно удоволствие Ланс я привлече по-близо към себе си, а очите му се сведоха към устните й. — Нюман ти изпраща извиненията си — продължи равно той и върна очите си върху нейните. — Появи му се нещо… Неочаквано. Имаш ли шал?

— Какво му се появи? — повтори тя. Почувства облекчение, когато Ланс пусна брадичката й, ала ръцете му обгърнаха голите й рамене. Изведнъж температурата в стаята се повиши с десетки градуси. Поне така й се стори. — За какво говориш?

— Че Нюман ненадейно установи, че не е свободен тази вечер. Жалко, че трябва да покриеш красивите си рамене с нещо, но тук нощите през юни понякога стават студени — те бяха много по-близо един до друг, ала Фокси не знаеше как всъщност го прави. Ръцете му лежаха леко върху раменете й, а сърцето й подскачаше като полудяло.

— Какво искаш да кажеш? Как така не е свободен? — попита тя. Опита се да се отдръпне, обаче ръцете му я задържаха леко, но безкомпромисно. Подигравателните пламъчета в очите му я разгневиха и сърцето и заби още по-забързано. — Ти какво си направил? Какво си му казал? Той е достатъчно възпитан да ми се обади сам, ако му се наложи да отмени среща. Ти сигурно си го сплашил! — реши изведнъж Фокси, вбесена от усмивката, която не слизаше от устните на Ланс.

— Искрено се надявам, защото това беше всъщност намерението ми — отвърна той на обвинението й и тя нищо не можа да отговори. — Вземи си шала.

— Моят шал… Няма да си взема шала! — извика ядосано Фокси.

— Както решиш — сви рамене Ланс и хвана ръката й.

— Ако си мислиш, че ще изляза с теб — подзе тя, като се мъчеше да издърпа ръката си, — много дълбоко се заблуждаваш. Никъде няма да ходя.

— Чудесно! — ръцете му обгърнаха кръста й. — Намирам идеята ти да останем тук за по-привлекателна — преди да успее да се отдръпне, той сведе устни и ги долепи в ъгълчето между врата и рамото й. Кожата й инстинктивно настръхна.

— Не — каза Фокси, ала сама усети трепета в гласа си и се опита да запази самообладание. — Ти няма да останеш тук.

— Обслужването по стаите в този хотел е на много добро ниво — прошепна Ланс, докато захапваше крайчето на ухото й. — Миришеш като гората, на нещо свежо и пълно с тайни.

— Ланс, моля те! — беше й много трудно да мисли, докато устните му шепнеха в кожата й и оставяха следи от влажни, сладки целувки.

— За какво ме молиш? — прошепна той и в същия миг достигна до устните й. Езикът му навлезе в устата й, преди да успее да отговори нещо. Тя почувства как краката й омекват. Отблъсна го решително и си пое дълбоко въздух.

— Гладна съм — рече неочаквано Фокси, защото просто не можа да измисли никаква друга причина. Осъзнаваше, че изявлението й бе най-малкото смешно, но поне беше някакво тактическо отстъпление. Надявайки се, че бе успяла да скрие безсилието си, тя оправи разбърканите си къдрици. — След като си отстранил кавалера ми, мисля да те накарам да платиш поне вечерята ми. В ресторант — добави Фокси, когато Ланс повдигна вежди. — Сетне ще ме заведеш в казиното, както щеше да направи Скот.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна учтиво той.

— А пък аз ще се опитам да загубя колкото може повече от парите ти — отвърна тя, когато разстоянието помежду им се увеличи достатъчно. Взе тънкия копринен шал от леглото, сложи го върху раменете си и излезе от стаята. Повече от час успя да се държи хладно и сдържано.

 

 

Лунната светлина се лееше над залива на Монако като музика. Бризът, роден далеч във вътрешността на морето, достигаше до брега нежен и свеж. И носеше своя собствен аромат. Терасата на ресторанта бе покрита с тента, на която бяха изрисувани звезди и палмови клонки. Музиката беше тиха и Фокси почти не можеше да различи нито дума. Само мелодията идеше на вълни и трептеше във въздуха като пламъчетата на двете бели свещи върху масата. Между тях имаше една червена роза в елегантна ваза. Разговорите от другите маси достигаха до ушите й като далечно шумолене. Почти нереално. Фокси откри, че й бе трудно да остане безчувствена към цялата тази красота, която грабна романтичната й душа. Отгоре на всичко искаше Ланс да я възприеме като възрастна, умна и образована жена, а не като някогашното глупаво девойче, което може да се разтопи от красива музика и светлината на свещите и звездите. Все пак внимателно отпиваше от изстуденото шампанско. До този момент бе успяла да поддържа разговора безопасен и без лични елементи.

