Нора Робъртс
Победа на сърцето (3)

Трета глава

Ралито „Индианаполис 500“ всяка година превръща обикновения град от Средния запад Индианаполис във фокус на автомобилния свят. Все повече хора гледат това състезание. Много повече от което и да било друго спортно събитие в страната. То е като „Уимбълдън“ за тениса, като Дербито в Кентъки за конните надбягвания, като Световните серии за бейзбола или като Световната купа по футбол — престижно, вълнуващо и почетно.

Фокси бе доволна, че на небето няма облаци. Нямаше ни най-малък намек за дъжд. Винаги, когато имаше състезание, тя се страхуваше от дъжда. Вятърът развяваше панделката, с която бе вързала косата си на опашка. Джинсите, които носеше, бяха нейните стари и любими дрехи, почти бели от пране на коленете и плътно прилепнали по бедрата. Бейзболната й тениска на червени и бели райета бе натикана плътно в джинсите на кръста. На врата й висеше фотоапаратът „Никон“, закупен на втора ръка, докато бе в колежа. Фокси не би го заменила дори и за торба злато. От мястото си виждаше, че трибуните все още бяха празни. Репортерите, телевизионните екипи, състезателите, механиците и всички, който бяха свързани със състезанието, или имаха друга работа, или пиеха кафе. Беше толкова тихо, че се чуваха птичи песни. Но във въздуха нямаше спокойствие. Напротив, усещаше се напрежение. Сякаш на вълни на вълни прииждаше очакване и възбуда. След по-малко от два часа трибуните и празното пространство около тях щяха да се изпълнят с хора. Когато се развееше зеленият флаг на „Индианаполис“, повече от четиристотин хиляди души щяха да бъдат тук. Населението на един среден американски град. Въздухът щеше да се изпълни с шум, врява и грохот като от гръмотевици.

През часовете, които предстояха, щеше да се чува само непрекъснатият рев на моторите. В пространството щеше да се носи пара, пушек и миризма на гориво и пот. Очите щяха да бъдат приковани в малките коли, които щяха да фучат по овалното четирикилометровото трасе. Хората щяха да мислят само за състезанието, обзети единствено от емоцията на скоростта.

Ала чувствата на Фокси бяха по-сложни и объркани. Бяха минали цели две години, откакто бе стояла близо до трасето, и шест, откакто бе станала част от света на състезанията. Но сякаш беше вчера, откри тя, когато се огледа. Усещанията й не бяха се променили по време на отсъствието. Отново я изпълваха очакване, вълнение. Чувстваше главата си почти замаяна от тях и знаеше, че те ще се усилят, когато състезанието започне. Изпитваше гордост заради възможностите и уменията на брат си, за таланта му, който явно беше повече вроден, отколкото придобит. Ала дълбоко, много дълбоко скрит, се стаяваше страхът. Страхът, който бе остър, хапещ и неотслабващ с годините. Всички тези чувства я изпълваха и Фокси знаеше, че когато зеленият флаг бъде развят, те щяха да изплуват на повърхността като един огромен и изяждащ я звяр. Нищо не беше се променило.

Тя знаеше правилата. И познаваше навиците на състезателите. Имаше такива, които охотно даваха интервюта и говореха жизнерадостно и с оптимизъм за предстоящото състезание. Други отговаряха отвлечено или прекалено технично, трети пък бяха войнствено настроени. Знаеше, че Кърк ще даде интервюта и ще отговаря на въпросите със своята небрежна арогантност. За него всяко състезание беше еднакво и в същото време уникално. Беше едно и също, защото той участваше не за да спечели, а защото всяко предлагаше и раждаше проблеми, които не приличаха на проблемите от предишното. Нито на тези от следващото. Фокси знаеше, че след интервютата Кърк щеше да изчезне и да остане сам, докато дойдеше време да се нареди на старта. От дългия си опит с него знаеше също как да не му се натрапва. Затова се движеше сред водачи, механици, съдии и дузина други фотографи, като снимаше подготовката на предстоящото шоу.

