Нора Робъртс
Отражения (9)

Девета глава

Отидоха на летището в ранния следобед. Анди караше, Линдзи седеше до него, а майките им бяха на задната седалка. Багажникът бе пълен с куфари. Макар че три седмици бе помагала на Мей да се подготви за преместването, Линдзи не можеше да се отърве от чувството за нереалност. Сандъците вече бяха изпратени в Калифорния, а къщата, в която бе израснала, бе обявена за продан.

Когато я продадоха, тя разбра, че с нея си отива и последното, което я свързва с детството. За добро е, мислеше Линдзи, докато слушаше как майка й и Керъл бъбрят отзад. Всичко, което ми трябва, ще се събере в свободната стая в школата. За мен това ще е по-удобно, а и няма никакво съмнение, че за майка така е най-добре.

Видя как един самолет се спуска към земята и разбра, че почти са стигнали. Мислите й сякаш се понесоха заедно със самолета. От деня, в който Мей оповести плановете си, Линдзи не бе във форма. Прекалено много чувства бяха излезли на повърхността в този ден. Бе се опитала да ги задържи, докато е в състояние да се справи разумно с тях, ала те бяха прекалено силни. Отново и отново я преследваха в сънищата или, което бе по-лошо, я сварваха неподготвена насред урок или разговор. Не искаше да мисли за Сет, но мислеше — веднъж, когато Моника неволно спомена името му, друг път, когато Рут вмъкна тайно котенцето по време на урока и още десетки пъти, когато нещо й напомняше за него.

Странно, ала вече не можеше да влезе в стая, в която е бил той, без да я свърже с него. Дори собствената й зала й напомняше за Сет.

След като премина първоначалният шок, Линдзи откриваше какво преживяване е да бъде влюбена. Това не я правеше лекомислена, както обещаваха някои песни, но наистина я караше да обръща по-малко внимание на ежедневните проблеми. Не бе загубила апетита си, ала сънят се бе превърнал в проблем. Не летеше в облаците, но се усещаше, че чака да се разрази бурята. Не влюбването определяше нейните реакции, реши тя, а човекът, в когото бе избрала да се влюби.

Избрала, повтори наум Линдзи, без да обръща внимание как Анди си пробива път през тълпата на летището. Ако бих могла да избера да се влюбя в някой, това щеше да е мъж, който щеше да ме боготвори, който щеше да мисли, че аз съм самото съвършенство и щеше изцяло да се посвети на целта да ми създаде живот на мечтите.

О, не, нямаше, поправи се тя. Прозорецът отрази леката й усмивка. Това само за една седмица би ме отегчило до смърт. Сет прекалено добре ми подхожда. Той напълно се владее, много е студен, ала въпреки това чувствителен. Проблемът е, че Сет цял живот е избягвал да се обвързва… Освен с Рут. Линдзи въздъхна и докосна отражението си с върха на пръста си. Има и още един проблем. Трудно е да имаме толкова напълно противоположни мнения за нещо, което е толкова важно и за двама ни. Как можем да се сближим, когато сме от двете страни на барикадата?

Гласът на Анди я върна в настоящето. Тя объркано се огледа и видя, че бяха паркирали и че другите вече излизаха от колата. Линдзи бързо се измъкна и се опита да се включи в разговора.

— След като вече имаме билети и в Лос Анджелис ще ни чака кола — довърши Керъл и измъкна от багажника един куфар и една ръчна чанта.

— Въпреки това трябва да проверите багажа си — напомни й Анди и с лекота вдигна още три куфара, въпреки че през рамото му бе провесен сак. — Затвори багажника, а, Линдзи? — обърна се той към нея, тъй като тя носеше само чантичката си и кутийка с козметични принадлежности.

— Разбира се.

Линдзи захлопна багажника и измъкна ключовете. Керъл намигна на Мей. Вятърът развяваше палтото й. Тя вдигна поглед към небето.

— До довечера ще завали сняг.

— А вие ще пробвате новите си бански костюми — измърмори Линдзи, като внимателно се опитваше да проправи път на двете жени. Острият вятър щипеше бузите й.

В чакалнята настъпи задължителната суетня около търсенето на билетите и получаването на бордните карти. След като предадоха багажа, Анди започна подробно да изброява какво трябва и какво не трябва да прави майка му.

