Нора Робъртс
Отражения (8)

Осма глава

Линдзи нямаше установен график за неделите. Шест дни седмично времето й бе разписано, разпределено между уроците, оформянето на документи и майка й. В неделя бе свободна.

Когато слезе долу, утринта вече преваляше. Силният аромат на кафе я привлече към кухнята. Преди да отвори вратата, чу бавните, неравномерни движения на майка си.

— Добро утро — Линдзи прекоси покрития с линолеум под да целуне Мей по бузата и огледа спретнатия й костюм. — Облякла си се официално — гласът й се стопли от удоволствие. — Изглеждаш чудесно.

Мей се усмихна и суетно докосна косата си.

— Керъл искаше да обядваме извън града. Добре ли ми е прическата?

— Прекрасна е — Линдзи усети как на сърцето й олеква, като вижда, че майка й отново се докарва. — Но нали знаеш, че всички гледат краката ти. Имаш страхотни крака.

Мей се засмя — звук, който Линдзи дълго бе чакала.

— И баща ти мислеше така — тонът й отново бе тъжен и Линдзи обви ръце около раменете й.

— Не, моля те, недей — подържа я прегърната до себе си. — Толкова е хубаво да те виждам, че се усмихваш. Татко би искал да се усмихваш — усети я да въздиша и я притисна по-силно. Ако можеше, би й предала част от силата си.

Мей я потупа по гърба и се отдръпна.

— Да седнем да пием кафе — приближи се до масата. — Краката ми може и да изглеждат страхотно, обаче въпреки това са прикрепени към тези бедра и бързо се уморяват.

Линдзи видя как майка й внимателно се намести, после се обърна към бюфета. Много й се искаше да поддържа настроението й.

— Снощи до късно работих с момичето, за което ти говорех, Рут Бениън — наля две чаши кафе и отиде до хладилника за мляко. Сипа щедро в кафето на майка си, а своето остави черно. — Тя е изключителна, наистина изключителна — продължи, докато сядаше на масата. — Определих я да играе Карла от „Лешникотрошачката“. Рут е стеснително, затворено момиче, което изглежда се чувства напълно уверено в себе си само когато танцува — замислено се загледа в дима, който се вдигаше от чашата й. — Искам да я пратя в Ню Йорк, при Ник. Чичо й не желае дори да говори за това — поне още четири и половина месеца, помисли мрачно. Непоклатим инат… — Всички мъже ли са такива магарета? — попита Линдзи и тихо изруга, като си опари езика с димящото кафе.

— В по-голямата си част — успокои я Мей. Нейното кафе изстиваше на масата. — И в по-голямата си част жените изглежда харесват магаретата. Ти го харесваш.

Линдзи вдигна очи, после отново се загледа в чашата си.

— Ами… Да. Той е малко по-различен от мъжете, които познавам. Неговият свят не се върти около балета. Ходил е почти навсякъде. Много е самоуверен и арогантен по някакъв много овладян начин. Единственият друг толкова самоуверен мъж, когото познавам, е Ник — тя се усмихна на спомена и ръцете й затанцуваха с думите. — Обаче Ники има този темпераментен руски характер. Той хвърля неща, крещи, вика. Дори гневът му е старателно режисиран. Сет е различен. Сет спокойно би те отрязал.

— И ти го уважаваш за това.

Линдзи отново вдигна очи и се засмя. Това бе първият път, когато си спомняше да говори с майка си от сърце за нещо, което не бе пряко свързано с балета.

— Да — призна тя. — Колкото и странно да звучи, да. Той е мъж, който предизвиква уважение, без да го изисква, ако разбираш какво искам да кажа — отпи от кафето си, този път по-предпазливо. — Рут го обожава. Личи си по начина, по който го гледа. Изражението на самота в очите й избледнява и съм сигурна, че това е негова заслуга — гласът й се смекчи. — Той е много чувствителен струва ми се, и напълно владее емоциите си. Мисля, че ако обича някого, ще изисква много, защото не би отдал лесно чувствата си. И въпреки това, ако не беше такъв инат, щях да изпратя Рут при Ник. Една година репетиции в Ню Йорк и, сигурна съм, биха я включили в ансамбъла. Споменах го пред него, но…

— Пред Ник ли? — прекъсна Мей разсъжденията й. — Кога?

Линдзи се изруга наум. Неслучайно бе пропуснала да спомене обаждането на Ник. Бе искала да избегне тема, която би причинила болка и на двете. Сви рамене и отговори безгрижно между две глътки:

— О, преди два дни. Обади се в школата.

