Нора Робъртс
Победа на сърцето (11)

Единадесета глава

Фокси реши да се облече за първата си официална вечеря в качеството си на госпожа Ланселот Матюз като за битка. Доспехите й се състояха от елегантна копринена блуза и широки вечерни панталони в бледозелено. Застанала пред огледалото, което заемаше цялата стена, тя сложи и яркозелено сако с дължина до средата на бедрата и го стегна с тънка златна верижка. След което се замисли за някакъв по-драматичен стил, в който да оформи косата си.

— Ако ще ме оглеждат и ще си шушукат — промърмори си Фокси, като издърпа косата си назад, — то поне да има защо. Ще им предоставим достатъчно храна за клюки — с помощта на четката подреди къдриците си в естествен безпорядък около лицето. — Бих искала да бъда по-висока — рече тя на отражението си в огледалото.

— На мене и така ми харесваш — обади се Ланс от вратата. Фокси се обърна и захвърли четката. Той изглеждаше изключително елегантен в черния костюм от фин вълнен плат. Ланс я огледа внимателно и спря очите си в очите й. — Решила си да им дадеш заслужен урок, а, Фокси? — тя безгрижно сви рамене и продължи да реши косата си. Почувства ръцете му на раменете си. — Май че майка ми ти влезе под кожата.

Фокси разрови между колекцията от шишенца и парфюми на масичката.

— Това е само един панаир — рече отбранително тя. — Аз влязох под нейната кожа — чу го как въздъхна и почувства брадичката му да се опира върху главата й. Загледа ръцете си.

— Все пак мисля, че трябва да ти се извиня заради нея.

Фокси се обърна и поклати глава.

— Не, Ланс — и след като също въздъхна, му се усмихна. — Аз се цупя, нали? Извинявай — твърдо решила да промени настроението си, тя отстъпи леко назад, разпери ръце и попита: — Е, как изглеждам?

Под джунглата от къдрици очите й бяха уплашени и питащи.

Той я хвана за китката и я притегли в прегръдката си.

— Фантастично. Направо се изкушавам да зарежем малкото парти на чичо Пол. Много съм ревнив към това, което е мое — устните му се наведоха към нейните. — Какво ще кажеш да избягаме от час и да заключим вратата, а, Фокси?

Тя искаше с цялото си сърце да се съгласи. Устните му й обещаваха такива удоволствия. Но за да запази равновесие, се отдръпна от него.

— Не, мисля, че ще ми е по-лесно да се сблъскам с всички накуп, отколкото да се запознавам с всеки един поотделно.

Ланс прекара пръсти през косата й.

— Жалко — промърмори. — Ала ти винаги си имала смело сърце. И трябва да бъдеш възнаградена за доблестта си — пъхна ръка в джоба си и извади малка черна кутия.

— Какво е това? — попита Фокси и я погледна учудено, преди да я вземе в ръце.

— Кутийка.

— Много хитро — отвърна тя. Сетне я отвори и загледа с невиждащи очи двата блестящи като звезди диаманта, оформени във вид на ледена сълза.

— Но това са диаманти! — успя да промълви все пак Фокси и вдигна очи към Ланс.

— И на мен така ми казаха — съгласи се той. Познатата усмивка се появи на устните му. — Веднъж ти ми предложи да ти купя нещо екстравагантно. Мисля, че това е по-подходящо от руските хрътки.

— О, ала аз не мислех, че ти наистина…

— Не всяка жена може да носи диаманти — прекъсна възражението й Ланс. — Трябва да притежава истински финес, иначе те ще изглеждат претенциозни и безвкусни — докато говореше, той взе обиците от кутийката и ги сложи на ушите й. Докосването му бе нежно и топло. Вдигна брадичката й с пръсти и огледа критично резултата. — Да, както си и мислех. Ти можеш да носиш диаманти. Те се нуждаят от вътрешна топлина — Ланс я обърна и тя се погледна в огледалото. — Ето една хубава жена, госпожа Матюз. И цялата е моя — той стоеше зад нея с ръце върху раменете й.

От огледалото ги гледаха двама души, които много се обичат. Гърлото на Фокси се сви и пресъхна. „Бих продала цяла дузина диаманти за миг като този“ — помисли си, когато очите й срещнаха неговите в огледалото. Очите и душата й бяха в тях.

