Нора Робъртс
Отражения (7)

Седма глава

Вече почти месец Рут посещаваше школата на Линдзи. Времето бързо бе застудяло и въздухът вече миришеше на сняг. Линдзи правеше всичко възможно древното оборудване на залата да работи с максимално натоварване.

Завързала на кръста ризата над трикото си, тя водеше последния урок за деня.

— Глисад, глисад. Арабеск на палци — докато говореше, се движеше покрай редицата от момичета и критично оглеждаше стойката и позата на всяко от тях. Бе доволна от своя клас за напреднали. Ученичките бяха добри, с разбиране за музиката и движението. Ала колкото повече оставаше Рут в класа, толкова повече странеше от другите.

Талантът й е толкова над обичайното, помисли Линдзи, докато гледаше позата и движенията й. Тук се прахосва. И я обзе вече познатото объркване. Направи знак на едно от момичетата да държи главата си изправена. И изражението в очите й, което сякаш казва „Искам!“ Как да убедя Сет да й позволи да се опита, и то да се опита сега, преди възможността да се е изплъзнала?

При спомена за Сет мисълта й се отклони от момичетата и се пренесе към последния път, когато го видя. Ако бе честна пред себе си, щеше да признае, че през тези няколко седмици често мислеше за него. Искаше да си каже, че физическото привличане, което изпитваше към него, ще избледнее. Но като си спомнеше силата, бързината му, знаеше, че това е лъжа.

— Тандю — изкомандва Линдзи и скръсти ръце през гърдите си. Още не можеше да се отърси от спомена за неговото докосване, за вкуса му. Често се улавяше, че се чуди какво ли прави той — когато сутрин пиеше кафе, когато вечер бе сама в студиото, когато безпричинно се събуждаше посред нощ. И едва се сдържаше да не попита Рут.

Няма да се държа като глупачка заради този мъж, помисли тя.

— Бренда, ръцете — Линдзи показа, ръцете й се извиха, следвайки плавното движение на китката.

Звънът на телефона я изненада. Намръщено погледна към часовника си. Никой никога не й звънеше в студиото по време на урок. Майка, мина й моментално през ума.

— Бренда, поеми ти — без да чака отговор, се втурна в кабинета си и грабна слушалката. Сърцето й се блъскаше в гърлото. — Да, Клифсайдската балетна школа.

— Линдзи? Линдзи, ти ли си?

— Да, аз… — ръката й спря на средата по пътя към устата. — Ники! — не можеше да сбърка музикалния руски акцент. — О, Ники, колко се радвам да те чуя — пианото на Моника продължаваше да свири. Линдзи затули с ръка ухото си и седна. — Къде си?

— В Ню Йорк, разбира се. — В гласа му звучеше нотка на смях, която тя винаги бе обичала. — Как върви твоята школа?

— Много добре. Работя с няколко добри балерини. Всъщност, има една конкретна, която много искам да ти изпратя. Тя е много добра, Ники, с красиво телосложение и…

— После, после — прекъсна той ентусиазирания й разказ за Рут и Линдзи почти видя махването на ръката, с което би подчертал думите си. — Обадих се да поговорим за теб. Как е майка ти?

Колебанието на Линдзи бе не повече от една въздишка.

— Много по-добре. От известно време вече се оправя сама.

— Добре. Много добре. В такъв случай, кога се връщаш?

— Ник… — Линдзи сви рамене и погледна към снимката на стената — тя, танцуваща с мъжа от другия край на жицата. Три години, помисли. Можеше и трийсет да са. — Толкова време мина, Ник.

— Глупости. Тук си нужна.

Линдзи поклати глава. Ник си бе диктатор. Може би съдбата и бе да се забърква с деспотични мъже.

— Не съм във форма, Ник, и за панаир не ставам. Идват млади таланти — мислите й отново се върнаха към Рут. — Те са нужни.

— Откога се страхуваш от тежка работа и конкуренция?

Предизвикателството в гласа му бе стара хитрост, която накара Линдзи да се усмихне.

— И двамата много добре разбираме, че три години да преподаваш балет съвсем не е като три години да играеш балет. Времето не спира, Ник, дори и за теб.

— Страхуваш ли се?

— Да, малко.

Той се засмя на признанието й.

— Хубаво, страхът ще те подтиква да танцуваш по-добре — избухна в преувеличен смях. — Имам нужда от теб, Птичка, мое малко пиленце. Почти съм довършил първия си балет.

