Нора Робъртс
Победа на сърцето (2)

Втора глава

През следващите няколко часа къщата бе пълна с хора и шум, който непрекъснато нарастваше. След като стаите се напълниха до краен предел, отвориха вратите към двора и гостите излязоха навън. Нощта беше топла и спокойна.

За Фокси имаше много нови лица и стари приятели. Тя преминаваше от група към група, поела ролята на неофициална домакиня. Балансираното подреждане на масата от сервитьора, с което той така се бе възгордял, отдавна бе нарушено, след като таблите и купите бяха пръснати из цялата къща. Хората ядяха навсякъде и във всеки ъгъл. Все пак сред непринудеността на партито се чувстваха естествените връзки между присъстващите. Това бяха все хора, свързани по някакъв начин с автомобилизма. Състезатели, техните съпруги, монтьори или възторжени привърженици.

Усмихната и позачервена от удоволствие, Фокси отиде да отвори вратата на някой закъснял гост. Усмивката й повехна веднага. Ала все пак беше доволна в известна степен от изненадата, която зърна в сивите очи на Ланс. Тя се появи и изчезна с едно повдигане на веждите. После той я огледа от глава до пети с такъв израз, сякаш преценяваше някаква скулптура, преди да я купи за къщата си. Ядосана, Фокси му отвърна със същия оценяващ поглед.

Беше облечен целият в черно. И панталонът, и ризата му бяха черни. Вечерното облекло му придаваше тайнствен и опасен вид, подчертаван от елегантността на стройната му фигура. Около него витаеше странното усещане за спокойствие, спомни си чувството Фокси. Това се дължеше на способността му да остава абсолютно неподвижен и да попива всичко. Поведение на ловец. Или на бикоборец, който винаги побеждава. Сега, доколкото можеше да прецени, Ланс я поглъщаше. Нея.

Тя отвърна на погледа му дръзко, въпреки че сърцето й биеше възбудено. „Всъщност съм изпълнена с гняв — помисли си Фокси. — Той винаги ме е вбесявал.“

— Добре, добре, дори много добре — гласът му беше спокоен и някак си интимно познат сред шума на гостите зад гърба й. Погледна я право в очите и се усмихна. — Както изглежда, съм сгрешил.

— Какво си сгрешил? — повтори изненадано тя и затвори вратата зад него, макар да искаше да я тресне със замах в лицето му.

— Променила си се — той взе двете й ръце, без да обръща внимание на рязкото й дръпване. Вдигна ги встрани и отново я огледа най-спокойно. — Все още си прекалено слаба, но си успяла да позапълниш някои много интересни места.

По кожата й премина трепет, сякаш духна студен вятър. Ядосана от усещането, Фокси се опита да издърпа ръцете си. Безуспешно.

— Ако това е комплимент, моля те да си го спестиш. Пусни ръцете ми, Ланс.

— Разбира се, веднага — гневът и вълнението й го забавляваха, ала той продължи да я оглежда. — Знаеш ли — рече помирително Ланс, — винаги съм се чудил как ще се промени малкото ти личице, когато пораснеш. То винаги е било странно привлекателно, дори и изцапано с машинно масло.

— Изненадана съм, че си спомняш как изглеждам — тъй като осъзна, че той няма да я пусне, докато сам не реши това, тя престана да се съпротивлява. Затова го изгледа дълго и настоятелно, търсейки по лицето му следи, недостатъци, които можеше да са се появили през изминалите години. Нямаше такива. — А ти не си се променил. Никак.

— Благодаря — Ланс с усмивка промени положението на ръцете си и те се озоваха на кръста й. След което я поведе към гостите.

— Това не беше комплимент — отговори Фокси. Предпазливостта й остана, но бе примесена със забавление. Тя рязко се отдръпна от него, когато влязоха в залата. Спомни си, че за него винаги бе много лесно да я очарова.

— Предполагам, че познаваш всички тук. И знаеш всичко за всеки — Фокси направи бърз жест с ръка, който обхвана цялата приемна. — И съм сигурна, че сам ще намериш пътя към бара.

— Благодаря за последното — промърмори той и още веднъж я огледа преценяващо. — Доколкото мога да си спомня, ти невинаги си ме мразила толкова много.

— Бях лоша ученичка.