— Ти какво правиш тук с това нещо?

Фокси разпозна гласа, но не се обърна, докато не довърши снимката.

— Здравей, Чарли! — тя с усмивка обви ръце около шията му и целуна изцапаната му буза. Знаеше, че ще протестира и ще се муси, и в същото време ще бъде доволен и ще му бъде много приятно.

— Женски работи! — промърмори Чарли, ала Фокси почувства как я притисна бащински към себе си, преди да се отдръпне.

Няколко минути те се гледаха. Тя забеляза, че се бе променил. Брадата му бе по-сива, отколкото я помнеше, на главата му имаше по-малко коса, но очите му бяха все същите. Ясносини, каквито ги видя преди десет години. Тогава той беше на петдесет и Фокси го мислеше за старец. Тогава, като главен механик на Ланс Матюз, Чарли Дънинг ръководеше работата в боксовете като деспот. И продължаваше да го прави и днес, като шеф на отбора на Кърк.

— Както винаги кльощава — рече с неодобрение Чарли. — Как така тези години не успяха да прибавят някое и друго кило към фигурата ти. Не печелиш ли достатъчно пари с правенето на снимки, че да ядеш като хората?

— Никой не ми носи шоколади напоследък — отвърна тя и го погали по бузата, защото знаеше, че ще се почувства страшно неудобно да си признае, че някога оставяше на хилавото девойче шоколади, ала така, че да ги намери. — Липсваше ми онази вечер. Защо не дойде на партито на Кърк? — добави Фокси, докато той неловко се засмя.

— Не ходя на детски партита. Разбрах, че ти и капризната руса дама имате намерение да бъдете с нас на всички състезания през сезона — Чарли се усмихна и изкриви уста неодобрително.

— Ако под капризната руса дама имаш пред вид Пам, да. Такива са намеренията ни — тя реши, че Чарли е много ядосан. — Пам е писателка и журналистка.

— Вие само помнете, че ще пречите.

— Да, Чарли, знам — съгласи се Фокси, но очите му се присвиха, защото видя смеха в нейните.

— Дръзко момиченце! Ако не беше толкова хилава, щях да те натупам с колана още преди много години.

Тя се засмя и вдигна апарата.

— Кажи „зеле“! — нареди Фокси и щракна.

— Дръзко хлапе! — повтори той, ала устните му се разшириха в усмивка. После се обърна и се отдалечи.

Тя го наблюдаваше как се загубва сред тълпата, преди да се огледа отново наоколо. В този момент се сблъска с Ланс. Той сложи ръце на раменете й. Досега бе успяла да забрави случката в градината, но в този момент тя изплува в съзнанието й с пълна сила. Устните му, които тогава я изгаряха, сега се извиха в усмивка.

— Чарли винаги е имал особена слабост към теб.

Фокси забрави всичко на света и потъна в сивите очи, които я гледаха. Усмивката му стана по-широка. Беше облечен по същия начин като нея. С джинси и тениска. Косата му се развяваше от вятъра. Тя мълчаливо го прокле заради това, че изглеждаше толкова непоносимо привлекателен.

— Здравей, Ланс — успя да запази гласа си спокоен, приятелски, ала с лека нотка на отчужденост. — Няма ли репортери, които да те преследват?

— Здравей, Фокси — отвърна той на поздрава й. — Направи ли своите шедьоври?

— Един на един — промърмори тя. Като се обърна, вдигна Никона пред очите си и започна да го фокусира. Помисли си, че когато наоколо се намира Ланс Матюз, трябва да внимава повече. Чувстваше присъствието му съвсем осезаемо върху кожата си. Беше едновременно неприятно и възбуждащо.

— Ще гледаш ли състезанието, Фокси, или вече не ти е интересно?

Ланс зарови пръсти в опашката й и тя пропусна няколко снимки.

