Нора Робъртс
Победа на сърцето (1)

Първа глава

Фокси лежеше на пода под колата и гледаше втренчено долната част на „Ем Джи“-то. Около нея силно миришеше на бензин, докато тя затягаше болтовете.

— Знаеш ли, Кърк, какво ли щях да правя, ако не ми беше дал тези работни дрехи? Не знам как да ти се отблагодаря — рече тя и в красивия й контраалтов глас се прокрадна сарказъм.

— Нали за това са братята! — дочу отговора и почти видя усмивката, изписана на лицето му, въпреки че в момента виждаше само края на изтърканите му джинси и мръсни маратонки.

— Чудесно е, че мислиш така разкрепостено — продължи Фокси, докато работеше с ключа. — Някои по-консервативни братя сигурно щяха да настояват да затегнат предавката сами или поне да помогнат.

— Аз не съм женомразец. Винаги съм смятал жените за равни на мъжете — отвърна Кърк. Тя видя как маратонките се отдалечават по бетонния под на гаража. После чу звука от преместване на инструменти. — Ако не беше решила да ставаш фотограф, щях да те взема в резервния си екип от монтьори.

— За мое щастие, предпочитам ръцете ми да са натопени в разтвор за промиване на снимки вместо в автомобилно масло — Фокси подпря бузата си с опакото на ръката. — И ако не бях наета да направя снимките за книгата на Пам Андерсън, изобщо нямаше да съм тук, затънала до шия сред резервни части и намазана със смазка вместо с крем.

Когато чу топлия му смях, тя си помисли колко много й беше липсвал. Вероятно защото двугодишната им раздяла изобщо не беше го променила. Той си беше абсолютно същият, сякаш само преди минута бе затворила вратата и отново я беше отворила. Лицето му беше все така бронзово от слънцето и вятъра и набраздено от белези и следи от катастрофи, които обещаваха с времето да се задълбочат и да станат още по-привлекателни. Косата му беше все така гъста и къдрава като нейната собствена. Разликата бе само в това, че неговата бе тъмноруса, почти златиста, докато нейната бе наситеночервена. Над устната му се кипреха познатите й мустаци, които се движеха, когато се усмихваше. Фокси не си спомняше брат си без мустаци. Тя беше на шест, а той на шестнадесет години, когато мустаците се появиха върху лицето му и оттогава присъстваха там като неизменна част от него. Цели седемнадесет години. Освен това виждаше, че безразсъдството му също си бе останало непроменено. Присъстваше в усмивката, в очите, в движенията.

Като дете Фокси го обожаваше. Кърк беше високият, златен герой, който й позволяваше да върви след него. Той пръв я нарече Фокси и името лепна на десетгодишната Синтия Фокс за цял живот. Когато брат й напусна дома, за да се отдаде на кариерата на професионален състезател, тя живееше от и до неговите редки идвания и още по-редки и къси писма. Кърк възмъжа, израсна и стана в очите й още по-съвършен и неповторим. Беше на двадесет и три, когато спечели първото си състезание. Фокси бе на тринадесет.

Тази сладка и красива година от нейния живот бе и годината на най-голямата и непоносима мъка. Беше късно вечерта, когато се връщаше от града заедно с родителите си. Пътят беше хлъзгав от падналия сняг. Тя гледаше през прозореца на колата, докато по радиото свиреха пиеса от Гершуин, но Фокси бе прекалено млада, за да я познае или възприеме. Затова се облегна на задната седалка, затвори очи и започна да си тананика мелодия, популярна сред ученическите среди на нейното поколение. Мечтаеше как вече си е вкъщи, как си пуска плочата и се обажда по телефона на най-добрата си приятелка, за да си говорят за единственото важно нещо в живота — момчетата.

Изведнъж, без никаква причина или предупреждение, колата започна неудържимо да се пързаля. Завъртя се диво няколко пъти, набра още повече скорост, тъй като гумите изобщо не можеха да спрат върху мокрия, плъзгащ се сняг. Навън се виждаше само бялата виелица. Фокси чу как баща й изруга опитвайки се да възстанови контрол върху автомобила, ала беше я обхванал такъв неописуем, сковаващ сърцето страх, че изобщо не можа да реагира. Чу удара на колата в телеграфния стълб, усети сблъсък и неочаквана остра болка. Почувства студ, сякаш бе изхвърлена от колата, а после усети снежинки да падат върху лицето й. Сетне пропадна в тъмнина и повече не чувстваше нищо.

