Нора Робъртс
Победа на сърцето (10)

Десета глава

Фокси се чувстваше доволна. Тъмночервената мъгла зад клепачите й подсказваше, че слънцето вече грее в лицето й. С лека въздишка тя отпъди съня. Спомняше си ленивите съботни сутрини, когато беше малко момиче. Тогава си лежеше в леглото и знаеше, че през деня не я очаква нищо друго, освен удоволствие. Училището и понеделника бяха безкрайно далеч, имаше цели два дни до тях. Все едно бяха цяла вечност.

Фокси се потопи в усещането да бъде едновременно защитена и свободна. Едно съчетание от чувства, които не бе изпитвала от десетилетие.

Помръдна и усети около кръста си тежест, която увеличи чувството й на сигурност. А вътре в себе си почувства топлина. Тя се притисна още по-плътно към тялото до себе си. Отвори очи и погледна право в очите на Ланс. Миналото бе останало далеч назад, а бъдещето още не бе настъпило. Но чувството, с което се събуди, беше тук. Никой от двамата не проговори. Фокси видя, че очите му бяха ясни, сякаш се бе събудил отдавна. Нямаше никакъв намек за сън в тях. Косата му беше разрошена, което й напомни, че сигурно нейните пръсти бяха причинили този безпорядък преди няколко часа. Те продължиха да се гледат, докато устните им се приближиха и сляха в целувка. Мисълта, че са голи и с преплетени тела, премина през главата й. Ръката му около кръста й беше твърда и подсказваше чувство за притежание.

— Приличаше на дете, докато спеше — промърмори той и целуна лицето й. — Много млада и невинна.

Тя нищо не отговори. Не можеше да му признае, че и мислите й бяха детински. Ала докато пръстите й преминаваха по гърба му, и тя започна да се чувства все повече жена.

— Откога си буден?

Ръката му тръгна в интимна ласка по бедрото й. Спомнила си тези ласки през нощта, Фокси почувства как се събужда напълно и сънливостта й отлита.

— От скоро — отвърна Ланс и я привлече по-близо до себе си. — Мислех да те събудя — очите му преминаха по зачервените й от съня бузи, по заплетените къдрици и спряха на сочните устни. — Но реших, че ми е по-приятно да те гледам, като спиш. Истинско удоволствие. Няма много жени, които изглеждат така възбуждащи и в същото време красиви на другата сутрин.

Тя събра вежди.

— Ти изглежда знаеш много за това, как изглеждат жените на другата сутрин.

Той се засмя и изглади с пръст бръчката между веждите й.

— Е, не мога да се оплача, че нямам опит.

— Позната история — промърмори Фокси, почувствала, че в нея се надига желание. — Сигурно си гладен — усети върха на езика му върху кожата си.

— О, да, тази сутрин имам страхотен апетит — Ланс захапа долната й устна със зъби. Желанието в стомаха й се усили. — Ти имаш много апетитен вид и вкус — продължи той и разтвори устните й с език. — Струва ми се, че ще ми стане навик да закусвам с теб. Кожата ти е гладка и мека… — ръката му стигна до гърдите й. — Особено за човек, който на пръв поглед изглежда само кожа и кости и е изтъкан от нерви — прокара пръсти по зърната й и видя как очите й се замъглиха. — Едва ли ще успея да заситя глада си много скоро.

Той я водеше бързо и уверено към страстта с нежни думи и опитни ръце. Ръцете му не бяха повече ръце на непознат. И тя вече знаеше какво я очаква, след като те отворят всички врати. Наслаждаваше се на удоволствието и го споделяше. А утрото течеше бавно.

Беше късно следобед, когато слезе по стълбите на долния етаж. Вървеше бавно, като си казваше, че денят никога няма да свърши и тя няма закъде да бърза. Искаше да разгледа къщата, ала първо се упъти към кухнята. Другите стаи щяха да почакат. Беше направила само две крачки в коридора, когато звънецът на външната врата иззвъня. Фокси погледна нагоре, реши, че Ланс все още не е свършил с бръсненето и тръгна да отвори сама.

Пред вратата стояха две жени. Беше й необходим само един поглед, за да установи, че не са търговски пътници, нито продавачки на електроуреди от врата на врата. Едната беше млада, сигурно на нейната възраст, с черна коса и розова кожа. Беше хубава и имаше ясни кафяви очи. Дрехите й бяха уж обикновени, но скъпи. Костюм от туид и копринена блуза. Във всяко нейно движение личеше подчертана увереност.