— Защо?

Въпросът на Мей бе тих и неизбежен.

— Да види как съм, да пита за теб — цветята, които Керъл бе донесла предишната седмица, клюмаха във вазата на масата. Тя стана и ги взе. — Той винаги много те е харесвал.

Мей гледаше как дъщеря й хвърля увехналите цветя в кофата.

— Помолил те е да се върнеш.

Линдзи отнесе вазата в умивалника и започна да я мие.

— Вълнува се от новия балет, който е написал.

— И иска ти да играеш в него — Линдзи продължаваше да мие вазата. — Ти какво му каза?

Тя поклати глава. Единственото, което искаше, бе да избегне поредния обтегнат спор.

— Майко, моля те.

За момент настъпи мълчание. Чуваше се само звукът от плискащата се в умивалника вода, която топлеше ръцете на Линдзи.

— Мисля да замина с Керъл за Калифорния.

Изненадана и от съобщението, и от спокойния тон на майка си, Линдзи се обърна, без да спира водата.

— Това би било чудесно. Ще изпуснеш най-студената част от зимата.

— Не за зимата — обясни Мей. — За постоянно.

— За постоянно? — лицето на Линдзи помръкна. Зад нея водата танцуваше в стъклената ваза. Тя се обърна и завъртя крана. — Не разбирам.

— Тя там има познати, нали знаеш — Мей стана да си сипе още кафе и с жест спря Линдзи, която понечи да й го донесе. — Един от тях, неин братовчед е намерил цветар, който продава магазина си. На добро място. Керъл го купи.

— Купила го е? — Линдзи изненадано седна. — Но кога? И дума не е казала. И Анди нищо не е споменал, току-що се видях с него…

— Искаше първо да уреди всичко — прекъсна недоверието й Мей. — Предлага да й бъда съдружник.

— Съдружник? — Линдзи поклати глава и притисна пръсти към слепоочията си. — В Калифорния?

— Не можем да продължаваме по този начин, Линдзи — Мей докуцука до масата с кафето си. — Физически аз съм добре, по-добре няма да стана. Вече нямам нужда някой да се грижи за мен, а ти нямаш нужда да се тревожиш за мен. Да, тревожиш се — продължи тя, въпреки че Линдзи отвори уста да възрази. — Вече съвсем не съм както когато се върнах от болницата.

— Знам. Знам това, но Калифорния… — погледна безпомощно към майка си. — Толкова е далеч.

— Това е нещото, което ни трябва и на двете. Керъл ми каза, че те тормозя. И е права.

— Майко…

— Не, наистина те тормозя и ще те тормозя, докато продължаваме да живеем заедно — Мей въздъхна и сви устни. — Време е… И за двете. Искала съм само едно нещо за теб. Не съм престанала да го искам — хвана ръцете на Линдзи и се вгледа в дългите й грациозни пръсти. — Мечтите са упорито нещо. Цял живот съм имала една и съща мечта… Първо за мен, после за теб. Може би това не е правилно. Може би ме използваш като извинение да не се върнеш — продължи, въпреки че Линдзи поклати глава: — Ти се грижеше за мен, когато имах нужда и аз съм ти благодарна. Невинаги съм го показвала, защото ми пречеше мечтата. За последен път ще те помоля за нещо — Линдзи мълчеше и слушаше — Помисли за това, какво имаш, коя си. Помисли за връщане.

Линдзи не можеше да направи нищо, освен да кимне. Бе мислила за това, дълго и болезнено. Преди две години. Ала не можеше да затвори вратата между себе си и своята майка. Тя просто се бе разтворила.

— Кога заминаваш?

— След три седмици.

Вместо отговор Линдзи бързо въздъхна и се изправи.

— Вие с Керъл ще сте страхотни съдружници — изведнъж се почувства изгубена, сама и изоставена. — Ще се поразходя — съобщи бързо, преди чувствата да се бяха изписали на лицето й. — Трябва да помисля.

 

 

Линдзи обичаше плажа, когато във въздуха започваше да мирише на зима. Облечена със старо яке, пъхнала ръце в джобовете, тя вървеше по широката дъга от скали и пясък. Небето отгоре бе спокойно и безмилостно синьо. Прибоят бе див и се долавяше не само ароматът на море, а и вкусът му. Тук вятърът духаше на воля и Линдзи имаше чувството, че той ще прочисти главата й.