— О, Ник, това е чудесно! Представа нямах, че работиш върху нещо.

— Имам да танцувам още година, най-много две. Не ме интересуват характерните роли — по време на кратката пауза Линдзи дочу гласовете на момичетата, които се преобличаха да си тръгват. — Предложиха ми да стана директор на трупата.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — отвърна сърдечно Линдзи. — Ала се радвам, и за теб и за всички тях.

— Искам да се върнеш, Линдзи, да се върнеш в трупата. Може да се уреди, нали знаеш, с малко връзки.

— Не искам това. Не, аз…

— Никой не може да изтанцува моя балет, освен теб. Тя е Ариел, а Ариел си ти.

— О, Ник, моля те — вдигна ръка към лицето си.

Бе оставила зад гърба си света, който той й предлагаше.

— Не, няма да спорим, поне не по телефона — Линдзи мълчаливо поклати глава и затвори очи. — Щом довърша балета, идвам в Клифдроп.

— Клифсайд — поправи го тя. Отвори очи и на устните й разцъфна усмивка.

— Сайд, дроп, аз съм руснак. Простено ми е. Ще дойда през януари да ти покажа балета. После ти ще се върнеш с мен.

— Както го говориш, изглежда толкова просто.

— Защото наистина е просто, Птичка. През януари.

Линдзи се взря в онемялата слушалка в ръката си. Колко в стила на Ник, помисли тя. Бе прочут с величествените си импулсивни жестове, с пълното себеотдаване на балета. И бе толкова блестящ, добави наум и остави слушалката. Толкова самоуверен. Той никога не би разбрал, че някои неща могат да бъдат забутани в ъгъла на паметта, и въпреки това да останат безценни и живи. За Ник всичко бе толкова просто.

Стана и се приближи към снимката. Най-важното бе трупата — първо, последно и винаги. Но за нея имаше толкова много други фактори, толкова други потребности. Дори не знаеше какви са, знаеше само, че ги има. Обви ръце около раменете си. Може би това бе моментът да вземе решение. Почувства трепета на нетърпението. Толкова дълго бе плувала по течението.

Отърси се от мислите си и се върна в салона. Момичетата още се въртяха там, не им се излизаше от топлата зала на студа навън. Рут се бе върнала да се упражнява сама. Очите й в огледалото проследиха Линдзи. Моника вдигна поглед с весела усмивка:

— Ние с Рут отиваме да хапнем по една пица и после на кино. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Добре звучи, ала искам да поработя още малко върху постановката на „Лешникотрошачката“. Коледа ще дойде, преди да се усетим.

Моника се протегна да я погали по рамото.

— Много работиш, Линдзи.

Линдзи стисна ръката й и посрещна сериозния й загрижен поглед.

— Точно за това си мислех. — Вратата се отвори и двете жени се обърнаха натам. Заедно с Анди вътре изфуча мразовит полъх. Обикновено бледото му лице бе зачервено от студа, огромните му рамене бяха превити срещу вятъра.

— Здрасти! — Линдзи хвана двете му длани и ги разтърка да ги стопли. — Не очаквах да те видя тази вечер.

— Изглежда идвам точно навреме — той хвърли един бърз поглед на момичетата, които навличаха джинси и пуловери върху триката си. Поздрави небрежно Моника, а тя му кимна почти с надежда.

— Здравей, Анди — успя най-после да изтърси Моника.

 

 

Рут наблюдаваше сцената от другия край на залата. Бе толкова явно, помисли тя, за всеки, освен за тях тримата. Той бе лудо влюбен в Линдзи, а Моника бе лудо влюбена в него. Бе забелязала как Моника пламна от очакване в момента, в който Анди влезе в залата. Той, от друга страна, виждаше само Линдзи. Колко странни са хората, помисли тя и изпълни гран плие.

И Линдзи. Линдзи бе всичко, което Рут някога се бе надявала да бъде — истинска балерина, уверена, уравновесена, красива, с нещо неуловимо в движенията си. Във всяка нейна стъпка, във всеки жест имаше нещо леко, нещо свободно. Рут я наблюдаваше не със завист, а с копнеж. А наистина я наблюдаваше — внимателно, непрекъснато. И затова имаше чувството, че започва да я опознава.

Възхищаваше се от нейната откритост, от свободното й изразяване на чувства. Линдзи притежаваше топлота, която привличаше хората към нея. Но под повърхността имаше повече течения, чувстваше Рут, много повече, отколкото Линдзи имаше навика да проявява. Съмняваше се дали често дава воля на тези скрити емоции. Щеше да е необходимо нещо силно, като танца, за да ги освободи.

