Нора Робъртс
Победа на сърцето (14)

Четиринадесета глава

Рано сутринта в събота заваля дъжд. После студът обърна дъжда в сняг още преди да настъпи следобедът. Сама в къщата, Фокси наблюдаваше през прозореца как пада като тънка завеса. Земята все още беше топла и снегът се топеше, щом я достигнеше. Валеше достатъчно силно, но не оставяше следа. Днес няма да има снежни човеци, усмихна се тя и се подпря на лакът. Чудя се къде ли е отишъл.

Ланс. Когато се събуди той вече беше излязъл и къщата беше празна. Знаеше, че онова, което се бе случило помежду им предната нощ, струваше скъпо и на двамата. Ланс я беше обладал яростно, а Фокси му се бе отдала е желание. Желание, което ги надви и недвусмислено показа слабостта им. Откритието, че бе сама в студеното легло, я потисна още повече и ставаше все по-тягостно с минаването на часовете.

Тя прекара утрото в тъмната стаичка и свърши много работа, ала не успя да реши проблемите си.

„Какво става с моя брак — питаше се Фокси, докато гледаше упорито падащия сняг. — Едва започна и ето, че сме доникъде. Като снега навън.“

Намуси се и прокара пръст по стъклото. Падне и изчезне. Можеше ли да стане така и с брака й, както със снега? Тя поклати глава и скръсти ръце. Не, нямаше да позволи това да се случи. Звънът на телефона я извади от мислите и Фокси отиде бързо при него. Сигурно е Ланс, помисли си и вдигна слушалката.

— Ало! — рече с очакване в гласа.

— Здрасти, Фокси! Какво става по света?

— Кърк! — удоволствието да чуе брат си надделя над разочарованието. Тя се отпусна на дивана и го прогони. — Радвам се да те чуя — изрекла думите, почувства колко много истина имаше в тях. Удоволствието й нарасна и се превърна в истинско щастие. — Как си? — попита Фокси. — Убеди ли ги да те пуснат? Къде е Пам?

— Мислех, че си станала по-улегнала, след като се омъжи — рече брат й. — Може ли едно по едно?

Тя се засмя и подви крака под себе си.

— Просто отговори на някой или на всички зададени ти въпроси, ала започни с първия. Как си?

— Много добре, Фокс. Здрав съм. Може би ще се съгласят да ме изпишат след няколко седмици. Ако Пам обещае, че ще ме води на терапия — по гласа му разбра, че възстановяването му ще е на първо място. Рискът на професията, спомни си тя думите на Ланс и прехапа долната си устна.

— Мисля, че Пам може да бъде убедена — опита се да говори нормално Фокси. — Радвам се, че си по-добре — „Тревожех се за теб“ — каза му наум тя, усмихна се и поклати глава. Няма да му хареса да го чуе. — Предполагам, че скучаеш.

— Ужасно, особено миналата седмица — отвърна брат й. — Станах толкова добър в решаването на кръстословици, че вече ги пиша направо с химикалка, защото изобщо не правя грешки.

— Винаги си бил първенец, Кърк! Искаш ли да ти изпратя пластилин и цветна хартия, за да се намираш на работа? — Фокси потисна смеха си, като го чу как изръмжа.

— Ще го пусна покрай ушите си, защото съм в добро настроение — той се направи, че не чува смеха й и продължи. — Е, разкажи ми за Бостън. Харесва ли ти?

— Красиво е — отговори тя и погледна навън. Снежинките падаха като плътна бяла завеса и изчезваха. — Сега вали сняг и предполагам, че ще стане студено, но имам толкова неща да откривам. Умирам от нетърпение да видя Бостън, покрит със сняг.

— Разкажи ми за семейството на Ланс! — прекъсна я Кърк. — Метеорологичната прогноза мога да я прочета и във вестника.

— Ами те са… — Фокси преглътна думата, поколеба се и се засмя. — Те са различни. Чувствам се като Гъливер, попаднал в свят, където правилата и хората са различни. Опитваме се да свикнем едни с други и вече имам няколко приятели — тя се усмихна, сетила се за Мелиса и за Джонатан. Като си спомни обаче за Катрин, почувства как усмивката й увяхва и неволно започна да приглажда гънките на възглавницата до нея. — Боя се, че майка му не ме харесва особено.

— Не си се оженила за майка му — отсече логично Кърк. — Не мога да си представя сестра ми да се притесни от няколко префърцунени бостънски аристократки — говореше така самоуверено, че Фокси отново се засмя.

