Нора Робъртс
Отражения (4)

Четвърта глава

Тъй като искаше от самото начало да наложи авторитета си, Линдзи мина зад бюрото. Чувстваше се стегната и уверена в себе си, на светлинни години от първия път, когато срещна Сет. Седна и му направи знак да се разположи и той. Без да обръща внимание на поканата, Сет остана прав и започна да разглежда снимките на стената. Тя видя, че той се загледа в една от тях, където тя бе с Ник Давидов във финалната сцена на „Ромео и Жулиета“.

— Преди няколко години успях да попадна на един плакат от този балет и го изпратих на Рут. Тя още го държи в стаята си — обърна се, ала не се приближи към нея. — Рут много ви се възхищава.

Макар тонът му да бе спокоен, Линдзи разбра, че според него възхищението предполага отговорност. Намръщи се, не защото не желаеше да приема тази отговорност, а защото той я прехвърляше на нея.

— Като настойник на Рут — подзе тя, като ловко подмина неговото изявление, — ми се струва, че трябва да знаете точно какво ще прави тя тук, какво се очаква от нея, кога са уроците и така нататък.

— Предполагам, че вие сте специалист в тази област, госпожице Дън — гласът на Сет бе тих, но Линдзи не бе сигурна, че умът му бе в това, за което говореше. Очите му отново обходиха сантиметър по сантиметър лицето й. Странно, помисли тя, че тонът му можеше да е толкова официален, докато погледът му бе толкова личен. Линдзи се размърда, внезапно почувствала се неловко.

— Като неин настойник…

— Като неин настойник — прекъсна я Сет, — аз разбирам, че за Рут да танцува, е толкова важно, колкото да диша — сега се приближи, така че Линдзи трябваше да вдигне глава, за да го гледа в очите. — Разбирам също, че трябва да ви се доверя… До известна степен.

Линдзи с любопитство вдигна вежди:

— И до каква степен?

— След две седмици ще знам по-добре. Обичам да имам по-пълна информация, преди да взема решение — очите, приковани към лицето й, леко се присвиха. — Аз още не ви познавам.

Тя кимна и се намръщи, макар да не разбираше съвсем защо.

— Аз вас също.

— Вярно е — съгласи се той, без да промени изражението си. — Предполагам, че това е проблем, който с времето сам ще се разреши. Трудно ми е да повярвам, че онази Линдзи Дън, която някога съм гледал да танцува Жизел, е толкова непохватна, че да пада в локви.

Тя рязко пое дъх и го стрелна ядосано с очи.

— Вие едва не ме блъснахте! — всичката сдържаност, в която се бе упражнявала тази сутрин, се изпари. — Всеки, който препуска с такава скорост под дъжда в населено място, трябва да бъде арестуван.

— Двайсет и пет километра в час не се смята за препускане — възрази Сет. — Ако се движех с разрешената скорост, наистина щях да ви блъсна. Вие не гледахте къде вървите.

— Повечето хора си правят труда да разучат улиците, когато се преместят в нов град.

— Повечето хора не се разхождат в проливен дъжд — отвърна й той. — След малко имам среща — продължи, преди да бе успяла да му отговори. — Да ви напиша ли чек за обучението на Рут?

— Ще ви изпратя сметката — съобщи му ледено Линдзи и мина покрай него да му отвори вратата.

Сет я последва, после се спря и се обърна към нея, принуждавайки я да се притисне към касата на вратата. Телата им се докоснаха в кратък, ала силен контакт. Всякаква свързана мисъл излетя от съзнанието й. Отметна глава и се вгледа в него, изненадана и питаща, докато тялото й реагира с инстинктивно разбиране.

За момент той се задържа и очите му отново бавно и натрапчиво я огледаха. После се обърна и тръгна.

 

 

През целия ден мислите на Линдзи се връщаха към Сет Бениън. Що за човек бе той? На повърхността изглеждаше достатъчно обикновен. Но под това се криеше нещо повече. Не бе просто гневът, който бе мярнала при първата им среща. Бе видяла нещо в очите му бе почувствала нещо в онова докосване на тялото му. Беше някаква сила, която се простираше отвъд физическото. Тя знаеше, че вулканите обикновено са спокойни и възпитани на повърхността, ала в дълбочина винаги има нещо горещо и опасно.

Това няма нищо общо с мен, напомни си Линдзи. Но мислите й се връщаха към него по-често, отколкото би искала. Сет Бениън я интересуваше. Племенницата му също.