— Обичам те — рече тя, а гласът й преливаше от чувства. — Обичам те толкова много, че понякога се плаша от това. Посегна и хвана неговите ръце с такова отчаяние, че сама се учуди. Не го разбираше и не го очакваше. — Никога не съм предполагала, че любовта може да те плаши, да те накара да мислиш за всички „ако“ в живота. Всичко стана толкова бързо, че когато се събудих на сутринта, очаквах да бъда сама. О, Ланс! — очите й се затвориха. — Бих искала да бъдем на някой остров поне за малко. Какво смятат те да ни сторят? Всички тези хора, които не са ти и аз?

Той я обърна и я погледна сериозно в лицето, а не в отражението в огледалото.

— Те не могат нищо да ни направят, докато ние не им позволим — устните му нежно докоснаха нейните, но главата й падна назад с подкана за още. Ръцете му я обгърнаха и целувката му стана по-страстна. — Мисля, че ще закъснеем малко за партито на чичо Пол — промърмори Ланс и промени ъгъла на целувката си.

Фокси започна да сваля сакото от раменете му и то падна на земята. Разкопча бавно копринената му риза, като не спираше да го целува. Почувства как мускулите му се стягат, а ръцете му се изпълват с нетърпение, докато галят бедрата й. Обви с ръце врата му и се притисна към него. Устните му галеха косата й, после слепоочията, после стигнаха до шията. Ароматът на тялото му се сля с нейния и се създаде аромат, за който тя си помисли, че е лично техен. Фокси събу обувките си.

— Нека да закъснеем много за чичо Пол — прошепна, докато Ланс я вдигаше на ръце.

 

 

Фокси установи, че въображението й не бе нарисувало достатъчно точна картина на партито у чичо Пол. Първо по отношение на броя на хората. Имаше поне два пъти повече, отколкото изобщо си бе представяла. Елегантният старинен дом на Бийкън Хил бе пълен. Хората се разхождаха в огромната приемна с мебели в стил Луи XVI или по терасата под китайските фенери, нагоре и надолу по покритите с килими стълбища. Тя бе сигурна, че всеки известен моден дизайнер от двете страни на океана беше представен тук, от най-консервативния до най-смелия авангардист. Имаше дълги рокли с голи гърбове и тоалети, които повече приличаха на пижами. По време на безкрайното й представяне на огромния род Матюз-Бардет, Фокси трябваше да се усмихва, да стиска ръце, да получава целувки по бузата или подозрителни погледи. Подозрението, както целувките и усмивките, варираше в различни степени. Понякога беше смътно, почти неясно, друг път явно, директно и безмилостно. Такъв беше случаят със старата госпожа Матюз, бабата на Ланс. Когато Ланс ги представи една на друга, Фокси видя как избелелите сини очи преценяващо я оглеждат.

Едит Матюз нямаше нищо общо с пламенната графиня от Венеция. Нейната яка фигура бе облечена в стилна черна рокля от брокат, освежена с малка бяла дантела около врата. Косата й бе по-скоро сребърна, отколкото бяла, и обграждаше едно силно скулесто лице. Фокси също я огледа и се запита дали някога е била красива. Когато бе видяла графинята, бе сигурна, че е била много красива. Красотата още бе жива в онези зелени очи. Ръката на госпожа Матюз беше силна, ръкостискането й бързо и достатъчно отривисто, въпреки че кожата бе тънка, а очите й казваха на Фокси това, което бе решила. Оценката бе направена.

— Излиза, че си ни изиграл със сватбата, Ланселот — рече възрастната дама с ниския си, подрезгавял от годините глас.

— Е, не сте загубили кой знае колко, непрекъснато има толкова сватби — отговори й Ланс. — Моята няма да ви липсва много.

Тя го стрелна под веждите си, които бяха тънки и добре оформени.

— Много хора специално очакваха твоята. Както и да е, няма значение — продължи баба му и махна с ръка. — Винаги правиш каквото си искаш. Е, в къщата, която дядо ти остави, ли смяташ да живееш?

Ланс се усмихна при жеста й. Познаваше го, откакто се помнеше, още от дете.

— Да, бабо.

Дори и да бе доловила лекия намек на заяждане в гласа му, тя не даде с нищо да се разбере, че го бе забелязала.

— Той щеше да се радва — тя вдигна очи и погледна Фокси. — Не се съмнявам, че и вас щеше да хареса.

Приела това като най-висшата форма на одобрение, което би могла да получи, Фокси постъпи интуитивно. Наведе се и докосна бузата на старата жена с устни. Кожата й миришеше на лавандула и пудра.