— Кой, аз ли? — влезе в тона му тя. — Аз съм от Средния Запад, а нали знаеш, че възпитанието там е мъжко.

— Да, ти си истинска амазонка — искреното възхищение в гласа му я накара да се усмихне. — Как е Ланс?

— Добре — машинално отвърна Фокси. После прехапа устни и добави: — Много е зает.

— Предполагам, че плановете за новата кола го изморяват много, особено напоследък — тя долови възбудата да се прокрадва в гласа му и се напъна да я приеме. — Сигурно е много хубава. Умирам от нетърпение да дойда и да я видя. Да видя как върви. Ланс е истински гений на чертожната дъска.

— Наистина ли? — искрено удивена попита Фокси.

— Едно е да имаш идеи, Фокси. Аз самият имам много. А съвсем друго е да ги реализираш на практика — говореше с дълбоко възхищение, което я накара да се замисли за съпруга си от друга гледна точка.

— Интересно. Той не прилича на човек, който седи пред чертожната дъска или прави изчисления, нали?

— Ланс не прилича на никой друг — поправи я брат й. — Ти би трябвало да го знаеш най-добре от всички.

Тя се замисли за момент. Намръщи се и веждите й се събраха, после се усмихна.

— Да, разбира се, прав си. И аз го зная, ала трябва някой да ми го напомни. Също така е много приятно да чуя от устата на собствения си брат, че мъжът ми е гений.

— Той винаги се е интересувал много повече от конструирането и механиката, отколкото от самото състезание — добави Кърк. — А ти, ти как си?

— Аз ли? — Фокси тръсна глава, за да върне вниманието си обратно към Кърк, тъй като то беше отлетяло при Ланс. — Ами, добре. Можеш да кажеш на Пам, че съм приключила със снимките и ще й ги изпратя.

— Щастлива ли си?

Тя долови същата сериозност в гласа му, каквато чу и в гласа на Пам, когато й зададе същия въпрос.

— Що за въпрос към жена, която е женена само от няколко седмици? — рече Фокси меко. — Предполагам, че не очакваш да ти кажа, че съм достигнала върха на щастието за по-малко от месец.

— Фокси — започна Кърк.

— Аз го обичам, Кърк — прекъсна го сестра му, изричайки за пръв път мислите си на глас. — Невинаги ми е лесно и не всичко е идеално, но това е моето място. Щастлива съм и съм нещастна, и съм още хиляди други неща, които нямаше да бъда, ако нямах Ланс.

— Окей — почти видя кимването му в знак на съгласие. — Щом имаш това, което искаш. Слушай, всъщност аз се обадих, за да ти кажа… Ами, мисля, че трябва първо на теб да го кажа.

Тя изчака цели десет секунди.

— Какво? — попита нетърпеливо през напиращия смях.

— Помолих Пам да се омъжи за мен.

— Слава Богу!

— Не ми звучиш много изненадана — забеляза Кърк.

Усмивка на истинско удоволствие светна върху лицето й.

— Как може такъв страхотен пилот на бързи коли като теб да бъде толкова муден! Е, кога смяташ да се жениш?

— Преди час.

— Какво?

— А, сега вече си наистина изненадана — доволно се засмя Кърк. — Пам не можеше да чака, докато се изправя на крака, затова се оженихме тук, в болницата. Опитах се да ти се обадя преди това, ала никой не отговаряше.

— Бях в мазето, там е моята тъмна стаичка — Фокси с въздишка обхвана коленете си. — О, Кърк! Толкова съм щастлива за теб. Чак не мога да повярвам!

— И аз не мога да повярвам, че го направих. Тя не прилича на никоя друга на този свят.

Фокси различи тона и избърса сълзите от очите си.

— Да, знам какво мислиш. Може ли да говоря с нея?

— Сега не е тук. Излезе да уреди апартамента, който ще вземем под наем, когато кракът ми се оправи. Надяваме се да бъдем в Бостън в началото на годината, така че да държа под око Ланс и моята кола. Но дотогава ще останем тук да сме по-близо до болницата.

— Разбирам — „Той никога няма да се промени“, каза на себе си тя и затвори очи. Беше глупаво да мисли различно. Всичко, което Ланс каза онази вечер, беше истина. Кърк щеше да се състезава дотогава, докато можеше да го прави. Нищо и никой нямаше да го спре. Фокси ясно си спомняше нещата, които наговори на Ланс в тъмния полумрак на библиотеката. Заля я вълна от угризения. Притисна слушалката до ухото си и преглътна. — Ще бъда щастлива, ако с Пам сте тук, макар и само докато започне сезонът — разбирането я накара да приеме истината по-лесно.