По време на първите два урока Линдзи наблюдаваше Рут, търсеше нещо повече от техника и движение. Надминавайки себе си, откри, че й бе трудно да разбере стената, която момичето бе изградило край себе си. Рут не направи никакъв опит да се сближи с другите ученички, нито прие техните опити. Не се държеше враждебно или нелюбезно, просто бе дистанцирана. Това щеше да е нейната съдба, Линдзи знаеше, да я наричат сноб. Ала това не бе снобизъм, мислеше тя, докато водеше класа си през глисадите. Това бе всепоглъщаща несигурност. Спомни си моменталното отдръпване, когато бе сложила ръце на раменете й. Спомни си как сутринта преди прослушването Рут се бе вкопчила в Сет. За момента той бе нейната опора. Дали го знаеше? Какво знаеше за нейните съмнения и страхове, за причините за тях? Колко го интересуваше?

Линдзи показа едно движение, тялото й без усилие се издигна на палци, ръцете й се извисиха. Неговите съмнения относно обучението на племенницата му не се връзваха с търпението, което бе проявил по време на прослушването.

Ядосваше се, че отново се бе вмъкнал неканен в мислите й. Изхвърли го оттам и се съсредоточи изцяло върху последния си урок. Но когато последната ученичка излетя през входната врата и я остави сама, защитата й се срути. Спомни си как я бе оглеждал изучаващо, спомни си тихия му спокоен глас.

Тревоги, помисли си тя, докато прибираше плочите. Усложнения. Бе започнала да харесва живота без усложнения. Огледа се доволно. Моята школа, помисли ревниво. Аз успявам да направя нещо в нея. Може да е малка и пълна с момичета, които няма да танцуват нищо, освен рок, когато станат шестнайсетгодишни, ала си е моя. Изкарвам си хляба с нещо, което ми доставя удоволствие. Какво друго би могъл да иска човек?

Очите й се насочиха към плочата, която държеше в ръце. Без колебание я постави отново на грамофона.

Обичаше ученичките си, обичаше да им преподава, но обичаше и празната зала. През последните три години бе намирала удовлетворение в преподаването, ала имаше нещо лично, нещо изпълващо душата в танцуването заради самия танц. Това майка й никога не бе разбрала. За Мей танцуването бе задължение, мания. За Линдзи то бе радост, любовник.

Рут бе възкресила спомените за Дулцинея. Това бе любимата роля на Линдзи — заради нейния ентусиазъм, заради силата й. Сега, когато музиката се разнесе в залата, тя живо си спомни потока на движенията, тяхната мощ.

Мелодията бе бърза и много испанска и Линдзи откликна със замах. Тялото й се пробуди от нуждата да танцува. Върна се предизвикателството на историята, която трябваше да бъде изразена с резки движения на раменете и субресо. В кратките, бързи стъпки сияеше младост и енергия.

Докато танцуваше, огледалото отразяваше леката развяваща се пола, но във въображението си Линдзи носеше пачка от черна коприна и червен атлаз. Бе втъкнала зад ухото си разцъфнала роза, а в косите й бе вплетен испански гребен. Тя бе Дулцинея — цялата пламък, цялата предизвикателство, с енергията да танцува до безкрай. Когато мелодията приближи към своя край, Линдзи започна своите фуете. Въртеше се в тон с музиката, отново и отново, като балерина в музикална кутийка. И както куклата спира, когато музиката спре, така спря и тя. В дръзкия финал вдигна ръка над главата си и опря другата на кръста.

— Браво!

Линдзи се обърна, притиснала длани към пърхащото си сърце. Там, на едно от малките дървени столчета, бе седнал Сет Бениън. Тя дишаше тежко — и от умората след танца, и от изненада, че не е била сама. Очите й бяха огромни, все още потъмнели от вълнението, лицето й пламтеше.

Бе танцувала само за себе си, ала нямаше чувството, че някой е нарушил усамотението й. Не съжаляваше, че го бе споделила с него. Първоначалната й изненада избледня и на нейно място дойде увереността, че той би разбрал какво бе направила и защо. Не оспори това чувство, а се изправи и зачака Сет да се надигне и да се приближи към нея.

Очите му оставаха приковани към нейните и сърцето в гърдите й започна да пърха от нещо повече от умора. Погледът бе дълъг и осезаем. Кръвта й, вече разгрята от танца, закипя. Чувстваше я как обагря страните й. Гърлото й бе пресъхнало. Линдзи вдигна ръка и я притисна към устните си.