Първото нещо, което видя след двата дни кома, бе лицето на Кърк. Радостта, която я обзе, изчезна в мига, в който си спомни за катастрофата. Тогава прочете в очите му всичко — скръбта, мъката, нерешителността. Тя заклати яростно глава. Сякаш искаше да изтрие, да не приеме думите, които Кърк все още не бе произнесъл. Той внимателно се наведе към нея и допря лицето си до нейното.

— Сега сме съвсем сами, сестричке. Аз ще се грижа за теб.

И наистина го направи, макар и по свой начин. Следващите четири години Фокси го следваше неизменно във всичките му пътувания, от състезание до състезание, от писта на писта. Завърши образованието си с помощта на цяла серия частни учители и с различна степен на успех. Но през своите тийнейджърски години Синтия Фокс научи много повече неща от алгебрата и историята. Научи как се сменя бутало и какво е това турбодвигател, научи как да разглоби мотор и после да го сглоби отново, научи правилата на пистата. Израсна в един мъжки свят, изпълнен с миризмата на бензин и спирачно масло и грохот на машини.

Кърк Фокс беше мъж с една-единствена страст — автомобилните състезания. Фокси знаеше, че понякога той напълно забравя за нея и нейното съществуване, и го разбираше. Недостатъците в характера му я караха да го обича още повече. Тя израсна дива и свободна и въпреки това, колкото и противоречиво да звучи, защитена и обградена с особено внимание.

Отиването в колеж беше шок за нея. През следващите четири години светът й се разви и разшири. Фокси разбра какво означаваше да живее в пансион с момичета. Тъй като имаше проницателен поглед за цветове, линия и кройка, разработи свой собствен стил на обличане. Откри, че женските клубове и сбирки не са по вкуса й. Детството й бе преминало толкова свободно и бе възпитало такъв дух на независимост у нея, че сега не можеше да приеме каквито и да било правила. Беше й лесно да се противопостави и устои на колежаните, защото всички те й изглеждаха глупави и недорасли момченца. Тя влезе в колежа върлинесто и недодялано девойче и излезе стройна като върба млада жена с вродена грация и страст към фотографията. Двете години след колежа наблегна върху развитието на таланта си и положи всички възможни усилия, за да изгради своя собствена кариера. Работата, която трябваше да свърши за Пам Андерсън, бе добра оферта, но и нож с две остриета. Позволяваше й да прекарва известно време с брат си и в същото време разтваряше още повече вратата на възможностите пред нея. Фокси обаче знаеше, че първото все още бе по-важно за нея от второто.

— Предполагам, че ще бъдеш шокиран, ако ти кажа, че не съм надниквала в автомобил поне две години — призна си тя, докато затягаше болтовете.

— И какво правеше, когато предавката ти се е нуждаела от ремонт? — попита Кърк, като погледна за последен път под капака на „Ем Джи“-то.

— Пращах колата на монтьора — промърмори Фокси.

— С твоя опит? — той бе толкова изненадан, че се наведе и погледна под колата. — Заслужаваш двадесет години затвор за подобно престъпление.

— Нямах време — въздъхна тя и продължи, сякаш за да се оправдае. — Ала промених някои неща през последния месец.

— Тази кола е класика — Кърк внимателно затвори капака и избърса повърхността му с чист парцал. — Ако позволиш на някой друг да я пипа, значи си луда.

— Добре де, не мога да я пращам всеки път на Чарли, когато вземе да киха, но… — Фокси спря тирадата си, защото дочу шума на спиращ пред гаража автомобил.

— Хей, тук няма място за бизнесмени — дочу гласа на брат си тя и долови усмивка в думите му. Остави ключа.

— Просто искам да проверя как развиваш инвестициите ми — беше отговорът, произнесен от дрезгав мъжки глас.

О, Боже! Това беше Ланс Матюз. Фокси веднага разпозна ниския, вълнуващ глас. Ръцете й мигновено се свиха на юмручета. А сърцето й се качи в гърлото и заби там ускорено. Спокойно, Фокси, задръж топката, каза си тя и се опита да запази самообладание. Смешна работа, помисли си, като отпусна пръсти. Възмущението и негодуванието не би трябвало да останат живи след шест години раздяла.