— Забелязах, че колата вчера направи големи проблеми на Кърк — Фокси потопи задушената на пара скарида в купичката със сос. — Надявам се, че всичко е оправено.

— Моторният пръстен. Сменихме го — докато говореше, Ланс я наблюдаваше над ръба на чашата си. В очите му проблясваха светлинки, които я караха да се чувства не особено сигурна за безопасността си.

— Странно е, нали? Често пъти нещо съвсем мъничко, например двадесет и пет центова част или забравена отвертка, може да бъде решаващият фактор за едно състезание, в което са хвърлени стотици хиляди долари.

— Странно е, наистина — съгласи се той с доста мрачен тон, скрит зад полуусмивката му.

— Ако имаш намерение да ми се присмиваш — веднага реагира тя, — ставам и си отивам.

— Ще те върна обратно — отвърна невъзмутимо Ланс. Фокси присви очи и го изгледа продължително. Това обаче изобщо не го притесни, нито промени погледа му. Той също не откъсваше очи от нейните. Устните му все още бяха извити в усмивка.

— Сигурна съм, че ще го направиш — съгласи се тя. Рицарското поведение не бе от качествата на Ланс и Фокси го знаеше много добре. — И ако аз направя сцена, заради която и двамата ще се озовем в затвора, ти никак няма да се притесниш — въздъхна и поклати глава, сетне отпи от виното. — Много е трудно да се справиш с мъж, който е напълно безчувствен. Това си ти, бях забравила — устните й се извиха в гримаса. — Вървиш по света със същия устрем и самомнителност като Кърк, ала у тебе вече има някаква плавност, каквато на него все още му липсва. Ти крачиш горделиво, а той се блъска. Кърк е целият огън, и пламък, и вяра, а ти си прецизен и безмилостно стабилен. Непоклатим. Ти така и караше. Бях забравила. В начина ти на шофиране имаше някаква необикновена простота. Правеше го да изглежда безкрайно лесно и просто, без каквито и да е усилия. Но се състезаваше, защото ти харесваше — тя завъртя чашата в ръката си и загледа играта на светлината във виното.

Заинтригуван, Ланс я загледа по-внимателно.

— А Кърк?

— Какво Кърк? Дали му харесва? — изненадата бе очевидна, както в очите, така и в гласа й. — Та той живее с това, това е животът му! Ала е напълно различен. Забавлението е много по-надолу в списъка — Фокси поклати глава и очите й отразиха светлината на свещите. — Ти не живееше заради състезанията или поне не продължи, след като стана на тридесет. Ако Кърк доживее до сто години, ще продължи да обикаля от писта на писта и да се състезава, дори ако се наложи да го носят на ръце до колата.

— Оказва се, че си била много по-проницателна и възприемчива като хлапачка, отколкото предполагах — Ланс изчака, докато сервираха стека „Диана“, после замислено разряза хлебчето си на две. — Винаги си мразила това, нали?

Тя смело посрещна погледа му.

— Да — съгласи се Фокси и прие половината хлебче. — Винаги — тишината увисна във въздуха, докато слагаше масло върху хлебчето си. — Ланс, а какво мислеше семейството ти за твоите състезания?

— Бяха объркани — отвърна веднага той, без да се замисли.

Тя едва се сдържа да не се засмее.

— Но ти се забавляваше от тяхната обърканост толкова, колкото и от това, да караш с високи скорости!

— Както вече казах — вдигна чашата си Ланс, — ти се оказа много умна.

— Семействата на автомобилните състезатели имат различни подходи и начини за възприемане на състезанията. Много по-трудно е да останеш в публиката, отколкото да висиш на парапета. Ти знаеш това — рече меко Фокси, въздъхна и се опита да пропъди мрачното си настроение. — Предполагам, че сега, когато вече си извън този бизнес, семейството ти повече не е объркано — тя отряза едно парченце от стека. — По-приемливо е, въпреки че едва ли ти трябват пари.

— Ти ще видиш какво ще направя тази вечер. Най-добре изяж всичко, защото губенето на пари изисква повече енергия, отколкото печеленето им.

Фокси се усмихна презрително и взе ножа и вилицата в ръце.

 

 

Беше все още рано, когато влязоха в казиното. Фокси реши, че обстановката й действа успокояващо. Съчетанието от елегантна атмосфера и възбуда беше много приятно.

