Нора Робъртс
Отражения (6)

Шеста глава

Линдзи се събуди късно, затова докато свърши с екзерсиса и се преоблече, вече минаваше обед. Бе решила следобед в Къщата на скалата да се държи естествено, затова се облече в керемиденочервен анцуг, метна през ръка якето си и се запъти към стълбите. Точно в този момент влезе Керъл Мурфийлд.

Госпожа Мурфийлд се различаваше от сина си както денят от нощта. Тя бе дребничка и слаба, с блестяща кестенява коса и изискано лице, което сякаш никога нямаше да остарее. Анди изцяло приличаше на баща си, когото Линдзи бе виждала само на снимка, защото Керъл от двайсет години бе вдовица.

Когато съпругът й бе починал, тя бе поела неговата цветарница и я управляваше с вкус и с тънък усет за търговия. Бе жена, чието мнение Линдзи ценеше и на чиято доброта бе свикнала да се осланя.

— Май си решила да побягаш — забеляза Керъл и затвори входната врата зад себе си. — Мислех, че ще искаш да си починеш след снощната среща.

Линдзи я целуна по леко напудрената буза.

— Откъде знаеш, че съм имала среща? Майка ли ти се обади?

Керъл се засмя и я погали по косите.

— Естествено, но можех и аз да й го кажа. Хети Макдоналд — кимна тя към къщата от другата страна на улицата. — Видяла го е да те взема и веднага ме осведоми.

— Колко хубаво, че съм осигурила новините за събота вечер — забеляза сухо Линдзи.

Керъл влезе в хола да остави чантата и сакото си на дивана.

— Добре ли прекара?

— Да, аз… Да — Линдзи изведнъж реши, че трябва да завърже по-добре гуменките си. Керъл се вгледа в наведената й глава, ала не каза нищо. — Вечеряхме на брега.

— Що за човек е той?

Линдзи вдигна очи и бавно започна да завързва другата гуменка.

— Не съм съвсем сигурна — промълви тя. — Определено интересен. Доста властен и самоуверен, от време на време мъничко студен, и въпреки това… — спомни си за отношението му към Рут. — И въпреки това мисля, че може да бъде много търпелив, много чувствителен.

Като чу тона й, Керъл въздъхна. Макар и тя да знаеше, че Линдзи не е за Анди, дълбоко в сърцето си таеше надежда.

— Изглежда го харесваш.

— Да-а… — проточи Линдзи замислено, засмя се и се изправи. — Поне така мисля. Знаеш ли, че той е С. Н. Бениън, архитектът?

От скоростта, с която се вдигнаха веждите на Керъл, Линдзи разбра, че това бе новина.

— Наистина ли? Струва ми се, че щеше да се жени за някаква французойка, автомобилна състезателка.

— Очевидно не.

— Е, това е интересно — заяви Керъл и сложи ръце на кръста си, както правеше, когато бе наистина впечатлена. — Майка ти знае ли?

— Не, тя… — Линдзи погледна през рамото й към стаите на майка си. — Не — повтори и се обърна към нея. — Страх ме е, че снощи я разстроих. Всъщност, тази сутрин още не сме говорили.

— Линдзи… — Керъл я докосна по бузата, забелязала посърналото й лице. — Не позволявай такива неща да те тревожат.

Очите на Линдзи изведнъж станаха големи и безпомощни.

— Изглежда никога не успявам да направя каквото трябва — смотолеви тя. — Аз съм й задължена…

— Престани — Керъл я хвана за раменете и не на шега я разтърси. — Глупаво е децата да преживеят живота си, опитвайки се да се отплатят на родителите си. Единственото, което дължиш на майка си, е любов и уважение. Ако цял живот се мъчиш да доставиш удоволствие на някого, ще направиш нещастни двама души. А сега — тя отново погали Линдзи по косата и се усмихна, — това са всичките съвети, които имам за днес. Отивам да уговарям Мей да излезем на разходка с колата.

Линдзи обви ръце около врата на Керъл и отчаяно я прегърна.

— Толкова си добра с нас.

Керъл зарадвано отвърна на прегръдката.

— Искаш ли и ти да дойдеш? — покани я тя. — Можем да покараме малко и да хапнем на някое хубаво местенце.