— Ланс, скъпи! — Холи Блакуел ги нападна изневиделица. Косата й бе къса, пухена и сребриста. Лицето й бе красиво и добре гримирано, тялото й бе съблазнително с извивките и грацията си. Тя имаше пари и непресъхваща жажда за приключения. Беше, според скромното мнение на Фокси, класическа пиявица. От тези, които преследват автомобилните състезатели неизменно от град до град и впият ли се веднъж, не пускат. Тя обви ръце около врата на Ланс, а той сложи своите на ханша й. Холи го целуна с излишно показен ентусиазъм, докато Ланс гледаше Фокси, която с презрение наблюдаваше сцената, без да откъсва очи от голите й рамене.

— Вие двамата явно се познавате — Фокси наклони глава, обърна се и тръгна към другия край на стаята. „И явно, добави тя на себе си, ще успеете да се забавлявате добре и без мен.“

В този момент почувства една ръка на рамото си и вдигна очи.

— Здравейте. Знаех си, че ще останете за известно време сама, че да мога да ви се представя. Скот Нюман.

— Здравейте. Аз съм Синтия Фокс — ръката й попадна в голямата му ръка със здраво ръкостискане.

— Знам. Вие сте сестрата на Кърк.

Фокси му се усмихна, докато го оглеждаше. Лицето му бе съвсем леко закръглено. Очите му бяха тъмнокафяви, носът правилен, устата голяма и с плътни устни. Кафявата му коса бе сресана назад, нито прекалено къса, нито прекалено дълга. Те стояха един срещу друг и Фокси прецени, че бе само с няколко сантиметра по-нисък от метър и осемдесет. Имаше хубав загар на кожата и беше стегнат, без да е кльощав. Костюмът му бе добре скроен, ала сакото не бе закопчано. Беше, според преценката на Фокси, чудесен пример на млад и преуспяващ ръководител. Тя си помисли за секунда, че би било по-подходящо, ако бе съчетал бежовия си костюм с малко по-тъмна риза.

— Ще се срещаме доста често през следващите няколко месеца — рече той, без да подозира потока на мислите й.

— Така ли? — тя насочи вниманието си изцяло върху него, разминавайки се с гост, който носеше табла със солени бисквитки и швейцарско сирене.

— Аз съм мениджър на Кърк. Отговарям за пътуванията, за настаняването, за хотелите, както за него, така и за целия екипаж. И тъй нататък — очите му се усмихваха, докато вдигаше чашата си.

— Разбирам — тя оправи косата си. — Не съм се мяркала насам от няколко години — Фокси зърна с крайчето на очите си брат си и се усмихна. Приличаше на рицар. На ръката му висеше дребна брюнетка, а хората около него се смееха на думите му. — Когато аз бях в екипа, нямахме мениджър — промърмори тя. Спомни си, че неведнъж бе спала на задната седалка на колата или в гаража, където миришеше на бензин и угарки. Понякога спираха на крайпътни поляни, в очакване на утрото и състезанието.

„Като комета е — помисли си Фокси, докато наблюдаваше брат си. — Като ярка, пламтяща комета.“

— През последните години много неща се промениха — рече Скот. — Кърк започна да печели все по-важни и големи състезания. И разбира се, със спонсорството на Ланс Матюз, кариерата му се развива много успешно.

— Да — тя кратко се изсмя и поклати глава. — Парите все пак си казват думата, нали?

— Нямате нищо за пиене — забеляза липсата на чаша в ръцете й той, ала не и сарказма в гласа й. — Ще отида да ви взема едно.

— Добре — Фокси сложи ръка в ръката му и се остави да я заведе до бара. „Не ми пука по никакъв начин за парите на Ланс Матюз“ — помисли си.

— Какво искате? — попита я Скот.

Тя го погледна, а сетне погледна й бармана.

— Една сода.

 

 

Лунната светлина се процеждаше през младите листа. Цветята в градината бяха свежи, въпреки че цветовете им бяха помръкнали в нощта. Ароматът им бе лек и нежен, само шепот и обещание за лято.

С тежка въздишка Фокси се отпусна на едната седалка на голямата градинска люлка и сложи крака върху другата. Смътно и отдалеч до ушите й достигаха звуците от партито. Беше се промъкнала през кухнята и задната врата и се бе измъкнала, за да се наслади на няколко минути тишина, спокойствие и самота. Вътре въздухът бе тежък от цигарите и парфюмите. Тя си пое дълбоко дъх и се засили с крак, за да задвижи люлката.