— Ти ще дойдеш ли с нас в Европа?

— Не — поклати глава тя и замълча за миг. — Не, няма да дойда.

— И Пам каза, че мисли същото. Слушай, ето че пак идват да ме дупчат. Кажи на Ланс, че Пам и аз очакваме да отвори едно шампанско, когато пристигнем. Френско!

— Ще му кажа — обеща Фокси, успокоена, че той не й зададе други въпроси. — Пази се!

— Че как! Обичам те, Фокси!

— И аз те обичам — след като остави телефона, тя сви колене и ги обви с ръце. Загледа се през прозореца и видя, че снегът бе станал по-ситен като бяла мъгла.

Кърк повече няма нужда от мен, осъзна Фокси, преди още мисълта да се оформи в главата й. Стори й се странно, че не бе разбирала напълно брат си и неговата необходимост от нея досега. А сега тя вече не съществуваше. Тяхната необходимост един от друг беше естествена и взаимна дори когато беше само дете. Връзката помежду им беше силна, може би поради трагедията, която бяха преживели. Трагедията, която ги остави сами на света. „Винаги ще има нещо специално, нещо по-особено между нас — каза си Фокси. — Ала сега той има Пам, а аз Ланс.“

Тя сложи глава на коленете си и се запита дали Ланс се нуждаеше от нея. Обичаше я, да, наистина. Искаше я, но дали Ланс Матюз с неговата естествена самодоволност, лесно богатство и изключителна самоувереност се нуждаеше от нея? Имаше ли нещо специално в нея, което да запълни живота му, или просто беше много романтична и глупава, за да вярва, че бе така? За своя изненада откри, че отговорът за нея означаваше изключително много.

Изведнъж почувства някаква промяна. Вдигна глава и видя Ланс да стои на вратата. Стана бързо от дивана. Когато срещна очите му, всички думи, които беше намислила, подредила и решила да му каже тази сутрин, излетяха от главата й. Придърпа тениската си надолу като малко момиченце и си помисли, че би искала да е облечена с нещо по-впечатляващо.

— Не те чух да влизаш — рече Фокси и се ядоса на глупостта си.

— Ти говореше по телефона — погледът му беше претеглящ и проницателен. Той стоеше и я наблюдаваше, без да мигне, и сякаш четеше мислите й. Нервите започнаха да играят в стомаха й.

— Да. Беше Кърк — тя прекара пръсти през косата си, неспособна да ги успокои.

Ланс продължи да я наблюдава мълчаливо. Дойде по-наблизо и отново проговори.

— Как е той?

— Добре. Всъщност звучеше чудесно. Двамата с Пам са се оженили тази сутрин — докато го казваше, започна да се движи из стаята. Премести една безценна антика и оправи цветята, които госпожа Трилби беше сложила във вазата.

— Радваш ли се? — попита Ланс, като наблюдаваше безсмислените й движения, преди да отиде до бара. Вдигна бутилката уиски и я остави, без да си налее.

— Да, много — Фокси въздъхна дълбоко и се приготви да му се извини за това, че го беше обвинила за решението на Кърк отново да се състезава. — Ланс, аз… Ох! — когато се обърна, го видя точно пред себе си. Отстъпи изненадана назад, а той вдигна вежди. Докато тя се мъчеше да се оправи с чувствата си, Ланс пъхна неловко ръце в джобовете си.

— Извиненията не са най-силната ми страна — започна той, докато Фокси търсеше думи, за да проговори отново. — В този случай обаче мисля, че няма начин да ги избегна — лицето му беше близо, очите му не се откъсваха от нейните, ала не казваха нищо. — Извинявам се за нещата, които наговорих, и за онова, което се случи. Трудно е, но ти давам дума, че никога няма да се повтори.

Студената формалност в думите му само усили напрежението й. Вече не знаеше какво да каже на учтивия непознат мъж, който стоеше пред нея. Тя сведе очи и загледа шарките на килима.

— Няма ли да ми простиш, Фокси? — доловила нежността в гласа му, тя вдигна очи.

Напрежението не беше само в нея. Видя следите от безсънната нощ върху лицето му и почувства желание да му помогне. Вдигна ръка към бузата му.

