Нора Робъртс
Победа на сърцето (15)

Петнадесета глава

На сутринта Фокси започна всекидневната си работа много по-късно от обикновено. Беше почти единадесет, а тя все още не беше приключила със сортирането и номерирането на снимките. Сложи ги в един дебел плик и се замисли за отминалите месеци. Върна се назад във времето, сякаш за миг усетила миризмата на изгорели газове и масло, чу грохота на моторите и свистенето на гумите. Тръсна глава и залепи плика. „Вече съм приключила с всичко това. То е зад мен“ — каза си твърдо.

Нетърпеливо започна да промива новия филм, който беше направила на децата в парка край Бостън. Някъде дълбоко в съзнанието й се въртеше мисълта да издаде книга, албум с детски снимки. Инстинктът й подсказваше, че някои от тях са уникални. „Няма да бързам. Повече време, повече възможности — каза си Фокси. — Ще трябва да наобиколя още няколко детски площадки и градини.“

Без да бърза, тя работи цялата сутрин и в ранния следобед, оставила ръцете си да действат, докато в стаичката цареше пълен мрак. А мисълта й непрекъснато се връщаше към Ланс.

Фокси знаеше, че нощта, прекарана в любов, не решава нито един от техните проблеми. Отново и отново мислите й се връщаха към възможността той да се завърне на състезателната писта. Страхливка, обвини себе си тя, докато стоеше в тъмнината. Трябва да мислиш и да го преодолееш. Но не знаеш дали можеш.

Притисна с пръсти слепоочията си и си пое дълбоко дъх. „Трябва да говоря с него. Разумно. Нали така каза той? Тази нощ ние ще говорим разумно.“

Всъщност досега не бяха говорили нито веднъж сериозно и разумно, с изключение на деня, в който я попита дали ще се омъжи за него в мотелската стая в „Уоткинс Глен“. Беше дошло време, реши Фокси, да уточнят какво иска всеки от другия и какво е готов да даде.

Затворена в тъмната стаичка, осветена само от червената светлинка на малката лампа, тя сама откри един от отговорите. Докато местеше снимките от една табличка в друга и образите се появяваха върху хартията, Фокси започна да осъзнава напълно какво иска и какво търси. Лицата на децата я гледаха от снимките. Някои се усмихваха, други плачеха или се мръщеха. Имаше спящи бебета, кръглолики едва прохождащи малчугани, сериозни и ококорени хлапета в предучилищна възраст. Тя закачи снимките да съхнат с все по-затвърждаващо се чувство на увереност. Просто искаше да има деца. Искаше семейство и всичко, свързано с него. Къща, нормален живот. Това бяха все неща, които искаше и за които се страхуваше да помоли. Един постоянен дом, един мъж, когото да обича. Ланс и децата на Ланс. Семейните традиции. Традициите на нейното семейство.

Дали и той чувстваше същото? Фокси оправи косата си и се опита да помисли върху отговора. Откри, че колкото по-дълго живее с него, колкото по-близки и интимни стават, толкова по-малко го познава. Ние трябва да говорим за това, каза си отново тя, докато разглеждаше изсъхналите снимки. Трябва да говорим за куп неща.

Един поглед към часовника й показа, че имаше още няколко часа. Беше време да изпълни обещанието си към Пам. Да направи няколко снимки на новата кола. След като избра апарат, с който да снима, тя се качи горе и набра номера на Ланс в офиса. Обади се секретарката му.

— Здравей, Линда. Госпожа Матюз се обажда. Ланс зает ли е?

— Извинете, госпожо Матюз. Той не е тук. Ще оставите ли съобщение? Или аз мога да ви помогна с нещо?

— Ами аз… Всъщност да — реши Фокси и отново погледна часовника си. Беше решила да свърши тази работа днес. — Той работи върху една нова кола, за „Формула 1“ следващия сезон, нали?

— Да, същата, която брат ви ще кара.

— Точно така. Бих желала да направя няколко снимки на колата, ако не представлява проблем.

— Разбира се, госпожо Матюз. Точно днес екипът и господин Матюз правят пробни изпитания.