От ъгъла, под който лежеше на земята, видя, че той също носи протрити джинси и маратонки, които, въпреки че не бяха изцапаш с грес, бяха изтъркани и оръфани. Защото прави посещение при бедните, помисли си Фокси и се опита да потисне надигащото се презрение. Шест години са много време, напомни си отново тя. Може би сега е станал по-поносим. Въпреки че се съмняваше в това.

— Не успях да дойда за тренировъчната обиколка тази сутрин. Как беше?

— Вдигна над триста и двайсет — отвърна брат й и Фокси чу звука от отваряне на бира. — Чарли искаше да я пусне за още една, ала нямаше нужда. Тя е супер, абсолютно! — от тона на гласа му Фокси разбра, че брат й напълно бе забравил за нея и говореше и само за колата и състезанието.

Мисълта му бе заета единствено с това, да спечели в неделя. Дочу леко щракане и до ноздрите й достигна приятен аромат. Изненада се сама, че си спомни за елегантните пури, които Ланс пушеше. Разтърка носа си с ръка, сякаш да прогони приятния спомен.

— Каква е тази нова играчка? — попита Ланс, като се приближи до „Ем Джи“-то. Фокси чу, че отваря капака му. — Прилича ми на онази, която купи на сестра си, след като взе шофьорската си книжка. Тя все още ли си играе със своите фотоапарати?

Истински разгневена, Фокси изпълзя и се измъкна изпод колата. В мига, в който се изправяше, зърна изненадата, изписана върху лицето на Ланс.

— Играчката е същата — отговори студено тя и стана на крака. — И не си играя с апаратите, а работя с тях. За твое сведение.

Косата й бе хваната на конска опашка и откриваше омацаното с грес лице. Работните дрехи, които бяха на Кърк, бяха огромни и безформени и висяха по тялото й. В черната си от масло ръка държеше гаечен ключ. И въпреки възмущението, което я заслепяваше, Фокси успя да види, че Ланс Матюз бе по-красив и привлекателен, отколкото когато и да било. Шестте години бяха задълбочили бръчиците по сурово изсеченото му лице, което по някаква странна прищявка на съдбата бе отгоре на всичко и красиво. Красив беше бледо определение, когато ставаше дума за Ланс Матюз. Защото косата му бе черна, гъста като буйна растителност, завита на къдрици около яката на ризата му и виеща се непокорно около лицето. Веждите му бяха леко събрани над очите, които сменяха цвета си от стоманеносиво до светъл дим в зависимост от настроението. Класическите му черти бяха нарушени от малък белег над лявата вежда. Беше по-висок от Кърк и имаше по-широкоплещеста фигура, но притежаваше естествена лекота в движенията и обноските, която липсваше на брат й. Фокси знаеше, че под небрежната външност се криеше силен характер. Между двадесет и тридесетгодишна възраст бе един от най-добрите автомобилни състезатели в света. Беше чувала да казват, че Ланс Матюз има ръце на хирург, инстинкт на вълк и нерви на дявол. На тридесет години бе спечелил световното първенство по автомобилизъм и най-неочаквано се бе оттеглил. От оскъдните на информация писма на брат си тя знаеше, че през последните три години Ланс успешно спонсорира състезатели и коли. Сега стоеше и наблюдаваше устата му, извита в лека усмивка, която всъщност беше негова запазена марка.

— Охо, това ако не е Фокс! — рече той и очите му пробягаха по работния комбинезон и обратно върху лицето й. — Шест години не са сложили никакъв отпечатък върху теб.

— Както и върху теб — отвърна тя, бясна, че първата им среща я свари толкова неподготвена. Чувстваше се като глупачка. Като малка влюбена тийнейджърка. Отново. — Колко жалко.

— И езикът ти си е същият. Както винаги, остър — зъбите му проблеснаха в по-широка усмивка. Очевидно фактът, че тя все още бе непокорно и заядливо хлапе, го забавляваше. — Липсвах ли ти?

— Дотогава, докато те забравих — отговори Фокси и подаде гаечния ключ на брат си.

— Тя все още няма никакво уважение към по-възрастните — обърна се Ланс към Кърк, докато очите му не се откъсваха от лицето й, на което бе изписана готовност за кавга. — Бих те целунал за добре дошла, ала никога не съм обичал вкуса на машинно масло. Освен това има опасност да ме ухапеш.

Той я дразнеше, както винаги. Брадичката на Фокси затрепери и тя я вирна непокорно, както когато се чувстваше несигурна.