— Пази талоните за багажа в чантата си.

— Добре, Анди.

Линдзи улови блясъка в очите на Керъл, но Анди продължаваше да се мръщи:

— И не забравяй да се обадиш, когато стигнете в Лос Анджелис.

— Няма, Анди.

— Ще трябва да върнеш часовника си три часа назад.

— Добре, Анди.

— И не говори със съмнителни мъже.

Керъл се поколеба.

— Какво значи съмнителни?

— Мамо! — мръщенето му се смени с усмивка и той грабна майка си в мечешка прегръдка.

Линдзи се обърна към своята майка. Искаше й се всичко да свърши бързо, без напрежение. Ала когато се погледнаха очи в очи, предварително подготвената й прощална реч се изпари. Отново бе дете и думите се блъскаха в главата й. Вместо да се опита да ги подреди, тя обви ръце около врата на майка си.

— Обичам те — прошепна и силно стисна очи, за да спре напиращите сълзи. — Бъди щастлива. Моля те, моля те, бъди щастлива.

— Линдзи… — Мей произнесе името й като тиха въздишка и се отдръпна. Двете бяха еднакво високи и очите им бяха на едно ниво. Странно, но Линдзи не можеше да си спомни кога за последен път майка й я бе гледала толкова съсредоточено, не като балерина, а като дъщеря.

— Обичам те, Линдзи. Може и да съм правила грешки — въздъхна тя. — Ала винаги съм искала това, което е най-добро за теб… Което аз съм мислила, че е най-добро. Искам да знаеш, че се гордея с теб.

Очите на Линдзи се разшириха, но гърлото й се бе свило и не можа да отговори нищо. Мей я целуна по двете бузи, взе куфара си и се обърна да каже довиждане на Анди.

— Ще ми липсваш — прегърна я бързо и силно Керъл. — Не изпускай този мъж — прошепна тя в ухото й. — Животът е много кратък — преди Линдзи да успее да отговори и на нея, Керъл я целуна и двете с Мей минаха през вратата.

Когато се скриха от погледа им, Линдзи се обърна към Анди. Миглите й бяха овлажнели от сълзи, ала тя успяваше да не им разреши да се затъркалят по бузите й.

— Трябва ли да се чувствам като сираче?

Той се усмихна и обви ръка около нея.

— Не знам, но аз се чувствам така. Искаш ли да пием по едно кафе?

Линдзи подсмръкна и тръсна глава.

— Сладолед — заяви решително. — По една голяма мелба, защото трябва да празнуваме заради тях. — Хвана го за ръка и тръгнаха към изхода. — Аз черпя.

 

 

Прогнозата на Керъл се оказа съвсем точна. Един час преди залез-слънце снегът заваля. Съобщиха го ученичките на Линдзи, които идваха за вечерния урок. Няколко минути тя и момичетата стояха на студа пред отворената врата и го гледаха как се сипе.

Винаги има нещо вълшебно в първия сняг, мислеше Линдзи. Той е като обещание, като подарък. В средата на зимата снегът щеше да предизвиква мърморене и недоволство, ала сега, свеж, мек и бял, той носеше мечти.

Тя продължи урока, ала умът й не искаше да се успокои. Мислеше си как майка й ще кацне в Лос Анджелис. Там щеше да е още следобед и да грее слънце. Мислеше за децата тук, в Клифсайд, които щяха да измъкнат шейните си от таваните, килерите и навесите в подготовка за утрешната пързалка. Помисли си да направи една дълга самотна разходка по снежния сняг. Помисли за Сет.

В почивката между часовете, когато ученичките й се преобуваха за урока с палци, Линдзи отново отиде до вратата. Вятърът се бе засилил и хвърли сняг в лицето й. Вече бе натрупало петнайсетина сантиметра и продължаваше силно да вали. С тази скорост, изчисли тя, още преди края на часа щеше да има над две педи. Прекалено рисковано.

— Тази вечер няма да има урок с палци — съобщи Линдзи и потърка раменете си. — Кой трябва да се обади вкъщи?

Добре че повечето от напредналите й ученички идваха до школата с коли. Скоро бе уредено да се закарат по-малките и след задължителната бъркотия залата се опразни. Тя пое дълбоко въздух и се обърна към Моника и Рут:

— Благодаря. Ако не бяхте помогнали, щеше да стане два пъти по-бавно — погледна към Рут: — Обади ли се на Сет?

