Нора Робъртс
Отражения (5)

Пета глава

Линдзи се чувстваше добре със Сет. Разказваше му забавни истории, защото харесваше звука на смеха му. Собственото й настроение на паника и отчаяние се бе разсеяло. Докато пътуваха, тя реши, че би искала да го опознае по-добре. Той я интригуваше и привличаше, а ако от това избухнеше нещо вулканично, бе готова да поеме риска. Природните бедствия рядко биваха скучни.

Линдзи познаваше този ресторант. Бе идвала тук един или два пъти, когато някой кавалер се бе опитвал да я впечатли. Знаеше, че Сет Бениън не би чувствал нуждата да впечатлява когото и да било. Просто това бе типът ресторант, който той би избрал — спокоен, елегантен, с превъзходна кухня и отлично обслужване.

— Баща ми веднъж ме доведе тук — спомни си тя, като излезе от колата. — На шестнадесетия ми рожден ден — изчака Сет и му протегна ръка. — Дотогава не ми разрешаваха да ходя на срещи, затова той ме изведе на рождения ми ден. Каза, че иска това да е първата ми среща — усмихна се, стоплена от спомена. — Винаги правеше такива неща… Дребни, невероятни неща — обърна се и видя, че Сет я наблюдава. Лунната светлина ги обливаше. — Радвам се, че дойдох тук. Радвам се, че дойдох с теб.

Той я погледна с любопитство и прокара пръст по плитката й.

— Аз също.

Изкачиха заедно стъпалата към входа.

Вътре Линдзи бе привлечена от широкия прозорец с изглед към Лонг Айлънд. Както седеше в топлия, осветен от свещи ресторант, почти чуваше вълните, разбиващи се в скалите долу. Почти усещаше студените пръски.

— Чудесно място! — възхити се тя, когато се настаниха на масата си. — Толкова елегантно, толкова приглушено, и в същото време толкова отворено към цялата тази сила — обърна се с усмивка към Сет. — Обичам контрастите, а ти? — светлината на свещите играеше в среброто на ушите й. — Колко скучен щеше да бъде животът, ако всичко си подхождаше.

— Чудех се — отвърна Сет и очите му се насочиха от тежките обици към нежните черти на лицето й — къде точно подхождаш ти.

Линдзи бързо тръсна глава и отново погледна през прозореца.

— И аз самата често се чудя. Ти, струва ми се, добре се познаваш. Личи си.

— Искаш ли нещо за пиене?

Тя се обърна и видя един сервитьор, надвесен над Сет.

— Да — усмихна му се Линдзи, преди отново да насочи вниманието си към Сет. — Мисля, че бяло вино ще е добре. Нещо студено и сухо.

Докато поръчваше, очите му останаха приковани към нейните. Има нещо упорито в начина, по който ме гледа, помисли Линдзи. Като човек, който е довършил една страница и има намерение да дочете книгата докрай. Мълчанието се проточи и когато останаха сами. По гърба й полазиха тръпки и тя пое дълбоко въздух. Време бе да се определят приоритетите.

— Трябва да поговорим за Рут.

— Да.

— Сет… — Смутена, че този негов поглед не трепна, Линдзи се опита да придаде на гласа си известна строгост. — Трябва да престанеш да ме гледаш така.

— Не мисля — възрази той меко.

Тя вдигна вежди, ала устните й трепнаха в усмивка.

— А аз си мислех, че си толкова безупречно любезен.

— Приспособявам се към обстоятелствата — Бе се отпуснал на стола си, опрял ръка на облегалката, и я гледаше. — Ти си красива. Обичам да гледам красотата.

— Благодаря — Линдзи реши, че преди вечерта да е свършила, ще свикне с директните му погледи. Наведе се напред, завладяна от мислите си. — Сет, тази сутрин, когато наблюдавах Рут, разбрах, че тя има талант. Следобед на урока бях още по-впечатлена.