— Не, не мога — Линдзи се отдръпна. — Сет скоро ще ме вземе да ме разведе из неговата къща.

— А, твоята Къща на скалата — кимна Керъл. — Този път ще можеш да поскиташ из нея посред бял ден.

Линдзи се засмя:

— Мислиш ли, че от това ще загуби част от чара си?

— Съмнявам се — Керъл се обърна и тръгна по коридора. — Забавлявай се и не се тревожи, че трябва да се прибереш да приготвиш вечерята. Ние с майка ти вероятно ще ядем навън — преди Линдзи да бе отговорила, на вратата се позвъни. — Ето го и твоят младеж — съобщи Керъл и изчезна зад ъгъла.

Линдзи се обърна да отвори, трепереща от нерви. Бе си казала, че реакцията й към Сет снощи е била предизвикана от настроението на вечерта, от липсата й на мъжка компания и от приказките за неговия опит с жените. Това бе само един момент, нищо повече, каза си тя. Сега бе важно да си спомни кой бе той и колко лесно привличаше жените. И колко лесно ги изоставяше.

Важно бе отношенията им още от самото начало да са внимателни и приятелски. Трябваше да се мисли за Рут. Линдзи знаеше, че ако иска това, което е правилно за Рут, трябва да поддържа дружески отношения с чичо й. Като делови връзки, реши тя и притисна ръка към стомаха си да успокои нервите. Леко приятелски, без никакво обвързване, без нищо лично.

Почувства, че се е овладяла и отвори вратата.

Той носеше тъмнокафяв панталон и кремаво поло. Грубата му мъжественост веднага се стовари върху нея. Бе познавала още един или двама мъже, които притежаваха такава първична сексуална привлекателност. Единият бе Ник Давидов, а другият бе един хореограф, с когото бе работила в трупата. Спомни си също, че в живота и на двамата винаги бе имало жени — никога една жена. Внимавай, извика съзнанието й. Много внимавай.

— Здрасти — усмивката й бе приятелска, но очите й бяха предпазливи. Преметна през рамо малка платнена чанта и дръпна вратата зад себе си. По навик протегна ръка. — Как си?

— Много добре — Сет леко стисна пръстите й, за да я спре да не продължи надолу по стълбите. Стояха почти точно където бяха стояли снощи. Линдзи сякаш чувстваше пулсиращото напрежение във въздуха. Погледна го и срещна един от неговите дълги, изучаващи погледи. — А ти как си?

— Добре — успя да отвърне тя. Чувстваше се глупаво.

— Наистина ли? — Той я наблюдаваше внимателно, настойчиво.

Линдзи усети, че кожата й пламва.

— Да, да, разбира се, че съм добре — предпазливостта в очите й се смени с раздразнение. — Защо да не съм добре?

Сякаш доволен от отговора й, Сет се обърна и двамата тръгнаха заедно към колата. Странен човек, реши Линдзи, неволно по-заинтригувана от всякога. Усмихна се и поклати глава. Много странен човек.

Докато влизаше в колата, забеляза три малки птички, преследващи един гарван в небето. Развеселена, проследи полета им и се заслуша в чуруликането. Гарванът пое на изток, след него и птичките. Тя се засмя, обърна се и се озова в прегръдката на Сет.

За момент изчезна всичко, освен лицето му. Цялото й същество сякаш се съсредоточи върху него. Очите му се спряха върху нейните и устните й се разтвориха в покана, клепачите и натежаха. Изведнъж си спомни какво си бе обещала, прокашля се и се отдръпна. Седна в колата, изчака той да затвори вратата и дълго, треперливо въздъхна.

Гледаше го как обикаля колата да влезе от другата страна. Трябва да поема контрола над положението и да го задържа, реши Линдзи. Обърна се весело към него:

— Имаш ли представа колко очи са приковани върху нас в този момент?

Сет запали колата, ала не включи на скорост.

— Не, много ли са?

— Десетки — въпреки че вратите бяха затворени, затворнически сниши глас: — Зад всяко перде на улицата. Както виждаш, на мен вниманието не ми прави ни най-малко впечатление, но пък аз съм опитен изпълнител и съм свикнала с централните роли — очите й светнаха закачливо. — Надявам се това да не те прави нервен.