Докато Рут бе погълната от тези мисли, вратата отново се отвори и в залата влезе чичо й.

Рут се усмихна и понечи да го поздрави, ала се отказа и отново прие ролята на наблюдател.

Размяната на погледи между Сет и Линдзи бе вулканична и толкова бърза, че ако не бе гледала толкова внимателно, нямаше да я забележи. Но бе реална и мощна. Тя спря за момент и замислено се намръщи към чичо си и своята учителка. Това бе неочаквано и още не знаеше как се чувства. За нея привличането между тях бе толкова очевидно, колкото на Моника към Анди и на Анди към Линдзи.

Странно, реши Рут, че никой от тях изглежда не осъзнаваше емоциите, които играеха между четиримата. Спомни си чувствата в очите на родителите си, когато се погледнеха. Образът й донесе и топлина, и тъга. Болезнено й се искаше отново да се почувства част от такава любов. Без да каже нищо, тръгна към ъгъла на залата да свали балетните си пантофи.

 

 

В момента, в който Линдзи погледна към вратата и видя Сет, почувства силата. Тя я обля, а после така рязко се отдръпна, че имаше чувството, че краката й под коленете са се разтопили. Не, привличането не бе избледняло. Бе се удвоило. Всичко, свързано с него, моментално се запечатваше в съзнанието й — разрешената от вятъра коса, начинът, по който бе оставил кожуха си незакопчан на студа, начинът, по който очите му сякаш я погълнаха в момента, в който той влезе.

Изглеждаше невероятно, че Линдзи без никакво усилие можеше напълно да изтрие всички други от съзнанието си. Сякаш двамата бяха сами на безлюден остров, на някой планински връх, дотолкова бе погълната от него.

Липсваше ми, мина й внезапно през ума. Цели двайсет и шест дни не съм го виждала, не съм говорила с него. Преди месец дори не знаех, че съществува, а сега мисля за него всякакви странни, неочаквани неща. Усмивката й сама разцъфна и въпреки че Сет не й отвърна, Линдзи пристъпи напред и протегна ръце.

— Здравей. Липсваше ми — възкликна тя спонтанно и хвана ръцете му.

— Така ли? — попита той тихо, вгледан в лицето й, ала настойчивостта в тона му й напомни да внимава.

— Да — призна Линдзи, отдръпна ръце и се обърна. — Познаваш Моника и Анди, нали? — Моника стоеше до пианото и събираше нотите, но Линдзи се приближи до нея и я прекъсна: — Няма нужда да се занимаваш с това. Вие с Рут сигурно умирате от глад, а ако се забавите, ще изпуснете киното — закрачи из залата, ядосана на себе си. Защо никога не мислеше, преди да говори? Вдигна ръка за довиждане към последните закъснели ученички. — Ти ял ли си, Анди?

— Ами, всъщност не, затова се отбих — той хвърли един поглед към Сет. — Мислех, че може да искаш да вземем по един хамбургер и да отидем на кино.

— О, Анди, много мило — тя спря да събира нотите и му се усмихна. — Ала имам да довърша още малко работа. Току-що отказах подобна покана от Моника и Рут. Защо не смениш хамбургера с пица и да отидеш с тях?

— Разбира се, Анди — намеси се бързо Моника и едва се пребори с изчервяването си. — Много ще е весело, нали, Рут?

Като видя настойчивата молба в светлите очи на Моника, Рут се усмихна и кимна:

— Не си дошъл да ме вземеш, нали, чичо Сет? — изправи се и вдигна джинсите си.

— Не — той гледаше как главата на племенницата му изчезва в пухкавия пуловер, после се появява през яката. — Дойдох да разменя няколко думи с Линдзи.

— Е, няма да ви пречим — Моника тръгна с грация, неочаквана като за едрото й тяло. В походката й имаше нещо атлетично, смекчено от уроците по балет в детството. Взе си палтото и с колеблива усмивка се обърна към Анди: — Идваш ли, Анди? — Забеляза бързия поглед, който той хвърли към Линдзи, и сърцето й се сви.

— Идвам. — Анди докосна рамото на Линдзи. — До утре.

— Довиждане, Анди — Линдзи се вдигна на палци и леко го целуна. — Приятно прекарване — пожеланието бе отправено и към тримата. Моника и Анди вървяха към вратата, всеки борейки се със собственото си потиснато настроение. Рут се влачеше зад тях и на устните й играеше една доловима усмивка.