— За нея е много важно да учи с теб.

— Но не би трябвало да бъде — продължи Линдзи бързо, като отново забеляза как той присви очи. — Аз не мога да й дам всичко, от което тя има нужда. Моята школа е доста ограничена в това, което може да предложи, особено на момиче като Рут. Тя трябва да бъде в Ню Йорк, в школа, където обучението й ще бъде по-целенасочено, по-интензивно.

Сет изчака сервитьора да отвори бутилката и да налее виното. Вдигна чашата си и преди да заговори, се вгледа в съдържанието й.

— Не си ли способна да й преподаваш?

При тона на въпроса му Линдзи вдигна вежди и когато заговори, гласът й вече не бе топъл.

— Аз съм способна преподавателка. Просто Рут има нужда от дисциплината и предимствата, които се предлагат другаде.

— Лесно се дразниш — забеляза Сет и отпи от виното си.

— Така ли? — Линдзи също пийна, опитвайки се да остане прагматична като него. — Може би съм темпераментна — предположи тя и остана доволна от студения си тон. — Вероятно си чувал, че балерините са доста раздразнителни.

Сет размърда рамене.

— Рут смята да взема повече от петнайсет часа седмично с теб. Това достатъчно ли е?

— Не — Линдзи остави чашата и отново се наведе към него. Щом задаваше въпроси, реши тя, той не можеше да е напълно неразумен. — Рут трябва да ходи на уроци всеки ден, по-специализирани уроци, отколкото аз мога да й предложа, просто защото нямам други ученички с нейните способности. Дори ако мога да репетирам с нея самостоятелно, това няма да е достатъчно. Тя има нужда от уроци с партньори. При мен има само четири момчета и те всичките идват веднъж седмично да изгладят движенията си във футбола. Дори не искат да участват в рециталите — въздъхна безпомощно. Бе снишила глас в старанието си да го накара да разбере. — Клифсайд не е културният център на Източното крайбрежие. Това е едно малко североамериканско градче — в начина, по който ръцете й жестикулираха, за да подчертаят думите, имаше вродена, нерепетирана грация. В движенията й звучеше мелодия, тиха и сладка. — Тук живеят земни хора, не мечтатели. Балетът няма определена цел. Той може да е хоби, може да е удоволствие, ала тук не се мисли за него като за кариера. Не се мисли като за живот.

— Ти си израснала тук — възрази Сет и доля вино в чашите. То хвърляше златни отблясъци на светлината на свещите. — И си направила балетна кариера.

— Вярно е — Линдзи прокара пръст по ръба на чашата. Поколеба се. Искаше внимателно да подбере думите. — Майка ми е била професионална балерина и беше много… Много взискателна към моето обучение. Ходех в една школа на около сто километра оттук. Голяма част от времето прекарвахме на път, в колата — отново погледна към Сет, но в ъгълчетата на устните й заигра усмивка. — Учителката ми беше чудесна, наполовина французойка, наполовина рускиня. Тя сега е почти седемдесетгодишна и не приема ученици, иначе щях да настоявам да изпратиш Рут при нея.

Тонът на Сет бе толкова спокоен и невъзмутим както в началото на разговора:

— Рут иска да учи при теб.

Прииска й се да изпищи. Отпи от виното, докато чувството премина.

— Когато отидох в Ню Йорк, бях седемнайсетгодишна, на възрастта на Рут. И вече имах зад гърба си осем години интензивно обучение в по-голяма школа. На осемнайсет постъпих в трупата. Конкуренцията за едно място е жестока, а тренировките са… — Линдзи замълча, после тръсна глава и се засмя. — Неописуеми са. Рут има нужда от това, заслужава го. Колкото е възможно по-скоро, ако иска да стане сериозна балерина. Талантът й го изисква.

Сет не отговори веднага.

— Рут е малко повече от едно дете, което току-що е преживяло поредица от нещастия — направи знак на сервитьора за менютата. — Ню Йорк ще си е там и след три или четири години.