— О! — тя пристъпи в залата, обходи я с един дълъг поглед и стисна ръката на Ланс за по-голяма сигурност. — Тук е страхотно!

Тоалети от всякакви цветове се въртяха като в калейдоскоп, блестяха скъпоценности и ослепяваха очите. Носеше се шум от гласове на най-различни езици, надвикван от ясния френски на крупието. Имаше и още няколко звука — тракането на топчетата в рулетката, мекото стържене на дървената лопатка, прибираща жетоните, плясъкът или свистенето на картите, които се раздаваха, звънът на монетите.

Фокси се засмя, когато Ланс обви раменете й с ръка.

— Фокси, моя любов, очите ти са станали огромни и ужасяващо наивни. Никога досега ли не си била в подобно място?

— Престани да ми се подиграваш — рече тя, ала бе толкова впечатлена, че дори не можа да се разсърди. — Толкова е хубаво!

— Аха, но хазартът си е хазарт. Независимо дали го играеш в плюшен стол с шампанско в ръка, или в някой мръсен гараж с бутилка бира.

— Ти сигурно го знаеш — отметна глава Фокси, погледна го и се усмихна. — Спомням си, когато играехте на покер. Ти никога не ми позволи да играя.

— Защото беше преждевременно развито хлапе — той плъзна ръка по врата й и го стисна.

— Ами! Просто се страхуваше, че ще те бия.

Усмивката му беше широка.

Неочаквано тя осъзна, че й бе много по-приятно тук с Ланс, отколкото щеше да й бъде със Скот. Ланс Матюз събуждаше чувства, каквито Скот Нюман дори не можеше да разбере.

— Какви големи очи имаш — прошепна Ланс, докато пръстите му галеха кожата й. — Какво има скрито зад тях, Фокси?

— Първо мисълта колко бях бясна, че трябва да изляза с теб, защото беше отстранил Скот от пътя си, и сетне колко виновна се чувствам, че се радвам, дето стана така.

Той се разсмя и я целуна бързо и кратко.

— Прекалено виновна, защото се забавляваш?

— Не — рече Фокси, без да се замисли. — Предполагам, защото съм изключителна егоистка и не съм много мила с него.

Устните на Ланс се извиха в усмивка.

— Тогава ние двамата с теб отлично си подхождаме — той сплете пръсти с нейните й я поведе към масата с рулетката.

След като седна, тя моментално съсредоточи вниманието си върху колелото, където малкото сребърно топче подскачаше и се въртеше. Когато то спря, Фокси видя как крупието прибра жетоните на загубилите и ги прибави към тези на спечелилите. Помисли си, че масата й прилича на Вавилонската кула. Като местеше очи от лице върху лице, слушаше леещия се романтичен италиански, точния английски с лондонски акцент, гърления клокочещ немски и още други езици, които не можеше да разпознае. Такива различни бяха и лицата. Някои стари, други млади, съсредоточени, отегчени, озадачени, повече от тях носещи отпечатъка на богатство. Нещо, което не можеше да бъде сбъркано. Ала точно срещу нея имаше едно лице, което направо я омагьоса.

Възрастната жена беше много красива. Косата й бе като бяла коприна и обграждаше нежно, овално и фино лице. Бръчките по лицето й бяха много, но с нищо не нарушаваха красотата му. Напротив, придаваха характерност на това, което някога несъмнено е било елегантно и безупречно. Очите й бяха пронизващи като изумруди, ала на ушите и шията си тя носеше диаманти. Те изглеждаха повече като огън, отколкото като лед. Жената бе облечена в яркочервена рокля и излъчваше невероятно достойнство и самоувереност. Фокси я наблюдаваше като омагьосана, докато тя не вдигна дълга тънка черна цигара и дръпна леко от нея.

— Графиня Франческа де Авалон от Венеция — прошепна Ланс на ухото й, след като проследи погледа й. — Изключителна е, нали?

— Страхотна — Фокси се обърна към него и изненадано видя, че й предлага чаша шампанско. Когато почувства столчето на чашата между пръстите си, видя и купчинка жетони пред себе си. — О, това ли са чиповете? — тя прекара пръсти по тях и отново погледна Ланс. — Колко трябва да заложа?

Той сви рамене и обви с ръце пурата, която палеше в момента.

— Това ти ще решиш. Аз само ще наблюдавам.

Фокси се засмя и поклати глава.

— Та аз не мога да се оправя с обикновените франкове, Ланс. Дори не знам колко струват тези малки неща тук пред мен.

— Струват едно вечерно забавление — отговори естествено той и вдигна чашата си.