Никога не би си помислила, че майка й ще замине за постоянно от Клифсайд. Не бе сигурна как се чувства, след като го разбра. Ниско над нея прелетя чайка и Линдзи спря да я погледа как се носи над скалите. Три години, помисли тя. Три години, уловена в коловоза на ежедневието. Не бе сигурна, че би могла да живее извън него. Наведе се и взе един гладък плосък камък. Той бе с цвета на пясъка, изпъстрен с черни точици, с размер на сребърен долар. Линдзи го изтупа, пъхна го в джоба си и разсеяно продължи да го топли, докато вървеше.

Премисли всеки етап от живота си след завръщането си в Клифсайд. Припомни си и годините, прекарани в Ню Йорк. Два различни живота, каза си тя и преви рамене. А може би аз съм двама различни човека. Отметна глава и видя Къщата на скалата. Бе на около километър и високо над нея, но въпреки това я сгря, както тя сгряваше камъка в джоба си.

Защото винаги е там, реши Линдзи, защото можеш да разчиташ на нея. Когато всичко друго полудее, тя ще си е пак там. Прозорците й блестяха на слънцето. От няколко комина се издигаха кълба дим, точно както би трябвало. Линдзи въздъхна и обгърна раменете си с ръце.

Далеч на плажа долу някакво движение привлече вниманието й. Сет вървеше към нея. Сигурно бе слязъл по стълбите, които се спускаха от къщата към брега. Тя заслони очи с ръка и се загледа в него. Преди да се усети, започна да се усмихва. Защо й действаше така? Защо винаги й бе толкова приятно да го види? Той вървеше толкова уверено, без излишни движения. Искаше и се да танцува с него нещо бавно, нещо мечтателно. Въздъхна. Би трябвало да побегне, преди да се бе приближил още повече.

И наистина се затича. Към него.

Сет я гледаше как идва. Косите й се развяваха зад нея. Бузите й бяха поруменели от вятъра. Тялото й изглеждаше безтегловно, сякаш се плъзгаше по вятъра. Той си спомни за вечерта, когато я видя да танцува сама. Не бе усетил, че е спрял.

Тя стигна до него е лъчезарна усмивка.

— Здрасти — вдигна се на пръсти и бързо го целуна. — Толкова се радвам, че те виждам. Бях самотна — пръстите й се вплетоха в неговите.

— Видях те от къщата.

— Така ли? — Линдзи помисли, че той изглежда по-млад, както косата му е разрошена от вятъра. — Откъде разбра, че съм аз?

Очите му едва доловимо се намръщиха, ала гласът му не се промени:

— По начина, по който се движиш.

— За една балерина няма по-голям комплимент. Затова ли слезе? — толкова бе приятно отново да чувства ръцете му, да вижда това сериозно, изучаващо изражение в очите му. — За да бъдеш с мен?

Само веждите му се вдигнаха, преди да отговори.

— Да.

— Радвам се — усмихна се топло, без задръжки. — Имам нужда да поговоря с някого. Ще ме изслушаш ли?

— Добре.

По мълчаливо споразумение започнаха да вървят.

— Балетът винаги е бил в моя живот — подзе Линдзи. — Не мога да си спомня и един ден без уроци, и една сутрин без екзерсис. За майка ми, която имаше определени ограничения като балерина, бе жизненоважно аз да стигна по-далеч. За всички бе голямо щастие, че аз исках да танцувам и че можех. За нас това бе важно по различен начин, но въпреки това ни свързваше — гласът й бе тих, ала се чуваше ясно през рева на морето. — Когато се включих в трупата, бях малко по-голяма от Рут. Това е труден живот — конкуренцията, безкрайните часове, напрежението. О, Господи, напрежението. Започва още от сутринта, от момента, в който отвориш очи. Екзерсис, уроци, репетиции, още уроци. Седем дни седмично. Това е твоят живот, няма нищо друго. Не може да има нищо друго. Дори когато започнеш да пробиваш, излезеш от ансамбъла и получиш солова партия, не можеш да се отпуснеш. Винаги зад теб има някой, който иска да вземе мястото ги. Ако пропуснеш урок, само един урок, тялото ти усеща и ти отмъщава с болка — в мускулите, в сухожилията, в краката. Това е цената, която трябва да се плаща за тази неестествена гъвкавост — въздъхна и подложи лицето си на плесниците на вятъра. — Обичах го. Всеки момент. Трудно е да разбереш как се чувстваш там, зад кулисите, преди първото си солово изпълнение. Ще го разбере друга балерина. И когато танцуваш, няма никаква болка. Забравяш за нея, защото трябва да забравиш. После, на следващия ден, започва отново. Когато бях в трупата, аз бях затворена в себе си, в своята работа. Рядко се сещах за Клифсайд или за някого тук. Когато родителите ми катастрофираха, тъкмо започвахме репетициите за „Жар-птица“ — Линдзи замълча и макар гласът й да изтъня, остана спокоен. — Обичах баща си. Той бе обикновен, всеотдаен човек. През тази последна година в Ню Йорк едва ли съм мислила и десетина пъти за него. Случвало ли ти се е да направиш нещо или да не направиш нещо, за което периодично се мразиш? Нещо, което не можеш да промениш, някога?