Линдзи за момент остана загледана в затворената врата, чудейки се какво бе предизвикало блясъка в очите на Рут. Дяволитост, реши тя, чисто и просто дяволитост. И макар да се радваше, че я вижда, не можеше да разбере каква бе причината. Тръсна глава и се обърна отново към Сет.

— Е — започна живо, — предполагам, че искаш да поговорим за Рут. Аз мисля…

— Не.

Мислите на Линдзи се спряха насред път.

— Не? — повтори тя с изражение на искрено объркване. После Сет пристъпи към нея и Линдзи разбра. — Наистина трябва да поговорим за нея — обърна се и се запъти към средата на стаята. В стената от огледала виждаше техните отражения. — Тя е много по-напреднала от всичките ми ученички, много по-себеотдайна и много по-талантлива. Някои хора са родени да танцуват, Сет. Рут е една от тях.

— Може би — той свали кожуха си и го остави на пианото. Линдзи инстинктивно почувства, че тази вечер няма да й е лесно да се справи с него. Пръстите й задърпаха възела на ризата. — Но мина само един месец, не шест. Ще поговорим за Рут следващото лято.

— Това е абсурдно — ядосано се обърна към него и веднага разбра, че бе сгрешила. Истинският Сет й въздействаше много по-силно, отколкото отражението му. Отново се обърна и бързо закрачи. — Говориш така, сякаш това е някаква нейна прищявка, която Рут ще надживее. Това просто не е реалистично. Тя е балерина, Сет. И след пет месеца ще продължава да бъде балерина.

— В такъв случай няма да е проблем да се почака. В пристъп на гняв от тази логика Линдзи затвори очи. Ужасно й се искаше да го убеждава спокойно.

— Пропиляно време — произнесе тя през зъби. — А в този случай пропиляното време е престъпление. Рут има нужда от повече, много повече, отколкото аз мога да й дам.

— Тя първо има нужда от стабилност — в гласа му звучеше едва доловимо раздразнение. То отразяваше чувствата на Линдзи, точно както огледалото отразяваше телата им.

— В Рут има нещо! — възкликна Линдзи и безпомощно вдигна ръце. — Защо не искаш да го видиш? То е красиво и рядко срещано, ала трябва да бъде отгледано, трябва да бъде възпитано. Колкото повече време минава, толкова по-трудно става да се направи това.

— Както и преди съм ти казвал, аз нося отговорността за Рут — гласът му бе ставал остър. — И ти казах, че не съм дошъл да говорим за Рут. Не и тази вечер.

Интуицията я накара да не отговори. Сега нямаше доникъде да стигне с него, не по този начин, а можеше да проиграе шансовете за други възможности. За да спечели за Рут, трябваше да има търпение.

— Добре — пое дълбоко въздух и почувства как гневът й се уталожва. — За какво дойде?

Той се приближи към нея и здраво я хвана за раменете.

— Липсваше ли ти, че не ме виждаше?

— В такова малко градче рядко се случва почти цял месец да не срещнеш някого — опита се да се отдръпне, но пръстите му се стегнаха по-здраво.

— Работех върху един проект, медицински център, който ще се изгради в Нова Зеландия. Чертежите вече са почти готови.

Идеята я заинтригува и Линдзи се успокои.

— Трябва да е много вълнуващо да създадеш нещо, което е било само в главата ти, а хората да влизат в него, да живеят, да работят в него. Нещо солидно и трайно. Защо си станал архитект?

— Сградите ме очароваха — започна бавно да масажира раменете й, ала интересът й бе насочен към думите му. — Чудех се защо са построени по един или друг начин, защо хората избират различни стилове. Исках да ги направя и функционални, и приятни за гледане — палецът му се плъзна нагоре по шията и разбуди безброй нервни окончания. — Имам слабост към красотата — бавно, докато погледът на Линдзи бе прикован към огледалото, устните му се спуснаха към настръхналата й кожа. Тя затаи дъх.

— Сет…

— Защо си станала балерина? — прекъсна протеста й той. Продължи да разтрива мускулите й и да я наблюдава в огледалото. Улови желанието, проблеснало в очите й.

— За мен никога не е съществувало нищо друго — гласът й бе дрезгав, замъглен от сдържана страст. Чувстваше, че й е трудно да се съсредоточи върху собствените си думи. — Откак се помня, майка ми не е говорила за нищо друго.

