Нора Робъртс
Отражения (3)

Трета глава

Дъждът се бе събрал в локви. Утринното слънце блестеше яркоцветно по повърхността им. По тревата още висяха дъждовни капки, а над земята се стелеше едва доловима мъгла. Анди включи парното в колата и погледна към Линдзи, която излизаше от входната врата на къщата си. За него тя бе най-красивото същество в света. Всъщност, Анди имаше чувството, че Линдзи не бе от реалния свят. Бе прекалено нежна, прекалено въздушна, за да бъде земна. Красотата й бе толкова чиста, толкова крехка. Сърцето му се свиваше, като я погледнеше. Така бе от петнайсет години.

Линдзи се усмихна, вдигна за поздрав ръка и тръгна по бетонната пътечка към колата. В усмивката й той видя симпатията, приятелството, които тя винаги му бе предлагала. Отвърна и на поздрава, и на усмивката. Не хранеше илюзии за отношенията си с нея. Приятелство и нищо повече. Никога нямаше да има нищо повече. Нито веднъж през всичкото време, откак се познаваха, Линдзи не му бе дала повод да се надява на нещо повече от приятелство.

Тя не е за мен, помисли Анди. Ала когато Линдзи отвори вратата на колата и седна до него, усети познатото вълнение. Ароматът й бе винаги един и същ, лек и свеж и мъничко загадъчен. До нея той винаги се чувстваше прекалено голям. Прекалено едър, прекалено непохватен.

Тя се усмихна и бързо го целуна.

— Анди, ти ми спасяваш живота — вгледа се в широкото му ъгловато лице и както винаги го хареса — надеждните тъмни очи, силните черти, леко разрешената кестенява коса, която му придаваше вид на домашно куче. И също като домашно куче, той я караше да се чувства спокойна и малко майчински. — Наистина ти благодаря, че ме караш до школата.

Анди размърда широките си рамене. Вълнението вече се бе разтворило в познатата топлота, която усещаше винаги, когато Линдзи бе наблизо.

— Знаеш, че нямам нищо против.

— Знам — призна тя. — Затова още повече ти благодаря — както й бе навик, докато говореше, се извъртя настрани на седалката. За нея личният контакт бе жизненоважен. — Днес твоята майка ще идва на гости на моята.

— Да, знам — Анди караше по улицата със спокойното внимание на човек, който е минавал безброй пъти по този път. — Ще се опита да я уговори за онова пътуване до Калифорния през зимата.

— Наистина се надявам да успее — за момент Линдзи си позволи да си спомни неспокойното, нещастно лице на майка си. — Малко разнообразие ще й бъде от полза.

— Как е тя?

Линдзи изпусна една дълга въздишка. Нямаше нищо, за което не би могла да говори с Анди. Нямаше по-близък приятел от детинство.

— Физически е много по-добре. През последните три месеца има голямо подобрение, но иначе… — сплете пръсти и обърна ръце с дланите нагоре, жест, който използваше, когато друг би свил рамене. — Объркана, сърдита, неспокойна. Иска да се върна в Ню Йорк да танцувам. Не може да си представи нищо друго. Като кон с капаци. Не иска да приеме, че е невъзможно да продължа оттам, където съм спряла. Минали са три години, остаряла съм с три години.

Поклати глава и потъна в мисли. Анди й даде цяла минута.

— А ти искаш ли да се върнеш?

Тя го погледна и се намръщи замислено.

— Не знам. Мисля, че не. Навремето го правех и бях много доволна там, обаче…

— Обаче? — Анди зави наляво и разсеяно помаха на двама младежи с велосипеди.

— Харесваше ми, когато го правех, въпреки че в живота има толкова много грубост. Харесваше ми — Линдзи се усмихна и отново се облегна на седалката. — Нали разбираш, минало време. Обаче майка ми непрекъснато го пренася в настоящето. Дори ако го исках, ако отчаяно го исках, шансът трупата да ме приеме обратно е много малък — погледът й се зарея към познатите къщи. — Тук се чувствам толкова у дома си. Приятно е човек да се чувства у дома си. Помниш ли онази нощ, когато се промъкнахме в Къщата на скалата? — очите й отново се смееха.