— Чух, че Кърк спечелил в предварителните обиколки. Той знае как да използва подобно предимство — когато Фокси се обърна към него, лицето й бе спокойно, а очите хладни. Една целувка, каза си тя, не означаваше нищо и нямаше защо да бъде вземана под внимание. Те все още си бяха същите хора. — Предполагам, че като собственик ти си доволен — усмивката му не беше отговорът, който очакваше. — Видях колата. Много е впечатляваща — когато Ланс отново не отговори, Фокси въздъхна, изгледа го накриво и каза: — Разговорът ни е много вълнуващ, Ланс, но аз наистина си имам друга работа.

Ръката му за секунда се обви около раменете й. Тя вдигна ръка, за да засенчи очите си от слънцето, което я заслепяваше.

— Правя малко парти довечера — гласът му беше равен. — В моя апартамент в хотела.

— О? — успя само да произнесе Фокси и повдигна вежди.

— В седем часа. С вечеря.

— Колко малко е партито? — очите й срещнаха неговите спокойно.

— Съвсем малко. Само аз и ти.

— Значи ще бъде още по-малко. Само ти — поправи го тя. Двама механици, облечени в яркочервените комбинезони на отбора на Кърк, преминаха покрай тях. Ланс обаче не откъсна очи от нея. — Имам среща със Скот Нюман.

— Отмени я.

— Не.

— Страхуваш ли се? — попита той и я придърпа по-близо към себе си с едно слабо движение на ръката.

— Не, не се страхувам — отвърна Фокси. Зеленото в очите й святкаше предизвикателно. — Ала не съм нито толкова гладна, нито толкова глупава. Може би си забравил, че не съм паднала от небето. Вече съм те виждала как въртиш на пръста си… Хм, дамите — довърши саркастично тя. — Беше много полезно за образованието ми да те наблюдавам как ги избираш, сваляш и изхвърляш като ненужни вещи. Аз правя своя собствен избор — добави Фокси, като ставаше все по-ядосана, докато Ланс стоеше мълчаливо и я слушаше. — И сама отстранявам боклука. Върви да намериш някой друг, който да задоволи ненаситното ти его.

Неочаквано той се засмя. Гласът му бе развеселен.

— Все още имаш отвратителен характер, Фокси. Но освен него, всяка твоя клетка излъчва енергия и в главата ти явно има мозък. Ти ще се отегчиш от Нюман точно за един час, а той ще ти досажда до полуда.

— Това си е мой проблем — отвърна тя и се сети, че трябва да се освободи от ръката му.

— Така си е — съгласи се Ланс. После бързо се отдалечи и я остави без възможност да му отговори.

Бясна, Фокси се завъртя и се обърна в обратна посока. Леко изненадана видя, че трибуните бяха пълни с хора. Времето бе минало неусетно. Тя тръгна към боксовете.

Докато интервюираше един известен състезател, Пам наблюдаваше сцената между Фокси и Ланс. Не беше възможно да чуе разговора им, ала съвсем ясно видя емоциите, които преминаха по лицето на Фокси. Наблюдаваше ги с обективността и любопитството, присъщи на човек с нейната професия. Имаше нещо между тях, трябваше само да ги види, за да го разбере. Беше сигурна, че Фокси се съпротивлява и рита срещу него като непокорно инатливо магаре и че в най-добрия случай бе излязла втора от битката, която току-що се бе разиграла пред очите й.

Пам хареса Ланс Матюз веднага щом го видя. Тя имаше способността да преценява бързо хората, след което да пресметне най-правилния и ползотворен подход към тях. Точността на преценките винаги й бе помагала в работата. Благодарение на нея бе стигнала върховете на професията си. И така, Пам прецени Ланс Матюз като мъж, който не бе обикновен и не избягваше усложненията. Той привличаше както жените, така и мъжете просто защото имаше какво да им даде. Беше силен, арогантен и чувствен. Тя реши, че като приятел сигурно бе незаменим, а като любовник — страхотен.

Състезателят продължи да отговаря на въпросите й, без изобщо да забележи, че мисълта й бе заета с друго. Като държеше Ланс под око, Пам благодари на състезателя, пожела му успех и се отдалечи.