Втората беше по-възрастна, ала не по-малко впечатляваща. Косата й беше чисто бяла и откриваше деликатно бледо лице. Имаше леки бръчици, но красотата й се подчертаваше от фината костна структура и кожата на лицето й с цвят на камея. Лазурносиният й костюм хармонираше с очите й, а простотата на кройката подсказваше цената му. За краткия миг, в който двете се гледаха, Фокси реши, че лицето й бе много красиво, ала без излъчване. Като красив пейзаж, нарисуван без въображение.

— Здравейте — рече Фокси и премести усмихнати очи от едната към другата жена. — С какво мога да ви помогна?

— Може би ще бъдете така добра да ни пуснете да влезем?

Фокси различи бостънския акцент в гласа на по-възрастната дама, преди тя да влезе в къщата. Повече изненадана, отколкото разтревожена, Фокси се отдръпна и позволи на по-младата също да влезе. Като застана в центъра на хола, по-възрастната жена свали белите си кожени ръкавици и огледа изтърканите джинси на Фокси и развлечения й пуловер. Въздухът неочаквано се изпълни с уханието на френски парфюм.

— Е, къде е моят син? — попита нетърпеливо жената.

„О, Божичко, трябваше да се досетя — помисли си Фокси, докато студените сини очи я разглеждаха изпитателно. — Но той изобщо не прилича на нея. Няма дори и сянка на прилика.“

— Ланс е горе, госпожо Матюз — Фокси се опита да се усмихне. — Аз съм…

— Добре, извикайте го — прекъсна я жената с нетърпеливо движение на ръката. — И му кажете, че съм тук.

Не толкова грубостта на гласа, колкото презрението и пренебрежението накараха кръвта й да кипне. Като все пак внимаваше какво ще каже, Фокси рече с най-учтивия тон, който успя да докара.

— Боя се, че е в банята. Ще го почакате ли?

Гласът й прозвуча като гласа на секретарката на зъболекаря. С крайчето на окото си зърна моментна изненада върху лицето на по-младата жена.

— Ела, Мелиса — госпожа Матюз заудря нетърпеливо с ръкавиците в дланта си. — Ще почакаме в приемната.

— Да, лельо Катрин — тонът на момичето беше любезен, но то хвърли към Фокси поглед, изпълнен с непокорство, когато последва леля си.

Фокси си пое дълбоко дъх и тръгна след тях. Опита се да изглежда така, сякаш вижда приемната не за пръв път, за да не позволи на госпожа Матюз да се досети, че до този момент бе видяла единствено спалнята на сина й. Въпреки това очите й прескочиха от пианото към персийския килим и лампата „Тифани“, докато се върнат към царствената фигура на свекърва й, разположила се на стола с висока облегалка.

— Може би ще желаете нещо, докато чакате — продължи Фокси. Надявайки се, че гласът й е достатъчно учтив, тя отново се опита да се усмихне. Смяташе, че бе настъпил моментът да се представи и да каже коя е, ала презрението, което се излъчваше от майката на Ланс, я възпря да не разкрива самоличността си. — Чай, може би — предложи все пак Фокси. — Или кафе.

— Не — Катрин Матюз остави кожената си чанта на масичката до себе си. — Откога Ланселот има навика да прибира странни непознати жени да забавляват гостите му?

— Не знам — отвърна веднага Фокси. Гръбнакът й машинално се вдърви и тя побърза да каже нещо в своя защита. — Не сме говорили много за странните непознати жени.

— Съвсем сигурна съм, че не сте. Едва ли синът ми е избрал вашата компания, за да си говорите — Катран Матюз сложи ръка върху облегалката на стола и нервно забарабани с маникюра си. — Ланселот рядко си губи времето с някоя млада дама заради чудноватостта на речника й. Вкусът му винаги ме е изненадвал, но трябва да кажа, че този път направо съм изумена — тя вдигна презрително вежда и огледа преценяващо Фокси. — Откъде ви изкопа?

— Продавах кибритени кутийки в Индианаполис — отвърна дръзко Фокси, без да се замисли дори. — Той се зае да ме превъзпита.

— Хич не съм си и помислял дори — намеси се Ланс гръмко, като влезе в стаята. Фокси го огледа и с благодарност установи, че се бе облякъл като нея — изтъркани джинси, тениска и боси крака. Той я целуна кратко, след което се обърна към майка си да я поздрави.

— Здравей майко, изглеждаш чудесно. Братовчедке Мелиса! — усмихна се и я целуна по бузата. — От ден на ден ставаш все по-хубава.