— Чудесно! — Фокси взе молив и бележник от бюрото. — Ще ми кажете ли къде е пистата? Никога не съм ходила там.

Тридесет минути по-късно Фокси спря колата си близо до така познатия й вид на елипсовидната писта. Когато излезе навън, остър вятър заплете косите й и внесе мраз под разкопчаното й яке. До ушите й достигна ревът на двигател. Тя заслони очи с ръка и проследи малкото червеникаво петно, което фучеше по пистата. Миризмата на изгоряло масло и нагорещен каучук изпълваше въздуха.

Това никога няма да се промени, помисли си Фокси и намести фотоапарата на рамото си. Забеляза Чарли с група мъже, зачуди се къде ли се е дянал Ланс и реши да започне работа.

Тя работеше бързо и уверено. Избра най-подходящата позиция за снимки и нагласи апарата. Бързо установи разстоянието, скоростта, зае удобно положение и започна да снима. Тази кола явно беше най-бързата. Изглеждаше като топка от огън, която се върти ли, върти в кръг все по-бързо и по-бързо. Кърк ще бъде много доволен. Страшно ще му подхожда, помисли си Фокси и си го представи в болида. И той ще й подхожда, реши тя и прибра косата си зад ушите.

— Не можеш да стоиш далеч от пистата, а, момиченце?

Фокси се усмихна и се обърна към Чарли.

— Не мога да стоя далеч от теб, Чарли — поправи го тя. Извади пурата от устата му и го целуна звучно.

— Това, младите, нямате никакво уважение — промърмори доволно Чарли. Прокашля се и я изгледа косо. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна му Фокси. По стар навик прокара ръка по наболата му брада. — А ти?

— Аз съм зает — изръмжа той, ала почервеня под брадата си. — Между мъжа ти и брат ти не ми остава никакво свободно време.

— Това е то цената да бъдеш най-добрият.

Чарли изсумтя, но прие истината със задоволство.

— Кърк ще бъде готов за новата кола, когато и тя бъде готова за него. Жалко, че нямаме две — продължи Чарли. — Ланс знае как да се оправя с машините.

Фокси понечи да направи някакъв коментар, когато изведнъж осъзна казаното от Чарли. Очите й пробягаха по пистата и настигнаха летящия болид. Ланс? В гърлото й се качи и заседна буца страх с вкус на желязо. Тя тръсна глава и се опита да отхвърли от съзнанието си ужасната истина.

— Ланс ли кара? — чу се да пита. Гласът й беше изтънял и глух, почти не чу въпроса си, сякаш беше шофирала дълго време в тунел.

— Да. Не можа да устои на гъдела да я опита — гласът на Чарли беше съвсем спокоен.

Той се отдалечи. Фокси остана сама и само ревът на мотора нарушаваше тишината.

Видя как колата направи бързо обръщане на завоя и продължи, без да намалява скоростта. Чувстваше сърцето си като парче лед. В стомаха й се надигна протест, догади й се и за момент слънцето притъмня. Тя прехапа устни и се остави на болката да я превземе. Да надделее над всички чувства. Стоеше безпомощна, а пред очите й минаваха като на лента дузина удари, сблъсъци, катастрофи, които помнеше съвсем ясно. О, не! Не, повтаряше си отчаяно Фокси. О, Господи! Моля те! Не!

Ланс караше така, както винаги беше карал, с пълен контрол и внимание, не като комета, не безразсъдно, но безмилостно и изкусно. Тя започна да трепери. Сигурно в колата е топло, мина й през ума, докато пръстите й машинално прибираха фотоапарата.

Сигурно е топло и единственото, което той вижда и чува, е машината. А скоростта е като наркотик, който го дърпа все повече и повече напред и няма спасение от него.

