Нора Робъртс
Отражения (15)

Петнадесета глава

Линдзи откри, че тригодишното отсъствие съвсем не я бе направило по-малко трескава в часовете преди представлението. През последните две седмици бе изтърпяла часове на интервюта и снимки, въпроси и отговори, светкавици и камери. Дън и Давидов отново заедно за едно-единствено представление на балета, на който самият той бе написал музиката и направил хореографията — това бе новина. Заради Ник и заради трупата тя се бе поставила изцяло на разположение на медиите. За съжаление, от това вече невъзможно дългите дни ставаха още по-дълги.

Представлението идеше да е бенефис, публиката щеше да е пълна със звезди. Балетът щеше да се предава по телевизията и всички приходи бяха предназначени за благотворителен фонд за подпомагане на надарени млади балетисти. Широкото отразяване на събитието можеше да доведе до още дарения. Заради това Линдзи искаше да успее.

Ако балета се приемеше добре, щеше да се включи в програмата за сезона. Ник неизмеримо щеше да разшири позициите си в света на танца. Заради него и заради себе си Линдзи искаше да успее.

Майка й се обади по телефона, а Рут я посети в гримьорната. Разговорът по телефона бе топъл, без натиск. Мей бе доволна от предстоящото представление, както и трябваше да се очаква. Ала за изненада и радост на Линдзи, нейните собствени ангажименти и новият й живот налагаха тя да остане в Калифорния. Сърцето и мислите й щяха да са с Линдзи, обеща Мей, и щеше да гледа балета по телевизията.

Посещението на Рут бе глътка свеж въздух. Рут бе запленена от живота зад кулисите и с готовност помагаше на всеки, който я помолеше. Догодина, мислеше Линдзи, като я гледаше как разнася костюми, тя щеше да се занимава със собствените си костюми.

Взе един чук, седна на пода и започна да чука новите си палци, за да ги направи гъвкави, преди да завърже панделките. Костюмите й висяха подредени в гардероба. Към ударите на чука се добавяше какофонията зад сцената. Трябваше още да й се сложи грим, да й се направи прическата и да облече бялата пачка за първо действие. Линдзи премина през всеки от тези етапи, чувствайки видеокамерите, които запечатваха подготовката за балета. Само за загрявката по нейно настояване бе оставена насаме. Тук щеше да започне да се концентрира — нещо, което й бе нужно за през следващите часове.

Докато вървеше по коридора към кулисите отляво, напрежението в гърдите й започна да нараства. Оттук щеше да излезе на сцената след въвеждащия танц на ансамбъла. Музиката и прожекторите бяха вече насочени към нея. Тя знаеше, че Ник ще я чака от дясната страна на сцената, където щеше да се подготвя за собственото си излизане. Рут, застанала до нея, леко докосна ръката й, сякаш безмълвно й пожелаваше късмет. Суеверията в театъра никога не умират.

Линдзи гледаше танцьорите, жените с дълги бели рокли, мъжете с потници и туники.

Двайсет упражнения, още петнайсет и започна да диша бавно и дълбоко. Десет упражнения и още пет. Гърлото й пресъхна. Възелът, свил се в стомаха й, заплашваше да се превърне в истинско гадене. Студенеят слой върху кожата й бе истински ужас. Тя за миг затвори очи и изтича на сцената.

При появата й се надигна вълна от аплодисменти. Линдзи така и не ги чу. За нея съществуваше само музиката. Движенията й се понесоха с радостта от първата сцена. Танцът бе кратък, но изнурителен и когато изтича отново зад кулисите, челото й бе обсипано с капки пот. Тя се остави да я изсушат и да й подадат глътка вода, докато наблюдаваше как Ник започва втората сцена. След секунди публиката бе в дланта му.

— О, да — промълви Линдзи и с усмивка се обърна към Рут. — Ще бъде прекрасно.

Балетът вървеше по своите правила и рядко се случваше единият или другият да не е под прожекторите. Във финалната сцена музиката се забави, а светлината стана мъгляво синя. Линдзи бе с развяваща се до коленете рокля. Тук Ариел трябваше да реши дали да се откаже от своето безсмъртие заради любовта. За да се омъжи за принца, тя трябваше да стане смъртна и да се отрече от цялото си вълшебство.

Линдзи танцуваше сама в огрятата от лунна светлина гора, припомнила си радостта и простотата на своя живот с дърветата и цветята. За да има любов — смъртна любов — тя трябваше да обърне гръб на всичко, което бе познавала. Изборът носеше огромна тъга. Когато, отчаяна, Ариел падна на земята и заплака, в гората влезе принцът. Той коленичи до нея, докосна рамото й и вдигна лицето й към себе си.