— Радвам се да те видя, Ланс — усмихна се в отговор Мелиса и запърха с мигли. — Нещата винаги се променят динамично, когато ти си някъде наоколо. Край на скуката.

— Това вече е най-хубавият комплимент, който съм получавал — отвърна Ланс и се обърна към майка си. — Сигурно госпожа Трилби ти е казала, че пристигам.

— Да — тя преметна елегантния си тънък крак върху другия. — Смятам, че е много неприлично да научавам новините за сина си от прислугата.

— Не ставай смешна и не се сърди на госпожа Трилби — отвърна безгрижно Ланс. — Тя сигурно си е мислила, че знаеш. Възнамерявах да ти се обадя в края на седмицата.

Катрин цялата почервеня, защото синът й явно не разбра кого имаше предвид. Когато отново заговори, гласът й беше овладян и леденостуден. Докато я наблюдаваше, Фокси си спомни думите му, че фамилия Бардет са винаги прекалено цивилизовани. „По техен собствен маниер“ — намуси се тя, спомнила си първите минути на срещата им.

— Предполагам, че би трябвало да бъда благодарна, дето все пак си имал намерение да ми се обадиш, след като изглеждаш толкова зает с тази твоя… — очите й преминаха светкавично към Фокси. — Хм-м, гостенка — тя вдигна вежди. — Надявам се да я отпратиш, за да можем да поговорим. Разговорът е личен. И тъй като Трилби не е тук, тя може да ни направи чай.

Фокси почувства, че ще избухне, ако остане още една секунда, затова се обърна с намерението да отиде в спалнята и да остане там, докато отново се почувства уверена.

— Фокси! — гласът на Ланс я спря. Името бе изречено нежно, ала в тона му звучеше определена заповед. С пламтящи очи тя се обърна. Той прекоси бързо стаята и я прегърна през раменете.

— Струва ми се, че никой не те е представил.

— Представяне едва ли е необходимо — прекъсна го майка му.

Ланс наклони глава.

— Напротив. Ако спреш за секунда да говориш и не ме прекъсваш, бих искал да ти представя моята съпруга.

Настъпи гробна тишина. Катрин Матюз дори спря да диша. На лицето й се изписа ужас и изненада и тя загледа втренчено Фокси, сякаш гледаше някакъв шедьовър в картинна галерия.

— Твоята съпруга? — повтори майка му. Гласът й остана непроменен, но лицето й издаваше емоциите, които я разкъсваха. Тя скръсти ръце и обърна лице към сина си. — Какво искаш да кажеш? И кога стана това?

— Вчера. Фокси и аз се оженихме вчера сутринта в Ню Йорк. Пътувахме направо дотук за… — в очите му се мярна усмивка, но той бързо я скри от майка си. — За един неофициален меден месец.

Ланс се забавлява, осъзна Фокси, когато различи развеселената нотка в гласа му. Но съвсем ясно виждаше по лицето на Катрин Матюз, че тя никак не се забавлява.

— Надявам се, че Фокси не е истинското й име.

— Синтия — вметна Фокси, защото не искаше в нейно присъствие да говорят за нея в трето лице, като за някой, който отсъства.

— Синтия — промърмори замислено Катрин. Тя не подаде ръка, нито буза за целувка. Вместо това внимателно продължи да разглежда лицето на Фокси за пръв път, откакто бе влязла в къщата. Сякаш премисляше какво може да бъде направено, за да се разреши въпросът. Въпросът съм аз, помисли си светкавично Фокси и я напуши смях.

— А моминското ви име? — попита Катрин и наведе глава.

— Фокс — отвърна Фокси с кимване.

— Фокс — повтори Катрин и чукна с маникюр по стола. — Това ми звучи познато.

— Пилотът, когото Ланс спонсорира — намеси се Мелиса. Тя гледаше Фокси с нескрито възхищение. — Предполагам, че ви е брат, нали?

— Да, аз съм негова сестра. Здравейте.

Палави пламъчета светнаха в кафявите очи на Мелиса. И тя като Ланс явно се забавляваше от сцената.

— Здравейте.

— И ти си я срещнал на… — пръстите на Катрин замряха, докато търсеше подходящата дума. — На пистата? — за пръв път в гласа й се доловиха нотки на гняв. Фокси отново застина при тази нескрита проява на пренебрежение и презрение.

— Бих искал едно кафе. Фокси, какво ще кажеш? — рече Ланс и погали главата й. — Мелиса ще ти помогне да го направиш — продължи той, като прекъсна нарочно избухването на майка си. — Нали, Мелиса! — той се обърна към братовчедка си, ала не свали очи от жена си.