— Господин Матюз!

Ланс се обърна. Видя една дребничка блондинка с фино лице, облечена в безупречни сиви панталони и сако в същия цвят, да бърза към него. На едното й рамо висеше портативен магнитофон, а на другото чанта. Изненадан и заинтригуван, той я изчака. Тя спря и му се усмихна, като разкри два реда идеално поддържани зъби.

— Аз съм Пам Андерсън — подаде му ръка, чиито нокти бяха лакирани в бебешко розово. — Правя серия от статия автомобилни състезания и състезатели. Може би Фокси ви е споменавала за мен.

— Здравейте — Ланс стисна ръката й, докато я разглеждаше най-безцеремонно. Беше очаквал нещо по-солидно. — Предполагам, че сме се пропуснали на онова вечерно парти, у Кърк.

— Аз ви видях — каза му Пам, решила да действа направо. — Но вие изчезнахте, преди да успея да стигна до вас. Фокси също изчезна.

— Много сте наблюдателна — макар раздразнението в гласа му да бе почти недоловимо, Пам го усети и беше доволна. Вече знаеше, че бе привлякла вниманието му.

— Нашето приятелство все още е в началната си фаза, ала аз много харесвам Фокси. А също така знам как да си върша работата — тя оправи косата си, тъй като вятърът я вкара в очите. — Професионално съм заинтересувана единствено от състезанието и всичките му страни. Надявам се, че ще ми помогнете. Не само защото знаете какво е да конструираш и притежаваш автомобил от „Формула 1“, а защото знаете как да се състезавате с него. Познавате също така това трасе и специфичните особености на колата, която ще се надбягва тук. А фактът, че сте известна личност не само в средите на автомобилите и състезанията, но и в обществото, ще спечели особено голям брой читатели за серията ми.

По време на речта й Ланс пъхна ръце в джобовете си. Изчака цели десет секунди да свърши, преди да започне да се смее.

— Само преди няколко минути се опитвах да си представя как може вие да сте същата Пам Андерсън, която написа онази блестяща поредица от статии за корупцията в наказателната система — той поклати глава в знак на одобрение. — Сега вече знам. Е, ще имаме достатъчно време да си говорим през следващите няколко месеца — Пам забеляза, че погледът му проследи Фокси, която се бе навела през оградата и фокусираше апарата си. Видя и зараждането на усмивката му. — Достатъчно много време — повтори Ланс и върна вниманието си към нея, а усмивката му се разшири. — Какво знаете за „Индианаполис 500“?

— Че първото състезание се е състояло през 1911 година и колата, която го е спечелила, е развила скорост от 120 км в час. Пистата е била застлана с тухли, оттук иде името й „Стария тухлен двор“. Това е състезание на пълни обороти. Водачите карат на най-висока предавка и не я сменят. Не е включено в „Гран При“, защото не се присъждат точки, ала между колите, които участват във „Формула 1“, и тези тук, има много сходни неща. Също така има много водачи, които участват и в двете състезания. Като Кърк Фокс например. Колите тук се зареждат със специално гориво. Алкохолното гориво е по-опасно, защото няма пламък.

— Добре сте си научили урока — усмихна се той на потока от информация, който избълва Пам.

— О, разбира се, че знам фактите — съгласи се тя, харесала веднага директния му поглед, — но те не са всичко. Четиридесет и шест състезатели са загинали в това състезание. Ала само трима през последните десет години. Защо?

— Колите станаха по-сигурни — отговори Ланс. — Преди ги правеха като танкове и при катастрофа те оставаха здрави, а водачите поемаха силата на удара. Сега колите са по-крехки и това спасява живота на хората. Подобрени са спирачните системи, а и състезателите носят защитно огнеупорно облекло от обувките до шапките — тъй като времето за старт наближаваше, той я поведе към стартовата линия.

— И състезанието вече е станало напълно безопасно? — попита Пам. Гласът й беше толкова меден и захаросан, както и погледът, който му отправи.