— Никак — отвърна Сет. С едно бързо движение я прикова към облегалката и улови устните й в целувка. Макар и кратка, тя бе дълбока и разтърси цялото й същество. Когато той се отдръпна, Линдзи дишаше накъсано. Никой, сигурна бе, никога не бе изпитвал това, което тя изпитваше в този момент.

— Мразя скучните представления, а ти? — гласът му бе тих и интимен и кръвта й закипя.

— М-м-м — отвърна Линдзи уклончиво и внимателно се отмести по-далеч от него. Не бе това начинът да владее положението.

Къщата на скалата бе на по-малко от пет километра от центъра, ала се извисяваше над града, високо над скалите и водите на протока. Бе построена от гранит. В очарованото въображение на Линдзи изглеждаше изсечена в скалата, изваяна от гигантска ръка. Бе груба и дива, дяволски замък, кацнал на самия край на сушата. Имаше много комини, врати и прозорци, защото размерът на къщата ги изискваше. Но сега, за пръв път от повече от десет години, Линдзи видя тази къща жива. Прозорците блестяха, улавяха слънцето, задържаха го и го хвърляха обратно. Още нямаше цветя, които да освежат сериозната фасада, ала ливадата бе грижливо окосена и за нейно удоволствие, от няколко комина се виеше дим. Алеята бе стръмна и дълга, започваше от шосето, извиваше се и стигаше до постройката.

— Чудесна е, нали? — прошепна Линдзи. — Много ми харесва как е обърнала гръб на морето, сякаш не се интересува от никаква друга сила, освен от своята собствена.

Сет спря колата в края на алеята и се обърна към нея.

— Доста фантазьорска мисъл.

— Аз съм фантазьор.

— Да, знам — той се пресегна през нея и отвори вратата. За момент остана толкова близо, че и най-малкото движение би съединило устните им. — Странно, на теб ти отива. Винаги съм предпочитал практични жени.

— Така ли? — нещо изглежда ставаше с Линдзи, когато Сет бе наблизо. Сякаш нишки, тънки, но невероятно здрави, я омотаваха до безпомощност. — Никога, не ме е бивало в практичността. По-добра съм в мечтите.

Той нави кичур от косата й около пръста си.

— Какви мечти?

— Най-вече глупави, предполагам. Те са най-хубавите — бързо бутна вратата и излезе навън. Затвори очи и почака да се овладее. Когато чу, че неговата врата се захлопва, отново ги отвори и се вгледа в къщата. Спокойно, приятелски, напомни си и пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли — започна тя, — последния път, когато идвах тук, бе около полунощ, а аз бях шестнайсетгодишна — усмихна се на спомените си, докато вървяха по тясната пътека към терасата, опасваща къщата. — Бях домъкнала горкия Анди с мен и се вмъкнахме през един страничен прозорец.

— Анди… — Сет се спря пред входната врата. — Щангиста, с когото се целуваше пред залата ли?

Линдзи вдигна вежди, приемайки описанието на Анди, ала не каза нищо.

— Гадже ли ти е? — попита Сет безгрижно и залюля ключовете, гледайки я в очите.

Тя продължи да се усмихва мило.

— Преди няколко години надраснах гаджетата, но ми е приятел, да.

— Ти си много любвеобилна приятелка.

— Такава съм си — съгласи се Линдзи. — Винаги съм приемала двете думи за синоними.

— Интересна гледна точка — измърмори Сет и отключи вратата. — Този път няма нужда да се промъкваш през страничния прозорец — с широк жест я покани да влезе.

Бе точно толкова величествено, колкото си го спомняше. Таванът във входния коридор бе висок шест метра, с груби голи греди. Отляво се извиваше широко стълбище, после се разделяше на две и се изкачваше от двете страни на вътрешния балкон. Парапетите бяха излъскани до блясък.

Прашните разкъсани тапети, които Линдзи помнеше, бяха сменени с нови, наситено кремави. Върху дъбовия под бе проснат дълъг, тесен персийски килим. Приглушената слънчева светлина се отразяваше от призмите на полилея.

Тя мълчаливо отвори първата врата. Гостната бе напълно ремонтирана. На отсрещната страна имаше смели шарки на цветя, уравновесени от лакираните перлени тонове на другите стени. В мраморната камина пращяха пламъци. Линдзи бавно се разходи из стаята. Спря до малката масичка от осемнадесети век и леко я докосна с върховете на пръстите си.