— Три или четири години? — Линдзи остави менюто, без да го погледне и се взря невярващо в Сет. — Та тя ще е на двайсет!

— Напреднала възраст — отбеляза той саркастично.

— Като за балерина наистина е напреднала — възрази Линдзи. — Рядко някоя успява да танцува до много след трийсет. Е, мъжете открадват още по някоя година с характерни роли, а от време на време се появява и някой импозантен като Фонтейн. Това обаче са изключения, не правило.

— Затова ли не се връщаш? — при този въпрос мислите на Линдзи се препънаха и замряха. — Имаш чувството, че на двайсет и пет години кариерата ти е приключила?

Тя вдигна чашата, после отново я остави.

— Загадките са интригуващи, Линдзи — Сет улови ръката й, обърна я да разгледа дланта и отново я погледна в очите. — А една жена със загадка е неустоима. Идвало ли ти с понякога наум, че някои ръце са създадени за целуване? Тази е една от тях — поднесе дланта й към устните си.

Мускулите й сякаш се разтопиха. Тя го гледаше, откровено очарована от усещането. Чудеше се какво би било да почувства устните му, притиснати към нейните, силно, горещо. Харесваше й формата на устата му и бавната му замислена усмивка. Рязко се изтръгна от мечтанието. Приоритетите, напомни си Линдзи.

— За Рут… — опита се да измъкне ръката си, ала Сет я задържа.

— Родителите на Рут загинаха при железопътна катастрофа преди по-малко от шест месеца. Това се случи в Италия — пръстите му не стискаха ръката й по-силно, но гласът му стана по-напрегнат. Линдзи си спомни как бе изглеждал той, когато изникна над нея в дъжда. — Рут беше необичайно близка с тях, може би защото толкова много пътуваха. За нея бе трудно да завърже други приятелства. Можеш да си представиш какво означава за едно шестнайсетгодишно момиче изведнъж да се окаже сираче в чужда страна, в град, в който са живели едва две седмици — очите на Линдзи се изпълниха с болезнено съчувствие, ала Сет продължи, преди да бе успяла да каже нещо. — Тя не познаваше практически никого, а аз бях на един строеж в Южна Африка, затова минаха дни, преди да се свърже с мен. Докато успея да се добера до нея, бе прекарала сама почти цяла седмица. Когато пристигнах, брат ми и жена му вече бяха погребани.

— Сет, съжалявам, толкова съжалявам — изпита инстинктивното желание да го успокои. Стисна пръстите му, а с другата си ръка покри сплетените им длани. Нещо проблесна в очите му, но Линдзи бе прекалено смутена, за да го види. — Сигурно е било ужасно за нея, за теб.

Той за момент не отговори, ала се вгледа по-внимателно в лицето й.

— Да — каза накрая. — Ужасно беше. Доведох Рут обратно в Щатите, но Ню Йорк е много напрегнат град, а тя бе много нестабилна.

— Затова намери Къщата на скалата — промълви Линдзи.

Сет вдигна вежди при това име, ала не го коментира.

— Исках за момент да й дам нещо стабилно, макар да зная, че не е във възторг от идеята да живее в къща в малко градче. Прекалено много прилича на баща си. Но засега имам чувството, че точно това й трябва.

— Мисля, че разбирам какво се опитваш да направиш — произнесе Линдзи бавно. — И го уважавам. Обаче на Рут й трябват и други неща.

— Ще поговорим за тях след шест месеца — тонът му, макар и тих, бе толкова окончателен и властен, че тя затвори уста, преди да се бе усетила. По лицето й пробяга сянка на раздразнение.

— Ти си голям диктатор, нали?

— Така са ми казвали. — Линдзи погледна настрани и настроението му сякаш се промени. — Гладна ли си?

— Малко — призна тя, ала като отвори менюто, се намръщи. — Пълнените раци тук са особено добри.