Анди отвърна с усмивка:

— Уплаших се до смърт. Все още мога да се закълна, че видях духа.

Линдзи се засмя — лек, мелодичен звук.

— Със или без дух, това е най-романтичната къща, която някога съм виждала. Разбра ли, че най-после са я продали?

— Чух — Анди й хвърли един бърз поглед. — Помня как се кълнеше, че един ден ще живееш в нея.

— Тогава бяхме млади — промълви тя, ала тъгата от този спомен бе топла и не неприятна. — Исках да живея високо над града и да се чувствам важна. Всички онези прекрасни стаи една над друга, онези безкрайни коридори…

— Това място е истински лабиринт — отбеляза той без никаква романтика. — Там сега много се работи.

— Надявам се да не са разрушили атмосферата.

— Какво, паяжините и полските мишки ли?

Линдзи сбръчка нос.

— Не, глупчо, великолепието, блясъка, високомерието. Винаги съм си я представяла с цъфтящи градини и с широко отворени прозорци.

— В тази къща прозорец не е отварян повече от десет години, а в градината растат най-яките бурени в Ню Ингланд.

— Ти — произнесе тя тържествено — нямаш въображение. Както и да е, момичето, с което ще се срещам тази сутрин, е племенница на човека, който е купил къщата. Знаеш ли нещо за него?

— Не. Мама може и да знае, тя винаги е в течение на градските клюки.

— Момичето ми харесва — продължи Линдзи замислено, представяйки си трогателната красота на Рут. — Има доста нещастен вид. Бих искала да й помогна.

— Мислиш, че тя има нужда от помощ?

— Прилича на птичка, която не е сигурна дали протегнатата към нея ръка ще й извие врата или ще я погали. Чудя се какъв е чичо й.

Анди спря на паркинга пред студиото.

— Колко лошо можеш да мислиш за човек, който е купил Къщата на скалата?

— Много малко, сигурна съм — съгласи се тя и излезе.

— Ще погледна колата ти — предложи Анди, приближи се до нея и вдигна капака на двигателя. Линдзи застана до него и намръщено се загледа в мотора.

— Тук, вътре, изглежда ужасно.

— Вероятно би помогнало, ако от време на време я караш на сервиз — посочи той към опръскания с масло двигател, после с отвращение огледа свещите. — Знаеш ли, че има и други неща, които трябва да се сменят, освен бензина?

— Нищо не разбирам от механика — призна тя безгрижно.

— Няма нужда да си механик, за да полагаш минимални грижи за колата си — подзе Анди и Линдзи простена:

— Нравоучение. По-добре да се призная за виновнао— Обви ръце около врата му и го целуна по двете бузи. — Нищо не разбирам. Прости ми.

Докато гледаше как усмивката му отново разцъфва, тя чу, че на паркинга спира още една кола. Обърна глава, все още увиснала на врата на Анди.

— Това трябва да е Рут — реши Линдзи на глас, преди да го пусне. — Наистина съм ти много благодарна, че преглеждаш колата, Анди. Ако има нещо неизлечимо, опитай се да ми го съобщиш по-внимателно.

Обърна се да поздрави Рут и замръзна. Мъжът, който идваше с момичето, бе висок и тъмен. Линдзи знаеше как ще прозвучи гласът му, преди да е проговорил. Както и знаеше какви якета му харесват.

— Прекрасно — отрони тя полугласно. Очите им се срещнаха. Линдзи реши, че това не е мъж, който лесно се изненадва.

— Госпожице Дън? — в гласа на Рут прозвуча колеблив въпрос. Лицето на Линдзи изразяваше и изненада, и оскърбление, и раздразнение. — Нали казахте да дойда в девет?

— Какво? — Линдзи за момент се вторачи в нея. — Извинявай, имах проблеми с колата си. Малко съм разсеяна. Рут, това е моят приятел Анди Мурфийлд. Анди, Рут…

— Бениън — подсказа й Рут, видимо успокоена. — А това е чичо ми, Сет Бениън.

