Нора Робъртс
Отражения (2)

Втора глава

Два часа по-късно една съвсем различна Линдзи Дън посрещаше родителите. Бе облечена с ленена блуза с висока яка и широка плисирана пола, и двете в гълъбовосиньо. Косата й бе сплетена и навита край ушите. Лицето й бе спокойно и овладяно. Нищо не напомняше за мократа, разярена жена. Заета с рецитала, Линдзи напълно бе забравила случката в дъжда.

Столовете бяха наредени в редици и оттам родителите можеха да наблюдават изпълнението на децата си. Зад публиката имаше маса с кафе и различни сладки. Линдзи чуваше бръмченето на разговорите в залата и това я караше да си спомня за неизброимите рецитали от своето минало. Опитваше се да не бърза с ръкостисканията и въпросите, но мислите й прехвърчаха към съседната стая, където двайсет и пет момиченца оправяха пачките и палците си.

Бе нервна. Под спокойната, усмихната фасада Линдзи бе не по-малко нервна, отколкото преди някой от собствените си рецитали. Ала успяваше да отговаря без запъване на въпросите и почти винаги да ги предугажда, още преди да са зададени. Бе преживяла всичко това — в предучилищна група, като начинаеща, като напреднала, като солова изпълнителка. Сега тя бе преподавателката. Нямаше нито една страна на рецитала, която да не бе преминала през живота й. И въпреки това бе нервна.

Тихата бетовенова соната, която бе пуснала на грамофона, бе опит не само да създаде атмосфера, а и да успокои собствените й нерви. Бе глупаво, каза си Линдзи, един утвърден професионалист, един опитен преподавател да е нервен заради някакъв си най-обикновен рецитал. Но нищо не можеше да направи. Когато ставаше дума за нейната школа и нейните ученички, тя много се вълнуваше. Много държеше вечерта да премине успешно.

Усмихна се и стисна ръката на един татко, който със сигурност би предпочел да си е вкъщи и да гледа мач. Начинът, по който той се стараеше незабележимо да разхлаби вратовръзката си й показваше, че човекът не се чувстваше много удобно с нея. Ако го познаваше по-добре, щеше да се засмее и да го посъветва да я свали.

Откак преди две години бе започнала да подготвя рецитали, една от основните й цели бе да не притеснява родителите. Едно от най-важните правила за нея бе, че родители, които се чувстват спокойни, са по-ентусиазирана публика, а по-ентусиазираната публика означаваше повече момичета в нейния клас. Бе създала школата чрез разговори с познати и тя все още работеше благодарение на съседски препоръки, на съвети от доволни родители към техни близки. Това сега бе нейната работа, нейното препитание и нейната любов. Смяташе се за щастлива, че за втори път през живота си бе успяла да съчетае двете неща в едно.

Разбираше, че повечето от роднините на малките балерини бяха дошли тук от чувство на дълг и бе твърдо решена да направи така, че да си прекарат добре времето. Във всеки рецитал Линдзи се опитваше не само да разнообрази програмата, а и да се постарае всяка танцьорка да получи роля, която да е най-подходяща за нейния талант и възможности. Знаеше, че не всички майки са амбициозни като нейната, не всички бащи подкрепят дъщерите си както нейният.

Ала въпреки това бяха дошли, мислеше тя, гледайки как салонът се пълни. Бяха пътували през дъжда, бяха се отказали от любимото си телевизионно шоу или от дрямката на дивана след вечеря. Линдзи отново се усмихна, трогната от вечния незабележим егоизъм на родителите, когато става дума за децата им.

Изведнъж я обзе чувството — силно, както се случваше от време на време — на щастие, че се бе върнала у дома, на задоволство, че си бе останала тук. О, бе обичала Ню Йорк, непрекъсващия пулс на живота, високите изисквания, неоспоримото вълнение. Но й бяха напълно достатъчни простите удоволствия на малкото градче, на тихите улички.

Всички в залата се познаваха — или по име, или по физиономия. Майката на едно от по-големите момичета преди повече от двайсет години беше бавачка на Линдзи. Тогава имаше конска опашка, спомни си тя, като гледаше изваяната къса прическа на жената. Дълга конска опашка, вързана с пъстра панделка, която при ходене подскачаше и според Линдзи бе красива. Сега споменът я стопли и отпусна нервите й.

Може би всеки в един момент трябва да напусне родния си град, помисли тя, и после да се върне вече като възрастен, независимо дали отново ще се установи там, или не. Какво откровение е да се видят през погледа на възрастния хората и нещата, които сме познавали като деца.