— Да. Вече имах планове да остана при Моника, но все пак му звъннах.

— Добре — Линдзи седна и започна да навлича вълнения си панталон върху трикото й грейките. — Страх ме е, че за един-два часа снегът ще се превърне в истинска виелица. Дотогава искам да съм си вкъщи с чаша горещ шоколад.

— Добре звучи — Моника закопча ципа на канадката си и вдигна качулката.

— Ти май си готова за всичко? — забеляза Линдзи, внимателно прибра в сака балетните пантофи и нахлупи върху ушите си скиорска шапка. — А ти? — попита Рут. — Готова ли си?

Рут кимна и тръгна с двете жени към вратата.

— Мислите ли, че утре уроците ще са по график, госпожице Дън?

Линдзи отвори вратата и вятърът блъсна в лицата им мокър сняг.

— Такава всеотдайност — измърмори Моника и с наведена глава се запъти към паркинга.

По негласно споразумение трите започнаха да разчистват колата на Моника с метлата, която Линдзи бе взела от залата. Скоро колата бе освободена, ала преди да се насочат към колата на Линдзи, Моника високо простена и посочи към предната лява гума:

— Спаднала е — съобщи безизразно. — Анди ми беше казал, че изпуска и че от време на време трябва да я помпам. По дяволите! — Изрита гумата.

— Е, по-късно ще те накажем — реши Линдзи и пъхна ръце в джобовете с надеждата да постопли пръстите си. — Сега ще ви закарам.

— О, Линдзи! — възкликна смутено Моника. — Ами това ти е толкова далеч…

Линдзи помисли за момент и кимна:

— Права си — съгласи се весело. — Май ще трябва да смениш тази гума. До утре — вдигна метлата на рамо и се запъти към колата си.

— Линдзи! — Моника сграбчи Рут за ръката и двете се затичаха след отдалечаващата се фигура. По пътя Моника взе шепа сняг и със смях замери скиорската шапка на Линдзи. Ръката й беше безпогрешна.

Линдзи невъзмутимо се обърна.

— Искате да ви взема на стоп ли? — Като видя изражението на Рут, избухна в смях. — Горкичката, помислила е, че говоря сериозно. Хайде — щедро отстъпи метлата на Моника. — Да се поразмърдаме, преди да ни затрупа.

След по-малко от пет минути Рут бе притисната между Линдзи и Моника на предната седалка. Снегът танцуваше в светлината на фаровете.

— Да потегляме. — Линдзи пое дълбоко въздух и включи на първа.

— Веднъж в Германия попаднахме в снежна буря — обади се Рут, която се опитваше колкото може да се смали, за да не пречи на Линдзи да шофира. — Трябваше да пътуваме на коне и като стигнахме до селото, всичко беше сковано от сняг и три дни не можехме да тръгнем. Спяхме на пода около огъня.

— Имаш ли още истории за лека нощ? — попита Моника и затвори очи пред бързо падащия сняг.

— Веднъж имаше лавина — предложи Рут.

— Страхотно!

— Тук от години не е имало — спомни си Линдзи, пълзейки внимателно.

— Чудя се кога ли ще излязат снегорините — намръщи се Моника.

— Вече са минавали. Тази нощ ще имат много работа — Линдзи се размърда, без да откъсва очи от пътя. — Вижте дали парното вече се е стоплило. Краката ми замръзват.

Рут послушно го включи. Подухна студен въздух.

— Мисля, че още не е готово — осмели се тя да каже мнението си и го изключи. С крайчеца на окото си Линдзи улови усмивката й.

— Просто си самодоволна, защото си се борила с лавини.

— Тогава наистина бях с пухени апрески — призна си Рут.

Моника размърда пръстите на краката си в тънките мокасини.

— Много е остроумна — подхвърли тя. — Разминава й се само защото го прави толкова невинно. Вижте — посочи нагоре и надясно — през снега се виждат светлините на Къщата на скалата.

Линдзи не се сдържа и погледна. Изкуствената светлина слабо прозираше през пелената от сняг и сякаш я привличаше. В отговор на нейното невнимание колата поднесе. Моника отново затвори очи, но Рут продължаваше безгрижно да бъбри:

— Чичо Сет работи върху един проект за Нова Зеландия. Много е красиво, въпреки че е само на картина. Веднага се вижда, че ще стане страхотно.