Ланс отново я погледна внимателно. Това бе една много умна жена.

— Не съм казал такова нещо. Разбира се, че е по-безопасно, но винаги съществува елемент на риск. Без него състезание като „Инди 500“ ще бъде само парад на коли, които се въртят в кръг.

— Ала една катастрофа вече не е толкова страшна, както преди?

Той се усмихна и поклати глава.

— Съмнявам се, че някой водач мисли за катастрофа. Ако го правеха, никога нямаше да застанат на стартовата линия. Това не става с теб, това се случва само на другите. Такава е психология на автомобилния състезател. Когато мислиш така, то става част от правилата. Катастрофата невинаги е най-големият страх. Най-големият страх е от огъня. Няма жив състезател, който да не изпитва страх от огъня.

— А какво ще кажете, когато вие карате и друг състезател катастрофира? Какви чувства изпитвате тогава?

— Никакви — отвърна просто Ланс. — Не можеш да изпитваш чувства. На пистата няма място за чувства.

— Разбирам — кимна тя. — Това мога да го разбера. Но има едно нещо, което не мога. Не разбирам защо.

— Какво защо?

— Защо хората влизат в една кола, затварят се в нея и се въртят като полудели в кръг с умопомрачителни скорости. Защо рискуват живота си, да се осакатят или дори, да умрат! Каква е мотивацията?

Той се обърна и се усмихна.

— Различна. Предполагам, че има толкова мотивации, колкото и състезатели. Тръпка, състезателна страст, конкуренция, предизвикателство, пари, престиж, известност, самата скорост. Скоростта може да бъде заразителна. Съществува нуждата да докажеш собствените си възможности, да ги подобриш, да поставиш на изпитание издръжливостта си. И, разбира се, съществува и егото, което всъщност е неизменна част от всеки спорт — Ланс се обърна отново към Пам и зърна Кърк да излиза от бокса. — Всички състезатели имат в различна степен нужда от него, ала всички я имат. Нуждата от себедоказване.

Фокси се въртеше около колата, заемаше необходимото положение и снимаше, докато Кърк застана на стартовата линия. Той пусна защитната маска на каската върху лицето си, но миг, преди да закрие напълно очите си, й заприлича на крал Артур, приготвящ се да влезе в бой. Тя забеляза, че отговаряше на въпросите на Чарли с кратки думи или само с кимване на глава. Явно цялото му внимание и същество вече бяха съсредоточени върху предстоящото състезание. Зад тъмното стъкло на шлема очите му бяха неразгадаеми, а стойката му нито напрегната, нито отпусната. Сякаш се бе отделил с някаква стена от всичко около себе си, не само от другите хора, а от самия себе си. Фокси чувстваше безпристрастността му и фотоапаратът сякаш улови точно това. Когато се изправи, видя Ланс да идва към тях и да се навежда над главата на брат й.

— Заложил съм каса уиски, че няма да успееш да подобриш рекорда.

Видя как Кърк кимна с непроницаем поглед и разбра, че приема облога най-сериозно. Фокси наблюдаваше Ланс от другата страна на колата и осъзна, че той познава брат й дори по-добре, отколкото можеше да си представи. Очите му срещнаха нейните, когато колата между тях оживя и заръмжа.

Кърк застана на изходна позиция. Фокси влезе в гаража.

Под звуците на „Да се върнеш отново в Индиана“, които изпълваха въздуха, тълпата поздрави с рев излитането на хиляди балони. Всички онези, които не бяха на пистата и на трибуните, щяха да видят летящите балони и да разберат, че състезанието „Индианаполис 500“ започваше. По микрофона се чу гласът на съдията.

— Господа, запалете двигателите!

Напрежението беше високо, както и ревът на машините.

По трибуните се развяваха знамена, беше шумно, автомобилите тръгнаха. В началото скоростта бе ниска. Самите коли, целите изрисувани с надписи, цветове и реклами, бяха чисти и блестяха на ярката слънчева светлина. Повече не се чуваше птича песен.