— Линдзи!

Линдзи се обърна да поздрави своя бивша съученичка, сега майка на едно от най-малките момичета в школата.

— Здравей, Джеки. Изглеждаш чудесно.

Джеки бе стегната и амбициозна брюнетка. Линдзи си спомни, че в гимназията тя бе член на ученическия им комитет.

— Ужасно сме нервни — призна Джеки. Говореше от името на себе си, дъщеря си и съпруга си.

Линдзи проследи погледа й към другия край на залата и забеляза бившия спортен кумир, който се бе превърнал в застрахователен агент и се бе оженил за Джеки в годината, когато завършиха. Говореше с две възрастни семейства. Всички баби и дядовци са тук, помисли Линдзи с усмивка.

— Трябва да сте нервни — съгласи се тя. — Такава е традицията.

— Надявам се да се справи — продължи Джеки. — Заради нея. И толкова й се иска да впечатли татко си.

— Ще се справи — успокои я Линдзи и стисна ръката й. — И всички изглеждат много красиви, благодарение на твоята помощ за костюмите. Още не съм успяла да ти благодаря.

— О, за мен беше удоволствие — увери я Джеки и погледна отново към своето семейство. — Бабите и дядовците — сподели тя полугласно — понякога са страшни.

Линдзи тихо се засмя. Знаеше колко безумно обичат точно тези баби и дядовци мъничките си балерини.

— Смей се ти. Още не ти се налага да се занимаваш с баби и дядовци. Нито със свекър и свекърва — добави Джеки зловещо. — Между другото… — промяната на тона накара Линдзи веднага да застане нащрек. — Братовчед ми Тод… Помниш ли го?

— Да — отвърна Линдзи предпазливо.

— След две седмици ще мине през града — тя се усмихна невинно. — Последния път, като се обади по телефона, питаше за теб.

— Джеки… — започна Линдзи с намерението да бъде твърда.

— Защо не се съгласиш да отидеш с него на вечеря? — продължи Джеки и не й позволи да се измъкне. — Миналата година той толкова те хареса. Ще бъде в града съвсем за малко. Има чудесен бизнес в Ню Хемпшир. Машини, нали ти казах.

— Помня — отвърна кратко Линдзи.

Един от недостатъците да си неомъжена жена в малък град бе необходимостта непрекъснато да отбиваш опитите на доброжелателни приятели да те сватосат, помисли тя. Сега, когато майка й бе започнала да се възстановява, намеците и предложенията ставаха още по-настойчиви. Ако веднъж отстъпеше, щяха да завалят като порой. Трябваше да бъде твърда.

— Джеки, знаеш колко съм заета…

— Чудесно се справяш — възрази Джеки бързо. — Всички момичета те обичат, ала една жена понякога има нужда от разнообразие, нали така? Между теб и Анди няма нищо сериозно, нали?

— Не, разбира се, че не, но…

— Тогава няма защо да се погребваш.

— Майка ми…

— Онзи ден, когато дойдох да донеса костюмите, изглеждаше толкова добре — прекъсна я Джеки безмилостно. — Толкова се радвам, че се е вдигнала на крака. Забелязах, че най-после е понапълняла.

— Да, но…

— Тод ще пристигне следващия четвъртък. Ще му кажа да ти звънне — обеща Джеки весело, обърна се и тръгна да си проправя път към семейството.

Линдзи я изпрати с поглед, едновременно развеселена и раздразнена. Никога не се надявай да победиш в спор човек, който не те оставя да си довършиш изречението, заключи тя. Е, добре, един братовчед с нервен глас и леко влажни длани можеше да се понесе за една вечер. Списъкът на срещите й не бе толкова запълнен, а и пред вратата й не чакаха на опашка чаровни мъже.

Изхвърли на заден план в съзнанието си предстоящата вечеря. Сега не бе моментът да се тревожи за нея. Сега трябваше да мисли за своите ученички. Прекоси залата и отиде в съблекалнята. Тук поне авторитетът й бе абсолютен.

Облегна се на затворената врата и пое дълбоко въздух. Пред нея всичко кипеше, ала Линдзи бе имунизирана срещу такъв хаос. Момичетата възбудено бъбреха, помагаха си да облекат костюмите или опитваха за последен път стъпките. Една от солистките спокойно изпълняваше плие, а две петгодишни играеха боен танц с балетни пантофки. Навсякъде наоколо цареше суматохата зад кулисите.

Линдзи се изправи, вдигна ръка и повиши глас.