— За щастие и на двама ни, Кърк има машинно масло в неограничени количества.

— Ако се разхождаш в този вид през остатъка от сезона — предупреди я Кърк, като остави ключа в кутията, — ще те вземат за някой от монтьорите или резервните състезатели.

— Остатъкът от сезона ли? — погледът на Ланс се изостри и той си дръпна от пурата. — Ти смяташ да останеш през целия сезон? Това нещо като ваканция ли е?

— Трудно би могло да се нарече — тя изтри ръцете си в крачолите на гащеризона и се опита да изглежда незаинтересована. — Тук съм по работа, като фотограф, а не като зрител.

— Фокси работи за онази писателка, Пам Андерсън — обясни Кърк, като отпи от бирата си. — Не ти ли казах?

— Спомена нещо за някаква писателка — промърмори Ланс, — но тогава не обърнах внимание — наблюдаваше лицето й така, сякаш се опитваше да види какво има под слоя масло. — И така, отново ли ще пътуваш с нас през целия шампионат?

Фокси помнеше тази напрегнатост в очите му. Беше време, когато дишането й спираше от тях. В него имаше нещо дълбоко, сурово и истинско. Макар и да бе съвсем млада, тя можеше да различи и да усети неподправената и извираща от тях сексуалност. Тогава я смяташе за очарователна. Сега мислеше, че е опасна. Ала прояви воля и не отвърна очи от неговите.

— Точно така. Жалко, че ти няма да си с нас.

— Не си познала — отговори той. Напрегнатостта изчезна и Фокси видя как в очите му отново изгря светлина. — Кърк се състезава с моя кола. Имам намерение да го придружавам и да гледам как печели навсякъде — видя как тя се намръщи, преди да се обърне към брат си. Но той продължи спокойно. — Предполагам, че ще ме запознаеш с тази Пам Андерсън на партито довечера. Не изтривай маслото от лицето си, Фокси — Ланс изтри едно петно на брадичката й, преди да се отправи към вратата. — Може да не те позная. Ще изтанцуваме едно парче в името на доброто старо време, нали?

— Наври си го някъде — измърмори тя, след което се прокле заради детинската си реакция. После изгледа разярено Кърк и започна да съблича работните дрехи. — Изборът ти на приятели направо ме учудва.

Брат й сви рамене, загледан през прозореца как Ланс си отива.

— Ти по-добре провери колата, преди да си тръгнеш за вкъщи. Може да се нуждае от регулиране.

Фокси въздъхна и кимна с глава.

— Добре.

 

 

Роклята, която избра за вечерта, беше направена от невероятно тънък крепдешин. В пастелни зелени и лилави цветове, тя обгръщаше фигурата й като морска пяна. Беше една прекрасна романтична рокля, с красиви разлюлени поли, прилепнал корсаж с тънки презрамки и късо, леко сако. Беше също така и много съблазнителна. Фокси си помисли с мрачно задоволство, че Ланс Матюз ще бъде изненадан. Синтия Фокс повече не беше малкото момиченце. След като постави и златните обеци на ушите си, тя се огледа за последен път в огледалото.

Косата й беше пусната свободно и падаше по раменете на буйни червени вълни. Лицето й бе чисто и кожата й светеше. Високите скули придаваха елегантност и деликатност на леко триъгълното лице. Очите й имаха бадемова форма и не бяха съвсем зелени, по-скоро сиво-зелени. Носът й беше остър и аристократичен, а устните плътни и сочни. В очите й имаше нещо от непокорността на брат й Кърк, ала някак си замъглена, омекотена и не така очебийна. Имаше и далечни намеци за нещо диво, напомнящо както за сърна, така и за тигрица. В заключение Фокси притежаваше повече една земна, женствена и нескрита сексуалност, отколкото красота. Можеше да се каже, че тя бе изтъкана от противоречия. Изящната й фигура и кожата й с цвят на слонова кост я правеха да изглежда крехка, докато огнените коси и ясните, дръзки очи й придаваха определено предизвикателно излъчване. Фокси чувстваше, че нощта ще бъде състезание по предизвикателства.

В момента, в който обу обувките си, на вратата се почука.

— Мога ли да вляза? — Пам Андерсън надникна през пролуката, после отвори широко вратата. — О, изглеждаш зашеметяващо!

Тя отговори с усмивка.