— Това е — промърмори Фокси, а Пам леко подскочи.

— Бях решила, че съм те изгубила! — тя намести очилата на носа си.

— Не си се съмнявала, че ще изпусна старта, нали? — сега беше поставила дистанционни лещи на фотоапарата и беше готова да снима. — Всеки момент ще вдигнат зеления флаг.

Пам забеляза, че Фокси бе малко бледа, ала в мига, в който отвори уста да каже нещо, около нея избухна рев. С професионално умение Фокси хвана мига, в който колата на Кърк излетя.

— Как могат да го правят? — запита сама себе си Пам, но Фокси наведе фотоапарата и се обърна към нея. — Как могат да поддържат скоростта и темпото цели осемстотин километра?

— За да спечелят — отвърна просто Фокси.

Следобедът преваляше. Шумът така и не стихна. Горещината в боксовете се смеси с миризмата на гориво, масло и пот. На тридесетата обиколка десет автомобила вече бяха извън строя поради механични или други дребни повреди. Счупени скоростни кутии, разбит амбреаж, вторични разцепвания. Пам бе свалила сакото си, навила ръкавите на снежнобялата си блуза и обикаляше из боксовете с магнитофона. Вадички пот течаха по гърба на Фокси. Тениската бе залепнала за гърба й, а косата й бе мокра около лицето. Ала между лопатките на раменете й имаше още една тръпка, която я караше да настръхва и да се разсейва от състезанието. Ланс през цялото време стоеше точно зад нея. Той заговори пръв, без да я гледа. Гледаше към пистата отвъд. Тя се извиваше като змия сред трибуните.

— Кърк влиза в осемдесет и петата си обиколка — държеше някакво разхладително питие в ръка и й го подаде, без да я погледне. Фокси пое питието, като си помисли, че невниманието му би трябвало да я ядоса.

— Да, знам. Има почти цяла обиколка преднина пред Джонсън. Знаеш ли колко е средната му скорост?

— Повече от триста.

Тя видя маневрата на Кърк през плътната купчина от коли. Задържа дъха си, докато премина пистата по късия диагонал между третия и четвъртия вираж. После погледна към топящите се кубчета лед в чашата и отпи.

— Събрал си страхотен екип от механици. Направиха последното зареждане за по-малко от дванадесет секунди. Ще дадат на Кърк голяма преднина. И освен това се вижда, че колата е много бърза и се управлява без усилие.

Ланс бавно сведе очи и я погледна.

— И двамата знаем, че едно състезание се прави от екип. Тук няма място за индивидуализъм.

— Естествено, всичко без тази, последната част — контрира го Фокси. — Сега всичко зависи от Кърк, нали?

— От дълго време стоиш права — мекотата в гласа му я изненада и я накара да се обърне към него. — Защо не седнеш за малко? — почти можеше да види болката, която пулсираше зад слепоочията й. Изненадващо и за двамата, той вдигна ръка към лицето й с особена нежност. — Изглеждаш изморена — после отпусна ръка, без да я докосне, и я скри в джоба си.

— Не съм — тя отново се обърна, странно развълнувана от жеста му. — Не и докато не е свършило. Мисля, че ще загубиш касата с уиски. И ти го знаеш.

— Разчитах на тази загуба — Ланс неочаквано изруга и това я накара да го погледне. — Не ми харесва начина, по който номер петнадесет взема завоя. Винаги е по-близо до стената, отколкото трябва.

— Петнадесет ли? — Фокси присви очи, докато търсеше номера сред колите. — Това е един от новаците! Някакво хлапе от Лонг Бийч.

— Хлапето е една година по-старо от теб — промърмори Ланс. — Но няма опита, за да премине през това състезание толкова добре. Ще го загуби.