Линдзи внимателно зави към къщата на Моника.

— Сигурно тези дни е много зает.

— Затваря се по цели часове в кабинета си — обясни Рут и се наведе напред да опита отново парното. Този път струята въздух бе хладка. — Обичате ли зимата? — попита весело.

Моника простена, а Линдзи избухна в смях.

— Наистина е остроумна — съгласи се тя. — Можеше и да не го забележа, ако не ми беше казала.

— Аз самата не го открих веднага — призна Моника. Тя започваше да диша малко по-свободно, защото вече се движеха по нейната улица. Когато спряха пред къщата й, въздъхна от облекчение. — Слава Богу! — наведе се към Линдзи и смачка Рут. Рут откри, че неудобствата на близостта са й приятни. — Линдзи, остани тази вечер у нас. Пътищата са ужасни.

Линдзи махна с ръка:

— Още не е толкова зле — парното вече работеше добре и тя се чувстваше стоплена и уверена. — За петнайсет минути съм си вкъщи.

— Ще се тревожа за теб.

— Боже мили, не съм виновна, че ще се тревожиш. Ще ти се обадя в момента, в който стигна.

— Линдзи…

— Още преди да си направя шоколада.

Моника въздъхна, предусещайки поражението си.

— В първия момент — заповяда твърдо.

— Дори няма да си изтрия краката по пътя към телефона.

— Добре — Моника се измъкна от колата и изчака Рут под гъстия сняг. — Внимавай.

— Добре. Довиждане, Рут.

— Довиждане, Линдзи — Рут прехапа устни от изплъзналото се непочтително обръщение, ала Моника вече затваряше вратата. Никой не бе забелязал. Тя се загледа след отдалечаващите се светлини на колата и се усмихна.

Линдзи бавно излезе на заден ход от алеята и пое по улицата. Включи радиото, за да запълни празнотата, останала след, Рут и Моника. Пътищата, както бе казала Моника, бяха ужасни. Въпреки че чистачките бяха включени на най-висока скорост, стъклото за секунди отново се покриваше със сняг. Бяха необходими цялото й внимание и умение, за да не се подхлъзне колата. Тя бе добър шофьор и познаваше пътя, но въпреки това усещаше в тила си напрежение. Нямаше нищо против. Някои хора работят най-добре йод напрежение и Линдзи се смяташе за една от тях.

За момент се замисли защо отказа поканата на Моника. Къщата й щеше да е тъмна, тиха и празна. Бе отказала машинално и вече съжаляваше. Не й се искаше да бъде сама, нито да се отдава на мисли. Бе уморена от мислене.

Поколеба се дали да продължи, или да се върне, ала преди да стигне до някакво решение, на шосето пред нея изскочи тъмно петно. Съзнанието й почти нямаше време да познае по формата, че това бе куче, преди да извие кормилото, за да избегне удара.

След като колата веднъж се завъртя, Линдзи вече нямаше контрол над нея. Загуби всякаква представа за посоките, всичко наоколо бе само размазано бяло. Твърдо овладя паниката и устоя на изкушението да натисне спирачката. Страхът, който напираше в гърлото й, нямаше време да избухне. Всичко се случи много бързо. Колата се блъсна в нещо твърдо и, без да забави движението си, рязко спря. Тя усети болка и чу как радиото замлъкна. После имаше само тъмнина и тишина…

 

 

Линдзи простена и се размърда. Цяла армия маршируваше в главата й под звуците на военна музика. Бавно отвори очи, защото знаеше, че все някога трябва да го стори.

Формите се залюляха и замъглиха, после дойдоха на фокус. Над нея намръщено се бе надвесил Сет. Усещаше пръстите му отстрани на главата си, където се бе концентрирала болката. Преглътна, защото чувстваше гърлото си пресъхнало, но въпреки това, когато заговори, гласът й бе дрезгав:

— Какво правиш тук?

Той вдигна вежди и тя се загледа как косите им краища се извиха. Без да говори, отвори един по един клепачите й и внимателно разгледа зениците.