Страхът я сковаваше дори когато машината започна да намалява обороти. Фокси стоеше като вкопана, когато Ланс приближи колата до групичката мъже. Без да откопчае коланите, той отвори люка и свали шлема си, все още седнал. Прекара ръка през косата си. Беше го виждала да прави това хиляди пъти, на хиляди тренировки и състезания. Болката започна да си проправя път през ледено сковаващия я страх. Дишането й стана неравно. Ланс се усмихна на Чарли и гласът му достигна до нея. Той вдигна вежди, когато по-старият мъж му каза нещо, после зашари с очи и спря погледа си върху нея. Те се гледаха един миг. Съпруг и съпруга, мъж и жена, двама души, които се познаваха от десетилетие. Видя как изражението му се промени, ала нямаше време да проумее защо. Сълзите замъглиха очите й и закапаха толкова бързо, че тя не успя да ги спре.

Аз загубих, премина през ума й и Фокси притисна с ръце лицето си. Когато Ланс излезе от колата и тръгна през мъжете към нея, тя побягна към своята кола. Той викаше след нея, но Фокси отвори вратата, седна бързо и завъртя ключа. Единствената мисъл в главата й беше да избяга. След няколко секунди вече се отдалечаваше от пистата.

 

 

Беше съвсем тъмно, когато паркира колата пред къщата. Уличните лампи бяха запалени. Колата на Ланс стоеше до тротоара вместо в гаража и Фокси остави своята кола зад нея. Изгаси двигателя и подпря за миг чело върху волана. Двата часа, през които бе карала без посока по пътищата, бяха я поуспокоили малко, ала не напълно. Това време й беше необходимо, за да събере сили. Излезе бавно от колата и тръгна към къщата. В мига, в който натисна дръжката на вратата, тя се отвори. Ланс стоеше на прага и двамата се гледаха.

Той я наблюдаваше, сякаш я виждаше за пръв път — внимателно, замислено, без усмивка или закачливи пламъчета в очите. От него се излъчваше познатото спокойствие. Фокси си спомни онази вечер, на партито на Кърк, когато отвори вратата и го видя. Тогава я гледаше по същия начин.

„Ще се спася ли някога от него — запита се тя почти отчаяно, когато погледът й се закова в неговия. — Не, никога — отговори си сама. — Никога.“

— Фокс! — Ланс протегна ръка, за да я въведе в къщата, но тя не я пое и мина покрай него. Остави фотоапарата си, ала не свали якето. Без думи приближи към малкия бар и си сипа малко бренди. През последните два часа беше взела своето решение. Но това, което трябваше да направи сега, не беше никак лесно. Изпи брендито, затвори очи, когато то изгори глътката й, и го преглътна. Ланс стоеше до вратата и я наблюдаваше.

— Ходих в твоята тъмна стаичка да те търся — рече той и се намръщи, когато видя, че лицето й бе съвсем бледо. Пъхна ръце в джобовете. — Видях снимките, които си направила. Изключителни са, Фокси. Ти си изключителна. Винаги, когато реша, че те познавам, откривам нещо ново. Някаква друга част от теб, която не познавам — тя се обърна към него, а Ланс пристъпи. — Дължа ти обяснение за днес следобед.

— Не! — Фокси тръсна глава и остави чашата на масата. — Ти вече ми каза, че професията ти стои над всичко. Нищо и никой не може да бъде пред нея — вдигна очи и ги спря на него. — Няма нужда от обяснения.

Той пристъпи още една крачка. Сенките в стаята се раздвижиха.

— Добре тогава, какво искаш?

— Развод — отвърна просто тя. Почувствала, че емоциите се надигат и заплашват да сковат гърлото й, Фокси бързо продължи. — Ние направихме грешка, Ланс. И колкото по-бързо я поправим, толкова по-добре ще бъде и за двама ни.

— Така ли мислиш? — възрази той. Очите му бяха на едно ниво с нейните.

— Ще бъде по-лесно, ако го направим сега — продължи тя, като избегна прекия отговор. — Бих искала ти да задействаш нещата, тъй като имаш адвокати, а аз нямам. Не искам никакви обезщетения.

— Още едно питие? — попита Ланс и отиде до бара.

Безразличният му тон я накара да го проследи с очи.

— Да — щеше да бъде толкова спокойна като него.