— Моля за внимание! — разговорите прекъснаха и всички очи се обърнаха към нея. — Започваме след десет минути: Бет, Джоузи — кимна тя към две от по-големите момичета, — бихте ли помогнали на малките? — Хвърли един поглед към часовника си, чудейки се защо ли още я няма пианистката. Ако неприятностите продължаха, щеше да използва грамофона.

Приклекна да нагласи трикото на една от малките балерини и да поеме въпросите и нервите на останалите.

— Госпожице Дън, нали не сте позволили на брат ми да седне на първия ред? Прави ужасни физиономии.

— Втория ред отзад напред — успокои я Линдзи с пълна с фиби уста, докато оправяше разрошените прически.

— Госпожице Дън, страх ме е от втората серия жете.

— Също като на репетициите. Ще бъдеш чудесна.

— Госпожице Дън, Кейт си е сложила червен лак за нокти.

— Хм… — Линдзи отново погледна часовника.

— Госпожице Дън, за фуете…

— Пет, не повече.

— Наистина би трябвало да се гримираме, за да не изглеждаме толкова бледи — оплака се една миниатюрна балерина.

— Не — отсече Линдзи, потискайки усмивката си. — Моника, слава Богу! — възкликна тя, като видя, че през задната врата влиза красива млада жена. — Вече щях да измъквам грамофона.

— Извинявай, закъснях — съобщи Моника весело и с усмивка затвори вратата зад гърба си.

Моника Андерсън бе двайсетгодишна, хубава с една здрава красота. Блестящите й руси коси обграждаха лице, обсипано с лунички, на което сияеха големи жизнерадостни кафяви очи. Имаше високо, атлетично тяло и най-чистото сърце, което Линдзи познаваше. Тя събираше улични котки, изслушваше и двете страни на всеки спор и никога не мислеше лошо за никой, дори ако й стореше зло. Линдзи я харесваше заради просто душната й доброта.

Моника имаше, освен това истинска дарба да акомпанира на пиано. Тя поддържаше темпото, свиреше класиката истински, без да я разкрасява за сметка на танцьорите. Но не държеше особено на точността, помисли Линдзи с въздишка.

— Имаме пет минути — напомни тя, докато Моника провираше щедро надареното си тяло към вратата.

— Няма проблеми. След секунда излизам. Това е Рут — съобщи тя и посочи към едно момиче, което стоеше до вратата. — Тя е балерина.

Вниманието на Линдзи се прехвърли от високата, пищна блондинка към крехкото момиче. Тя забеляза екзотичните бадемови очи и пълните, чувствени устни. Черната права коса на Рут бе разделена на път и падаше до средата на гърба. Чертите й бяха несъразмерни и макар че поотделно можеше да не са нищо особено, в съчетание бяха пленителни. Бе девойка на прага на женствеността. Въпреки че стойката й бе спокойна и самоуверена, нещо в тъмните очи издаваше несигурност и нервност. Тези очи накараха Линдзи да се усмихне по-топло, докато й подаваше ръка.

— Здравей, Рут.

— Ще им изсвиря една бърза увертюра и ще успокоя нещата — намеси се Моника и понечи да се обърне, ала Рут я хвана за ръкава.

— Но, Моника…

— А, Линдзи, Рут иска да поговори с теб — тя засия с веселата си едрозъба усмивка и отново тръгна към вратата. — Не се безпокой — подхвърли на момичето. — Линдзи е много симпатична. Нали ти казах. Рут е малко нервна — оповести тя и изчезна през вратата към залата.

Развеселена, Линдзи поклати глава, ала когато се обърна, видя пламналите страни на Рут. Тя самата спокойно общуваше с непознати, но въпреки това разбираше, когато някой друг се смущава. Докосна леко ръката на момичето.

— Моника е неповторима — каза Линдзи с усмивка. — А сега, ако ми помогнеш да подредим първите танцьорки, ще можем да поговорим.

— Не искам да ви преча, госпожице Дън.

Вместо отговор Линдзи посочи към кошера зад себе си:

— Наистина имам нужда от помощ.

Можеше и сама да организира балерините, ала като видя как Рут се отпусна, разбра, че е постъпила правилно. С интерес наблюдаваше как се движи момичето и разпозна естествената грация и тренирания стил. След това насочи цялото си внимание към своите ученички. Отвори вратата и даде сигнал на Моника. Встъпителната мелодия започна и най-малките плавно се понесоха към сцената.

— Толкова са мили — промълви тя. — Почти няма къде да сбъркат — вече започваха да се чуват ръкопляскания за някои от пируетите. — Стойка — прошепна Линдзи на малките балерини и се обърна към Рут:

— Откога учиш?