Докато Сет поръчваше, погледът й се отклони към пролива. Ясно виждаше пред очите си Рут, сама, изплашена, вцепенена от скръб, принудена да се справи със загубата на родителите си и с ужасяващите подробности, които трябва да са последвали. Много добре си спомняше паниката, в която изпадна, когато й съобщиха за катастрофата на нейните родители. Никога нямаше да забрави ужаса на пътуването от Ню Йорк до Кънетикът, където намери баща си мъртъв, а майка си в кома.

И бях вече възрастна, напомни си Линдзи, почти три години бях живяла сама. Бях в родния си град, обкръжена от приятели. Повече от всякога изпита желание да помогне на Рут.

Шест месеца, помисли Линдзи. Ако мога да работя с нея индивидуално, времето няма да е напълно загубено. И може би, само може би ще успея да убедя Сет по-рано. Той трябва да разбере колко важно е това за нея. Нервите няма да ме доведат доникъде с такъв мъж, значи ще трябва да намеря някакъв друг начин.

На един строеж в Южна Африка, спомни си тя, връщайки се към разговора. Какво ли е правил в Южна Африка? Преди да се бе оплела във възможните причини, в съзнанието й зазвънтя един спомен.

— Бениън — произнесе на глас и Сет въпросително вдигна вежди. — С. Н. Бениън, архитектът. Чак сега се сетих.

— Така ли? — изглеждаше леко изненадан. Разчупи едно хлебче наполовина и й подаде едното парче. — Не предполагах, че си имала време да се интересуваш от архитектура.

— Трябваше от десет години да съм живяла в пещера, за да не съм чувала това име. Какво пишеше в… В „Нюз вю“? Да, „Нюз вю“, преди около година. Имаше биографичен очерк за теб със снимки на някои от най-престижните ти сгради. Търговския център в Цюрих, зданието на „Макафи“ в Сан Диего.

— Имаш отлична памет — забеляза Сет. Светлината на свещите играеше по кожата й. Изглеждаше крехка като порцелан, а тъмните й живи очи сякаш му се усмихваха.

— Безпогрешна — съгласи се Линдзи. — Спомням си, че четох и някакви клюки за теб и голяма част от женското население. Определено се сещам за една наследница на голям универсален магазин, за австралийска професионална тенисистка и испанска оперна звезда. Не беше ли преди няколко месеца сгоден за Били Маршал, телевизионната говорителка?

Сет завъртя чашата между пръстите си.

— Никога не съм бил сгоден — отвърна той кратко. — Това обикновено води до брак.

— Разбирам — тя разсеяно отхапа от хлебчето. — А бракът за теб май не е цел в живота?

— За теб цел ли е?

Линдзи замълча и се намръщи. Приемаше въпроса му съвсем сериозно.

— Не знам. Предполагам, че никога не съм мислила за това точно по този начин. Всъщност, не съм имала кой знае колко време изобщо да мисля за него. Трябва ли това да бъде цел? — разсъждаваше тя на глас. — Или по-скоро изненада, приключение?

— Говориш като романтик.

— Такава съм — съгласи се Линдзи без никакво смущение. — Но пък и ти си такъв, иначе никога не би купил Къщата на скалата.

— Решението ми да купя недвижима собственост ме прави романтик?

Тя се облегна назад, като все още дъвчеше хлебчето.

— Това е много повече от недвижима собственост и не се съмнявам, че и ти си го почувствал. Можеше да купиш десетина други къщи, всичките на по удобно място и с по-малка нужда от ремонти.

— И защо не съм го сторил? — попита Сет, заинтригуван от нейната теория.

Линдзи му разреши отново да напълни чашата й, ала не я докосна. Виното вече приятно замайваше главата й.

— Защото си разпознал чара, неповторимостта. Иначе щеше да купиш една от типовите къщички на трийсетина километра нагоре по брега, за които твърдят, че те потопяват в автентичния пейзаж на Ню Ингланд и в същото време са само на петнайсет минути път от търговския център.