— Ти също.

Бледосинята копринена рокля, която Пам бе облякла, подчертаваше още повече нейната кукленска красота. Приличаше на китайска статуетка. Оглеждайки миниатюрната красива блондинка, Фокси за кой ли път се удиви как това нежно създание всъщност бе изградило само кариерата си на известна журналистка на свободна практика. Как успяваше да постигне задълбочените си и сериозни интервюта с този свой вид на оранжерийна орхидея и глас на двумесечно котенце! Познаваха се от шест месеца и въпреки че Пам бе пет години по-голяма от Фокси, по-младата жена бе изработила почти майчински инстинкт към по-възрастната.

— Не е ли чудесно, че започваме работата си със забава? — Пам отиде до леглото и седна, докато Фокси прекара гребена през косата си. — Домът на брат ти е приятен. Стаята ми е идеална. Не бих могла да мечтая за по-добра.

— Това беше нашата къща, когато бяхме деца — отвърна Фокси и се намръщи на шишето с парфюм. — Кърт я запази, защото е близо до Индианаполис. Нещо като базов лагер — усмихна се по-широко. — Той винаги е обичал да отсяда близо до пистите.

— Очарователен е. И много великодушно ме приюти, докато започнем обиколката.

— Наистина е очарователен — засмя се Фокси и се наведе към огледалото, за да добави още цвят към устните си. — Поне докато чертае стратегията на състезанието. Ще забележиш, че понякога забравя за целия свят около себе си — тя погледна червилото си, след което го затвори. — Пам… — пое си дълбоко въздух и вдигна очи, за да срещне погледа на Пам в огледалото. — Тъй като ще пътуваме заедно с него, мисля, че би трябвало да разбереш що за човек е Кърк. Той е… — Фокси въздъхна отново и сви рамене. — Той невинаги е толкова очарователен. Понякога е груб, избухлив и доста нелюбезен. Много е нетърпелив, нервен и противоречив. Състезанията са неговия живот и понякога забравя, че хората не са така нечувствителни, както автомобилите.

— Ти много го обичаш, нали? — прямотата и съчувствието в ясните й сини очи бяха част от причините Пам да има такъв успех в професията си. Тя не само се опитваше да разбере хората, но обичаше и да проявява загриженост към тях.

— Повече от всичко на света — Фокси се обърна, за да погледне Пам в лицето, а не отражението й в огледалото.

— И още повече, когато пораснах достатъчно, за да открия какъв човек беше. Той не бе отговорен и нямаше задължението да ме отгледа. Не осъзнавах това, докато не отидох в колежа. После разбрах, че е имал и други възможности. Можел е да ме изпрати в пансион например. Никой нямаше да го обвини или критикува. Всъщност… — тя наведе глава, за да освободи раменете си от тежката коса върху тях и се обърна отново към гардероба. — Сигурна съм, че е бил упрекван от много хора, че не е направил точно това. Никога няма да го забравя. Някой ден ще му се отплатя. Може би ще имам възможност да му благодаря за всичко — Фокси се усмихна и се изправи. — Май трябва да сляза и да видя дали масата е подредена както трябва. Гостите съвсем скоро ще пристигнат.

— Ще дойда с теб — Пам също стана и тръгна към вратата. — Е, кажи ми нещо за този Ланс Матюз, за когото толкова ми говори преди. Ако не греша, той е бивш състезател, с много победи и награди. Сега оглавява „Матюз корпорейшън“, която освен много други неща, конструира и автомобили. Конструирал е и притежава няколко от колите във „Формула 1“, включително и тази, с която брат ти ще се състезава този сезон. И колата за „Индианаполис“ също. Така ли е? — тя се усмихна леко, тъй като фактите, които бе нахвърляла, бяха точни, макар и бегли. — Произхожда от старо и много богато семейство. Бостън или Ню Хейвън, кораби и внос-износ. Отвратително богат.

— Точно така. Бостън, кораби и определено отвратително богат — потвърди Фокси, докато слизаха към първия етаж. — Не ме карай да започвам вечерта с него или ще имам кошмари.

— Какво означава това? Че не го харесваш ли?

— Малко е да се каже. Трябва да си взема стая под наем, за да има къде да складирам своята неприязън към Ланс Матюз.

— Охо! Цените на наемите са скочили.

— Което още повече ме кара да не го харесвам — довърши Фокси и влезе в трапезарията, за да провери как е наредена масата.