Скот Нюман, помисли си Фокси, беше хубав, учтив и интелигентен мъж, който определено проявяваше интерес към нея. И обикновен. Тя изви очи и загледа небето. Ято от тъмни облаци се движеха като птици. Когато преминаха пред луната, затъмниха лицето й. Светлината леко помръкна.

„Където и да отида — намуси се Фокси — винаги съм прекалено критична. Нима човекът трябваше да стои пред мен, изправен на един крак, или да прави фокуси, за да ме развлича! Какво очаквам от мъжете? Кого търся? Рицарят от приказките ли? — тя се намръщи и отхвърли мисълта. — Не, рицарите са прекалено лъскави, лустросани и чистички. Мисля, че повече предпочитам някой с петънца и белези. Някой, който да ме кара да се смея и да плача, да ме ядосва и коленете ми да треперят, когато ме докосва“ — Фокси се засмя и си помисли, че всъщност търси не един, а много мъже. Облегна се назад и кръстоса крака. Роклята й се вдигна до коленете. „Искам някой опасен, див и великодушен, силен и смел, умен и глупав“ — отново се засмя на фантазиите си, след което вдигна очи към звездите. Те блещукаха със синята си светлина през редките облаци.

— Коя звезда да си избера? — изрече на глас тя.

— Най-ярката.

Стресната, пусна ръце и се обърна да види автора на неочаквания отговор. Беше само тъмна сянка, висока, тънка и опасна. Сянката се раздвижи и й навя мисълта за пантера. Черното облекло на Ланс се сливаше с нощта, но очите му блестяха на лунната светлина. За момент Фокси почувства промяна. Сякаш спокойната мирна градина се превърна в първобитна, опасна и пълна с изненади джунгла. Очите му светеха като очите на голяма котка със собствена светлина. Тя си помисли, че Луцифер сигурно е изглеждал така, когато е бил изгонен от небето в ада.

— Какво искаш да си пожелаеш? — попита Ланс и гласът му бе толкова тих, че Фокси неочаквано се почувства развълнувана и задържа дъха си. Постепенно се отпусна. Единствената причина бе изненадата, рече си тя. Затова така потръпна.

— О, всичко, което мога да взема — отвърна дръзко на въпроса му Фокси. — А ти какво правиш тук? Мислех, че си затънал до шия в блондинки.

Той се наведе над нея.

— Исках да подишам малко въздух — отвърна Ланс, докато я гледаше. — И търсех тишина.

Объркана от съвпадението на желанията им, тя затвори очи.

— Как успя да избягаш от хватката на госпожицата е пищните форми?

Звуците от партито достигаха приглушено до тях. Фокси чувстваше очите му върху лицето си, ала все още не отваряше своите.

— Охо — промърмори той, — ти вече имаш и нокти! Не е необходимо да ги остриш в нечий гръб, Фокси. По лицето е по-честно.

Тя отвори очи и го погледна. С неохота си даде сметка, че от мига, в който го видя, беше злобна, заядлива и неприятна. Все неща, които не бяха присъщи за характера й. Въздъхна и сви рамене.

— Извинявай. Обикновено нямам навика да дращя и хапя. Седни, Ланс. Ще се опитам да се държа прилично.

Поканата бе придружена с лека усмивка. Той обаче не седна срещу нея, както очакваше. Фокси се вцепени, когато седна до нея. Без да обръща внимание на реакцията й, Ланс също сложи крака върху отсрещната седалка.

— Не обръщам внимание на ударите, Фокс, но почивката между рундовете винаги е освежаваща — той извади запалката си и запали дълга тънка пура. Пламъчето трепна и изгасна.

„Странно — помисли си Фокси, докато отпускаше мускулите си. — Колко ясно си спомням този аромат.“

— Хайде да видим дали можем да се държим цивилизовано поне няколко минути — предложи тя и леко обърна лице към него. На устните й играеше усмивка. Вече беше пораснала, напомни си Фокси. Беше голяма и можеше да се срещне с него на равни начала. — Какво ще обсъждаме? Времето, последния нашумял роман, политическото положение в Румъния? О, знам… — тя подпря с ръка бузата си. — Състезанието. Как се чувстваш като конструираш коли, а не ги караш? На кое разчиташ повече — на колата, която си направил за Индианаполис, или на „Формула 1“ за Гран При? Кърк се представи много добре за Гран При. Тази кола е много бърза и много надеждна.