Анди разсея всякакво желание за ръкостискане, като протегна омазнените си длани и се засмя.

— Приятно ми е, госпожице Дън — тонът на Сет бе толкова любезен, че Линдзи помисли, че той в края на краищата не я е познал. Но само един поглед към лицето му бе достатъчен да й покаже, че не бе права. В очите му проблесна закачка, ала ръкуването му бе несъмнено възпитано. Пръстите му силно, но кратко стиснаха нейните. Тази игра се играе от двама, реши тя.

— Господин Бениън — тонът й бе любезно дистанциран. — Благодаря ви, че дойдохте с Рут тази сутрин.

— За мен е удоволствие — отвърна той.

Линдзи го изгледа с подозрение.

— Да влезем — обърна се тя към Рут, насочи се към сградата, бързо махна за довиждане на Анди и бръкна в джоба си за ключовете.

— Много мило от ваша страна, че се срещате с мен толкова рано, госпожице Дън — започна Рут. Гласът й бе почти както предишната вечер, тих и леко треперещ, което издаваше едва овладените й нерви.

Линдзи забеляза, че тя се бе вкопчила в ръката на чичо си. Усмихна се и докосна рамото на момичето.

— За мен е полезно първия път да се срещам с ученичките си насаме — почувства лекото съпротивление и непринудено отмести ръката си. — Кажи ми — продължи, докато отключваше студиото, — с кого си учила?

— Имала съм няколко учители — отговори Рут и влезе вътре. — Баща ми беше журналист. Ние непрекъснато пътувахме.

— Разбирам — Линдзи погледна към Сет, ала изражението му оставаше неопределено. — Разполагайте се, господин Бениън — включи се тя в безукорно любезния му тон. — Ние с Рут ще трябва да поработим на станката.

Сет едва забележимо кимна на Линдзи, но тя видя как той леко докосна ръката на Рут, преди да седне.

— Групите са малки — заобяснява Линдзи, събличайки якето си. — Като за такова градче мисля, че имаме доста ученички, ала не ги събираме накуп — усмихна се на момичето и обу белите калци върху тъмнозеления си чорапогащник. Отгоре носеше морскозелена пола и за миг й мина през ума, че цветът й бе също като очите на Сет. Намръщи се и посегна към балетните си пантофи.

— Но вие обичате да преподавате, нали? — Рут стоеше на няколко метра от нея. Линдзи вдигна очи и я погледна, тъничка и несигурна в розовото си трико, което подчертаваше тъмния й тен.

— Да, обичам — отвърна тя, като внимаваше лицето й да е безизразно. — Първо екзерсис — даде знак на Рут и се приближи към огледалната стена. Опря ръка на станката и показа на Рут да застане пред нея. — Първа позиция.

Двете фигури в огледалото се движеха едновременно и бяха с почти еднакъв ръст и телосложение. Едната бе светла, другата я чакаше като тъмна сянка.

— Гран плие.

Без видимо усилие двете се извиха в дълбок поклон. Линдзи наблюдаваше гърба и бедрата на Рут, краката й, застанали в стойка, жестовете, стила.

Бавно поведе Рут през петте позиции, като внимателно я следеше. Изпълняваше добре плие и батман, забеляза тя. Виждаше се от замаха на ръката, от движението на крака, от любовта на Рут към танца. Спомни си самата себе си преди десет години, болезнено млада, пълна с мечти и въжделения.

Усмихна се. Намираше много от себе си в Рут. Бе лесно да се настрои на вълната на момичето, да се отдаде на общите им усилия и да забрави всичко друго. Тялото й се изпъна, съзнанието й бе в хармония.

— Палци — нареди рязко и отиде да смени музиката. Очите й срещнаха погледа на Сет. Той я гледаше и Линдзи помисли, че в погледа му би могло да има нещо успокояващо, ако не бе толкова безкомпромисно прям. Въпреки това го посрещна спокойно и сложи плочата с Чайковски. — Имаме още около половин час, господин Бениън. Да ви направя ли кафе?