— Чудесно е — тя погледна към дивана с тапицерия от брокат на ситно райе. — Знаел си точно какво е нужно. Почти можех да си представя тази стая с дрезденската пастирка върху полицата на камината, и ето я тук! — приближи се да огледа статуетката, развълнувана от нежността й. — И френските килими на пода… — обърна се към него с усмивка, сияеща от удоволствие. Нейната красота бе крехка, неподвластна на времето и прекрасно подхождаше на антиките, коприната и броката, които сега я обкръжаваха. Сет направи една крачка към нея и парфюмът й долетя до него. — Рут тук ли е? — попита Линдзи.

— Не, в момента я няма — той изненада и двамата като протегна ръка и я погаля по бузата. — При Моника е. За пръв път те виждам с разпусната коса — каза Сет и вплете пръсти в кичурите. — Отива ти.

Тя почувства как стрелите на желанието я достигат и направи крачка назад.

— Беше спусната и първия път, когато се срещнахме — усмихна се, като си заповяда да не се държи глупаво. — Доколкото си спомням, валеше.

Сет отвърна на усмивката, първо с очи, после с устни.

— Така беше — отново стопи разстоянието между тях и прокара пръст по шията й: Линдзи неволно потръпна. — Много си отзивчива — каза тихо. — Винаги ли е така?

В нея се втурна топлина и запулсира там, където я докосваше. Тя тръсна глава и се отвърна.

— Това не е честен въпрос.

— Аз не съм честен човек.

— Не си — съгласи се Линдзи и отново го погледна. — Не мисля, че си, поне не в отношенията си с жените. Дойдох да разгледам къщата, Сет — напомни му бързо. — Ще ми я покажеш ли?

Той понечи отново да се приближи, ала внезапно бе прекъснат. На вратата се появи нисък слаб човек с тъмна посребрена брада. Брадата му бе гъста, красиво оформена, спускаше се край ушите и обграждаше устата му. Бе толкова по-стъписваща, защото бе единствената растителност по главата му. Бе облечен с тъмен костюм и жилетка, със снежнобяла риза и тъмна вратовръзка. Стойката му бе съвършена, по военному изправена, ръцете му спокойно отпуснати отстрани. Линдзи веднага доби впечатлението, че е много сръчен.

— Господине…

Сет се обърна към него и напрежението в стаята сякаш се разсея. Мускулите на Линдзи се отпуснаха.

— Здравей, Уърт — кимна той и хвана Линдзи за ръката. — Линдзи, запознай се с Уърт. Уърт, госпожица Дън.

— Приятно ми е, госпожице — лекият поклон бе европейски, акцентът английски. Линдзи бе пленена.

— Здравейте, господин Уърт — протегна му ръка със спонтанна и открита усмивка. Уърт се поколеба и погледна бързо към Сет, преди да я приеме. Докосването му бе леко, едва доловимо. — Имахте обаждане, господине — насочи той отново вниманието си към своя работодател. — От господин Джонстън от Ню Йорк. Той каза, че е много важно.

— Добре, свържи ме с него — Уърт излезе и Сет се обърна към Линдзи: — Няма да се забавя. Искаш ли нещо за пиене, докато ме чакаш?

— Не — тя погледна към мястото, където бе стоял Уърт. Реши, че й е много по-лесно да се справя със Сет, когато се държи официално. Усмихна се и тръгна към прозореца. — Върви, аз просто ще почакам тук.

Той измърмори нещо в знак на съгласие и излезе. Трябваха й по-малко от десет минути, за да може любопитството й да надделее над чувството за благоприличие. Това бе къща, която бе обикаляла посред нощ, когато навсякъде бе пълно с паяжини и прах. Невъзможно бе да устои на изкушението да я огледа, когато слънцето се отразяваше от полираните подове. Започна да обикаля с намерението да се ограничи до вестибюла. Там имаше картини, от които се възхити, и тапети, от които дъхът й спря. На една масичка бе подреден японски сервиз за чай от толкова фин порцелан, че сякаш можеше да се счупи от погледа й. Бе прекалено заинтригувана от съкровищата, които бе открила, за да изпълни решението си да не излиза от вестибюла. Бутна една врата в дъното и се озова в кухнята. Тя бе странна, трогателна смесица от съвременни удобства и старомоден чар. Вградените електроуреди блестяха с неръждаема стомана и хром. Шкафовете бяха от лакирано дърво. Откъм съдомиялната машина се разнасяше механично бръмчене, а в ниската камина пращеше тих огън. Струящите през прозореца слънчеви лъчи осветяваха боядисаните с латекс стени и пода, покрит с плочки. Линдзи ахна възхитено.