— О, разбира се — Мелиса стана и прекоси стаята. Фокси, ще не ще, потисна вълната от гняв, която я изгаряше. Тя също се обърна и остави Ланс и майка му, без да промълви нито дума.

— Наистина ли си срещнала Ланс на пистата? — попита Мелиса, след като вратата на кухнята се затвори зад тях. Във въпроса нямаше презрение. Нямаше нищо обидно, просто любопитство.

— Да — отговори Фокси тихо и се опита да се отърси от яростта. — Преди десет години.

— Десет години? Но ти трябва да си била дете тогава! — Мелиса седна до масата, докато Фокси се зае с кафето. През прозореца светеше слънце и дъждът от вчера изглеждаше като далечен спомен. — И сега, десет години по-късно, той се ожени за теб — Мелиса опря лакти на масата и подпря брадичката си на дланите си. — Колко романтично!

Фокси почувства, че повече не е сърдита и се усмихна.

— Да, и аз така мисля.

— На твое място не бих се притеснявала много от леля Катрин — посъветва я Мелиса, като наблюдаваше профила й. — Тя не би одобрила никой, ако не го е избрала лично.

— Много успокоително — отвърна Фокси. Правейки се на много заета, тя се захвана с чая.

— Предполагам също така, че има цяла армия от жени между двадесет и четиридесет години, които ще искат да те убият — добави Мелиса и кръстоса крака. — Броят на кандидатките за титлата госпожа Ланселот Матюз никога не е намалявал.

— Чудесно — обърна се към нея Фокси и се подпря на плота. — Просто чудесно.

— Ще се срещнеш с всички тях съвсем скоро, още през първите седмици — осведоми я бодро Мелиса. Фокси забеляза, че маникюрът й бе безупречен, също като на Катрин Матюз. — Разбира се, Ланс ще бъде до теб, за да те предпазва от острите им нокти и отровни езици, но трябва да бъдеш нащрек по време на разните обеди, партита с танци и посещения на вежливост.

— Нямам време за подобни неща — каза Фокси е облекчение. Обърна се и взе захар и сметана. — Имам си своята работа.

— Работа ли? Ти работиш? — искрената изненада в гласа на момичето накара Фокси да се обърне към нея и да се разсмее.

— Но да. Имам си професия. Това не е ли позволено?

— Да, разбира се, всъщност… — Мелиса прекара език по устните си. — С какво се занимаваш?

— Аз съм фотограф на свободна практика — Фокси остави чайника на печката и също седна до масата.

— Не е лошо — рече замислено Мелиса.

— А ти какво правиш? — попита на свой ред Фокси.

— Аз ли? — Мелиса потърси думата, после се усмихна и направи неопределен жест с ръка. — Мотая се — очите й искряха с такъв искрен хумор, че Фокси отново се разсмя. — Завърших „Редклиф“ преди три години, после направих задължителното голямо пътешествие в Европа. Френският ми е съвършен. Знам кой кой е във висшето общество на Бостън, знам как да поръчам най-добрата маса при „Чарли“, знам къде и с кого да бъда видяна, къде да си купувам обувки и къде бельо, как да поръчам пиле със сметана за петдесет бостънски дами и къде са погребани скелетите в килерите на старите имения. Бях луда по Ланс от двегодишна възраст и ако не му бях братовчедка и неподходяща за съпруга, сигурно щях да те мразя. Но тъй като не мога да се оженя за него, много те харесвам и ще се радвам да видя как ще натриеш носовете поне на няколко непоносими персони тук.

Тя спря, за да си поеме дъх, ала това не бе достатъчно за Фокси да вземе думата.

— Ти си много красива. Особено косата ти. Мога да си те представя пък, когато се нагласиш. Сигурно си неустоима. Ланс не би избрал някоя с обикновена красота. И, разбира се, много ми хареса езика ти. Направо постави леля Катрин на мястото й. Ще трябва да го запазиш толкова остър, ако искаш да оцелееш през следващите няколко седмици, без да получиш наранявания. Ала аз ще ти помогна. Обичам да гледам как хората правят това, за което на мен не ми стига смелост. А, чайникът завря.

Леко объркана, Фокси стана и го свали от печката.

— Всички роднини на Ланс ли са като теб?