Стаята беше тиха, само звънът на чашите нарушаваше тишината. С бутилката в ръка той отиде до масата и наля бренди в чашата й. Слънцето светеше ниско в прозореца и в краката им. Фокси отпи и си помисли с горчива ирония дали не празнуват своя развод.

— Не — рече Ланс и също отпи.

— Какво не? — попита стреснато тя, удивена дали пък не чете мислите й.

— Няма да ти дам развод. Мога ли да направя нещо друго за теб?

Очите й се разшириха, сетне присвиха при неговата арогантност.

— Аз искам развод и ще го получа. Ще си наема адвокат на свои разноски и ще те закарам в съда — Фокси остави с трясък чашата. — Не можеш да ме спреш.

— Ще се боря с теб, Фокси — отговори той с безкомпромисна увереност и остави своята чаша до нейната. — И ще спечеля — посегна и я хвана за косите. — Няма да те оставя да си отидеш. Нито сега, нито когато и да било. Казах ти преди, че съм голям егоист — дръпна косата й и я привлече в прегръдката си. — Обичам те и нямам намерение да правя каквото и да било в живота си без теб.

— Как смееш? — бясна от ярост, тя го отблъсна. — Как смееш да мислиш само за себе си и да не даваш пет пари за чувствата на другите? За моите чувства? Ще ми говориш за любов! Та ти не знаеш нищо за любовта! — Фокси го ритна в опита си да се освободи и залитна.

— Внимавай, Фокси, ще се нараниш — Ланс я стисна в ръцете си.

Тя се опита да се бори за миг, после се отказа. Затвори очи, защото трябваше да се предаде.

— Остави ме да си вървя — прошепна тихо и думите, макар и прошепнати, прозвучаха равно и ясно.

— Ще ме изслушаш ли?

Фокси завъртя глава, сякаш да се огледа. Очите й бяха ярки и светеха като изумруди.

— Нямам голям избор, нали?

— Моля те.

И тази едничка дума съкруши съпротива й и я извади извън равновесие. Думата беше в очите му. Тя се предаде и кимна. Когато Ланс я пусна, Фокси отстъпи и отиде до прозореца. Луната беше бяла, пълна и обещаваща. Светлината й падаше върху голите дървета и посребряваше окапалите по земята листа. Тя си помисли, че никога не се е чувствала толкова самотна и нещастна.

— Нямах представа, че ще дойдеш на пистата.

Фокси се засмя кратко и горчиво, после подпря чело в студеното стъкло.

— Мислиш си, че ако не знам, няма да ме боли?

— Фокс — гласът му я накара да се обърне. — Аз изобщо не мислех. Това е — той направи нехарактерен за него жест, изразяващ объркване. — Пробвам от време на време някои коли. Това ми е навик от онова време. И през ум не ми е минавало как би се чувствала ти, до мига, в който не те видях на пистата.

— Това променя ли нещата?

— По дяволите, Фокс! — извика Ланс този път наистина ядосан.

— Да не би да зададох неправилно въпроса? — попита тя. Започна да върви из стаята, защото чувстваше, че повече не може да стои на едно място. — На мен не ми звучи така. Напротив, изглежда абсолютно честно. През последния месец открих нещо за себе си. Не мога да бъда на второ място за теб — тя спря, пое си дъх и продължи с нови сили. — Трябва да бъда първа. Не мога и не искам да съм на задната седалка по пътя ти. Така, както винаги съм била с Кърк. Ала това изобщо не е едно и също. Искам, нуждая се от нещо солидно, нещо постоянно, непроменящо се. Чаках го през целия си живот досега. Тази къща… — тя направи безпомощен жест, сякаш мислите й течаха прекалено бързо и не можеше да ги достигне, за да ги облече в думи. — Искам я за това, за което е била построена. Няма значение дали ще я напускаме сто пъти в годината, за да отидем на сто други места, щом ще се връщаме отново в нея. Искам стабилност, ангажираност, искам дом и деца. Твоите деца — гласът й потръпна, но Фокси се обърна. Очите й бяха сухи. — Искам всичко това. Всичко.

Отново се обърна и преглътна сухата буца. Въздъхна няколко пъти с надеждата да се успокои.