— Значи си станала балерина заради нея — Сет вдигна ръка към косата й и измъкна една фиба.

— Не, някои неща са предопределени. Това беше предопределено за мен — ръката му се плъзна отстрани на шията и измъкна още една фиба. — За мен щеше да е балетът, независимо от майка ми. Тя само по-скоро го направи най-важното нещо. Какво правиш? — хвана ръката му в момента, в който той измъкваше поредната фиба.

— Обичам косата ти да е разпусната, така че да мога да я усещам.

— Сет, недей…

— Винаги я носиш вдигната, когато преподаваш, нали?

— Да, аз… — от тежестта на косата останалите фиби паднаха на пода. Косата се разпиля като светлорус облак.

— Уроците свършиха — измърмори той и зарови лице.

Отраженията им показваха резкия контраст на косите им, на мургавите му пръсти върху млечнобялата й шия. Имаше някаква магия в това, да гледа как Сет отмята косите от врата й и се навежда, докато усеща устните и пръстите му върху кожата си. Линдзи наблюдаваше очарована двойката в стената от огледала. Когато я обърна към себе си, трансът не премина. Като омагьосана се вгледа в него.

Наведе се към нея и въпреки че устните й умираха от глад, обсипа с леки целувки брадичката й. Ръцете му се движеха алчно през косите й, докато подлудяваше лицето й с обещаващи целувки. Линдзи започна да изгаря от желание за интимността на устните, но когато обърна глава към него, той се отдръпна.

От пръстите на краката й се надигнаха горещи вълни, които се концентрираха в дробовете й, заплашвайки да я взривят. Приковал очи към нея, Сет развърза възела на ризата й. Почти без да я докосва, плъзна пръсти нагоре по раменете й и спря на разстояние, по-малко от един удар на сърцето от извивката на гърдите. Нежно смъкна ризата и тя безшумно се спусна на пода.

В този жест имаше нещо потресаващо сексуално. Линдзи се почувства гола пред него. Той бе разрушил всички нейни барикади. Нямаше вече място за илюзии. Тя пристъпи напред и улови устните му.

Целувката започна бавно, сладостно, с търпението на двама души, които познават удоволствието, което могат да доставят един на друг. Устните са за вкусване и те уталожваха глада, изострен от дългия пост. Поглъщаха се без бързане, сякаш искаха да отложат момента на пълното насищане.

Линдзи откъсна устните си от неговите, за да се впусне в изследване. Челюстта му бе леко бодлива от еднодневната брада. Скулите му бяха дълги и изпъкнали. Под ухото вкусът му бе загадъчно мъжествен. Тя се задържа там.

Ръцете му бяха на кръста й и Линдзи се намести, за да може да я докосва по-свободно. След едно дълго пътешествие дланите му се затвориха върху гърдите й. Трикото й бе тънко, почти никаква преграда между пръстите му и нейната плът.

Устните им се съединиха в дълга, отчаяна целувка, а телата им се притиснаха едно към друго. Ръцете му я привлякоха по-близо и едва не я събориха на пода. Вече нямаше спокойствие, нямаше удоволствие, ала болката бе прелестна.

Като през дълъг тунел Линдзи чу звъненето на телефона. Зарови се по-дълбоко в Сет. Звънът се разнесе отново, после още веднъж, докато значението му достигна до съзнанието й. Раздвижи се срещу него, но той я притисна по-силно.

— Нека си звъни, по дяволите — устните му уловиха нейните, погълнаха думите.

— Сет, не мога. — Линдзи се бореше да се измъкне от мъглата, затъмнила мозъка й. — Не мога… Майка ми.

Той изруга от сърце, ала я пусна. Линдзи се отблъсна от него и се втурна да вдигне слушалката.

— Ало? — прокара ръка през косата си и се опита да се овладее дотолкова, че да си спомни къде се намира.

— Госпожица Дън?

— Да. Да, Линдзи Дън — приседна на ъгъла на бюрото, защото коленете й трепереха.

— Извинявайте, че ви безпокоя, госпожице Дън. Обажда се Уърт. Там ли е господин Бениън?

— Уърт? — Линдзи бавно издиша. — О, да. Да, тук е. Един момент.

Бавно остави слушалката до телефона и се изправи. За момент се спря на вратата на кабинета си. Сет се бе обърнал към нея и очите му веднага срещнаха нейните, сякаш бе очаквал завръщането й. Линдзи влезе в залата, едва сдържайки желанието си да сплете пръсти.