Той се засмя, без да откъсва очи от нейните, докато сервираха ястията им.

— Доколкото разбирам, ти не обичаш типовите къщички.

— Ненавиждам ги — съгласи се веднага тя. — Страх ме е, че това е предубеждение, но си е лично мое. За много хора са идеални. Аз не харесвам… — Линдзи замълча и замахна с ръка, като че да хване нужната дума от въздуха — еднаквостта — реши накрая. — Сигурно звучи странно, след като в моята професия има такава дисциплина. Аз обаче го разглеждам по друг начин. Изразяването на собствената индивидуалност е жизненоважно. Хиляди пъти бих предпочела да кажат за мен, че съм различна, вместо, че съм красива — погледна към препълнената чиния с раци. — „Новатор“ е такава прекрасна дума. Чувала съм я за теб.

— Затова ли стана балерина? — Сет потопи парченце от рака си в разтопеното масло. — За да изразиш себе си?

— Мисля, че може би защото станах балерина, започнах да копнея за себеизразяване — тя реши да изстиска лимон върху маслото. — Всъщност, аз рядко анализирам себе си, повече другите хора. Знаеш ли, че в къщата има дух?

— Не — засмя се той. — Това го нямаше в обявата.

— Защото са се страхували да не се откажеш. Сега вече е късно, пък и аз мисля, че ще ти е приятно да си имаш дух.

— На теб би ли ти било приятно?

— О, да, много — лапна парчето рак и се наведе напред. — Това е едно романтично, нещастно създание. Жена, убита от тесногръдия си съпруг преди около век. Измъквала се да се срещне с любовника си и, предполагам, не е внимавала. Той я хвърлил върху скалите от балкона на втория етаж.

— Това би трябвало да охлади склонността й към извънбрачни връзки — предположи Сет.

— Ъ-хъ — съгласи се Линдзи с пълна уста. — Обаче от време на време се връща да се разходи из градината. Там я чакал любовникът.

— Изглежда, че изневярата и убийството ти доставят голямо удоволствие.

— Сто години могат да направят почти всяко нещо романтично. Имаш ли представа в колко от великите балети има смърт, и въпреки това остават романтични? „Жизел“ и „Ромео и Жулиета“ са само два примера.

— А ти и в двата си играла главните женски роли. Може би затова съчувстваш на нещастния дух.

— О, аз имах слабост към духа много преди да съм играла и Жизел, и Жулиета — тя въздъхна, загледана как звездите блещукат върху повърхността на водата. — Тази къща ме очарова, откак се помня. Когато бях малка, се заклех, че един ден ще живея там. Щях да накарам отново да засадят градината и всички прозорци щяха да светят на слънцето — обърна се към Сет. — Ето затова съм доволна, че ти си я купил.

— Доволна ли си? — погледът му се плъзна от тънката й шия към яката на роклята. — Защо?

— Защото ти би я оценил. Би разбрал как да я върнеш към живот — погледът му за миг се спря върху устните й, после се върна към очите. Линдзи усети как кожата й настръхва и се поизправи на стола. — Знам, че вече си започнал някои ремонти — продължи тя с чувството, че Къщата на скалата е безопасна тема за разговор. — Сигурно имаш планове за промените.

— Искаш ли да видиш какво е направено?

— Да — отвърна Линдзи веднага. Не можеше да се преструва, че не е така.

— Ще те взема утре следобед — той я погледна с любопитство. — Знаеш ли, че имаш нечуван апетит като за такава миньонка?

Тя се засмя, отново успокоена, и намаза с масло парченце рак.

 

 

Небето бе дълбоко, тъмносиньо. Звездите бяха близо и просветваха през облаците. Линдзи чувстваше как есенният вятър се блъска в колата, докато Сет караше край брега. Той добавяше вълнение към романтиката на лунната светлина и виното.