— Великолепно — промълви Сет и без да отделя поглед от нея, хвана ръката й и я поднесе към своите устни. Пулсът й все още се блъскаше в китката и той леко го докосна. — Както го правите, изглежда толкова лесно — забеляза Сет. — Не бих очаквал да се задъхате — усмивката, с която я възнагради, бе колкото въздействаща, толкова и неочаквана.

— Аз не… Не очаквах никого — гласът й бе неспокоен като нервите й и тя се помъчи да успокои и двете. Понечи да издърпа ръката си и се изненада, че той не й позволи и задържа още за миг пръстите й, преди да ги пусне.

— Да, виждам — още веднъж внимателно огледа лицето й. — Бих се извинил, че съм се натрапил, но ни най-малко не съжалявам, че се оказах ваша публика.

Притежаваше значително повече чар, отколкото Линдзи бе предполагала. Оказа се, че й бе трудно да разбере дали се чувстваше така заради танца, или заради него. Помисли, че леките извивки на веждите му са пленителни. Едва когато тези вежди се вдигнаха изненадано, тя се усети, че се е вторачила в него и че това го забавлява. Ядосана от липсата на изтънченост, която бе проявила, се обърна към грамофона.

— Нямам нищо против — каза безгрижно. — Винаги съм работила по-добре с публика. Нещо искахте да говорите с мен ли?

— Познанията ми за балета са ограничени. Откъде беше този танц?

— От „Дон Кихот“ — Линдзи пъхна плочата в обложката. — Рут снощи ми напомни за него — обърна се отново към Сет, като държеше плочата между тях. — Тя е решила един ден да танцува Дулцинея.

— А ще го направи ли? — той взе плочата от ръцете й и я остави настрани, сякаш не можеше да търпи преградата.

— Мисля, че да. Тя има изключителен талант — погледна го право в очите. — Защо се върнахте тук?

Сет отново се усмихна — бавна, малко дръзка усмивка, която сигурно жените смятаха за неустоима.

— За да ви видя — отвърна той и продължи да се усмихва, като видя ясно изписаното на лицето й учудване. — И за да поговорим за Рут. Сутринта просто не беше възможно.

— Разбирам — кимна Линдзи, готова отново да се превърне в учителка. — Има доста неща, които трябва да обсъдим. Сутринта ми се стори, че ви интересува много.

— Много ме интересува — очите му се върнаха към нейните. — Елате с мен на вечеря.

Трябваше й известно време да реагира, защото съзнанието й се бе насочило към Рут.

— На вечеря? — погледна го чистосърдечно, мъчейки се да разбере как й харесва идеята да бъде с него. — Не знам дали искам да го направя.

При нейната откровеност Сет вдигна вежди, ала после кимна.

— Значи очевидно нямате някакви особени възражения — и преди да бе успяла да каже нещо, тръгна към вратата. — Вече знам адреса.

 

 

Когато бе купувала сивата рокля, Линдзи мислеше, че тя е стилна и изискана. Бе от тънка фина вълна, вталена и с оранжев колан. Сега се огледа критично и остана доволна. Този образ бе много различен и от мократа фъфлеща повлекана, седнала в крайпътна локва, и от замечтаната самовглъбена балерина. Жената, която гледаше към нея от огледалото, бе зряла и самоуверена. Линдзи се чувстваше в този си образ също толкова удобно, колкото и във всичките си роли. Реши, че тази страна на Линдзи Дън ще се справи по-добре със Сет Бениън. Мислейки за него, тя преметна през рамо дългата си коса и я прибра в хлабава плитка.

Интересуваше я може би защото не бе успяла да го постави в някаква категория, както често правеше с другите хора, които срещаше. Чувстваше, че той е сложна натура, а сложните неща винаги я бяха интересували. Или може би, помисли Линдзи, докато си окачваше тежките сребърни обици, просто защото Сет Бениън беше купил Къщата на скалата.

Извади от гардероба якето му и го сгъна. Изведнъж й мина през ума, че отдава не бе ходила на среща. Бе излизала с Анди на кино или да вечерят набързо, но като си ги спомни, реши, че тези случаи едва ли биха могли да бъдат наречени срещи. Анди й бе като брат, помисли тя, несъзнателно въртейки в ръце яката на якето на Сет. То още носеше аромата му, лек, ала несъмнено мъжки.

Откога не бе излизала с мъж? От три месеца? Четири? Шест, реши с въздишка. И общо само няколко пъти през последните три години. А преди това? Засмя се и тръсна глава. Преди това срещата й бе следващото насрочено представление.