— Не допусках, че си пълна идиотка — думите бяха произнесени спокойно и замаяното съзнание на Линдзи не долови гнева зад тях. Понечи да седне, ала Сет натисна раменете й да я задържи. За момент тя остана да лежи, без да протестира. Намираше се, както откри, на дивана в неговата гостна. В камината гореше огън, Линдзи го чуваше как пращи и във въздуха се носеше лек мирис на изгоряло дърво. Пламъците хвърляха сенки в стаята, осветена само от две матови китайски лампи. Под главата й имаше бродирана възглавница, а палтото й още бе закопчано. Тя се съсредоточи върху всички тези незначителни факти и усещания, докато съзнанието й започна да си идва на мястото.

— Това куче — спомни си Линдзи изведнъж. — Блъснах ли кучето?

— Какво куче? — нетърпението в гласа на Сет бе явно, но тя продължи да настоява:

— Кучето, което изскочи пред колата. Мисля, че го заобиколих, ала не съм сигурна…

— Да не искаш да ми кажеш, че си се блъснала в дървото, за да не удариш някакво куче?

Ако можеше да извика на помощ всичките си способности, Линдзи би успяла да разпознае опасността в леденото му спокойствие. Тя обаче енергично посегна към болезненото място на слепоочието си.

— В дърво ли съм се блъснала? На мен ми се стори като цяла гора.

— Лежи мирно — заповяда той и излезе от стаята.

Линдзи внимателно се надигна и седна. Зрението й остана ясно, но слепоочието й запулсира. Тя облегна глава на възглавниците и затвори очи. Като балерина бе свикнала с болката и умееше да се справя с нея. В съзнанието й започнаха да се оформят въпроси. Остави ги да се дооформят и подредят, докато Сет се върна.

— Казах ти да лежиш.

Линдзи отвори очи и му се усмихна измъчено.

— По-добре ми е седнала, наистина — пое чашата и хапчетата, които й подаваше. — Какво е това?

— Аспирин. Изпий го — тя вдигна вежди от заповедническия му тон, ала болката в главата й подсказа грациозно да отстъпи. Сет я изчака да погълне таблетките и прекоси стаята да й налее бренди. — Защо, по дяволите, не остана при Моника?

Линдзи сви рамене и отново се облегна на възглавниците.

— И аз точно това се питах, когато онова куче изскочи на пътя.

— И ти натисна спирачките в снежната буря, за да не го удариш — в гласа му звучеше отвращение.

Тя отвори очи да погледне гърба му, после отново ги затвори.

— Не, завъртях кормилото, но сигурно резултатът е бил същият. Нямах време да помисля, ала предполагам, че ако бях помислила, щях да направя същото. Във всеки случай, предполагам, че не го блъснах, а и аз самата не съм много пострадала, така че всичко е наред.

— Всичко е наред ли? — Сет спря насред крачка, както й подаваше брендито. — Имаш ли представа какво можеше да стане, ако Рут не ми се беше обадила да ми каже, че си я закарала у Моника?

— Сет, аз не съм много наясно какво се е случило, освен че загубих контрол над колата и се блъснах в едно дърво. Мисля, че преди да спорим, по-добре първо да изясним основните факти.

— Пийни малко — той й подаде чашата. — Още си бледа — изчака я да отпие и отиде да сипе и на себе си. — Рут ми се обади да ми съобщи, че е у Моника и е в безопасност. Каза, че ти си ги закарала и си настояла да се върнеш вкъщи.

— Всъщност не съм настоявала — започна Линдзи, но забеляза изражението на Сет, сви рамене и отпи отново от брендито. Не бе течният шоколад, който си бе представяла, ала стопляше.

— Моника съвсем естествено се тревожеше. Каза, че скоро трябва да минеш и помоли, тъй като имам добър изглед към пътя, да хвърлям по едно око. Предполагахме, че в такова ужасно време няма да има много движение — спря да пийне, после залюля чашата в ръце, гледайки я. — След като затворих, отидох до прозореца — изглежда, тъкмо навреме, за да видя твоите фарове. Гледах ги как се отклониха, завъртяха се и спряха — остави чашата и пъхна ръце в джобовете си. — Ако не ми се бяха обадили, и досега можеше да лежиш в безсъзнание в онази кола. Слава Богу, че поне си била достатъчно разумна да си сложиш предпазния колан, иначе нямаше да се разминеш само с подутина на главата. Тя се наежи:

— Слушай, не съм искала да се блъскам и да изпадам в безсъзнание, и…

— Но си го направила — вметна той. Гласът му бе тих и сподавен.

