Нора Робъртс
Отражения (14)

Четиринадесета глава

Бе съвсем различно да е ученичка, а не учителка. Повечето от жените в класовете на Линдзи бяха много по-млади от нея, всъщност бяха още момичета. Надхвърлилите двайсет и пет години бяха отдавна в професионалния балет. Тя работеше упорито. Дните бяха много дълги и заради това нощите се понасяха по-леко.

Часовете бяха запълнени с уроци, после репетиции и отново уроци. Линдзи живееше в една квартира с две колежки от трупата, които й бяха приятелки от времето на професионалната й кариера. Нощем тя спеше дълбоко, замаяна от умора. Сутрин тялото й бе под контрола на уроците. Януари свърши, дойде февруари и мускулите й отново започнаха да свикват с болките и спазмите. Животът бе същият, какъвто го помнеше — невъзможен.

Прозорците на залата бяха потъмнели от ледената буря, ала сякаш никой не забелязваше. Репетираха танц от първо действие на балета на Давидов „Ариел“. Музиката бе приказна и извикваше във въображението сцени на тъмни гори и диви цветя. Там младият принц щеше да срещне Ариел, Смъртният и самодивата щяха да се влюбят. Па де дьото бе трудно, особено за женската роля, заради комбинациите от субресо и жете. Движенията трябваше да са леки и ефирни и това изискваше върховна енергия. Към края на сцената Линдзи трябваше да отскочи от Николай, да се завърти във въздуха, за да се окаже предизвикателно с лице към него, когато отново докосне земята. Тя се приземи неуверено и едва се удържа да не се подхлъзне. Ник изруга цветисто.

— Извинявай — произнесе Линдзи задъхано.

— Извинения! — тръсна той ядно глава. — Не мога да танцувам с извинения.

Другите танцьори я гледаха съчувствено. Те всички бяха страдали от острия език на Давидов. Пианистката машинално започна отначало.

Тялото я болеше от дванадесетте часа безмилостни репетиции.

— През цялата трета сцена краката ми почти не докосват земята — сопна му се тя. Някой й подаде кърпа и Линдзи с благодарност изтри потта от врата и челото си — Аз нямам крила, Ник.

— Очевидно.

Изненада се колко я жегна неговият сарказъм. Обикновено я вбесяваше и скандалът, който се разразяваше, разведряваше атмосферата. Сега изпита нуждата, да се защити.

— Трудно е — отрони тя и прибра измъкналите се кичури коса зад ухото си.

— Трудно? — изрева Ник, прекоси залата и се изправи срещу нея. — Ами че трудно е, да. Да не би да съм те довел да ми правиш прости пируети по сцената? — Сините му очи горяха, мократа му коса се къдреше около лицето.

— Не си ме ти довел — възрази Линдзи, но гласът й бе треперлив, без обичайната си сила. — Аз дойдох.

— Ти дойде — махна той с ръка и се извърна. — За да танцуваш като шофьор на камион.

Риданието се надигна толкова бързо, че тя не можа да го сдържи. Ужасена, Линдзи притисна ръце към лицето си. Преди да изтича от залата, успя да види само потресеното изражение на Ник.

Затръшна зад себе си вратата на съблекалнята, сви се на пейката в ъгъла и заплака, сякаш сърцето й се късаше. Не можеше повече да се сдържа и изля цялата си болка. Хлиповете й отекваха от стените и се връщаха при нея. Когато една ръка се обви около раменете й, Линдзи прие предлаганото утешение. Имаше нужда от някого.

Николай я залюля в прегръдките си, докато силата на сълзите й започна да намалява. Тя се бе сгушила в него като дете, а той я галеше по косите и шептеше нещо на руски.

— Малкото ми гълъбче — нежно я целуна по челото. — Бях жесток с теб.

— Да — Линдзи изтри сълзите с кърпата, която бе метнала върху раменете си. Бе изтощена, празна и ако болката още я имаше, бе прекалено вцепенена, за да я усети.

— Ала винаги по-рано ти се бореше — Ник вдигна брадичката й. Очите й бяха блестящи и влажни. — Бързо ни минаваше, нали? — усмихна й се и целуна ъгълчетата на устните й. — Аз ти се развикам, ти ми се развикаш, после танцуваме.

За ужас и на двамата тя зарови глава в рамото му и отново заплака.

— Не знам защо се държа така — пое дълбоко въздух да се успокои. — Мразя хора, които се държат така. Обаче всичко изглежда толкова ненормално. Понякога ми се струва, че съм се върнала преди три години и нищо не се е променило. После виждам момичета като Алисън Грей — Линдзи подсмръкна, мислейки за балерината, която щеше да поеме ролята на Ариел. — Та тя е на дванайсет години!

— На двайсет — поправи я Николай и я погали по главата.

— Кара ме да се чувствам на четиридесет. А уроците са сякаш с часове по-дълги, отколкото бяха на времето.

— Справяш се прекрасно и го знаеш — той я прегърна и я целуна по върха на главата.