Съжаляваше ли за това? За момент се вгледа сериозно в огледалото. Млада жена с измамно крехко тяло, с щедри устни. Не, никога не бе съжалявала. Как би могла? Та нали имаше това, което искаше, и то напълно компенсираше пропуснатото. Вдигна глава и видя отражението на балетните си пантофи, окачени над леглото й. Замислено погали отново яката на якето и го взе заедно с чантата си.

Токчетата й изтропаха по стълбите към първия етаж. Един бърз поглед към часовника й показа, че има още няколко минути. Линдзи остави чантата и якето и се запъти към стаите на майка си.

След връщането си от болницата Мей живееше на първия етаж. Отначало не можеше да изкачи стълбите, а след това се оказа, че е свикнала да ги избягва. Това позволяваше на всяка от двете жени да си има свой кът. Двете стаи до кухнята бяха преустроени в спалня и хол на Мей. През първата година Линдзи спеше на дивана в хола, за да чуе, ако майка й я повика. Дори и сега сънят й бе лек — винаги бе нащрек за тревоги през нощта.

Спря пред вратата. Отвътре се чуваше тихото бръмчене на телевизора. Почука тихо и отвори вратата.

— Майко, аз…

Замълча. Мей седеше във фотьойла, вдигнала крака. Бе обърната към телевизора, но вниманието й бе погълнато от албума на коленете й. Дълъг, широк албум, с кожена подвързия, за да се ползва дълго. Почти половината от огромните му страници бяха пълни със снимки и изрезки от вестници — материали от професионални критици, любопитни факти от клюкар ските колони, интервюта. Всичките бяха посветени на балетната кариера на Линдзи Дън — от първия очерк в „Клифсайд Дейли“ до последната статия в „Ню Йорк Таймс“. В тази книга бе събран целият й професионален живот — и голяма част от личния.

Както винаги, когато видеше майка си надвесена над този албум, Линдзи почувства как я залива вълна от безпомощност и вина. Смутено влезе в стаята.

— Майко…

Този път Мей вдигна поглед. Очите й светеха от вълнение, страните й бяха поруменели.

— „Лирична балерина — цитира тя, без да поглежда към албума, — с приказна красота и грация. Смайващо.“ Клифърд Джеймс — допълни Мей, докато гледаше как Линдзи прекосява стаята. — Един от най-строгите балетни критици. Ти беше едва деветнайсет годишна.

— Бях изумена от тази статия — спомни си Линдзи с усмивка и сложи ръка на рамото на майка си. — Цяла седмица имах чувството, че летя.

— Би написал същото и днес, ако се върнеш.

Линдзи отклони вниманието си от албума и погледна майка си в очите. По гърба й започваше да пълзи напрежение.

— Днес съм на двайсет и пет — напомни й тя внимателно.

— Би го написал — настоя Мей. — И двете го знаем. Ти…

— Майко! — прекъсна я остро Линдзи, после, ужасена от собствения си тон, коленичи до фотьойла. — Извинявай, не искам да говорим за това сега. Моля те — вдигна вплетените им ръце към бузата си и въздъхна. Искаше й се между тях да имаше нещо повече от балета. — Имам само една-две минути.

Мей се вгледа в тъмните, изразителни очи на дъщеря си и видя в тях молбата. Размърда се неспокойно.

— Керъл не ми е казвала, че тази вечер ще излизаш.

Линдзи си спомни, че днес майката на Анди е идвала. Изправи се и приглади роклята си.

— Не излизам с Анди — подзе тя внимателно.

— Така ли? — Мей се намръщи. — С кого тогава?

— С чичото на новата ми ученичка. Тя има големи възможности, истински самороден талант. Бих искала да се запознаеш с нея.

— А той? — Мей се отърси от мисълта за ученичката на Линдзи и погледна към отворения албум.

— Не го познавам много добре, разбира се. Купил е Къщата на скалата.

— О, така ли? — вниманието й отново се върна. Тя знаеше колко харесва дъщеря й тази къща.

— Да, съвсем наскоро са се нанесли. Доколкото разбирам, преди няколко месеца Рут е останала сираче — замълча, спомнила си тъгата, прозираща в очите на момичето. — Тя много ме интересува. Искам да поговоря с чичо й за нея.

— Значи отиваш на вечеря.

— Точно така — Линдзи тръгна към вратата, раздразнена, че трябва да се оправдава за една обикновена среща. — Искаш ли нещо, преди да изляза?

— Не съм саката.

Линдзи бързо се обърна към нея. Устните на Мей бяха здраво стиснати, пръстите й впити в облегалката на фотьойла.

— Знам.