Уърт се обърна от голямата маса. Бе свалил сакото си и го бе сменил с дълга бяла престилка. По лицето му пробяга удивление, после отново придоби обичайното си ведро изражение.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожице?

— Каква чудесна кухня — възкликна Линдзи и пусна вратата, която се хлопна зад нея. Завъртя се в кръг и се усмихна на медните чайници и тигани, които висяха над главата на Уърт. — Колко мъдро е постъпил Сет, като е съчетал така съвършено два свята в едно цяло.

— Разбира се, госпожице — съгласи се Уърт лаконично. — Да не сте се загубили? — попита той и внимателно изтри ръцете си с една кърпа.

— Не, просто реших малко да пообиколя — продължи да се върти из кухнята, докато Уърт стоеше изпънат и я наблюдаваше. — Мисля, че кухните са очарователни места. Всъщност, това е центърът на една къща. Винаги съм съжалявала, че не съм се научила да готвя добре.

Спомни си за киселото мляко и салатите, когато бе професионална балерина, от време на време по някое пиршество в италиански или френски ресторант, рядко използвания хладилник в нейния апартамент. В претрупания й график често не оставаше време за ядене. За готвене и дума не можеше да става.

— Не мога да се оправя с нищо по сложно от риба на фурна — обърна се към Уърт, все още усмихната. — Сигурна съм, че вие сте прекрасен готвач — Линдзи стоеше точно до прозореца и слънцето светеше върху лицето й, подчертавайки фините черти и нежната кожа.

— Старая се, госпожице. Да ви сервирам ли кафе в гостната?

Линдзи потисна въздишката си.

— Не, благодаря ви, господин Уърт. Мисля просто да отида да видя дали Сет е свършил.

Още докато говореше, в кухнята влезе Сет.

— Извинявай, че толкова се забавих — вратата се затвори безшумно зад него.

— Нахлух в кухнята ти, без да мисля — тя хвърли един бърз, извинителен поглед към Уърт и се приближи към Сет. — Нещата малко са се променили от последния път, когато съм идвала тук.

Преди Сет да й подаде ръка, за да я поведе из къщата, над главата й между двамата мъже прелетя някакво безмълвно съобщение.

— Одобряваш ли промените?

Линдзи отметна косите от рамото си и се обърна към него.

— Би трябвало да се въздържа от мнение, докато видя останалото, но вече съм пленена. И съжалявам — продължи тя, — задето влязох така в кухнята. Просто се увлякох.

— Уърт си има собствено мнение по въпроса за жените в кухнята — обясни Сет.

— Да, представям си какво е мнението му. „Вън“.

— Много си съобразителна.

Обикаляха стаите на първия етаж — библиотеката, където оригиналната ламперия бе реставрирана и полирана до блясък, дневната, в която тапетите бяха свалени и още нямаше мебели, помещенията на Уърт, спартански в своята чистота.

— Останалата част от първия етаж трябва да бъде завършена през зимата — съобщи Сет и я поведе по стълбите. Линдзи плъзна пръсти по парапета. Как можеше дървото да е толкова гладко? — Къщата е построена солидно и като цяло има нужда от много малко ремонтиране и преустройство — продължи той.

Този парапет, мислеше тя, сигурно бе познавал докосването на безброй длани и на някой и друг панталон. Линдзи се усмихна, представяйки си колко би било вълнуващо човек да се плъзне от третия етаж чак до долу.

— Ти обичаш това място — забеляза Сет, спря на площадката и улови Линдзи между себе си и парапета. — Защо?

Очевидно чакаше по-особен отговор. Тя се замисли.