— Сет, полагам големи усилия да ти бъда благодарна, тъй като приемам, че ти си човекът, който ме е измъкнал от колата и ме е донесъл до къщата — Линдзи допи брендито и остави чашата. — Държиш се така, че ми е трудно.

— Не ме интересува твоята благодарност.

— Прекрасно, тогава няма да я хабя — тя се изправи. Движението се оказа прекалено бързо и Линдзи трябваше да забие нокти в дланите си, за да преодолее замайването. — Искам да се обадя на Моника, за да не се безпокои.

— Вече й се обадих — Сет видя как лицето й, чийто цвят брендито бе възстановило, отново пребледнява. — Казах й, че си тук и че имаш проблем с колата. Стори ми се, че не е нужно да й обяснявам какъв точно проблем. Седни, Линдзи.

— Много разумно от твоя страна — отбеляза тя. — Може би мога да проявя още по-голямо нахалство и да те помоля да ме закараш у Моника.

Той се приближи до нея, сложи ръце на раменете й и като срещна гневните й очи, я бутна обратно на дивана.

— Няма начин. Никой от нас няма да излезе отново в тази буря.

Линдзи вирна глава и го погледна предизвикателно:

— Аз не искам да остана тук.

— При така сложилото се положение мисля, че нямаш кой знае какъв избор.

Тя се размърда и скръсти ръце пред гърдите си.

— Предполагам, че ще поръчаш на Уърт да ми приготви една стая в кулата.

— Бих могъл — съгласи се Сет. — Ала съм го пратил по работа в Ню Йорк. — Усмихна се. — Ние сме съвсем сами.

Линдзи се опита невинно да свие рамене, но жестът се получи повече като нервно потръпваме.

— Няма значение, сигурно бих могла да спя в стаята на Рут.

— Сигурно.

Тя се надигна, ала по-бавно от първия път. Пулсирането се бе превърнало в тъпа болка, на която лесно можеше да не обръща внимание.

— Тогава ще се качвам.

— Едва девет е — ръката му на рамото й бе лека, но достатъчна, за да я спре. — Уморена ли си?

— Не, аз… — призна Линдзи, преди да се бе сетила да отговори уклончиво.

— Свали си палтото — без да чака съгласието й, той започна сам да го разкопчава. — Преди бях прекалено зает да те донеса, за да помисля за него — смъкна го от раменете й и очите му се върнаха към нейните. Внимателно докосна с пръст подутината на челото й. — Боли ли те?

— Вече не много — пулсът й се бе ускорил. Нямаше смисъл да го отдава на шока от катастрофата. Вместо това си призна какви чувства бяха започнали да се надигат в него и посрещна погледа му. — Благодаря ти.

Сет се усмихна и плъзна ръце нагоре към раменете й, после обратно към пръстите.

Когато вдигна ръцете й да целуне вътрешната страна на китките, от нея се изтръгна стон.

— Пулсът ти прескача.

— Защо ли? — измърмори тя.

Той се засмя доволно и пусна ръцете й.

— Яла ли си?

— Яла? — Линдзи се опитваше да се съсредоточи върху думата, ала чувствата все още преобладаваха над съзнанието.

— Храна — подсказа й Сет. — Вечеря.

— А, не, от обяд съм в школата.

— Седни тогава — заповяда й той. — Ще отида да видя дали Уърт е оставил нещо вкусно.

— Ще дойда с теб — спря го тя. — Сет, ние балерините сме голям инат. Аз съм съвсем добре.

Той я огледа критично и кимна:

— Става, но по моя начин — неочаквано я грабна на ръце. — Позволи ми — помоли Сет, предугадил възражението й.

Линдзи откри, че й бе приятно да се грижат за нея и се отдаде на удоволствието. — Ти ял ли си?

Той поклати глава:

— Работех… После ме откъснаха.

— Вече ти благодарих — подчерта тя. — Няма отгоре на това и да ти се извинявам. И без това за всичко беше виновно кучето.

Сет отвори с рамо вратата на кухнята.

— Нищо нямаше да се случи, ако беше проявила разум и беше останала у Моника.