Ланс забеляза дяволитите искри в очите й и вдигна вежди.

— Все още ли четеш автомобилни списания, Фокси?

— Ако не съм запозната с всички последни новости, Кърк няма да ми прости — тя се разсмя с нисък гърлен смях.

— Ето това не се е променило — рече Ланс. Фокси го погледна, изненадано. — Още когато бе на петнадесет години, ти имаше най-сексапилния смях, който някога бях чувал. Като нещо, което се промъква през мъглата — той издуха дима и се размърда на седалката. Светлината на луната блестеше в косата му и запалваше хиляди малки пламъчета. Фокси имаше чувството, че и най-лекият намек за силата му я изкушава.

— Основният клон на фирмата ти е в Бостън — подзе тя, опитвайки се да стъпи на по-здрава почва. — Предполагам, че сега живееш там.

Ланс се усмихна на маневрата й да смени темата и изтръска пепелта на пурата си.

— Повечето време, да. Била ли си някога в Бостън? — той сложи ръка върху облегалката. Жестът му бе толкова естествен, че Фокси дори не трепна.

— Не. Ала бих искала. Знам, че е град на контрастите. Стари къщи и бръшлян, стомана и стъкло. История и настояще. Сигурно ще станат страхотни снимки.

— Видях една от твоите снимки неотдавна.

— Така ли? — изненадана, тя обърна глава към него и откри с учудване, че лицата им бяха много близо едно до друго. Дъхът му докосна кожата й. Силата, която излъчваше сега, бе по-изкушаваща. Но очите му не мигваха и не се откъсваха от нейните.

— Беше правена през зимата, ала нямаше сняг, а само скреж по голите дървета. Имаше пейка и един старец, който спеше на нея, завит със сиво-черно палто. Слънцето грееше ниско през дървото и падаше право върху стареца. Беше неописуемо тъжно и много красиво.

За момент Фокси се почувства напълно объркана. Не бе очаквала, че Ланс Матюз може да притежава чувственост или да разбира толкова от изкуство, че да проумее основния замисъл на работата й. Така, както седяха в мълчание, нещо стана. Но тя не знаеше как да му се противопостави или да го приеме. Беше нещо съвсем естествено, като мъжа и жената, и беше сложно като чувство. Очите му продължаваха да не се откъсват от нейните, докато пръстите му докоснаха косата й.

— Бях силно впечатлен — продължи той, а Фокси остана смълчана и объркана. — Забелязах името ти под снимката. Първо си помислих, че може и да не си ти. Синтия Фокс, която аз помнех, не знаеше да прави снимки с такава дълбочина на чувството. Все още си мислех за теб като за хлапачката с големи очи и заядлив характер — когато отвърна поглед от нея, за да загаси цигарата си, тя си пое въздух.

Отпусни се, нареди си Фокси. И престани да се правиш на идиотка!

— Във всеки случай, бях достатъчно заинтригуван, за да проявя интерес и да поразпитам. Когато открих, че наистина си ти, бях двойно повече впечатлен — отново се обърна към нея, едната му вежда бе вдигната. — Явно си много добра професионалистка.

— Какво говориш? Просто си играя с апарата — засмя се тя.

— Винаги съм смятал, че човек трябва да обича работата си и да се забавлява с нея. И аз дълги години си играх с коли.

— Ти имаше възможност да си играеш — напомни му Фокси. Гласът й охладня, без да го иска.

— А ти така и не ми прости, че имам пари, нали? — имаше лек смях в гласа му, което я накара да се почувства глупаво.

— Не — съгласи се тя. — Предполагам, че не. Все пак десет милиона доста се набиват на очи.

Ланс се засмя и докосна отново косата й, докато Фокси не се обърна към него.

— В Бостън само новобогаташите се набиват на очи, Фокси. Старите пари са дискретни.

— Какво ще рече „стари“ от финансова гледна точка? — попита тя и отново почувства смеха в гласа му.

— Ами, бих казал, поне три поколения минимум. Другото ми изглежда подозрително. Знаеш ли, Фокси, много повече предпочитам аромата на момина сълза пред аромата на бензина, който използваш.