— Мисля, че защото винаги ми е изглеждало толкова силно, толкова вечно. В него има нещо приказно. Поколение след поколение, ера след ера се сменят, а то остава — Линдзи се обърна и тръгна покрай парапета на балкона, надвесен над първия етаж. — Мислиш ли, че Рут ще свикне да живее тук? Че ще приеме да се установи на едно място?

— Защо питаш?

Линдзи сви рамене и тръгна с него по коридора.

— Защото Рут ме интересува.

— Професионално.

— И лично — погледна го тя. — Ти против ли си тя да танцува?

Той спря до една врата и я прикова с един от своите дълги погледи.

— Съвсем не съм сигурен, че моето и твоето определение за танцуване съвпадат.

— Може би не — призна Линдзи. — Ала може би в случая най-важно ще е определението на Рут.

— Тя е много млада. Освен това — добави Сет, преди Линдзи да бе успяла да възрази, — аз отговарям за нея — отвори вратата и я покани вътре.

Стаята бе несъмнено женска. На прозорците трептяха тънки светлосини пердета и сянката им се повтаряше на отсрещната стена. Имаше бяла тухлена камина с месингова решетка във формата на ветрило пред огнището. От месингова саксия на масичката се виеше английски бръшлян. По стените бяха окачени снимки на балетни звезди. Линдзи видя плаката, за който Сет й бе говорил. Нейната Жулиета и Ромео на Давидов.

— Няма съмнение чия стая е това — измърмори тя и погледна към розовите сатенени панделки по бюрото. Насочи вниманието си към изсеченото лице на Сет. Той бе човек, свикнал да вижда нещата изключително от мъжка гледна точка, разбра Линдзи. Лесно можеше да настани Рут в пансион и да й изпраща щедри чекове. Дали му бе трудно да направи в живота си място за едно момиче и за неповторимите момичешки потребности?

— Ти изобщо ли си щедър човек — поинтересува се тя любопитно, — или избирателно?

Видя го как вдигна вежди.

— Имаш навика да задаваш необичайни въпроси — хвана я за ръката и я поведе обратно през коридора.

— А ти имаш таланта да се измъкваш от тях.

— Това е стаята, която би заинтригувала твоя дух — ловко смени темата Сет.

Линдзи го изчака да отвори вратата и влезе.

— О, да! — изтича в средата и бързо се завъртя. Косите й описаха плавна дъга. — Идеална е.

Дълбоките извити прозорци бяха сгушени в тъмночервеното кадифе, в тон с шарките на огромния персийски килим. Мебелите бяха стари, във викториански стил, и блестяха от грижите на Уърт. Нищо не би могло да подхожда повече на огромната широка стая. До голямото легло имаше ракла, а на шкафчетата от двете му страни — оловни свещници.

— Сигурно защото си архитект — предположи възхитена Линдзи, — знаеш точно какво трябва.

Камината бе каменна и масивна и извикваше в съзнанието й образи на гърмящи пламъци. В една дълга, тъмна нощ огънят щеше да ръмжи, после да пращи, после да съска. Изведнъж си се представи сгушена на огромното легло до тялото на Сет, което я топлеше. Малко стресната от яснотата на образа, се обърна да обиколи стаята.

Прекалено скоро, каза си. Прекалено бързо. Помни кой е той. Мълчаливо се отърси от неочакваните и нежелани чувства. Спря се до остъклената врата, разтвори я и излезе. Посрещна я порив на вятъра.

Чуваше се ревът на вълните, блъскащи се в брега, в студения въздух се носеше миризма на сол. Линдзи гледаше боричкащите се по небето облаци, гонени от бурния вятър. Склонът бе отвесен й страшен. Яростните вълни се разбиваха в назъбените скали и се отдръпваха само колкото да съберат сила да се хвърлят отново. Увлечена от дивото вълнение на пейзажа, тя не усети, че Сет бе зад нея. Когато я обърна към себе си, реакцията й бе невъздържана и неизбежна като летящите над тях облаци, като блъскащия се под тях прибой.

Привлече я по-близо и ръцете й се вдигнаха да се обвият около врата му. Приближиха се един към друг. Устните й се разтопиха под неговите и веднага я обзе глад. Без колебание отвърна на интимността на целувката, докато вкусовете им се смесиха. Когато я докосна, тя потрепери, но не от страх или от нежелание, а от чисто удоволствие.