Лакираните дървени табли бяха разположени върху тъмновиолетова покривка. В центъра на масата имаше керамична купа, пълна с жълти нарциси и бели маргарити. Един поглед към приборите, жълтите свещи в дървените свещници и белоснежните салфетки я убедиха, че сервитьорът си знае работата. Всичко предразполагаше към една отпускаща атмосфера.

— Изглежда добре — рече Фокси, като пипна с пръст купата с изстуден хайвер, която сервитьорът внасяше откъм кухнята.

Той беше дребен, пъргав мъж с плешива глава, върху която бе останал само венец от коса, боядисана в черно. Вървеше бързо, с дребни забързани крачки.

— Подранили сте. Гостите ще дойдат след около петнадесет минути.

— Аз съм Синтия Фокс, сестрата на господин Фокс. И живея тук — тя му се усмихна в знак на приятелство. — Мислех, че мога да помогна с нещо.

— Да помогнете ли? О, не, за Бога! Не! — за да потвърди думите си, той я отпъди с ръка, както се отпъжда нахална нощна пеперуда. — Не бива да пипате нищо. Всичко е точно балансирано.

— И много красиво — успокои го Пам и побутна Фокси по рамото. — Хайде да си вземем по едно питие и да изчакаме да дойдат и другите гости.

— Надут глупак — промърмори Фокси, докато Пам я избутваше към приемната.

— А ти ще позволиш ли на някой да пипа твоя апарат? Или да го фокусира? — попита я Пам изненадано, докато сядаше на стола.

Фокси се разсмя и огледа бара.

— Едно на нула. Печелиш! Добре, струва ми се, че тук има достатъчно алкохол да поим цяла армия за една година. Проблемът е, че знам да правя единствено джин с тоник, което е питието на Кърк.

— Ако има бутилка сухо шери, сипи ми в една чашка. Това едва ли ще те затрудни особено много. Ти ще се присъединиш ли към мен?

— О, не — Фокси започна да тършува между бутилките. — Пиенето ме прави по-приказлива. И по-откровена. Забравям основните правила на живота, а именно такт и дипломация. Нали познаваш главната редакторка на списание „Уединг дей“, Джойс Кенфийлд? — Пам кимна утвърдително, докато Фокси откри търсената бутилка и й наля шери. — Е, налетях на нея на един коктейл преди няколко месеца. Бях направила някои снимки за списанието й. Както и да е, тя ме попита какво мисля за роклята й. Аз я огледах през призмата на моя втори коктейл и й казах, че трябва да избягва да носи жълто, защото я прави да изглежда като болна от жълтеница — Фокси прекоси стаята и подаде на Пам чашата. — Бях много откровена, ала какво спечелих? Тя никога повече не облече жълто, а аз никога повече не направих снимки за „Уединг дей“.

Пам се разсмя със своя спокоен, тих и ромолящ смях и отпи от шерито си.

— Значи не бива да ти задавам опасни въпроси, когато държиш чаша в ръката си — тя огледа Фокси, която поглади с ръка масата. — Как се чувстваш у дома?

Очите на Фокси потъмняха, като зеленото в тях едва-едва проблясваше през пелената на сивото.

— Връхлитат ме спомени. Странно. Години наред не съм мислила за тази къща, а сега… — тя отиде до прозореца и дръпна красивата завеса с цвят на слонова кост. Навън слънцето залязваше. Беше ниско на хоризонта и хвърляше златни и червени лъчи върху земята. — Знаеш ли, това наистина е единственото място на света, което бих определила като свой дом. Ню Йорк не се брои. Дори след като родителите ми умряха, идвах тук много често. Първо с Кърк, сетне заради кариерата си. Но едва сега ми се струва, че дълбоките корени на моя живот са именно тук.

— А ти искаш ли да имаш корени, Фокси?

— Не знам — когато се обърна към Пам, лицето й бе озадачено. — Наистина не знам — повтори. — Може би. Ала искам нещо. То обаче не е тук — тя присви очи и загледа някъде и нещо, което не можеше да види.

— Какво?

Фокси се обърна рязко, защото въпросът и гласът прекъснаха мислите й. Кърк стоеше на вратата и я гледаше усмихнат, с ръце, тикнати в джобовете на сиво-кафявите си панталони. Както винаги, около него се носеше предчувствие за вълнение и възбуда.