— Моля те, Ланс, нека да забравим за това. И двамата казахме неща, които не биваше да казваме — очите и устата й бяха пълни с мъка, докато ръката й спря на лицето му. — Не обичам извиненията.

Той вдигна ръка и нави около пръста си една къдрица от косата й.

— Ти си странна смесица от тигрица и котенце. Мисля, че съм забравил колко обезоръжаващо сладка можеш да бъдеш — очите му повече не бяха празни. — Обичам те, Фокси.

— Ланс! — тя обви с ръце раменете му и зарови лице в шията му. Напрежението я напусна. — Липсваше ми — прошепна до гърлото му. — Не знаех къде си и къщата беше толкова празна.

— Ходих до офиса — отговори той, като плъзгаше ръце по гърба й. — Можеше да ми позвъниш, ако си била самотна.

— Почти бях го направила, ала си помислих… — Фокси въздъхна и затвори очи, защото се почувства неочаквано спокойна. — Не исках да си помислиш, че проверявам къде си.

— Идиотка — промърмори Ланс, отдръпна главата й и я целуна. — Ти си моя съпруга, забрави ли?

— Трябва да ми го напомняш от време на време — предложи тя и се усмихна. — Все още не мога да се почувствам като съпруга, а и не знам правилата.

— Ще си създадем наши собствени правила — този път той я целуна и това беше дълга и жадна целувка. Фокси отговори и почувства как костите й се разтапят. Устните й се прилепиха към неговите, жадни и сладки, докато от тях се изтръгна стон.

— Искам шампанско тази вечер — промърмори тихо на ухото му. — Чувствам, че трябва да празнуваме.

— За Пам и Кърк ли? — попита Ланс, преди да се отдели от устата й.

— Първо за нас — тя се отдръпна, колкото да се усмихне. — После и за тях.

— Добре. Но утре искам да отидем на кино и да си купим пуканки.

— О, съгласна съм! — лицето й светна от удоволствие. Очите й танцуваха. — Нещо или ужасно тъжно, или ужасно смешно. А после ще ядем пица с люти чушлета.

— Ама че капризна жена! — засмя се Ланс, хвана ръката й и я целуна. Неочаквано пръстите му се стегнаха. Почувствала драматичната промяна на настроените му, Фокси загледа сплетените им ръце. Ланс бавно я обърна към себе си и разгледа леките синини по ръцете й. — Мисля, че ти дължа още едно извинение.

Объркана, защото знаеше, че не бе в характера му, тя се притисна към него.

— Ланс, недей. Няма нищо.

— Напротив — гласът му бе студен и това я стресна. — Има прекалено много.

— Недей! Не мога да понасям, когато си такъв — изпълнена с разочарование, Фокси се откъсна от него и се отдалечи. — Не мога да те приема, когато си формално вежлив, като чужд човек — погледна го, после продължи да върви. — Ако си сърдит или ядосан, тогава бъди сърдит и ядосан, ала по начина, по който те разбирам. Викай, карай се, ругай, счупи нещо — предложи тя и махна с ръка. — Но не стой така, като статуя. Не мога да разбера нито една статуя.

— Фокси! — по устните му се плъзна усмивка, докато я гледаше как броди из стаята. — Ако знаеш колко трудни правиш нещата за мен.

— Не се опитвам да ги правя трудни — тя вдигна възглавницата от кушетката и я хвърли. — Ала не се и опитвам да ги опростявам. Аз съм обикновена, проста, не го ли разбираш?

— Ти си — поправи я той — безкрайно сложна.

— Не, не, не! — извика Фокси, ядосана, че разговорът им отново се завъртя в омагьосан кръг. — Ти нищо не разбираш! — тя припряно събра с ръце косата си. — Отивам горе — обяви и тръгна към стълбите.

Когато се качи, влезе направо в банята и пусна водата. Остави ваната да се напълни, като сложи шампоан и ароматизиращи соли в нея.

„Ланс е глупак — реши Фокси и влезе във водата. Мехурчетата й я обвиха със снежния си пух чак до раменете. — Аз също“ — кипнала от чувството на безсилие, тя взе гъбата и яростно започна да се трие с нея.

„Мога да престана да го обичам, ако достатъчно се постарая за това — Фокси стисна ядно гъбата, сякаш да изкара яда си на нея. — Точно така. Ще престана да го обичам и ще започна да го мразя. След като вече го намразя, никога повече няма да бъда глупачка.“

Вратата се отвори и тя стреснато вдигна очи.