Вечерта, реши тя, се оказа много по-приятна, отколкото бе очаквала. От първия момент й бе хубаво да е с него. Изненадваше я, че Сет можеше да я накара да се засмее. Линдзи знаеше, че докато се занимаваше с работата си и с майка си, на моменти ставаше прекалено сериозна, прекалено напрегната. Бе приятно да има с кого да се посмее.

По негласно споразумение и двамата бяха заобикаляли спорните теми и бяха поддържали разговора лек и приятен като яденето. Тя знаеше, че отново ще кръстосат шпаги по повод на Рут. Това не можеше да се избегне. Желанията им за нея бяха толкова различни, че без битка нямаше да може да се постигне каквото и да било решение. Ала за момента Линдзи се чувстваше спокойна. Приемаше предстоящата буря, въпреки че се чудеше кога ли ще се разрази.

— Обичам такива нощи — въздъхна тя. — Нощи, когато звездите са слезли ниско, а вятърът шепти в дърветата. От източната страна на къщата трябва да чуваш океана — обърна се към него. — Коя спалня си избра, с балкона, надвесен над протока ли? До будоара?

Той бързо я погледна.

— Изглежда добре познаваш къщата.

Линдзи се засмя:

— Как можеш да очакваш от мен да устоя на изкушението да я разгледам, когато тя просто си стоеше там и ме чакаше? — пред тях започваха да блещукат светлините на Клифсайд. — Тази стая ли си избра? Огромната камина и високият таван сами по себе си биха били достатъчни, но балконът… Стоял ли си на него по време на буря? Трябва да е невероятно, когато под теб се разбиват вълните, а светкавиците са толкова близо — очите й бяха приковани към него, така че видя как на устните му трепна усмивка.

— Ти обичаш да живееш опасно.

Как ли би почувствала косата му между пръстите си? Очите й се разшириха, като осъзна в каква посока са поели мислите й. Внимателно сплете пръсти в скута си.

— Предполагам — започна Линдзи, като се върна към въпроса му, — вероятно никога не съм го правила, освен във въображението си. Клифсайд не е пълен с опасности.

— Кажи го на твоя дух.

Тя се засмя:

— Не моя, твоя дух — поправи го бързо, докато Сет спираше пред къщата й. — Ти сега имаш абсолютни права над него — Линдзи излезе от колата и вятърът затрептя в лицето й. — Вече е истинска есен — изненада се тя и огледа притихналата къща. — На площада ще има огън. Маршал Уудс ще донесе цигулката си и ще има музика до полунощ — усмихна се. — Това е голямо събитие за града. Сигурно за човек като теб, който толкова много е пътувал, изглежда много кротко.

— Израснал съм в малко градче в Айова, което дори го няма на картата.

— Наистина ли? — изненада се Линдзи. — Кой знае защо, представях си, че си от голям град, много уреден, много изискан. Защо не си се върнал там? — тя спря на първото стъпало на терасата и се обърна към него.

— Прекалено много спомени.

От висотата на стъпалото и вечерните си обувки Линдзи бе почти на неговото ниво. Сепна се, като откри, че очите и устните й са точно срещу неговите. В ирисите му светеха мънички златисти точки. Без да се замисли, тя ги преброи.

— Тринайсет — прошепна. — Шест в едното и седем в другото. Дали това е лош знак?

— Лош знак за какво? — той видя в очите й, че мислите й отлетяха някъде другаде и после се върнаха към въпроса му.

— О, няма значение — смутено махна с ръка Линдзи. — Понякога се отнасям. Защо се усмихваш?

— Спомних си за последния път, когато изпратих моето момиче до вратата. Лампата на терасата светеше, а майка й беше вътре. Мисля, че бях осемнайсетгодишен.

Очите на Линдзи немирно заблестяха.

— Успокоително е човек да научи, че някога си бил осемнайсетгодишен. Целуна ли я за лека нощ?