Тя въздъхна, избра пет жетона и, без да се замисли, заложи пет хиляди франка на черно.

— Не мисля, че ще загубя всичките ти пари наведнъж — рече замислено Фокси.

— Колко великодушно от твоя страна — Ланс се усмихна и загледа въртящата се рулетка.

— Двадесет и седем, черно — обяви крупието.

— О! — извика Фокси, приятно изненадана. — Ние спечелихме — тя вдигна очи и видя искрено задоволство върху лицето на Ланс. Очите му са повече сребристи, отколкото сиви, помисли си отвлечено Фокси. — Не е необходимо да си толкова доволен — вметна тя и отпи от виното си. — Това бе благодарение на късмета на начинаещия. Освен това — добави със злорада усмивка, — ще бъде много по-мъчително, ако започна да губя, след като съм поспечелила нещичко. Повече ще те заболи — погледна двете купчинки от по пет жетона, които все още стояха на черно, и посегна да ги премести, но Ланс я хвана за ръката.

— Не може, Фокси. Колелото вече е завъртяно. Ще трябва да играеш така — лицето й бе ужасено и това го накара да избухне в смях.

— Но… Аз не знаех. Трябва да са повече от сто долара — тя погледна отново въртящото се колело и почувства някакво смесено чувство от страх, вълнение, възбуда, очакване. Рулетката забави ход и започна да спира.

— Пет, черно.

Фокси затвори очи с облекчение. Ала веднага бързо ги отвори и придърпа четирите купчинки от по пет жетона към себе си. Дочу смеха на Ланс и се обърна да го погледне.

— Щеше да видиш ти, ако бях загубила!

— Добре, де! — Ланс направи знак на сервитьора за още шампанско. — Защо не заложиш върху една от колоните, Фокси? — предложи той и тръсна пепелта от пурата си в пепелника. — Ще можеш да спечелиш много повече, отколкото заложеното. Или да загубиш. Нали това искаш.

Тя се намуси, после кимна с глава и се усмихна.

— Ти ще загубиш, не аз — обяви невъзмутимо и постави пет жетона в началото на първа колона.

Това бе, както се оказа, печелившо залагане. С различна честота купчинката от жетони пред Фокси растеше. Веднъж загуби двадесет хиляди франка, после неочаквано спечели при следващото завъртане. Може би поради абсолютното й незнание и безразличие към сумите, които залагаше, може би поради рядкото й залагане на число или пък просто поради щедростта на Ланс, тя непрекъснато печелеше. Игра след игра, залагане след залагане. И освен това откри, че това й харесва. Допада много повече на вкуса й от всички други забавления, които бе имала досега. Беше едно силно усещане, от което ожадняваше, и Фокси пресушаваше на един дъх чашата си с шампанско. Ланс стоеше тихо и спокойно зад гърба й и наблюдаваше приливите и отливите на късмета й. Харесваше му начина, по който тя се обръщаше към него, за да му говори. Очите й бяха огромни и блестящи, когато печелеше, и тъжни и малко смешни, когато губеше. Смехът й му напомняше за топлите мъгли над бостънския залив Бек Бей. Удоволствието, което изпитваше, когато печелеше, беше искрено и просто, а разочарованието, когато губеше, бе очарователно и невинно. Фокси беше едновременно дете и жена и двете същества се сливаха в нея в съвършена хармония.

— Сигурен ли си, че не искаш да заложиш нещо от това? — попита тя и посочи купчината жетони.

— Ти се справяш чудесно — той нави една къдрица от косата й на пръста си.

— Това, млади момко, е много меко казано.

Фокси завъртя очи и срещна зелените очи. Графиня де Авалон стоеше зад нея, подпряна на тънък бастун с дръжка от слонова кост. Фокси с изненада установи колко дребничка и мъничка бе тя, не по-висока от метър и петдесет. Графинята махна с ръка на Ланс да остане на мястото си, тъй като той веднага понечи да се изправи. Английският й език бе бърз и точен, с едва доловим акцент.

— Вие печелихте впечатляващо, сеньорита, и умно.

— Впечатляващо, да, графиньо — обърна се с широка усмивка Фокси към нея, — но по-скоро случайно, отколкото умно. Дойдох тук определено, за да губя.

— Сигурно ще трябва да променя стратегията си и да идвам тук, за да губя — рече графинята. — Тогава също може би ще ми се случи подобно нещо — тя огледа бавно Ланс със замислен, ала напълно женски оценяващ поглед. Фокси почувства неочаквано ревност и бе абсолютно объркана от това.