Добре оформените вежди се вдигнаха високо, после се отпуснаха.

— Аз съм стара — рече жената и въздъхна, сякаш мисълта бе не толкова неприятна, колкото неочаквана. — Можеш да ми казваш бабо.

— Благодаря, бабо — повтори Фокси и се усмихна.

— Добър вечер, Ланселот — дочу Фокси гласа на Катрин Матюз и замръзна. — Добър вечер, Синтия. Изглеждаш много добре.

Фокси се обърна и видя на лицето на свекърва си дежурната усмивка.

— Благодаря, госпожо Матюз.

Изискани обноски, които скриват истината, помисли си Фокси и реши, че пистолетите в случая щяха бъдат по-подходящи. Видя как очите на Катрин се присвиха, както очите на много други тази вечер, когато зърна диамантите на ушите й.

— Мисля, че не познавате моята снаха, Фийби — каза равно тя. — Фийби Матюз-Уайт, това е съпругата на Ланселот, Синтия.

Една дребна, бледа жена с неопределено лице и коса с цвят на олово протегна ръката си.

— Приятно ми е… — тя намести очилата си с метални рамки на носа и премига с малките си птичи очички. — Мисля, че не сме се срещали преди.

— Не, госпожо Матюз-Уайт, не сме.

— Колко странно — намуси се Фийби учудено.

— Ланселот и Синтия прекараха лятото в Европа — вметна Катрин и погледна сина си.

— Аз и Хенри си останахме тази година тук — обясни Фийби. — Просто нямах сили, нито енергия да предприема пътуване до Европа. Може би ще прекараме празниците в Сент Кроа.

— Здравей, Ланс!

Фокси се обърна и видя млада жена, облечена в нежнорозово, да прегръща мъжа й. Фотографското й око веднага откри един перфектен модел. Тази жена притежаваше това, което Фокси наричаше красотата на Хубавата Елена от Троя — класически фини черти върху скулптирано, овално лице. Очите й бяха дълбоки, яркосини, кръгли и блестящи, носът й беше малък и прав над уста, извита като лъка на Купидон. Фигурата й бе класическа като лицето. С всички привлекателни женствени извивки на древните статуи и елегантната ефирност на съвременната жена. Фокси си представи лицето й на фокус върху фон от бял сатен. Щеше да бъде един етюд на женското съвършенство. Знаеше, че тази жена ще изглежда на снимки повече от великолепно.

— Току-що научих, че си се върнал — устните се извиха в усмивка и докоснаха бузата на Ланс. — Колко лошо от твоя страна да не ми се обадиш.

— Здравей, Гуен. Изглеждаш по-красива от всякога. Здравей, Джонатан.

Фокси погледна зад рамото на Гуен и видя мъжкия вариант на нейния класически външен вид. Очите на мъжа обаче бяха приковани не в Ланс, а в нея самата. Профилът му бе великолепен и на нея й се прииска да има фотоапарата си в ръце.

— Катрин — подзе Гуен и стисна ръката на Ланс. — Ти просто трябва да го накараш да остане по-дълго този път.

— Боя се, че никога не мога да накарам Ланс да направи каквото и да било — отвърна сухо Катрин.

— Фокси! — Ланс бавно хвана жена си за ръка. — Приятно ми е да ти представя Гуен Фицпатрик и брат й Джонатан, стари семейни приятели.

— Какво ужасно представяне! — извика Гуен, докато сапфирените й очи фиксираха лицето на Фокси. — Вие сигурно сте изненадата на Ланс?

Фокси долови безпогрешно студеното презрение и веднага му отговори.

— Трябва ли да бъда? — отпи от шампанското. Все пак, помисли си тя, лицето бе поразително красиво, независимо от лошото сърце на жената. Ала не издържа на професионалния си хъс и попита: — Снимали ли сте се някога? — вече пресмяташе скорости и ъгли.

Веждите на Гуен изненадано се вдигнаха.

— Не съм.

— Не? — Фокси се усмихна, развеселена от ледения тон в гласа й. — Колко жалко!

— Фокси е фотограф — обясни Ланс.

— О, много интересно! — тя прекъсна темата и ловко прехвърли разговора към Ланс. — Бяхме направо зашеметени, когато научихме, че си се оженил. И то толкова неочаквано. Но ти винаги си бил импулсивен — Фокси се опита да остане спокойна. Сините очи отново се върнаха върху нея. — Ще трябва да ни кажете как го направихте. Толкова много от хубавиците на Бостън опитаха и се провалиха.