— Чувствам се като дръвник — обясни Линдзи нещастно. — Като непохватен дръвник.

Ник се усмихна в косите й, но гласът му остана съчувствен.

— Свалила си двата килограма.

— Три — поправи го тя и отново изтри очи. — Кой има време да яде? Сигурно ще продължа да се смалявам, докато изчезна — огледа се и очите й се разшириха. — Ник, ти не можеш да влизаш тук, това е женската съблекалня!

— Аз съм Давидов — заяви той царствено. — Аз мога да влизам където си поискам.

Това я разсмя и Линдзи го целуна.

— Чувствам се като пълна глупачка. Никога преди не съм рухвала така на репетиция.

— Не е заради нещата, за които говорехме — Ник я хвана за раменете и я погледна сериозно. — Заради архитекта е.

— Не — възрази тя прекалено бързо. Той само вдигна вежди. — Да — въздъхна Линдзи и затвори очи.

— Да.

— Искаш ли да поговорим за това сега?

Тя отвори очи и кимна. Облегна се на рамото му и замълча за момент.

— Той ми каза, че ме обича — подзе Линдзи. — Мислех, че цял живот съм чакала това. Той ме обича и животът ще бъде прекрасен. Ала любовта не е достатъчна. Не го знаех, но е така. Разбиране, доверие… Без тях любовта е като затворена ръка — отново замълча, спомнила си всеки миг от последната среща със Сет. Николай я чакаше да продължи. — Той не можеше да приеме, че се връщам за този балет. Не можеше… Не искаше да разбере, че трябва да го направя. Не ми повярва, когато му казах, че е само за този път. Не искаше да повярва, че аз вече не искам този живот, че искам да изградя живота си с него. Помоли ме да не идвам.

— Това е било егоистично — заяви Николай, намръщи се и я привлече по-близо. — Той е егоист.

Линдзи се усмихна, спомнила си колко бе просто за Ник да настоява тя да дойде. Изглежда се разкъсваше между двама мъже егоисти.

— Да. Ала може би в любовта би трябвало да има някакъв егоизъм. Не знам — сега бе спокойна, дишаше равномерно. — Ако ми беше повярвал, ако беше повярвал, че не се връщам към живот, в който няма място за него, може би щяхме да достигнем до съгласие.

— Може би?

— Въпросът е и за Рут — върху сърцето й сякаш се стовари нова тежест. — Не можах да му кажа нищо, което да го убеди да я изпрати тук. Нищо, което да го накара да види, че я лишава от всичко, което е тя самата, от всичко, което би могла да бъде. Често сме спорили за това, а най-жестоко последния път, когато го видях — Линдзи преглътна. Чувстваше как част от болката се връща. — Той много я обича и приема много сериозно отговорността си за нея. Не иска тя да преживява изпитанията на живота, който водим ние тук. Мисли, че е прекалено млада, и… — прекъсна я руска псувня, която Линдзи разпозна. Настроението й малко се разведри и тя отново се отпусна на рамото му. — Ти би го разбрал, естествено, обаче за външен човек нещата изглеждат по друг начин.

— Има само един начин — прекъсна я той.

— Начинът на Давидов — подсказа му Линдзи, обожавайки безусловната му самоувереност.

— Естествено — съгласи се Николай, но тя долови хумора в гласа му.

— Човек, който не е в балета, би могъл да не е съгласен — промълви Линдзи. — Аз разбирам как се чувства той и от това, предполагам, нещата стават по-трудни, защото знам, че независимо от всичко мястото на Рут е тук. Сет има чувството… — тя прехапа устни, като си спомни. — Той мисли, че аз искам да я използвам, за да продължа кариерата си чрез нея. Това беше най-лошото.

Давидов няколко минути мълча. Премисляше казаното от Линдзи, после го добави към собствените си впечатления от Сет Бениън.

— Мисля, че човек, който би ти казал такова нещо, трябва да е бил много наранен.

— Повече не го видях. Разделихме се обидени.

— Ти ще се върнеш през пролетта, когато спреш да танцуваш. Тогава ще го видиш — Ник вдигна лицето й.

— Не знам. Не знам дали ще мога — очите й бяха трагични. — Може би е най-добре да оставим нещата такива, каквито са, за да не си причиним отново болка.

— Любовта боли, Птичка — сви рамене той. — Балетът ти причинява болка, любимият ти причинява болка. Това е животът. А сега си измий лицето — каза бодро. — Време е отново да танцуваме.

 

 

Линдзи бе изправена до станката пред огледалото. Сега бе сама в репетиционната пет етажа над Манхатън и прозорците бяха тъмни. От грамофона се носеше бавна музика, само пиано. Тя се обърна и повдигна десния си крак. Изглеждаше като една дълга линия, от бедрото до пръстите. Без да откъсва очи от отражението си, го изнесе назад в позиция атитюд, после бавно се повдигна на пръсти. Задържа се, без да позволява на мускулите си да затреперят, после все така бавно се върна в изходно положение. Повтори упражнението и с левия си крак.