— Благодаря. Напоследък употребявам безоловен, ала само когато се чувствам безразсъдна — тя стана с въздишка. И се изненада от мисълта, че би предпочела да седи тук с него, вместо да се върне на партито. — Най-добре да се прибирам. Ти идваш ли?

— Все още не — той взе ръката й и с бързо движение я завъртя така, че Фокси се озова в скута му.

— Ланс! — тя се отдръпна с изненадан смях. — Какво правиш? — борбата й бе неубедителна, а ръцете му бяха на кръста й.

— Все още не съм те целунал за добре дошла.

Смехът й замря на устните, защото почувства опасност. Фокси бързо се опита да се отскубне, но той бе хванал здраво врата й. Тя се опита да извика „не“, преди устните му да бяха намерили нейните.

Целувката бе лека и нежна. Сякаш усещаше усмивката върху неговите устни. Може би ако се беше борила, ако бе продължила да протестира, това щеше да спре ласкавия допир на устните му. Ала Фокси замръзна. Сякаш сърцето й спря да бие, дробовете й спряха да дишат, кръвта във вените й спря да тече. Сетне изведнъж тръгна отново, но с неочаквано бурен тласък.

Кой пръв задълбочи целувката, тя така й не разбра. Стана някак си неочаквано и естествено. Горещи и жадни, устните им се сливаха в една безкрайна, бездънна и бездиханна целувка. Стоновете може би бяха и на двамата. Гърдите й бяха напрегнати и жарки, допрени до неговите гърди, а устните и езикът й бяха нетърпеливи и търсещи. Ланс изследваше всяко ъгълче на устата й. Ръцете му преминаха по гърба й, през кръста и бедрата й обратно нагоре. Тънкият плат на роклята й не бе по-голяма преграда от въздуха помежду им. Фокси се притисна още по-плътно към него, а той отговори на движението. Тя се отпусна, замаяна от удоволствието. Устните им за последен път се допряха. После Ланс леко се отдръпна.

Очите й бяха сиви като неговите, докато се гледаха в мълчание. Ръцете й все още бяха около врата му. Вече не долавяше аромата на цветята, а само неговия аромат, горещ, мъжки, изкушаващ. Не чуваше звуците откъм къщата, освен неговото дишане. Не чувстваше ветреца, а само горещината, излъчваща се от ръцете му. Една кукумявка запърха в клоните на дървото зад тях и изкука три пъти. И неочаквано вълшебството изчезна. Фокси потрепери, преглътна и се изправи на крака.

— Никога вече не прави това! — каза тихо тя. Ала по тялото й продължаваха да преминават вълни на трепет и възбуда, затова не посмя да го погледне в очите и започна да оправя гънките на роклята си.

— Защо? — гласът му бе спокоен. — Вече си голямо момиче — той също стана и Фокси трябваше да вдигне глава, за да го види. — Освен това на теб ти хареса толкова, колкото и на мен. Малко е късно да играеш ролята на обидена девойка.

— Не играя никаква роля. И не съм объркана или обидена девойка! — извика ядосано тя. — А дали ми харесва или не, не е твоя работа — но понеже осъзнаваше, че всъщност Ланс бе прав, Фокси оправи косата си. Реши, че трябва да си отиде с достойнство, ала той я спря с ръка, преди да бе направила и две крачки.

— А кое е моя работа, Фокси? — в гласа му повече нямаше спокойствие или смях, а дори беше малко ядосан.

— Това, че не бива повече да го правиш — отвърна през зъби тя.

— Това заповед ли е? — промърмори Ланс. — Не приемам заповеди от никого.

— Не съм ти нареждала нищо. Просто ме хвана неподготвена — Фокси се опита да намери причина, за да обясни реакцията си. — И освен това бях изморена и вероятно малко любопитна. Просто се поддадох.

— Любопитна, значи! — смехът му беше мъжки и силно развеселен. — Успях ли да задоволя любопитството ти, Фокси? Може би и ти като Алиса ще откриеш, че става все по-любопитно и по-любопитно! — той прокара нежно ръката си по нейната.

Тя мигновено настръхна.

— Ти си невъзможен! — извика Фокси и тръсна глава, при което косата й се разпиля върху лицето. — Винаги си бил невъзможен! — тя се обърна и затича към къщата. Там беше безопасно.

Ланс се загледа в тъмнината след нея. Роклята й плуваше около краката й тялото й при всяка стъпка и се отдалечаваше като светло петно.