— Човек трябва само да я погледне и всичко ще му стане ясно — обади се Джонатан Фицпатрик. Той взе пръстите на Фокси в ръце и ги вдигна към устните си, като не спираше да я гледа в очите. — Удоволствието е мое, госпожо Матюз — очите му бяха дръзки и предизвикателни. Фокси се усмихна, защото веднага го хареса.

— Колко си проницателен! — промърмори Гуен и му хвърли леден поглед.

— Здравейте на всички — облечена в червена коприна, Мелиса си проправи път към тях. — Ланс, мога ли да отнема съпругата ти за малко. Джонатан, ти все още не си флиртувал с мен тази вечер. Ужасно съм разочарована. Гледай да наваксаш веднага след като се върна. Извинете ни, моля — като разпрати сияйни усмивки на всички страни, Мелиса прегърна Фокси през раменете, преведе я през тълпата и я изведе на терасата. — Реших, че ти е необходима глътка въздух — обясни тя, докато оправяше маншета на ръкава си.

— Ти наистина си уникална — зарадва се Фокси и наистина си пое дъх. — И също така си абсолютно права — после остави чашата с шампанско върху парапета на терасата и се вслуша във вятъра, който виеше в листата на дърветата. Във въздуха витаеше предчувствие за зима. Въпреки това тя предпочиташе режещия му хлад пред потискащата атмосфера вътре.

— Освен това си помислих, че малко разяснения ще ти бъдат от полза. Нещо като пътеводител — Мелиса внимателно провери дали възглавницата на стола не бе влажна, преди да седне.

— Пътеводител ли? Какво имаш пред вид?

— Неща като „кой кой е“ в кръговете на Матюз-Бардет — обясни Мелиса и запали цигара. — И така… — тя спря за миг, за да издуха дима и кръстоса елегантно крака. — Фийби, лелята на Ланс, е сравнително безобидна. Съпругът й е банкер. Основните му интереси са съсредоточени в Бостънския симфоничен оркестър. Тогава смята, „че прави това, което трябва“. Пол Бардет, вуйчото на Ланс, е много хитър, умен и проницателен, ала животът му е посветен на адвокатската му практика. Внимавай! Много е досаден и е пълен сухар, ако останеш насаме с него. Видяла си и моите родители, втори братовчеди на Ланс от страна на баща му — Мелиса въздъхна и изтръска пепелта от цигарата през терасата. — Те са мили хора наистина. Татко колекционира редки марки, а мама отглежда йоркширски териери. И двамата са отдадени напълно на своите хобита. Сега иде ред на Фицпатрикови — тя спря за секунда и облиза с език горната си устна. — Най-добре ще бъде веднага да ти кажа, че Гуен бе най-вероятната претендентка за наградата „Кой ще успее да хване в мрежата си Ланс Матюз“.

— Тя сигурно е много разочарована — промърмори Фокси. Отиде до края на терасата, където сенките ставаха по-плътни. С неочаквана яснота си припомни нощта, когато Кърк бе направил своето парти. Тогава се усещаше мириса на идещата пролет. Тогава за пръв път Ланс я целуна, под лъчите на луната. — Те… — тя затвори очи и стисна зъби. — Те били ли са…

— Любовници ли? — допълни Мелиса, като отпи от чашата на Фокси. — Предполагам. Ланс винаги е бил много мъжествен. Поне в моите очи — огледа се и видя, че Фокси все още стои с гръб. — Но ти не си ревнива, нали?

— Напротив — отвърна Фокси, без да се обръща. — Мисля, че съм.

— О, скъпа — изрече тъжно Мелиса. — Това е много лошо. Във всеки случай Гуен беше само „предговор“, а ти си „истинската книга“. Ах да, забравих Джонатан — Мелиса доизпи виното и смачка цигарата с обувката си. — Той е опасен флиртаджия и безнадеждно очарователен и искрен. Решила съм да се омъжа за него.

— О! — рече Фокси и се намръщи на празната чаша, която Мелиса й подаде.

— Можеш спокойно да си флиртуваш с него — продължи Мелиса. — Аз не съм ревнива. И вярвам, че ще успея да се омъжа за него напролет. Може би през май. Четири месеца годеж е предостатъчно време, нали? Ти как мислиш? Най-добре е вече да се връщаме — предложи тя, хвана Фокси под ръка и я поведе към къщата. — Време е да започна да работя по въпроса.