Бе минала почти една седмица от избухването й на репетицията. Оттогава всяка вечер, след като другите си тръгнеха, Линдзи оставаше в залата. Още един час напомняне на тялото й какво се иска от него, още един час, без да мисли за Сет. Глисад, стегни се, заповядваше съзнанието й и тялото й се подчиняваше. След месец и половина щеше да участва в представление. За пръв път от три години. За последен път в живота си. Трябваше да бъде готова.

Спусна се в болезнено бавно гран плие. Чувстваше всяко сухожилие. Трикото й бе мокро от пот. Когато отново се вдигна, някакво движение в огледалото наруши концентрацията й. Бе на път да изругае неканения посетител за прекъсването, ала погледът й се фокусира.

— Рут? — обърна се и момичето се втурна към нея и я прегърна силно. Линдзи се върна към първия път, когато се срещнаха. Тогава бе докоснала рамото на Рут и бе отблъсната. Колко далеч бяха от това време, помисли тя и с все сила отвърна на прегръдката. — Дай да те погледна — отдръпна я и хвана с две ръце лицето й, възбудено, засмяно, със сияещи тъмни очи. — Изглеждаш чудесно. Чудесно.

— Липсваше ми. Толкова ми липсваше.

— Какво правиш тук? — Линдзи хвана ръцете й и машинално ги стисна да ги стопли. — Сет… Сет с теб ли е? — погледна към вратата с надежда и страх.

— Не, той е вкъщи — Рут видя отговора на въпроса, който таеше. Тя все още го обичаше. — Точно сега не можа да замине.

— Разбирам — Линдзи отново насочи вниманието си към Рут и успя да се усмихне. — Но как попадна тук? И защо?

— Пристигнах с влак — обясни Рут. — За да уча балет.

— Да учиш? — Линдзи замръзна. — Не разбирам.

— Имахме дълъг разговор с чичо Сет преди няколко седмици, преди той да замине за Нова Зеландия — тя разкопча якето си и го свали. — Всъщност, веднага след като ти дойде в Ню Йорк.

— Разговор? — Линдзи отиде до грамофона да спре музиката, избърса с една кърпа врата си и я преметна през раменете си. — За какво?

— За това, какво искам в живота си, какво е важно за мен и защо — Рут гледаше как Линдзи внимателно вдига плочата. Виждаше нервността в движенията й. — Той много се колебаеше дали да ме пусне да дойда тук. Мисля, че знаеш това.

— Да, знам — Линдзи прибра плочата в обложката й.

— Чичо Сет искаше това, което е най-доброто за мен. След като родителите ми загинаха, ми беше много трудно да се приспособя. През първите два месеца чичо заряза всичко, само за да бъде с мен, когато имах нужда от него. И дори след това знам, че заради мен преустрои живота си, работата си — Рут остави якето си на облегалката на един дървен стол. — Беше толкова добър с мен.

Линдзи кимна, неспособна да продума. Раната отново се отваряше.

— Знам, че му беше трудно да ме пусне да дойда, да ме остави да направя избора. Беше чудесен, погрижи се за всички документи от училището и уреди да живея у едно негово познато семейство. Те имат разкошен мезонет в източната част на града. И ми разрешиха да взема Нижински — приближи се към станката и, както си беше с джинси и гуменки, започна да се упражнява. — Тук е чудесно — погледна сияеща към Линдзи в огледалото. — И господин Давидов каза, че ще работи с мен вечер, когато има време.

— Ти си се срещнала с Ник? — Линдзи дойде до нея на станката.

— Преди около час. Опитвах се да те намеря — тя се усмихна и приклекна. — Той каза, че ще те намеря тук, че всяка вечер идваш да се упражняваш. Нямам търпение да изчакам до балета. Той каза, че ако искам, мога да гледам иззад кулисите.

— И ти, разбира се, искаш — Линдзи докосна косата й и отиде на пейката да се преобуе.

— Не си ли ужасно развълнувана? — Рут направи три пируета и се приближи. — Да танцуваш главната роля в първия балет на Давидов.

— Веднъж — напомни й Линдзи и развърза атлазените панделки на пантофите си.

— На премиерата! — възкликна Рут, плесна с ръце и я погледна. — Как ще можеш отново да се откажеш?

— Не отново — поправи я тя. — Все още. Това е услуга, която правя на приятел и на себе си. — Линдзи свали пантофката и трепна.

— Боли ли те?

— О, Господи, да.

Рут коленичи и започна да разтрива пръстите й.

Чувстваше напрежението в тях. Линдзи с въздишка облегна глава на стената и затвори очи.

— Чичо Сет ще се опита през пролетта да прекара няколко дни с мен. Той не е щастлив.

— Ще му липсваш — пръстите й бавно се отпускаха.

— Нямах предвид за това.

Тези думи накараха Линдзи да отвори очи. Рут я гледаше сериозно, въпреки че пръстите й продължаваха да облекчават болката й.

— Той каза ли нещо? Написа ли нещо?

Рут поклати глава. Линдзи отново затвори очи.