— Вие явно ме познавате. Може ли да ме представите на младата дама?

— Графиня де Авалон — Ланс почтително наведе глава. — Синтия Фокс.

Фокси пое подадената й ръка и почувства, че бе малка и крехка. Но бързият поглед на зелените й очи бе пълен с енергия.

— Много сте красива — забеляза графинята, — и много силна — усмихна се, като при това показа ред бели зъби. — Ала преди десет години сигурно щях да ви го отнема. Никога не се доверявайте на жени с опит — графинята насочи вниманието си към Ланс. — А вие кой сте?

— Ланс Матюз, графиньо — той пое предложената ръка и я поднесе към устните си с очарователно уважение. — За мен е чест да ви срещна.

— Матюз… — промърмори графинята, а очите й се присвиха. — Разбира се, трябваше да се сетя по този поглед „върви по дяволите“. Познавах дядо ви доста добре — тя се засмя. И смехът й беше млад и пълен е живот. — Дори много добре. Вие приличате на него, Ланселот Матюз, нали? И носите неговото име. Много подходящо.

— Благодаря, графиньо — усмихна се топло Ланс. — Той бе един от най-любимите ми хора на света.

— И на мен. Видях леля ви Фийби преди две години в Мартиника. Много досадна жена.

— Така е, графиньо — усмивката му се разшири. — Боя се, че сте права.

С царствено изсумтяване графинята се обърна към Фокси.

— Бъдете нащрек през цялото време с него, мила — посъветва я тя. — Той е същият като дядо си, дори по-голям развратник от него — графинята сложи ръката си върху ръката на Фокси и леко я стисна. — Да знаете как ви завиждам! — после се обърна и се отдалечи, шумолейки с червената коприна на роклята си.

— Каква невероятна жена — промърмори Фокси. Обърна се към Ланс и му се усмихна замислено. — Мислиш ли, че дядо ти е бил влюбен в нея?

— Не мисля, а знам — с незабележим жест той направи знак на крупието да вземе жетоните и да ги осребри. — Те са имали страхотен любовен роман, за който семейството ми и до ден-днешен се прави, че не знае нищо. Било наистина сложно, защото и двамата били женени. Дядо искал тя да напусне съпруга си и да заживее с него в Южна Франция.

— Откъде знаеш толкова много за това? — силно заинтригувана, Фокси изобщо не забеляза, че Ланс я изправи на крака.

— Той самият ми го разказа — сложи шала на раменете й. — Каза ми, че никога не е обичал никоя друга жена в живота си толкова много, колкото нея. Беше над седемдесет, когато умря, и беше все още готов да изостави всичко и да заживее с нея, ако тя се съгласеше.

Фокси вървеше бавно до него през казиното, без да забелязва колко много очи ги следят. Тя дори не осъзнаваше каква красива двойка бяха — една дребна червенокоса красавица и висок мъж с тъмна и предизвикателна красота.

— Звучи толкова красиво и тъжно — промълви след секунда Фокси. — Но предполагам, че е било ужасно мъчително за баба ти. Да знае, че той обича някоя друга през всичките тези години!

— Мила моя, невинна Фокси! — рече сухо Ланс. — Моята баба е от бостънската фамилия Уинслоу. Тя беше напълно доволна от сродяването си с клана Матюз, от раждането на техните двама наследници и от своя бридж клуб. Любовта е досадно нещо и освен това е за плебеите.

— Ти сега си го измисли!

— Щом казваш — съгласи се нехайно той.

— Хайде да не взимаме такси — предложи Фокси, когато излязоха навън. Вдигна глава нагоре и загледа звездите. — Толкова е красиво — тя се усмихна в очите му и мушна ръка в ръката му. — Нека да повървим, не е никак далеч.

Те не обръщаха внимание на фаровете на колите и вървяха под топлата светлина на уличните лампи. Шампанското приятно замайваше главата й и леко объркваше походката. Предупреждението на графинята бе забравено. Фокси напълно се отпусна и успокои. Разходката под звездите и луната сякаш щеше да бъде безкрайна, изпълнена с ароматите и тайнствата на нощта.

— Знаеш ли — подзе тя и се отдръпна от Ланс. — Харесвам палмите — засмя се, облегна се на една палма и го загледа. — Когато бях малка, си мечтаех да си имам палма, но се оказа, че те не растат в Индиана. Трябваше да се задоволя с бор.

Ланс приближи до нея и отмести къдриците от лицето й.

— Нямах представа, че толкова много се интересуваш от ботаника.