След няколко секунди номер петнадесет отново влезе в завоя и отново много близо до стената. От колелата захвърчаха искри, когато колата докосна твърдата стена. После състезателят изгуби контрол. Парчета от фибростъкло се разхвърчаха във въздуха, когато още три коли се завъртяха, маневрирайки като змии около него. Почти изгубила управление, колата се завъртя няколко пъти и колелата й диво изсвистяха, докато спряха безпомощно на асфалта. Номер петнадесет излезе на полето и спря. В този миг се спусна жълтият флаг. Веднага го наобиколиха екип на бърза помощ и пожарникари.

Винаги, когато присъстваше на катастрофа, я обхващаше ледено безразличие. Не можеше нито да мисли, нито да чувства. От мига, в който колата се удари в стената, тя вдигна апарата и запечата всяка стъпка, всеки момент от катастрофата. Без да разсъждава, фокусираше, настройваше скоростта на апарата, дълбочината и разстоянието. Серията от снимки щеше да бъде класическо изследване на автомобил в беда. Фокси почувства тръпка на облекчение, когато видя, че измъкват състезателя от автомобила и той маха с традиционния си поздрав към зрителите, че всичко е наред.

— О, Господи! Как може човек да си отиде жив и здрав след подобна катастрофа? — дочу Фокси гласа на Пам зад себе си, ала продължи да снима работата на спасителния екип.

— Както ви казах и преди, крехкостта на автомобила и подобрените спирачни механизми са спасили не един живот — отговори Ланс, но вниманието му бе заето с Фокси. Лицето й бе останало без цвят и не изразяваше нищо, когато свали фотоапарата.

— Ала не на всички — рече тихо тя. — И невинаги — почувства как по гърба й премина студена тръпка, докато топлината влезе дълбоко в тялото й. — По-добре върви да вземеш интервю от този състезател. Той сигурно ще може да ти разкаже като потърпевш, от първа ръка, как човек вижда живота си като на лента при скорост от триста и двайсет километра в час в мига на сблъсъка с неизвестността.

— Да, права си — погледна я изпитателно Пам и се отдалечи, без да каже нищо повече.

Фокси отмести кичур коса от лицето си.

— Предполагам, че номер петнадесет ще има повече уважение към завоите при следващото състезание.

— Много професионално настроена си напоследък, Фокс… — очите на Ланс бяха студени като стомана под свъсените вежди. Тя помнеше този поглед и отново почувства тръпка по кожата си.

— Фотографът трябва да има здрави нерви — отвърна спокойно и посрещна погледа му, без да трепне. Знаеше, че ако раздразнението й се превърнеше в гняв, щеше да стане брутална.

— Но тук не са необходими чувства — възрази той. Хвана каишката на апарата й с една ръка и я дръпна към себе си. — В автомобил номер петнадесет имаше човек. Ти никога не си забравяла това.

— А ти какво искаш, да изпадна в истерия ли? — отвърна Фокси. — Да закрия очите си с ръце? Да припадна? И преди съм виждала катастрофи. Виждала съм ги, когато не са можели да ги измъкнат изпод смачканите ламарини, когато не е имало нищо друго, освен пламъци. Видях ви, и теб, и Кърк, как режат колите ви, за да ви спасят. Ти какво искаш от мен? Емоции? — гласът й се издигна неочаквано от ярост. — Върви и си намери някой, който не е израснал сред миризмата на смърт и бензин.

Ланс я изгледа за секунда. Лицето й отново бе придобило цвят. Очите й бяха като бурно море под пелена от облаци.

— Твърда мадама, бре, бре! — гласът му бе пълен с изненада и възхищение, ала съчетанието й се стори обидно.

— Дяволски си прав — съгласи се Фокси. А сега свали ръцете си от апарата ми.

В първия миг единственото нещо, което се помръдна, беше веждата му. Тя се издигна в дъга, която можеше да изразява подигравка, смях или задоволство. После той вдигна и двете си ръце, като ги обърна към нея с дланите и разперени пръсти. Но въпреки това не се отдръпна и двамата останаха един срещу друг.

— Извинявай, Фокси.

Тя го познаваше достатъчно добре, за да долови надигащата се възбуда и гняв в тона му. Собственият й гняв обаче не й позволи да го приеме.