— Отново си логичен — въздъхна Линдзи, докато той я оставяше до кухненската маса. — Отвратителен навик, ала съм сигурна, че можеш да се пребориш с него — тя му се усмихна. — И ако бях останала у Моника, нямаше сега да съм тук и ти да ми прислужваш. Какво ще ми приготвиш?

Сет хвана брадичката й и внимателно се вгледа в лицето й.

— Никога не съм срещал човек като теб.

Гласът му бе замислен и Линдзи докосна ръката му.

— Това добро ли е, или лошо?

Той поклати бавно глава и я пусна.

— Още не съм решил.

Тя го гледаше как отива към хладилника. Не можеше да повярва колко много го обича, колко пълноценна и силна бе станала вече любовта й.

И какво ще правя, запита се Линдзи. Да му го кажа ли? В колко неловко положение ще го поставя и как бих разрушила началото на едно страхотно приятелство. Не трябва ли любовта да означава разбиране и липса на всякакъв егоизъм? Разпери пръсти върху масата и се вгледа в тях. Но трябва ли в един момент да те боли, а в следващия да те кара да се чувстваш така, сякаш летиш?

— Линдзи?

Рязко вдигна глава, внезапно осъзнала, че Сет й говори.

— Извинявай — усмихна му се тя. — Бях се отнесла.

— Има говеждо печено, спаначена салата и няколко вида сирене.

— Звучи страхотно — Линдзи се изправи и протегна ръка да спре възражението му. — Прескочих трапа, честна дума. Ще оставя на теб да приготвиш всичко, докато аз подредя масата. — Отиде до бюфета и започна да рови.

— Как приемаш идеята да измиеш чиниите? — попита Линдзи, докато Сет правеше кафето.

— Много малко съм мислил по този въпрос — той я погледна през рамо. — Ти как я приемаш?

Тя се облегна назад на стола.

— Току-що преживях катастрофа. Много травматична. Не съм сигурна дали още съм способна на физически труд.

— Можеш ли да стигнеш сама до другата стая? — попита Сет сухо и взе таблата. — Или да занеса кафето и да се върна за теб?

— Ще се опитам. — Линдзи стана от масата и отвори вратата пред Сет.

— Всъщност, повечето хора не биха се вдигнали толкова бързо. — Тръгнаха заедно по коридора. — Ако се съди по цицината на главата ти, доста добре си се ударила. А ако се съди по състоянието на колата, имаш късмет, че не е било по-зле.

— Но не беше — напомни му тя. — И, моля ти се, не искам да знам нищо за колата, преди да ми се наложи. Това може да ме хвърли в тежка депресия — седна на дивана и с жест покани Сет да остави таблата пред нея. — Аз ще налея. Пиеш го със сметана, нали?

— М-м-м-м… — той отиде да хвърли още една цепеница в огъня. Разхвърчаха се искри, после дървото засъска и пламна. Когато се върна, Линдзи наливаше своята чаша. — Достатъчно ли ти е топло?

— О, да, огънят е чудесен — облегна се, без да докосне кафето си. — Тази стая е достатъчно топла и без огън. — Чувстваше се уютно и спокойно и си позволи с одобрение да огледа стаята. — Когато бях момиче, често си мечтаех да седя тук точно така… Навън буря, огън в камината, а до мен моят любим.

Каза го, без да се замисли. В момента, в който произнесе думите, бузите й пламнаха. Сет докосна лицето й с опакото на ръката си.

— Не бих очаквал да те видя да се изчервяваш.

Тя долови удоволствието в гласа му и се отвърна.

— Може би имам температура.

— Дай да видя — той обърна лицето й към себе си и здраво го задържа, ала устните му, които се спуснаха към челото й, бяха нежни като шепот. — Нямаш — ръката му се насочи към пулса на шията й и пръстите му леко го притиснаха. — Пулсът ти не е стабилен.

— Сет… — Линдзи остави името му да заглъхне в тишината, когато дланта му се плъзна под пуловера й и погали гърба й, до ръба на трикото.

— Но може би ти е горещо с този дебел пуловер.

— Не, аз… — преди да бе успяла да го спре, той ловко го смъкна през главата й. Отдолу кожата й бе розова и топла.

— Така е по-добре — Сет бързо разтри голите й рамене и отново се зае с кафето си. Всеки нерв в тялото й се бе разбудил. — Какво друго си мечтаеше?