Настъпи тягостно мълчание, което Линдзи не можеше да наруши. Защо, чудеше се тя, колкото по-дълго живееха заедно, толкова по-голяма ставаше пропастта между тях?

Разнесе се звън, прекалено рязък в тишината. Мей усети нерешителността на дъщеря си и сведе поглед към албума в скута си.

— Довиждане, Линдзи.

Линдзи се обърна към вратата с чувство на поражение.

— Довиждане.

Бързо тръгна по коридора, като се мъчеше да се отърси от лошото си настроение. Нищо не би могла да направи по друг начин, каза си тя. Нищо не би могла да промени. Изведнъж й се прииска да избяга, да отвори входната врата, да излезе, да тръгне и да не спира, докато не се озове някъде другаде. Където и да било другаде. Някъде, където би могла да открие какво всъщност иска за себе си.

С отчаян замах разтвори вратата.

— Здрасти — посрещна Сет с усмивка и отстъпи да му направи път да влезе. Тъмният костюм стоеше идеално на стройното му тяло, ала в лицето му имаше нещо греховно. То бе тясно, мургаво и лукаво. Линдзи откри, че контрастът й харесва. — Сигурно ще ми трябва палто, застудява — отиде до гардероба в коридора и извади тъмно кожено манто. Сет го взе от ръцете й. Мълчаливо му позволи да й помогне да се облече.

Странно, помисли си, че човек може толкова силно да реагира физически на друг човек. Как бе възможно близостта, докосването или дори само един поглед да ускори пулса или да повиши кръвното налягане? Нямаше нужда от нищо друго — нито лично познанство, нито приятелство — само това случайно смесване на биотоковете. Линдзи не се сдържа, когато Сет я обърна към себе си и вдигна ръка към рамото й да оправи яката. Бяха много близо, приковали очи един към друг.

— Не мислиш ли, че е странно — попита тя замислено, — че толкова ме привличаш, след като първия път, когато те видях, реших, че си ужасен и още не съм съвсем сигурна, че не си?

Смехът му бе различен от усмивката, забеляза Линдзи. Усмивката се разливаше бавно, докато смехът му избухваше като светкавица. И променяше всичките му черти.

— Винаги ли изреченията ти са толкова откровени и толкова заплетени?

— Сигурно — тя се извърна, доволна, че бе чула смеха му. — Не ме бива да се преструвам и предполагам, че говоря това, което мисля. Ето якето ти — подаде му го, сухо и грижливо сгънато. — Определено не съм очаквала да ти го върна при такива обстоятелства.

Сет го взе, хвърли му един бърз поглед и отново се насочи към очите й.

— Представяше ли си други обстоятелства?

— Няколко — отвърна веднага Линдзи и взе чантата си. — И във всички тях ти се чувстваше изключително неудобно. Например излежаваше десетгодишна присъда за обиждане на балерини в дъждовни следобеди. Готови ли сме? — попита тя и с привичен жест му протегна ръка. Колебанието му преди да я приеме бе толкова кратко, че почти не можеше да се забележи. Пръстите им се сплетоха.

— Ти не си това, което очаквах — призна й той, когато излязоха в нощния хлад.

— Така ли? — Линдзи пое дълбоко въздух и вдигна лице, опитвайки се да види всички звезди едновременно. — Какво очакваше?

Стигнаха мълчаливо до колата. Линдзи долавяше уханието на мокри листа. Когато влязоха вътре, Сет се обърна към нея с един от неговите дълги, изучаващи погледи, които се бе научила да очаква от него.

— Образът, който представи сутринта, повече съответстваше на очакванията ми — отговори й той най-после. — Много професионална, много студена и безстрастна.

— Имах пълното намерение да продължа в същия дух и тази вечер — съобщи му тя. — Обаче забравих.

— Ще ми кажеш ли защо, когато ми отвори, изглеждаше така, сякаш ще побегнеш колкото ти крака държат?

Линдзи вдигна вежди.

— Много си наблюдателен — въздъхна и се облегна назад. — Свързано е с майка ми и с непрекъснатото чувство, че нещо не е наред — завъртя глава и срещна очите му. — Може би някой ден ще ти разкажа за това — промълви тя, без да се замисля защо има чувството, че би могла. — Но не тази вечер. Тази вечер не искам да мисля повече за това.

— Добре — Сет запали колата. — Тогава може би ще осведомиш новия съсед кой кой е в Клифсайд.

Линдзи се отпусна с благодарност.

— Колко далеч е ресторантът?

— На около двайсет минути път.

— Горе-долу ще стигнат — реши тя и започна.