— Имам си мои тайни — Фокси избягна докосването и се наведе над парапета към морето. — Исках да бъда водолаз, когато бях на осем години — продължи тя, вперила очи в тъмното море. — Или сърдечен хирург. Не знам откъде ми бе дошло на ум. А ти какъв искаше да станеш, като пораснеш, Ланс? — Фокси се обърна към него, а вятърът разбърка косите й. Очите й бяха изпълнени със смях.

— Питчър в „Ред сокс“ — очите му преминаха по елегантната извивка на шията й, когато тя отметна глава и се разсмя.

— Обзалагам се, че си имал цяла торба с ръкавици за бейзбол! — Фокси въздъхна с удоволствие. — Не ми каза колко спечелих тази вечер.

— Моля? — напълно погълнат от смеха и блясъка на луната в косите й, той почти не я чуваше.

— Колко спечелих в казиното? — повтори тя.

— О! — сви рамене Ланс. — Петдесет, петдесет и пет хиляди франка.

— Колко? — гласът й бе пълен с изненада и недоверие. — Петдесет и пет хиляди франка? Че това е повече от десет хиляди долара!

— Да, при днешния курс — съгласи се той.

— Мили Боже! — ръцете й се вдигнаха до устните, а очите й станаха огромни. — Ланс, но аз трябваше да загубя!

— Направи го изключително добре — очите му отново се развеселиха. — Или поне достатъчно убедително показа желанието си да загубиш.

— Нямах представа, че играя с толкова много пари. Никога не съм имала толкова пари и не съм ги хвърляла по този начин. Ти… Ти си луд! — Фокси сложи глава на рамото му и смехът й звънна в нощта. Когато той обви тялото й с ръце, тя изобщо не възрази. — Можех да ги загубя, много добре знаеш — продължи през смях Фокси. — И направо щях да се вцепеня от ужас, ако знаех колко много пари означават тези нищо и никакви жетончета пред мен, докато рулетката се въртеше — тя си пое въздух и вдигна блестящите си очи към него. — Сега, както изглежда, добавих още към твоето богатство.

— Парите са си само твои — поправи я Ланс, ала Фокси уплашено отстъпи.

— О, не. Това бяха твои пари. В противен случай… — тя спря объркана и откъсна една маргаритка от тревата в краката си. Шампанското все още замайваше главата й. — В противен случай… — повтори Фокси, като въртеше цветето в ръце, и го хвана за ръка. — Разбира се — премина през главата й нова мисъл, — можеш да ми купиш нещо екстравагантно — обърна се към него със закачлива усмивка. — Така ще бъде абсолютно честно.

— Има ли нещо, което да искаш?

Стъпките й отекваха по паважа, докато тя продължаваше да се върти около него.

— Ами, например две от онези, големите руски хрътки — смехът й се извиси. — Или пък един впряг от онези чудесни коне с огромни крака… Шотландска порода. Или едно стадо албански кози. Почти съм сигурна, че в Албания има кози.

— Носила ли си някога палто от самур?

— Не — отвърна Фокси. Смръщи нос, но не се разбра дали заради въпроса, или заради богатството му. — Никога не съм обичала мъртвите животни. А, сетих се! Искам две черни ангорски кози, така че да мога да си развъдя и собствено стадо — решението бе взето и тя спря. Ланс обви ръце около нея. — Сигурен ли си, че можеш да намериш една женска и една мъжка? Това е много важно, ако искаме нещата да тръгнат правилно.

— Разбира се — съглася се той, докато устните му изследваха брадичката й.

— Не трябва да ти го казвам — въздъхна Фокси в прегръдките му, напълно обгърната от ръцете му, — ала съм много щастлива, че си сплашил Скот.

— Наистина ли? — прошепна Ланс, леко напипвайки пулса й в шията с устни.

— Да — прошепна тя и се притисна към него. — И много искам да ме целунеш. Сега. Веднага — последните й думи се загубиха, защото устните им се сляха.

Сякаш потънаха в неочакван пламък. А мигът беше безкраен. Продължи цяла вечност. Фокси зарови пръсти в косата му и го притегли още по-близо до себе си, така че дори морският вятър не можеше да премине помежду им. Тялото й се разтопи и прилегна към неговото като отливка. Чувстваше ритъма на сърцето му, което биеше в унисон с нейното. Без да усети, тя се плъзна на земята, докато той изследваше гладката кожа на гърба й. Устните му преминаха по шията й после се върнаха на лицето и намериха затворените й клепачи.