— Господи, не! Аз съм единствената — Мелиса се усмихна покровителствено. — Знам, че повече хора от моята среда са досадни сноби и не си правя никакви илюзии и за себе си — тя сви рамене, а Фокси започна да разлива чая по чашите. — Просто се чувствам прекалено комфортно, за да се осмеля да ги шокирам с поведението си, както прави Ланс. Възхищавам му се много, но нямам смелостта да му подражавам — Мелиса оправи косата си и Фокси видя на пръста й да проблясва изумруд. — Понякога Ланс прави всичко възможно, за да ядоса семейството. Предполагам, че започна да се състезава точно поради тази причина. Разбира се, беше достатъчно силно завладян от това за известно време. А сега пък е обзет от желанието да конструира и строи коли повече, отколкото да ги кара — Мелиса загледа Фокси със замислените си кафяви очи.

Усетила подозрение в гласа й, Фокси я погледна право и рече без колебание:

— Мислиш си, че и този път е направил нещо подобно. Оженил се е за мен, за да раздразни и ядоса семейството си.

Мелиса се усмихна и сви рамене.

— Какво значение има? Ти спечели първата награда. Наслаждавай й се.

Двете се обърнаха, когато самата награда влезе в кухнята. Очите му бързо и тревожно огледаха Фокси, сетне спряха върху лицето на братовчедка му.

— Мама иска да тръгвате, Мелиса.

— Уф! — тя сбърчи нос и стана. — Надявах се, че тази история ще я накара да забрави събранието, на което ме е помъкнала. Предполагам, че ти е съобщила, че утре вечер у чичо Пол ще има парти. Сега вече всички ще те очакват с нетърпение.

— Да, каза ми — в гласа му не звучеше ентусиазъм. Мелиса се усмихна.

— Аз обаче умирам от нетърпение. Ще бъде страхотно шоу. Очаквам дори баба да се появи… При възникналите обстоятелства. Ти наистина знаеш как да ги изкараш извън равновесие — Мелиса се усмихна на Фокси и приближи към Ланс. — Все още не съм те поздравила.

— Не си — съгласи се Ланс и вдигна вежди.

— Ами, приеми моите поздравления — рече официално тя и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Жена ти ми харесва, братовчеде. Скоро пак ще дойда, независимо дали ме каните, или не.

— Ти си една от малкото, които приемам с удоволствие — Ланс я щипна по брадичката. — Тя ще има нужда от приятел.

— Всички имаме нужда от приятел, нали? — отвърна сухо Мелиса. — Скоро ще отидем да пазаруваме — обърна се тя към Фокси. — Това е най-бързият начин да опознаеш един човек и да станеш близък с него. Ще се видим утре вечер — кимна Мелиса на Фокси, преди да тръгне към вратата, — когато ще те подложат на изпитанието с огън.

Фокси се загледа как вратата след Мелиса се отвори и затвори няколко пъти.

— Вече се чувствам леко опърлена — промърмори тя.

Ланс прекоси кухнята и я хвана за брадичката.

— Струва ми се, че доста добре се справи с положението — очите му бяха сиви и сериозни. — Може ли да се извиня за поведението на майка ми?

— Не — Фокси затвори за миг очи и поклати глава. — Не е необходимо. Доколкото си спомням, ти се опита да ме предупредиш — тя отвори очи. — Предполагам, знаеше, че няма да ме одобри.

— Моята майка не одобрява почти нищо от това, което аз правя — рече той. Прокара нежно пръст по лицето й, като не откъсваше очи от нейните. — Ала аз не се нуждая от нейното одобрение, Фокси, най-малкото пък за брака ми с теб. Нашият живот си е наш — веждите му се събраха в черта, а Ланс се наведе и я целуна. — Помолих те — прошепна тихо — да ми вярваш.

Тя се обърна с въздишка. Въздухът изведнъж сякаш стана гъст, изпълнен с аромат на кафе и чай.

— Изглежда няма да имаме нашите няколко дни на спокойствие — Фокси взе чайника и изля съдържанието му в мивката. Почувства ръцете на Ланс върху раменете си и ги изправи машинално. Нямаше да позволи нищо да развали първия й ден като негова съпруга. Обърна се и обви с ръце врата му. — Но ние все още имаме днешния ден — всичката й болка и гняв се стопиха, когато той покри устните й с целувка. — Мисля, че вече не ми се пие кафе — прошепна тя, разтвори устни и отвърна на целувката. — А на теб?

Вместо отговор Ланс се засмя и се отдръпна. Преди да разбере какво става, Фокси се озова върху раменете му. Разсмя се и отметна косата, паднала върху очите й.

— Ланс — рече тя с трепетен смях, докато той я носеше по стълбите към спалнята. — Ти си заблудил дори Мелиса. Тя те мисли за романтичен!