— Остави ме на мира! — нареди Фокси и се обърна. За голяма нейна изненада обаче Ланс застана на пътя й и се изпречи пред нея.

— Само след една минута — отговори той. И преди да разгадае намеренията му, премести апарата на гърба й и я взе в ръцете си.

Когато отвори устни, за да протестира, той ги затвори със собствените си. И край. Нямаше нито какво да каже, нито как да реагира. Вместо да го отблъсне, ръцете й се обвиха около раменете му. Те просто не се подчиняваха на командите, които им даваше мозъкът. Устните й отговориха на неговите, въпреки че главата й казваше да не го прави. Пламъкът избухна и се разгоря толкова бързо и толкова силно, сякаш беше нощта в градината. Не можеше да не си признае, че макар и мозъкът, и разумът да й говореха друго, тялото й не ги слушаше. Никога досега не бе очаквала подобно докосване, подобна нежност, интимност, глад и жажда. Тя вдигна ръце, за да се подпре на него, защото тялото й просто се разтапяше. Някакъв далечен отзвук от рев на мотори продължаваше да шуми в главата й, ала и той се изгуби във вълните от копнеж и желание. Хората около тях изчезнаха и престанаха да съществуват. После изчезна и светът. Фокси искаше още и още от него, въпреки че не можеше да му даде повече. Вероятно първият, който се отдръпна, беше Ланс. Те все още стояха плътно притиснати един към друг, с лица, допрени едно до друго, и тела, разтопени от желание. Той я погледни с невероятния си спокоен поглед.

— Доколкото си спомням, ти ми каза никога повече да не правя така.

— И какво от това? Има ли някакво значение? — попита го тя, докато краката й трепереха.

— Не. Няма.

— Сега ще ме оставиш ли да си вървя? — помоли спокойно и с някакво безразличие в гласа Фокси. Вътре в стомаха й хиляди дяволчета се ритаха бясно.

— Засега — съгласи се Ланс. Въпреки че разхлаби прегръдката си, ръцете му останаха на бедрата й. — Винаги продължавам оттам, където съм спрял.

— Самомнението ти е по-страшно и от нахалството ти, Ланс — тя твърдо махна ръцете му от бедрата си. — Дори не знам кое от двете е по-неприятно.

Той се засмя и леко перна носа й с братска закачка.

— Много си сладка, когато си ядосана, Фокси — погледът му премина над главата й и видя колата на Кърк да излиза от виража и да се упътва към боксовете. — Кърк иде насам. С повече късмет втората половина на състезанието ще премине толкова гладко, както и първата.

Решила да пренебрегне коментарите му и да ги остави без отговор, Фокси върна фотоапарата си обратно на гърдите и се отдалечи. А Ланс пъхна ръце в джобовете си и се загледа след нея.

Само половината от стартиралите състезатели завършиха състезанието. Фокси знаеше, че Кърк ще го спечели. Тя разгледа внимателно лицето му по време на почивката и видя увереността, изписана на него, примесена с напрежение и възбуда. Колите вече не бяха така лъскави и шарени като на старта. Целите бяха прашни и очукани. Когато спуснаха финалния флаг, видя как брат й направи своята последна победна обиколка под виковете и рева на тълпите и шампанското, което отборът изливаше отгоре му. Знаеше, че ще влезе в боксовете готов за ласкателства. Очите му повече не бяха замъглени. Устата му щеше да се извие в момчешката усмивка и всички следи от напрежение щяха да изчезнат като с магическа пръчка. Той щеше да дава интервюта, без да показва умора, щеше да подписва автографи и да приема поздравления. Пластовете пот и прах по лицето му щяха да бъдат неговите почетни знаци на победата. Кърк щеше да ги приеме и това щеше да го възстанови. После всичко щеше да остане в миналото. След два дни щяха да пътуват за Монако, за следващата квалификация. „Индианаполис 500“ щеше да остане за Кърк Фокс само спомен. Нищо друго, освен статии във вестниците. За него винаги най-важно беше следващото състезание. А то предстоеше.