Фокси откри тъмно удоволствие в целувките си по шията му. Искаше да вкусва, да продължава, но устните му я върнаха при себе си. Силата на новата целувка се пръсна в нея като експлозия и накара всяка клетка от тялото й да пламне с нова сила. Ланс изсмукваше още и още от устните й, докато тя съвсем забрави къде беше и какво правеше. Когато неговите устни се отделиха от нейните, Фокси прошепна името му и сложи глава на рамото му.

— Не знам дали е от шампанското, или от теб, но главата ми се върти — тя потръпна и се притисна към него. Той прокара ръка по врата й и отдръпна главата й леко назад. Очите й бяха тъмни, бузите руменееха, а устните бяха меки и влажни.

— Има ли значение? — гласът му беше дрезгав, докато прегръдката му стана още по-плътна. Фокси не се възпротиви, а смело влезе отново в огъня. — Не е ли достатъчно да знаеш, че те искам тази нощ? — прошепна Ланс до ухото й, преди езикът и зъбите му да започнат отново сладостната си игра.

— Не знам. Не мога да мисля — тя се отдръпна и поклати глава. — Нещо става с мен, когато ме целуваш. Загубвам контрол над себе си.

— Ако ми казваш това, за да играя честно, просто си сбъркала. Аз играя, за да печеля — с рязко движение той отново скъси разстоянието помежду им.

— Знам — отвърна Фокси и вдигна ръка към бузата му. — Знам го много добре — после се обърна към морето и си пое дълбоко въздух. Обърна лице и го подложи на лунната светлина. — Винаги съм се възхищавала на нескритото ти желание да победиш — наведе глава, за да го погледне, ала лицето му бе засенчено от палмата. — Обичах те до безумие и без каквито и да било задръжки, когато бях на четиринадесет.

Ланс не отговори за момент, но се наведе и я взе в прегръдките си.

— Наистина ли? — прошепна той и пристъпи с нея в сянката.

Луната я огряваше и се виеше сред къдриците на косата й.

— Да — отпусната, Фокси продължи да разказва най-откровено, може би под влияние на шампанското в кръвта й. — Беше чудесно и болезнено мъчение. Първата ми любов. Ти беше страшно впечатляващ, а аз романтична — Ланс я притисна, а Фокси му се усмихна в отговор. — Винаги си изглеждал невероятно непоклатим, ала много често замислен.

— Така ли? — отвърна усмихнат той, докато слагаше шала на раменете й.

— Ами да. Имаше оня невероятен хъс за всичко. И постигаше каквото искаше. Беше ужасно привлекателен, но това се изявяваше още по-силно, когато се състезаваше. И освен това ръцете ти.

— Какво ръцете ми? — повтори изненадан Ланс и бръкна в джоба си за запалката.

— Ами да, ръцете ти — тя неочаквано взе ръцете му и започна да ги разглежда. — Те бяха най-красивите ръце, които бях виждала. Много елегантни, много силни, много фини. Винаги съм си мислела, че е трябвало да станеш артист или музикант. Понякога си представях, че си. Представях си, че се грижа за теб в малката таванска стаичка, където живеех — Фокси пусна ръцете му и се зави с шала си. — Трябваше да има някой, за когото да се грижа. Може би трябваше да си взема куче — тя се засмя, ала бе прекалено заета с мислите си, за да забележи, че той не се засмя заедно с нея. — Ревнувах до полуда от всички онези жени, които се въртяха около теб. Те бяха красиви. Спомням си Трейси Макнийл. Особено нея. Ти сигурно изобщо не си я спомняш.

— Не, не си я спомням — Ланс запали цигарата си и загледа пламъчето. — Не си спомням нито една от тях.

— Тя имаше красива руса коса. Стигаше почти до бедрата й и беше права като сламки. Аз мразех моята коса като дете. Беше толкова къдрава, неподредена и с този ужасен червен цвят. Бях абсолютно сигурна, че единствената причина да целуваш Трейси Макнийл бе, защото имаше права руса коса — ароматът на пурата му достигна до ноздрите й и Фокси с удоволствие вдиша. — Направо е удивително колко наивна съм била за момиче, израснало в мъжкия свят на състезателите. И така, аз просто чезнех по теб през по-голямата част от годината. Представям си колко глупаво съм изглеждала, но ти беше достатъчно тактичен — тя уморено се прозя. — След като станах на шестнадесет, се почувствах възрастна и готова да бъда третирана като жена. Навалицата около теб бе станала много голяма. Ала аз търсех всяка възможност да се навъртам наоколо. Забеляза ли го?

— Да — Ланс издуха дима и той веднага се разтопи във въздуха. — Забелязах го.