— От петгодишна възраст.

Линдзи кимна, без да откъсва очи от мъничките изпълнителки.

— А сега на колко си?

— На седемнайсет.

Това бе изречено с такава решителност, че тя вдигна вежди.

— Едва миналия месец — добави Рут малко извинително.

Линдзи се усмихна, но продължи да гледа към сцената.

— И аз започнах петгодишна. Майка ми и досега пази първите ми балетни пантофки.

— Гледах ви в „Дон Кихот“ — обади се Рут.

Линдзи се обърна и видя, че е прехапала устни.

— Така ли? Кога?

— Преди пет години. В Ню Йорк. Бяхте чудесна — очите на момичето толкова преливаха от обожание и страхопочитание, че Линдзи вдигна ръка да я погали по бузата. Рут замръзна, ала тя, макар и озадачена, се усмихна:

— Благодаря ти. Това винаги е бил любимият ми балет. Целият огън и блясък.

— Един ден аз ще танцувам Дулцинея — част от нервите в гласа й бяха избледнели. Сега Рут гледаше Линдзи право в очите.

Линдзи се вгледа в нея и помисли, че никога не е виждала външност, по-подходяща за тази роля.

— Искаш ли да продължиш обучението си?

— Да — Рут облиза нервно устни.

Тя наклони глава, продължавайки да я оглежда.

— С мен?

Рут кимна, преди да успее да изрече думата:

— Да.

— Утре е събота — Линдзи вдигна ръка да направи знак на следващата група балерини. — Първата ми група започва в десет. Можеш ли да дойдеш в девет? — тържествуващите петгодишни момиченца дотанцуваха обратно към съблекалнята. — Искам да видя докъде си стигнала, за да реша къде да те сложа. Носи балетни пантофи и палци.

Очите на Рут светнаха от вълнение.

— Да, госпожице Дън. Девет часа.

— Бих искала да поговоря и с родителите ти. Ако може един от тях или и двамата да дойдат с теб…

Моника смени темпото, за да въведе следващата група.

— Родителите ми преди няколко месеца загинаха при катастрофа.

Линдзи чу тихото съобщение, докато изпращаше момичетата на сцената. Над главите им погледът й срещна очите на Рут. Тя видя, че светлината в тях бе угаснала.

— О, Рут, толкова съжалявам — гласът й бе натежал от съчувствие и печал. Знаеше какво значи трагедия.

Но Рут бързо поклати глава и избягна докосването. Потискайки инстинктивното си желание да я успокои, Линдзи изчака мълчаливо Рут да се овладее. Разбра, че момичето е много сдържано и още не е готово да сподели чувствата си.

— Живея с чичо си — продължи Рут. Гласът й бе тих и равен, без никакви емоции. — Току-що се нанесохме в една къща в края на града.

— Къщата на скалата — в очите на Линдзи отново проблесна интерес. — Чух, че са я продали. Легендарно място — Рут само зарея поглед в празното пространство. Тя я мрази, реши Линдзи и отново изпита прилив на съчувствие. Мрази всичко, свързано с нея. Трудно й бе да говори делово. — Е, в такъв случай може би чичо ти може да дойде с теб. Ако не е удобно, нека ми се обади. Телефона ми го има в указателя. Важно е да поговоря с него, преди да решим как да работим с теб.

Лицето на Рут се озари от неочаквана усмивка.

— Благодаря ви, госпожице Дън.

Линдзи се обърна да накара двама младежи да замълчат. Когато погледна отново, Рут я нямаше.

Странно момиче, помисли тя и хвана едно от малките момиченца да го укроти. Самотно. Думата й се стори прекалено подходяща и Линдзи целуна по врата детето, което държеше. Тя самата бе имала малко време за самота, ала въпреки това я познаваше. Натъжаваше я да я види в очите на толкова млад човек.

Докато гледаше как ученичките й изпълняват кратка сцена от „Спящата красавица“, се чудеше какъв ли ще е този чичо. Дали беше мил? Дали се отнасяше с разбиране? Спомни си отново за големите тъмни очи и въздъхна. Моника бе намерила още една изгубена душа и Линдзи разбра, че тя самата вече не бе безразлична. Усмихна се, целуна по бузата малката балерина и я пусна на пода.

Утре, помисли Линдзи, ще я видим дали може да танцува.

 

 

Линдзи вече започваше да се чуди дали дъждът някога ще спре. В леглото бе топло, дори уютно, но нощта преваляше, а тя все още не можеше да заспи. Странно, защото обикновено тихият ромон на дъжда и мекият юрган я приспиваха. Сигурно напрежението от рецитала все още я държеше будна.