— Нещо, което те буди в три часа сутринта? — Сет обви ръка около раменете на Линдзи и я привлече по-близо. — Един-два пъти.

— Майка ми дълго беше в болницата — за момент тя зарови лице в рамото му. Оказа се, че бе по-трудно да говори за това, отколкото бе очаквала. — Беше в кома, после имаше операции, лечение. За нея това беше дълго и болезнено. Аз трябваше да уредя много неща, да оправя много документи. Открих, че са направили втора ипотека на къщата, за да финансират първите ми две години в Ню Йорк — пое дълбоко въздух, за да задържи сълзите си. — Аз съм била там, напълно погълната от себе си, от собствените си амбиции, а те са залагали своя дом.

— Сигурно това е било нещото, което са искани да направят, Линдзи. А ти си успяла. Очевидно са се гордеели с теб.

— Но, виждаш ли, аз просто го взех от тях, без дори да се замисля, без да им благодаря.

— Как можеш да бъдеш благодарна за нещо, което не знаеш? — възрази той.

— Логика — въздъхна Линдзи. Над главите им изкрещя чайка. — Иска ми се да можех да съм по-логична. — Във всеки случай — продължи тя, — когато се върнах, аз открих школата, за да не се побъркам и да се подпомогна финансово, докато майка ми се оправи дотолкова, че да мога да замина. По това време нямах планове да остана тук.

— Ала плановете ти се промениха — тя бе забавила крачка и Сет също тръгна по-бавно.

— Месеците се трупаха — Линдзи разсеяно отметна косите, които се развяваха пред очите й. — Когато майка ми излезе от болницата, тя все още имаше нужда от много грижи. Майката на Анди ни спаси живота. Тя раздели времето си между магазина и къщата, така че аз да мога да движа школата. После дойде моментът, в който трябваше да погледна нещата в очите. Бе минало прекалено много време и краят му не се виждаше — за момент продължи да върви мълчаливо. — Престанах да мисля за връщане в Ню Йорк. Клифсайд бе моят дом, тук имах приятели. Имах школата. Животът на професионалните балерини е много организиран. Те всеки ден имат уроци, което е много по-различно от воденето на уроци. Те се хранят по определен начин, мислят по определен начин. Аз просто съм престанала да бъда професионална балерина.

— Но майка ти не иска да го приеме.

Линдзи изненадано спря и вдигна очи към него.

— Откъде знаеш?

Той отметна косата от бузата й.

— Не е трудно.

— Три години, Сет — тя сви рамене. — Майка ми не е реалист. Скоро ще навърша двайсет и шест. Как мога да се върна и да се конкурирам с момичета на възрастта на Рут? А и да бих могла, защо трябва за втори път да измъчвам мускулите си, да осакатявам краката си и да гладувам? Дори не знам дали съм способна. Харесваше ми там… И ми харесва тук — обърна се да види как вълните се разбиват високо над скалите. — Сега майка ми има намерение да замине за постоянно, да започне отначало и, знам, да ме подтикне да взема решение. Решение, което мисля, че вече съм взела.

Ръцете му се спуснаха към раменете й, леки и силни.

— Не ти се иска тя да се пренесе някъде, където вече няма да можеш да се грижиш за нея?

— О, много усещаш — Линдзи за момент се облегна на него. Там чувстваше спокойствие. — Ала аз искам тя отново да бъде щастлива, истински щастлива. Обичам я, не по същия прост начин, както обичах баща си, но я обичам. Просто не съм сигурна, че мога да съм това, което тя иска.

— Ако мислиш, че като си това, което тя иска, ще й се отплатиш, не си права. Животът не е толкова подреден.

— Би трябвало — Линдзи се намръщи от пръските на прибоя. — Би трябвало.

— Не мислиш ли, че би било скучно? — гласът му бе тих и овладян над виковете на чайките и рева на вълните. Линдзи бе доволна, много доволна, че се бе затичала към него, а не в другата посока. — Кога заминава майка ти?