Фокси тъжно се засмя.

— Мислех си, че съм много умна в преследването си. Ти винаги бе така мил с мен, затова когато престана да бъдеш мил, беше така непоносимо за мен. Пълна катастрофа. Спомняш ли си онази нощ? Беше на пистата „Льо Ман“ — продължи тя, преди Ланс да успее да отговори. — Нощта преди състезанието. Не можах да спя и отидох на пистата. Когато те видях да влизаш в гаража, си помислих: „Ето на, това е съдба“ — Фокси въздъхна и, без да усеща, започна да къса цветето в ръцете си. — Последвах те. Ръцете ми бяха мокри от пот. Исках да ме забележиш, да ме погледнеш с други очи — тя обърна глава и го погледна с мила усмивка. — Като жена. Едно момиче на шестнадесет е точно на границата и много иска да премине от другата страна. А и чувствата ми към теб бяха много истински, реални и като на възрастен човек, въпреки че не знаех как да се справя с тях. Бях много безгрижна, когато влязох, спомняш ли си? „Здравей, как си, не можеш ли да спиш?“ Ти носеше черен пуловер. Черното винаги много ти е приличало. Беше някак си разсеян, всъщност бях забелязала, че си разсеян от седмици навред. Това те правеше още по-романтичен в очите ми — с нисък лек смях тя вдигна дланта му към бузата си. — Бедният Ланс! Колко ли неудобно си се почувствал заради мен!

— Неудобно е доста мека дума за това, което правеше с мен тогава — прошепна той. Обърна се и хвърли пурата през оградата в морето.

— Исках да бъда отракана — продължи Фокси, без да забележи раздразнението в гласа му. — Нямах никаква представа как да те накарам да ме целунеш. Опитах се да си спомня всички номера, които героините използваха във филмите. Беше тъмно, бяхме сами. Какво повече? Единственото нещо, което трябваше да сторя, бе да дойда по-близо до теб. Колкото бе възможно по-близо. Ти се ровеше нещо под капака на колата и се правеше, че не ме забелязваш, сигурна съм. Искаше да ме накараш да си отида и да те оставя на мира. Имаше само една малка лампа, а гаражът миришеше на бензин и масло. Беше толкова романтично! — тя се обърна и се усмихна, докато виното продължаваше да мъти главата й. — Романтиката винаги е била най-голямата ми слабост. Както и да е, застанах зад теб, опитвах се да измисля какво друго да направя и започнах да се чудя какво толкова се ровиш в колата. Надникнах над рамото ти и когато ти се обърна, ние се сблъскахме. Спомням си, че ме хвана за раменете, за да не падна, а коленете ми веднага омекнаха. Физическото усещане бе невероятно, може би защото никога дотогава не бях го изпитвала. Сърцето ми спря да бие, цялата плувнах в пот. Кожата ми изстина като лед. Струваше ми се, че очите ти ме поглъщат. Бяха толкова тъмни и така настойчиви. Помислих си: „Ето на, това е.“ Бях абсолютно сигурна, че ще ме притеглиш съм себе си и ще ме целунеш. Знаех, че така трябва да стане. Ние бяхме Кларк Гейбъл и Вивиан Лий, а гаражът бе „Тара“. Тогава ти ме отблъсна, бесен, че съм се изпречила на пътя ти. Изруга нещо и ме разтърси здравата, преди да ме пуснеш. Наговори ми такива ужасни неща. Най-лошото от които беше, че съм едно ужасно досадно хлапе. Може би беше вярно, но това разби гордостта ми. Фантазиите ми рухнаха. Не бях си помислила за напрежението, което си изпитвал преди състезанието на другия ден, или за простия факт, че се изпречвам на пътя ти. Мислех си единствено за това, което каза за мен, и колко много ме заболя. Но аз винаги съм успявала да оцелея. Колкото повече ме боли, толкова повече сили намирам да се съпротивлявам. Когато се обърнах и избягах от гаража, повече не те обичах, а те мразех почти толкова много.

— По-добре престани — промърмори Ланс. След миг обърна глава към нея и прокара пръсти по лицето й. — Прости ли ми?

Фокси му се усмихна.

— Предполагам, че да. Трябваше да минат години, ала след като се излекувах от любовта си към теб, ти бях благодарна — с още една прозявка тя сложи глава на гърдите му.

— Да, предполагам, че си била — съгласи се той. — Хайде, ще те върна в хотела, преди да си заспала права.

Фокси тръгна полузадрямала, а Ланс я прегърна нежно през раменете и кръста. Около тях Монте Карло спеше.