Бе преминал добре, спомни си Линдзи с удоволствие. Малките, както бяха неуверени и трепереха от напрежение, бяха така сладки, както се бе надявала, а по-големите бяха показали всичката самоувереност и грация, която би могла да иска от тях. Ако само можеше да подмами в класа и няколко момчета! Тя въздъхна. Трябваше да изхвърли това от ума си. Рециталът бе преминал добре, момичетата бяха щастливи. Някои от тях бяха показали възможности.

Ала скоро мислите й се пренесоха към тъмнокосото момиче, Рут.

Бе открила в нея амбиция, но се чудеше дали ще намери и талант. Надяваше се да намери, като си спомнеше за очите на Рут, за копнежа и уязвимостта, които бе видяла в тях. Иска да танцува Дулцинея, помисли Линдзи със замечтана усмивка. Почувства лека болка. Знаеше колко надежди се разбиват в света на балета. Надяваше се с Рут да не стане така, защото нещо в младото, трогателно лице бе докоснало някаква струна в душата й. Имаше време, не толкова отдавна, когато да танцува Дулцинея бе само мечта и за нея. Помисли, че навярно е извървяла целия кръг.

Затвори очи, но мислите й продължаваха да се носят.

За момент се изкуши да отиде в кухнята да изпие чаша чай или горещ шоколад. Въздъхна в тъмното. Шумът щеше да събуди майка й. Мей спеше леко, особено когато валеше. Линдзи знаеше колко бе трудно за майка й да се справи с всички разочарования, с които се бе сблъскала. И с трагедията.

Болката в бедрото на Мей непрекъснато щеше да й напомня за смъртта на съпруга й. Линдзи знаеше, че майка й невинаги е била щастлива, ала баща й винаги мълчаливо я бе поддържал. За Мей това бе тежка загуба — бе се събудила от комата объркана и зашеметена от болка, без да може да разбере как така й е бил отнет. Линдзи знаеше, че майка й никога няма да забрави смъртта на мъжа си, собствените си рани и болезненото лечение, както и внезапния край на кариерата на дъщеря си.

И сега, когато най-после бе приела смъртта му и можеше да се осъзнае, не мислеше за нищо друго, освен за връщането на Линдзи в професионалния балет.

Линдзи се завъртя в леглото и пъхна ръка под възглавницата. Дъждът шибаше по прозореца, гонен от вятъра. Какво би струвало да накара майка си да приеме неизбежното? Какво би струвало да я направи отново щастлива? Щеше ли някога да успее да стори и двете? Пред очите й изплува образът на майка й, застанала долу пред стълбите, а с него се върнаха познатата безпомощност и чувството за вина.

Обърна се по гръб и се взря в тавана. Трябваше да престане да мисли за това. Дъждът бе виновен, само дъждът. За да се пребори с безсънието, започна да си припомня събитията от деня.

Какъв ден! Безкрайните усложнения сега предизвикваха само усмивка. Все пак, като за петъчен урок, когато по-големите момичета мислят само за съботните си срещи, а по-малките мислят просто за съботата, урокът бе преминал доста добре. И всичко се бе наредило, освен проклетия автомобил!

Мисълта за повредената кола отново извика спомена за мъжа под дъжда. Тя се намръщи и обърна глава към гардероба. В почти пълната тъмнина не бе възможно да види вратата му, още по-малко зад нея. Но Линдзи продължаваше да се мръщи. Дали щеше той да се върне за якето си?

Бе се държал толкова грубо! В нея отново се надигна възмущение и изтри предишната депресия. Бе толкова високомерен! „Ако ще излизате на дъжда…“, изимитира наум тихия му обработен глас.

Много привлекателен глас, спомни си тя. Жалко, че принадлежеше на толкова непривлекателен мъж. „Тромава“, помисли и отново кипна. „И има нахалството да ме нарича тромава!“ Завъртя се по корем и удари възглавницата си, преди да се намести на нея. „Надявам се да се върне за якето си“, реши Линдзи. „Този път ще съм подготвена.“ Достави й голямо удоволствие да си представи различните ситуации, в които му връща якето. Надменно, презрително, пренебрежително… Щеше да върне за унижението на този неприятен мъж, чиито очи и лице сега я преследваха. Когато се срещнеха следващия път, нямаше да вали. Тя нямаше да е в неизгодна позиция — мокра до кости и замръзнала. Щеше да е духовита, самоуверена… Смайваща. Усмихна се и се унесе в сън.