— Когато те видях днес следобед в колата… — чувствата я погълнаха и тя поклати глава, неспособна да продължи. — Не мога да обясня какво стана в мен. Може би е неразумно, ала не мога да се контролирам — прокара ръка по очите си и се опита да говори спокойно. — Не мога да живея отново по този начин. Обичам те и понякога все още не мога да повярвам, че сме заедно. Не искам да бъдеш друг, а такъв, какъвто си. Знам също така, че нещата, които аз искам, може да не ти изглеждат толкова важни. Но когато си помисля, че ти отново се връщаш на пистата, аз…

— Защо трябва да се връщам? — въпросът му беше спокоен и изпълнен с учудване.

Фокси сви рамене.

— Нали ти така каза в деня, когато открих, че правиш новата кола за Кърк. Знам, че за теб е важно.

— Нима мислиш, че бих могъл да направя подобно нещо? — този път тонът му беше такъв, че тя го погледна. — Нима си мислела така през цялото време? — той приближи. — Състезанията повече не ме интересуват. Дори ако беше така, щях да ги зарежа и да мина без тях. Има нещо друго, което ме интересува много повече в живота. Как бих могъл да се състезавам, когато знам, че ти причинявам болка? Нима не виждаш, че ти си на първо място в живота ми? Ти си първата, преди всичко и преди всички.

Фокси отвори уста да проговори, ала не можа и само поклати глава.

— Не, явно не виждаш. Сигурно не съм ти го показал достатъчно ясно. Време е да го направя — Ланс разтри нежно раменете й, после пусна ръце. — Първо те накарах да се съгласиш да се омъжиш за мен, като използвах предимството, че си объркана след катастрофата с Кърк. Съжалявам малко за това, но… Нека да довърша — прекъсна я той, когато видя, че тя се опитва да каже нещо. — Исках те, а онази нощ ти беше така безпомощна и нещастна. Накарах те да се омъжиш за мен и те довлякох в Бостън, без да ти дам нито време, нито любовта, която заслужаваше, нито дребните признаци на внимание. Истината е, че се страхувах да не си отидеш и си казах, че ще ти обясня всичко, след като се оженим.

— Ланс — все пак го прекъсна Фокси и сложи ръка на бузата му. — Не ми трябва нищо.

— Това същата жена ли е, която веднъж заведох в казиното на Монте Карло? — засмя се той. Сложи пръст на устните й. — Може би аз искам да ти ги дам. Може би затова бях толкова ревнив, когато разбрах, че си прекарала следобеда с Джонатан. Аз трябваше да бъда с теб там. Аз те помолих да станеш моя жена и нито веднъж не обсъдих с теб живота ни — Ланс пъхна ръце в джобовете си и се обърна. — Трудно е човек да остане спокоен и търпелив, когато обича цели десет години.

— Какво? — тя го загледа невярващо и седна бавно на дивана. — Какво каза за десетте години?

Той се обърна към нея с усмивка.

— Ако ти го бях казал в началото, щяхме да избегнем някои проблеми. Не знам кога точно започнах да те обичам. Трудно ми е да си спомня. Беше толкова отдавна. Ти беше едно хлапе с огромни очи и смях на жена. Направо ме подлудяваше!

— Защо… Защо не си ми го казал?

— Фокс, та ти беше все още дете. А аз бях голям мъж — Ланс прекара ръка през косата си. — Кърк беше най-добрият ми приятел. Ако те докоснех само с пръст, щеше да ме убие, при това напълно основателно. Не можах да спя онази нощ в Льо Ман, защото едно шестнайсетгодишно девойче ме беше побъркало. В гаража, когато се обърнах и ти падна в прегръдките ми, щях да полудея. Исках те до изнемога. Толкова много те исках, че ме болеше физически. За съжаление превърнах желанието си в грубост, защото не знаех как да постъпя. Да те прогоня беше единственият начин, който виждах. Единственото, което можех да направя. Господи, ти направо ме плашеше!

Той поклати глава и вдигна чашата й с неизпитото бренди.