— А, ти си тук — тя се приближи до брат си и му отправи критичен поглед. — Охо, коприна? — прокара ръка по ризата му със сестринска нежност и загриженост. — Предполагам, че не си сменил много мотори с нея — Кърк я притегли към себе си и я целуна.

Качена на високите си токчета, Фокси бе висока почти колкото него и очите им бяха на едно ниво. Докато ги наблюдаваше един до друг, Пам отбеляза колко малко си приличат. Единствено по косите. И двамата бяха къдрави. Но очите на Кърк бяха тъмно, наситенозелени, а лицето му бе издължено и тясно. Нямаше елегантността на сестра си, нито деликатността на чертите й. Докато разглеждаше профила му, Пам почувства леко свиване на стомаха и тръпки по гръбнака. Затова много бързо сведе очи и погледна питието си. Не биваше да допуска подобни усещания. Никакви дълги погледи или тръпки по гръбнака не влизаха в намеренията й.

— Ще ти направя питие — предложи Фокси, отдръпна се от брат си и отиде към бара. — Нямаме право да влизаме в другата стая още две минути и половина. Ооо, няма лед! — тя затвори капака на съда за лед и сви рамене. — Ами сега! Ще трябва да проявя истински героизъм и да извикам сервитьора. Пам пие шери и не й трябва лед — рече през рамо Фокси и излезе от стаята.

— Искате ли да ви сипя? — обърна се за пръв път Кърк към Пам.

— Не, благодаря — тя се усмихна и повдигна чашата до устните си. — Нямах възможност да ви благодаря за гостоприемството. Не мога да ви опиша колко е хубаво, че не спя в хотел.

— Знам това. Знам всичко за хотелите — Кърк се усмихна и седна срещу нея. За пръв път, откакто се срещнаха предния ден, оставаха сами. Пам почувства трепета отново да се качва по гръбнака й и се опита да не му обръща внимание. Кърк взе цигара от кутията на масата и я запали. През цялото време обаче не откъсваше очи от нея.

„Стъкло — помисли си той. — И мозък.“ Това не беше някоя от обслужващия персонал по състезанията. Очите му поглъщаха мекото розово сияние на устните й. Изглежда като нещо, което е изложено във витрината на магазин. Красиво, желано и зад стена от стъкло.

— Фокси ми говори толкова често за вас, че имам чувството, че ви познавам — Пам моментално се упрекна за искреността си и отпи от шерито. — Очаквам с нетърпение състезанието утре.

— Аз също — отвърна Кърк, облегна се назад и я загледа съвсем откровено. — Ала вие не ми приличате на човек, който се интересува от скорости.

— Така ли? — възрази Пам, като възвърна самообладанието си. — А на какъв човек ви приличам?

Той всмукна дълбоко от цигарата си.

— На човек, който обича Шопен и шампанско.

Пам изпи наведнъж остатъка от шерито и го погледна.

— Това е така — отговори тя и се отпусна. — Но като журналист аз се интересувам от всякакви неща. Надявам се, че ще бъдете достатъчно великодушен да споделите с мен своите мисли, чувства и знания.

Лека усмивка повдигна крайчетата на мустаците му.

— Мога да бъда великодушен за много неща — отвърна Кърк подигравателно, питайки се дали кожата й бе толкова нежна, колкото изглеждаше. В този миг звънецът на външната врата иззвъня. Той стана, взе чашата от ръцете на Пам и я вдигна на крака. Макар и да си напомни, че това бе една глупава женска реакция, тя усети как се разтреперва.

— Омъжена ли сте? — попита Кърк.

— Моля? Не… — Пам се усмихна леко смутено.

— Добре. Не обичам да спя с омъжени жени.

Каза го толкова естествено, че в първия момент тя не успя да реагира. След като осъзна казаното, лицето й почервеня като божур.

— От всички самонадеяни…

— Слушайте! — прекъсна я той. — Ние сме обречени да спим заедно, преди сезонът да е свършил. Не си падам много по игричките, затова не се и опитвам да ги играя.

— А много ли ще ви шокира — отвърна му Пам с всичката студенина, която успя да постигне с южняшкия си глас, — ако отклоня така великодушното ви предложение?

— Ще бъде жалко — реши Кърк с безгрижно свиване на рамене и хвана ръката й, докато звънецът на вратата иззвъня втори път. — Най-добре ще бъде да отворим.