Той не отговори веднага, както бе очаквала за такъв обикновен въпрос. Десетте секунди мълчание странно я задъхаха.

— Не — Сет замълча и тя почувства как кожата й пламва. — Благодаря ви.

Когато Линдзи се обърна, мускулите й, раздвижени от екзерсиса, отново се бяха напрегнали. Изруга наум, ала не бе сигурна дали проклина него, или себе си. Посочи на Рут да застане в средата на залата и се върна на станката. Щеше да започне с адажио, бавни, сдържани стъпки, изискващи уравновесеност, стил и самообладание. Много често в ученичките си откриваше желание само за външния блясък — замайващи пируети, фуете, жете. Красотата на дългото, бавно движение бе забравена.

— Готова ли си?

— Да, госпожице Дън.

В момичето сега нямаше нищо боязливо, помисли Линдзи и улови светлината в очите на Рут.

— Четвърта позиция, пирует, пета — изпълнението бе чисто, движенията отлични. — Четвърта позиция, пирует, атитюд — доволна, Линдзи направи бавен кръг около Рут. — Арабеск. Отново. Атитюд, задръж. Плие.

Линдзи виждаше, че Рут има талант и, което бе по-важно, имаше издръжливост и желание. Освен това бе надарена с телосложението и лицето на класическа балерина. Всяко нейно движение изразяваше любовта й към танца и Линдзи чувстваше увлечението й. Донякъде чувстваше болка заради жертвите и лишенията, които чакаха Рут, но надделяваше радостта. Пред нея бе една балерина, която щеше да успее. В тялото на Линдзи се надигна вълнение. И аз ще й помогна да успее, помисли тя. Все още имаше доста неща, които Рут трябваше да научи. Тя още не знаеше какво да прави с ръцете и раменете си. Трябваше да се научи да изразява повече чувства с лицето и тялото си. Ала бе добра… Много, много добра…

Минаха почти четиридесет и пет минути.

— Почивка — оповести Линдзи и отиде да спре музиката. — Твоите няколко учители изглежда добре са се потрудили — обърна се и видя, че тревогата се бе върнала в очите на Рут. Инстинктивно сложи длани на раменете й, усети мълчаливото отдръпване и отпусна ръце. — Няма нужда да ти казвам, че имаш голям талант. Ти не си глупава.

Гледаше как думите й достигат до съзнанието на момичето. Напрежението в тялото на Рут сякаш се разсея.

— За мен е много важно да го чуя от вас.

— Защо? — Линдзи вдигна изненадано вежди.

— Защото вие сте най-прекрасната балерина, която съм виждала. И знам, че ако не бяхте се отказали, щяхте да сте най-прочутата в страната. Чела съм и някои статии, в които се казва, че сте най-обещаващата американска балерина на това десетилетие. Давидов ви избра за своя партньорка и каза, че сте най-добрата Жулиета, с която някога е танцувал, и… — Рут внезапно прекъсна необичайно дългата си реч и се изчерви.

Макар да бе истински трогната, Линдзи се опита да не го покаже, за да разсее смущението.

— Много съм поласкана. Тук рядко ми се случва да чуя такова нещо — замълча и потисна инстинктивното си желание отново да докосне рамото й. — Другите момичета ще ти кажат, че съм много строга учителка, искам много от напредналите си ученички. Ще трябва доста да се потрудиш.

— Нямам нищо против — блясъкът на надеждата се бе върнал.

— Кажи ми, Рут, какво искаш?

— Да танцувам. Да стана известна — отговори тя веднага. — Като вас.

Линдзи се засмя и поклати глава:

— Аз исках само да танцувам. Майка ми искаше да стана известна. Върви да се преобуеш. Сега искам да поговоря с чичо ти. Групата за напреднали в събота е в един, групата на палци в два и половина. Много държа на точността — обърна се към Сет. — Господин Бениън… Ще отидем ли в моя кабинет?

Без да чака отговор, влезе в съседната стая.