— За теб е — каза му. — Господин Уърт.

Сет кимна, но в начина, по който улови раменете й, докато минаваше край нея, нямаше нищо непринудено. За момент застанаха един до друг.

— Само за момент.

Линдзи не се помръдна, докато не чу гласа му по телефона. Когато свършваше труден танц, винаги си даваше няколко секунди да си поеме дъх. Това бе концентрирано дишане, дълбоко и бавно, не несъзнателното движение на въздуха в дробовете. Направи го и сега. Постепенно почувства как потокът на кръвта се успокоява, как ударите на пулса се забавят. Тръпките под кожата й утихнаха. Доволна, че тялото я слуша, тя зачака съзнанието да го последва.

Макар да бе жена, която обича да поема рискове, Линдзи осъзнаваше идиотщината на своето поведение. Със Сет Бениън всички шансове бяха против нея. Започваше да разбира, че и тя допринася за това. Той прекалено силно я привличаше, правеше я прекалено уязвима. Сякаш нямаше значение, че го познаваше едва от няколко седмици.

Бавно се приближи до ризата, които лежеше на пода. Рязко се спря, когато улови движение в огледалото. Отново срещна отражението на погледа на Сет и по гърба й полазиха студени тръпки. Изправи се. Сега не бе моментът за фантазии и илюзии.

— Има проблеми на строежа — съобщи Сет кратко. — Трябва да проверя някои сметки вкъщи — приближи се към нея. — Ела с мен.

Нямаше съмнение какво има предвид. За Линдзи простотата и откровеността бяха неустоимо изкусителни. Внимателно облече ризата си.

— Не, не мога. Имам още работа, а после…

— Линдзи — спря я той и допря ръка до бузата й. — Искам да спя с теб. Искам да се събудя с теб.

Тя издиша дълго задържания въздух.

— Не съм свикнала да се оправям с такива неща — промълви и прокара ръка по разпуснатата си коса, после вдигна очи към него. — Ти много ме привличаш. Това стига малко по-далеч от всичко, което съм изпитвала досега и не знам точно какво да правя.

Ръката на Сет се спусна от бузата към шията й.

— Мислиш ли, че можеш да ми кажеш такова нещо и да очакваш да си отида у дома сам?

Линдзи поклати глава и решително опря ръка на гърдите му.

— Казвам ти го, предполагам, защото не съм достатъчно изискана, за да го запазя за себе си. Аз не приемам лъжите и преструвките — леко се намръщи. — И не приемам да правя нещо, за което не съм съвсем сигурна, че искам да направя. Няма да спя с теб.

— Ще спиш — той хвана ръцете й. — Ако не тази вечер, утре. Ако не утре, вдругиден.

— На твое място не бих била толкова самодоволна — тя се отърси от ръцете му. — Никога не съм особено послушна, когато ми се казва какво да правя. Аз решавам сама за себе си.

— И си решила това — отвърна Сет безгрижно, ала в очите му проблесна гняв. — Първия път, когато те целунах. Лицемерието не ти подхожда.

— Лицемерие? — Линдзи замълча за момент, за да не запелтечи. — Великото мъжко самочувствие! Откажи едно предложение и вече си лицемерка.

— Не мисля, че „предложение“ е напълно подходящата дума.

— Върви си прави някъде другаде граматическите разбори — предложи му тя. — Аз си имам работа.

Той бързо сграбчи раменете й и я обърна към себе си, преди командата да направи крачка назад да бе успяла да стигне от мозъка до краката и.

— Не ме насилвай, Линдзи.

Тя се опита да издърпа ръката си, но не успи.

— Не си ли ти този, който ме насилва?

— Изглежда имаме проблем.

— Проблемът е твой — сопна му се Линдзи. — Аз няма да съм поредната страница в твоята папка. Ако реша, че искам да си легна с теб, ще те уведомя. Междувременно, основната ни тема за разговор е Рут.

Сет настойчиво се вгледа в лицето й. Бузите й бяха пламнали от гняв, дишането й бе учестено. Върху устните му заигра усмивка.

— В момента изглеждаш малко както когато те гледах да танцуваш Дулцинея, пълна със страст и дух. Пак ще си поговорим — преди Линдзи да успее да каже нещо, той я целуна дълго. — Скоро.

Докато отиде до пианото да вземе кожуха си, Линдзи успя да се овладее.

— За Рут…

Сет се облече, без да откъсва поглед от нея.

— Скоро — повтори той и излезе.