Ръката му се плъзна под ризата й, насочи се нагоре и обхвана гърдата й. Тя бе малка, а дланта му голяма. Бавно, продължавайки да я целува все по-дълбоко, описа с пръст извивката. Както бе копняла, Линдзи вплете пръсти в косата му. В нея се надигна желание, непреодолимо и бързо, като река, сменяща посоката си. Течението бе неудържимо и я завличаше във водовъртежа. Пръстите му, стоплени от кожата й, разпространяваха вълни от удоволствие.

Когато Сет откъсна устните си от нейните, за да се спусне към шията й, Линдзи почувства как тялото й се обля от внезапна топлина. Студеният вятър, който биеше лицето й, само усилваше възбудата. Зъбите му изпращаха тръпки от лека болка, примесена с наслада. Звукът на прибоя отекваше в съзнанието й, ала през него чу как той прошепна името й. Когато устните му се върнаха при нейните, тя ги посрещна нетърпеливо. Никога досега не бе изпитвала такава бърза, такава всепоглъщаща страст.

Сет откъсна устни, хвана я за раменете и я привлече към себе си. Очите му бяха приковани към нейните. В тях Линдзи прочете страст и гняв. По гърба й отново полазиха тръпки на вълнение. Би се разтопила в ръцете му, ако не я бе отдръпнал.

— Искам те — вятърът хвърли косата в лицето му. Веждите му бяха свъсени и извивката им изпъкваше още по-ярко.

Линдзи чу как ударите на сърцето забучаха в главата й като вълните отдолу. Излагаше се на опасност и го знаеше, но едва сега започваше да осъзнава размера на опасността.

— Не — поклати глава, въпреки че усети как бузите й пламтят от страст. — Не — земята под краката й се люлееше. Сграбчи перилата и вдъхна студения морски въздух. Гърлото я заболя и изтръпна.

Сет рязко я хвана за ръката и я извъртя към себе си.

— Какво, по дяволите, значи не?

Тя отново поклати глава. Вятърът хвърляше косата в очите й и тя я отметна, за да го вижда по-ясно. В позата му имаше нещо диво и яростно, като прибоя под тях. Това бе вулкан, който я привличаше, изкушаваше я.

— Просто не — отрони Линдзи. — Това, което се случи току-що, бе неизбежно, ала няма да стигнем по-далеч.

Той се приближи. Една силна ръка хвана врата й. Тя усещаше всеки отделен пръст.

— Ти не го вярваш.

Устните му бързо се спуснаха към нейните, но не с настояване, а с убеждаване. Прокара език между устните й, докато те с въздишка се разтвориха. Линдзи се вкопчи в раменете му, за да запази равновесие. Дъхът й бе спрял, сякаш се бе преобърнала през перилата на балкона и летеше към скалите отдолу.

— Искам да правя любов с теб — движението на устните му срещу нейните я пронизваше с болезнено желание. Линдзи с мъка се отскубна от него.

— Трябва да разбереш — започна тя, после замълча да почака гласа си да укрепне. — Трябва да разбереш какъв човек съм. Аз не съм способна на връзки за по една нощ — отново отметна косата от очите си. — Имам нужда от повече. Аз нямам твоята изисканост, Сет. Не мога… Няма да се състезавам с жените, които си имал през живота си.

Обърна се да влезе, ала той отново хвана ръката й.

— Наистина ли мислиш, че можем да се върнем назад?

— Да — отсече Линдзи остро, защото в съзнанието й се въртяха съмнения. — Необходимо е.

— Искам да те видя довечера.

— Не, абсолютно не — Сет бе близо и тя се отдръпна.

— Линдзи, аз няма да оставя това да мине.

Тя поклати глава:

— Единственото нещо между нас е Рут. Нещата ще са много по-прости, ако и двамата помним това.

— Прости? — той улови кичур от косите й. По устните му играеше лека усмивка. — Не мисля, че си жена, която би се задоволила с простота.

— Ти не ме познаваш — отвърна Линдзи.

Сет се усмихна широко, пусна косата й, хвана я за ръката и я заведе вътре.

— Може би — съгласи се любезно. — Но ще те опозная.

Не й убягна желязната решителност в гласа му.