— Естествено. Докато майка й надничаше иззад завесите в хола.

Линдзи бавно обърна глава и се вгледа в тъмните празни прозорци.

— Моята сигурно вече си е легнала — реши тя, опря ръце на раменете му и се наведе напред, за да го целуне леко.

В момента на контакта всичко се промени. Простото докосване на устните я разтърси. Ефектът от него се разнесе из нея с такава скорост, че Линдзи ахна. Внимателно се отдръпна, все още с ръце на раменете му. Двамата се гледаха.

Сърцето й се блъскаше в гърдите, както когато стоеше зад кулисите преди трудно па де дьо. В нея се надигна очакване. Ала този дует не бе репетиран и бе по-стар от времето. Тя сведе поглед към устните му и почувства направо физически глад.

Приближиха се един към друг бавно, сякаш времето за тях бе спряло. Прегърнаха се със сигурността на отдавнашни любовници, които отново се срещат, а не като на първа среща. Устните им се докоснаха и разтвориха, пак се докоснаха и разтвориха, докато опитваха различни ъгли. Ръцете му се плъзнаха под палтото й, нейните под якето му. Ставаше им все по-топло, а край тях вятърът носеше есенните листа.

Сет улови долната й устна между зъбите си, за да я укроти. Леката болка отекна в тялото й като тръпка на желание. Пламна страст. Бавните, пробни целувки се превърнаха в отчаяна молба. Гладът нарастваше и обещаваше само да продължава да нараства с всяко вкусване. Линдзи обви ръце около врата му, сграбчи раменете му и се притисна силно към него. Той откъсна устни от нейните и ги плъзна по нежната извивка на шията й. Косата му докосна бузата й. Бе мека и прохладна, за разлика от горещите му устни, и сякаш привличаше пръстите й.

Усети как Сет смъкна ципа на роклята й и дланите му докоснаха голата кожа на гърба й. После се спуснаха надолу до кръста и обратно към шията й, като навсякъде по пътя си разпалваха пламъци. Копнежът за него се надигна толкова бързо, че тя се разтрепери, докато устните му най-после се върнаха към нейните.

Чувствата й се завъртяха в луда вихрушка, съперничещи с физическата нужда. Зави й се свят от този пристъп, силата му я уплаши. Откриваше в себе си слабост, за която не бе и подозирала. Опря ръце на гърдите му и се отблъсна. Сет освободи устните й, но продължи да я държи в прегръдките си.

— Не, аз… — Линдзи затвори за миг очи, опитвайки се да си възвърне силата, която винаги бе приемала като разбираща се от само себе си. — Беше много приятна вечер, Сет. Благодаря ти.

Известно време той я гледаше мълчаливо.

— Не мислиш ли, че това в момента е малко неуместно? — почти без да се движи, потърка устни в нейните.

— Да, да, прав си, но… — Тя обърна глава и вдъхна дълбоко студения нощен въздух. — Трябва да влизам. Не съм във форма.

Сет хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Не си във форма?

Линдзи преглътна. Разбираше, че бе разрешила положението да излезе извън контрол и нямаше представа как да се справи с него сега.

— Моля те, никога не съм била добра в такива неща и…

— Какви неща? — попита той. Не отпускаше прегръдката си, не откъсваше очи от нейните.

— Сет… — пулсът й отново започваше да се блъска бясно. — Моля те, пусни ме да си вляза, преди да съм се направила на пълна глупачка.

Всичката несигурност на чувствата й струеше в очите й. Тя видя как в погледа му проблесна гняв, после той улови устните й в бърза, силна целувка.

— Утре — каза и я пусна.

Останала без дъх, Линдзи прокара ръка през косите си.

— Мисля, че по-добре да не…

— Утре — повтори Сет, обърна се и тръгна към колата.

Линдзи гледаше как светлините й се отдалечават. Утре, помисли тя и потрепери от нощния хлад.