— След три седмици.

— Тогава дай си време, след като тя замине, за да решиш накъде върви твоят живот. В момента си под прекалено голямо напрежение.

— Трябваше да се сетя, че ще бъдеш логичен — Линдзи се обърна към него и отново се усмихна. — Обикновено не приемам такива съвети, ала в момента това е голямо облекчение за мен — обви ръце около кръста му и зарови лице в гърдите му. — Би ли ме прегърнал? Толкова е приятно да разчиташ на някого, само за малко.

Когато я прегърна, тя му се стори толкова малка. Крехкостта й събуди инстинкта му да защитава. Сет опря буза на главата й и се загледа как вълните се блъскат в скалите.

— Миришеш на сапун и кожа — промълви накрая Линдзи. — Харесва ми. След хиляда години ще си спомням, че си миришел на сапун и кожа — вдигна лице и се вгледа в очите му. Бих могла да се влюбя в него, помисли тя. Това е първият мъж, в когото наистина бих могла да се влюбя. — Знам, че съм луда — каза на глас, — но искам да ме целунеш. Толкова ми се иска отново да те вкуся.

Устните им се срещнаха бавно, без да бързат. Отдръпнаха се веднъж, достатъчно, за да видят желанието, отразено в очите на другия, и отново се съединиха, намекващи какво би могло да се случи. Сега вкусът на устните му бе познат, ала не по-малко вълнуващ. Линдзи се притисна към него. Водовъртежът на страстта бе по-дълбок, отколкото някога бе виждала, и много по-измамен. За момент напълно му се отдаде. В устните й трептяха обещания.

Бързо се отблъсна и поклати глава. Отметна косите от лицето си и пое дълбоко въздух.

— О, трябваше да стоя далеч от теб — прошепна тя. — Много далеч.

Сет хвана с две ръце лицето й.

— Сега е твърде късно за това — очите му все още бяха потъмнели от страст. Със съвсем леко побутване я накара да направи крачка назад.

— Може би — Линдзи опря ръце на раменете му, но нито се отблъсна, нито се приближи. — Във всеки случай, аз го поисках.

— Ако беше лято — каза той и прокара пръсти по шията й, — щяхме да си направим пикник тук, късно през нощта, със студено вино. После щяхме да правим любов и да спим на плажа, докато слънцето изгрее над водата.

Линдзи почувства как коленете й се разтреперват.

— О, да — въздъхна тя. — Наистина трябва да стоя далеч от теб — обърна се и се затича към купчина скали. — Знаеш ли защо обичам плажа през ранната зима? — попита Линдзи, след като се изкатери на върха им.

— Не — той се приближи към нея. — Защо?

— Защото вятърът е студен и жив, а морето може да е опасно. Обичам да го гледам малко преди буря.

— Обичаш предизвикателствата — отбеляза Сет и тя го погледна. Височината й даваше неповторима перспектива.

— Да, обичам ги. Както и ти, доколкото си спомням. Чела съм, че си бил доста добър парашутист — той й протегна ръка и се усмихна, когато пръстите им се докоснаха. Линдзи сбърчи нос и леко скочи на пясъка. — Аз се отделям от земята само дотолкова, доколкото мога без апарати. Не бих скочила от самолет, освен ако не е паркиран на летището.

— Мислех, че обичаш предизвикателствата.

— Обичам и да дишам.

— Бих могъл да те науча — предложи Сет и я привлече в прегръдките си.

— Ти научи скок алегро и аз ще се науча да скачам от самолет. Освен това… — тя си спомни нещо и се изтръгна от ръцете му. — Спомням си, четох, че беше учил някаква италианска контеса на свободно падане.

— Започвам да мисля, че прекалено много четеш — той сграбчи ръката й и я издърпа обратно.

— Изненадана съм, че си успял да построиш нещо при такъв активен светски живот.

Сет се усмихна бързо, по младежки.

— Аз твърдо вярвам в прераждането.

— Хм — преди да бе успяла да измисли отговор, вниманието й бе привлечено от едно червено петно недалеч на плажа. — Това е Рут.

Рут вдигна нерешително ръка и се приближи към тях. Косата й бе спусната свободно над аленото сако.

— Чудесно момиче — Линдзи отново се обърна към Сет и видя, че той също гледаше към племенницата си, ала очите му бяха помръкнали. — Сет? Какво има? — попита загрижено.

— Може да се наложи да замина за няколко седмици. Тревожа се за нея, тя още е толкова крехка.