— Знаех, че трябва да ти дам време да пораснеш, време да подредиш живота си. Шестте години, през които не те виждах, бяха най-дългите в живота ми. През това време престанах да се състезавам, започнах да правя коли и се преместих в тази къща — Ланс се обърна и я погледна. — Винаги си представях, че и ти си тук. Ти принадлежеше на този дом и на мен. Трябваше да живееш тук. Чувствах го. В тази къща никога не съм правил любов с други жени. Имаше такива, разбира се. Исках други жени и бях с тях, ала никога не съм обичал друга. И никога не се нуждаех от друга, освен от теб!

Тя преглътна. Изобщо не вярваше на ушите си.

— Ланс, нима се нуждаеш от мен?

— Само за всекидневния си живот — отвърна той и я погали по косата. — През последните седмици научих няколко неща. Ти можеш да ме нараняваш. Да ме поболееш — прекара пръст по гърлото й. — Никога не съм предполагал, че е възможно. Това, което ти мислиш за мен, има огромно значение. Никога не съм давал пукната пара за мнението на другите. Преди. А сега ти стана по-важна от всичко. И всеки ден ставаш все по-важна. И желанието ми към теб не намалява — Ланс се усмихна. — Ти все още ме плашиш.

Фокси се усмихна, почувствала топлината на облекчението да се разлива по тялото й.

— Предполагам, че нашият брак никога няма да бъде безметежен, равен и скучен.

— Така е.

— Винаги ще има нещо бурно и изкушаващо.

— И интересно — допълни той.

— Мисля, че двама души, които се обичат от толкова време, колкото ние с теб, би трябвало да издържат на подобни проверки — тя повдигна ръце. — Аз винаги съм те обичала, Ланс. Ти знаеш, дори и през годините, когато се опитвах да те мразя. Да се върна при теб, беше все едно да се завърна у дома. Искам да ме целунеш, докато спра да дишам.

Устните му се сведоха към нейните.

— Фокси — прошепна той и обгърна лицето й.

— Не, не, все още дишам — възропта тя.

Устните им, заредени с електричество, се сляха и стаята потъна в мъгла.

— О, Ланс! — Фокси се притисна към него, после вдигна ръце и ги зарови в косите му. — Как сме могли да бъдем такива идиоти и да не си кажем всичко това?

— И двамата сме новаци в брака, Фокси — той потърка нослето й е пръст. — Трябва ни повече практика.

— Чувствам се като съпруга — тя обви с ръце раменете му и го притисна към себе си. — Наистина се чувствам като твоя съпруга. И това много ми харесва.

— Мисля, че една съпруга трябва да има своя меден месец — промърмори Ланс и се възползва от привилегиите си на съпруг. — Не съм ти казал, но през последните седмици работих нарочно повече, затова сега мога да отсъствам няколко седмици. Започваме на минутата. Искаш ли да отидем?

— Къде? — попита Фокси, тръпнеща под пръстите му.

— Където и да било.

— Тук — реши тя и прекара ръце под ризата му. Гърбът му беше мускулест и топъл под дланите й. — Чувала съм, че обслужването е чудесно — Фокси се засмя, когато той вдигна очи към нея. — И освен това изгледът е чудесен — тя посегна към телефона и вдигна слушалката. — А сега се обади на госпожа Трилби и й кажи, че отиваме… На Фиджи за две седмици. Пусни я в отпуска, дай й ваканция. Ще заключим вратата, ще изключим телефона и ще изчезнем от света.

— Оженил съм се за много умна жена — заключи Ланс. Взе телефона и пусна слушалката на пода. — Ще й се обадя, ала по-късно — сведе глава и захапа устните й. — Ти спомена нещо за деца, нали?

— Да.

— Колко имаш на ум? — попита той и я целуна по клепачите.

— Не съм мислила за бройката — прошепна Фокси.

— Защо не започнем с едно, пък ще видим по-нататък? — предложи Ланс. — Един важен проект като този не бива да търпи отлагане. Предлагам да започнем веднага. Ти какво мислиш?

— Абсолютно си прав — съгласи се тя.

И здрачът премина в нощ, когато устните им отново се сляха.