— Ще имаш ли нещо против, ако се избръсна? — попита Ланс и влезе в банята. Свали сакото си и остана по риза и панталони. Без да обръща внимание на погледа й и без да очаква съгласие, отвори своето шкафче.

— Реших да те мразя — осведоми го Фокси, след като той нанесе пяна за бръснене върху лицето си и започна да се бръсне.

— Така ли? — Ланс срещна очите й в огледалото. Неговите бяха развеселени и това я ядоса. — Отново?

— Тогава много ми помогна — напомни му тя. — Дори сега мисля да те намразя още повече.

— Без съмнение — бръсначката премина по бузата му и остави чиста следа. — Обикновено повечето неща стават по-добри с времето.

— Ще те мразя съвършено.

— Много добре — отвърна той и продължи да се бръсне. — Човек трябва да се стреми да бъде съвършен във всяко отношение и да достигне върха.

Съвсем ядосана, Фокси хвърли мократа гъба и го уцели по гърба между плешките. Веднага почувства удовлетворение, последвано от вълна от тревога.

„Ланс няма да ми позволи да изляза оттук — помисли си тя уплашено. Очите й потърсиха неговите. Той остави самобръсначката и се наведе да измие пяната. — Но едва ли ще ме удави.“

Докато Фокси размишляваше по въпроса, Ланс седна на ръба на ваната. Тя несъзнателно се сви в ъгъла и това я ядоса.

Той не каза нищо, само върна гъбата обратно във водата и тя заплува отгоре. Фокси я загледа хипнотизирано. Преди да осъзнае какво става, ръцете му бяха върху главата й и тя потъна под горещата ухаеща вода. Когато изплува отново, косата й беше мокра, висеше на кичури по раменете й и върху лицето й, а по очите й имаше сапунена пяна.

— Мразя те! — извика Фокси и прибра назад мократа си коса. — Ще живея по-добре, когато те мразя! Ще измисля нови начини да те мразя!

Ланс кимна с глава.

— Всеки може да си има хоби.

— О! — изпълнена с ярост, тя плисна вода в лицето му, толкова, колкото можеха да поберат шепите й. За голяма нейна изненада той се катурна във ваната, както си беше с дрехите. Водата и мехурчетата се разплискаха и захвърчаха на всички страни. Беше толкова стресната, че шокът й премина в истеричен смях.

— Ти си луд! — реши Фокси, докато се опитваше да се измъкне от ръцете му под водата. — Как бих могла да те мразя, когато си толкова луд! — телата им се притиснаха едно към друго без съпротива. Кожата й беше хлъзгава й благоуханна от солите и маслата. Ръцете му се плъзгаха по нея и я притегляха към себе си. Мокрите му дрехи сякаш не представляваха никаква преграда. — Ще ме удавиш — запротестира тя и се опита да се измъкне. Преглътна мехурчетата и отново се разсмя. — Знаех си, че искаш да ме удавиш.

— Няма да те удавя — поправи я Ланс. — Ще правя любов с теб — хвана кръста й и я придърпа към себе си, докато брадичката й опря във водата. Ръцете му преминаха през корема и спряха на гърдите й. В докосването му имаше нежност, каквато рядко бе чувствала. — След като ме удари с гъбата и ме заля с вода, разбрах, че ми намекваш, че искаш да споделя ваната с теб и да се присъединя към теб — той се засмя, докато Фокси махаше косата от очите си. — Не искам да бъда обвинен, че съм се държал като безсърдечен тип.

— Ти не си тип! — подзе тя. Очите й бяха пълни със съжаление. — Ланс…

— Стига извинения тази вечер. Достатъчно — той затвори устата й с целувка. И започна да изследва тялото й с ръце. Едно безкрайно и изключително приятно пътуване. Спираше тук и там и я галеше.

— Трябва да говорим — промърмори Фокси, ала думите й бяха тихи и ненастойчиви. Въздишката й беше много по-изразителна.

— Утре. Утре ще говорим и ще оправим всичко — докато говореше, устните му не спираха да целуват мокрото й лице. Ръцете му не спираха да галят тялото й. — Искам те тази нощ. Искам да правя любов с теб. С жена си. Тук — премина по шията й, преди да захапе крайчето на ухото й със зъбите си. Тя потръпна и се притисна към него. — После искам да я взема и да й сипя нещо за пиене, след което ще я занеса в леглото, за да правя отново любов с нея.

Устните му намериха нейните, мокри и горещи, търсещи и искащи и всички важни мисли излетяха от главата й.