— Нямаш й достатъчно доверие — опита се да не обръща внимание на внезапното чувство на загуба, което й донесоха неговите думи. Да замине? Къде? Кога? Съсредоточи се върху Рут и отхвърли тези въпроси на заден план. — Или на себе си — добави Линдзи. — Ти си създал една връзка. Няколко седмици няма да й навредят. Нито на Рут.

Преди Сет да бе успял да отговори, Рут дойде при тях.

— Здравейте, госпожице Дън — усмивката й бе станала по-ведра от последния път, когато Линдзи я бе виждала. В очите й приветствено светеха развълнувани пламъчета. — Чичо Сет, току-що идвам от Моника. Миналия месец нейната котка се окоти.

Линдзи се засмя:

— Хонория носи цялата отговорност за разрастването на котешкото население в Клифсайд.

— Не цялата — забеляза Сет и тя отново се разсмя.

— Родила е четири котенца — продължи Рут. — И едно от тях… Ами… — погледна към Сет, после към Рут и прехапа устни. Мълчаливо смъкна ципа на якето си и измъкна оттам едно пухкаво оранжево топче.

Линдзи изписка от възхищение, взе котенцето от Рут и зарови нос в копринената му козинка.

— Много е красиво. Как се казва?

— Нижински — отговори Рут и обърна тъмните си очи към чичо си. — Ще го държа горе в моята стая, където няма да се мотае в краката на Уърт. Той е много мъничък и на никой няма да пречи — добави бързо с надежда.

Линдзи я наблюдаваше. Очите й светеха възбудено. Доколкото я познаваше, само балетът оживяваше така лицето й.

— Да пречи ли? — попита тя, машинално влизайки в съюз с момичето. — Разбира се, че на никой няма да пречи. Само погледни тази муцунка — пъхна котенцето в ръцете на Сет.

Той вдигна с пръст главичката му. Нижински измяука, нави се на кълбо и заспа.

— Трима на един — заключи Сет и почеса косматите ушички. — Някои хора биха казали, че това не е честна игра — подаде котето на Рут и я погали по косата. — По-добре ме остави аз да се справя с Уърт.

— О, чичо Сет! — Рут гушна котенцето и със свободната си ръка прегърна Сет през врата. — Благодаря ти! Госпожице Дън, не е ли чудесен?

— Кой? Нижински или Сет?

Рут прихна. Това бе първият път, когато Линдзи чуваше от нея този неповторим момичешки звук.

— И двамата. Ще го занеса вътре — пъхна пухчето отново в якето си и се затича по пясъка. — Ще открадна малко мляко от кухнята — извика през рамо.

— Толкова дребно нещо — промълви Линдзи, докато я гледаше как се отдалечава по плажа. Кимна одобрително към Сет: — Много добре се справи. Тя мисли, че те е убедила.

Сет се усмихна и улови развяната й от вятъра коса.

— А не ме ли убеди?

Линдзи отвърна на усмивката и се поддаде на желанието да го докосне по бузата.

— Приятно ми е да знам, че имаш меко сърце — отпусна ръка. — Трябва да си вървя.

— Линдзи… — хвана я, докато се опитваше да се извърне. — Вечеряй с мен. Само вечеря. Искам да бъдеш с мен.

— Сет, мисля, и двамата знаем, че няма само да вечеряме. И двамата ще искаме нещо повече.

— Тогава и двамата ще имаме нещо повече — измърмори той, но когато я привлече към себе си, тя се отдръпна.

— Не, трябва да помисля. Не мисля добре, когато ме докосваш. Трябва ми малко време.

— Колко малко? — Сет повдигна главата й.

— Не знам — избликналите сълзи потресоха и двамата. Линдзи изненадано ги изтри. Сет протегна ръка и улови една сълза с върха на пръста си.

— Линдзи… — гласът му бе нежен.

— Не, недей да бъдеш мил. Развикай ми се. Когато ми крещиш, аз се овладявам — скри ръцете си с длани и пое дълбоко въздух. Неочаквано разбра какво бе предизвикало сълзите й. — Трябва да си отида. Моля те, Сет, остави ме да си отида. Имам нужда да бъда сама.

Заради натиска на ръцете му се страхуваше, че той ще откаже.

— Добре — отвърна накрая Сет. — Ала аз не съм известен с търпението си.

Тя не отговори. Обърна се и отлетя. Като отнесе със себе си и увереността, че не само би могла да се влюби в Сет Бениън, а и, че вече се бе влюбила.