— Докато пиеше, очите му потърсиха нейните. Тя се чудеше дали мислите й бяха толкова прозрачни, колкото се опасяваше.

— Да танцувам с Ники Давидов.

— Сбъдната мечта — забеляза Сет. — Знаеш ли какво ме очарова в теб?

Заинтригувана, Линдзи наклони глава и заповяда на нервите си да се успокоят.

— Поразителната ми красота?

— Краката ти.

— Краката ми! — разсмя се тя и машинално поглед накъм платнените си панталони.

— Много са малки — преди да бе усетила намеренията му, той вдигна крака й в скута си. — По-скоро са като на дете, не като на балерина.

— Обаче имам късмета да ги опирам на три пръста. Повечето балерини могат да използват само един или два. — Сет! — засмя се Линдзи отново, когато той смъкна обувките й.

Смехът секна, защото Сет прокара пръст по стъпалото й. Невероятно, ала в нея се надигна диво желание, което се втурна по вените й и се разля като огън из тялото й. Тя неволно простена.

— Изглеждат толкова крехки — продължи той и обхвана в длан крака й. — Но сигурно са силни. — Отново вдигна очи към нейните. Палецът му се плъзна по петата й и Линдзи потрепери. — И чувствителни — когато вдигна краката й и целуна глезените, тя разбра, че е загубена.

— Знаеш какво правиш с мен, нали? — прошепна Линдзи. Време бе да приеме това, което съществуваше между тях.

Когато Сет отново вдигна глава, в очите му светеше тържество.

— Знам, че те желая. И че и ти ме желаеш.

Де да беше толкова просто, помисли тя. Ако не го обичах, можехме да бъдем заедно напълно свободно, без никакви съжаления. Ала аз го обичам и един ден ще трябва да плащам за тази нощ. При мисълта каква можеше да е цената в гърдите й трепна страх.

— Прегърни ме… — Линдзи се притисна към него. — Прегърни ме — докато продължава снегът, помисли тя, ние сме сами. На света няма никой друг и това е нашето време. Няма утре. Няма вчера. Отметна назад глава, за да види лицето му. Бавно го очерта с пръст, докато бе сигурна, че всяка извивка се е запечатала в паметта й. — Люби ме, Сет — промълви с широко отворени очи. — Прави любов с мен.

Нямаше време за нежност, която никой от двамата не искаше. Страстта определя свои собствени правила. Още преди думите й да се бяха разтворили във въздуха, устните му горяха върху нейните. Гладът му бе непоносимо възбуждащ. Но Линдзи чувстваше, че той се контролира, че все още съдбата им е в неговите ръце. Съблече я, без да се заплете в дрехите й. Ръцете му я галеха след всеки следващ пласт и събуждаха желание навсякъде, където я докоснеха. Когато тя се опита да разкопчае ризата му, Сет й помогна. Имаше огън, страст и все по-силно удоволствие.

Докато го докосваше, докато чувстваше стегнатите мускули на гърдите и раменете му, Линдзи изпита ново усещане — на притежание. Сега, в този момент, той й принадлежеше и напълно я притежаваше. Телата им бяха притиснати едно към друго без никакви прегради, голи, гладни и вплетени. Устните му трескаво се спуснаха да вкусят гърдите й, после се задържаха там, докато ръката му й донесе трепетно удоволствие. Езикът му бе възбуждащо грапав и тя се извиваше под него, движена от желания, които нарастваха по скорост и сила.

Дишайки накъсано, привлече устните му обратно към своите. Те дойдоха бавно, спряха се на шията, отклониха се към ухото й, докато Линдзи едва не се побърка за вкуса му. Лакомо улови устата му, треперейки от страст, по-всепоглъщаща от всичко, което някога бе преживявала. В танца тя оставаше едно цяло. Удоволствието и мечтите бяха нейни и под контрол. Сега бе съединена с друго същество и удоволствието и мечтите бяха споделени. Загубата на контрол бе част от екстаза.

Чувстваше се силна, по-силна, отколкото й се струваше възможно да бъде. Енергията й бе неизчерпаема, избликваща от нуждата да има, от нуждата да дава. Страстта се разливаше сладостно като мед. Линдзи се разтопи в ръцете му.