Гран па де дьо изразяваше любовта му към нея, нуждата му да я има до себе си. Той я привличаше, ала тя все още се боеше да загуби живота, който винаги бе познавала, боеше се да срещне смъртта като смъртна. Носеше се свободна през дърветата и лунната светлина, които винаги са били нейни, но отново и отново сърцето й я връщаше при него. Спря, защото зората се пукваше и бе дошло време за решение.

Принцът протегна ръка към нея, ала тя се отвърна, несигурна, изплашена. В отчаянието си той понечи да си тръгне. В последния момент тя го повика. Изтича към него, когато първите слънчеви лъчи се процеждаха през дърветата. Той я вдигна на ръце и тя му даде сърцето си и живота си.

Завесата бе паднала, но Ник продължаваше да я държи. Сърцата им биеха бясно и за момент имаха очи само един за друг.

— Благодаря — той я целуна леко, като приятел на сбогуване.

— Ник… — очите й преливаха от чувства, ала преди да бе успяла да каже нещо, Ник я пусна.

— Слушай — заповяда той и посочи спуснатата завеса. Аплодисментите се блъскаха в нея. — Не можем да ги караме вечно да чакат.

 

 

Цветя и хора. Сякаш гримьорната на Линдзи не можеше да побере нищо повече. Разнасяше се смях. Някой й наля чаша шампанско. Тя я остави недокосната. Съзнанието й вече бе опиянено. Отговаряше на въпроси и се усмихваше, но й се струваше, че нищо не е на фокус. Още бе в костюм и грим, още донякъде Ариел.

Имаше мъже в смокинги и жени в блестящи вечерни рокли, смесени с елфове и горски духове. Бе говорила с един артист от звездна величина и с гостуващо френско величие. Можеше само да се надява, че отговорите й са били свързани. Когато забеляза Рут, й махна да дойде.

— Остани с мен, а? — помоли Линдзи, когато момичето успя да си пробие път през тълпата. — Още не съм нормална, имам нужда някой да е до мен.

— О, Линдзи! — Рут обви ръце около врата й. — Ти беше толкова прекрасна! Никога не съм виждала нищо по-прекрасно.

Линдзи се засмя и отвърна на прегръдката.

— Просто ме смъкни на земята. Още се нося във въздуха — бе прекъсната от заместник-директора, който донесе още цветя и шампанско.

Мина повече от час, преди тълпата да започне да оредява. Линдзи вече чувстваше изтощението, което идва след емоционалната приповдигнатост. Ник, който бе успял да се измъкне от своята гримьорна, за да я намери, разчисти стаята. Той разчете признаците за умора на лицето й и напомни на останалите за приема, който бе организиран в близкия ресторант.

— Трябва да вървите, за да може Птичка да се преоблече — съобщи весело, потупа някого по гърба и го избута към вратата. — Запазете ни малко шампанско. И хайвер — добави Ник, — ако е руски.

След пет минути в пълната с цветя стая при Линдзи останаха само той и Рут.

— Е — обърна се Ник към Рут и я щипна по брадичката, — мислиш ли, че твоят учител се справи добре тази вечер?

— О, да! — Рут се усмихна на Линдзи. — Тя беше чудесна.

— Имах предвид мен — той отметна назад косата си с обиден вид.

— Не беше много зле — съобщи му Линдзи.

— Не много зле? — изсумтя Ник и се изправи с цялата си височина. — Рут, ще те помоля да ни оставиш с момент. Трябва да си поговоря с тази дама.

— Разбира се.

Линдзи я хвана за ръката.

— Почакай — взе от масичката една роза, една от тези, които бяха хвърляли в краката й след представлението. Подаде я на Рут. — За новата Ариел някой ден.

Рут безмълвно погледна към розата, после към Линдзи. Можа само да кимне за благодарност, преди да излезе, ала очите й бяха достатъчно красноречиви.

— Ах, моята малка птичка — Ник поднесе ръката на Линдзи към устните си и я целуна. — Такова добро сърце.

Тя стисна пръстите му в отговор.

— Но ти ще й дадеш ролята. След три години, може би и след две.

Той кимна.

— Някои хора са родени за такива неща — очите му срещнаха нейните. — Никога няма да танцувам с по-идеална Ариел, отколкото тази, която имах днес.

Линдзи се наведе напред и лицата им почти се допряха.

— Омагьосваш ли ме, Ник? Мислех, че букетите за тази вечер свършиха.

— Обичам те, Птичка.

— Обичам те, Ники.

— Ще ми направиш ли една последна услуга?

Тя се усмихна и отново се облегна назад на стола.

— Как бих могла да откажа?

— Има още един човек, с когото искам да се срещнеш тази вечер.

Тя го погледна с добродушна умора.

— Мога само да се моля да не е още някой журналист. Ще се срещна с когото поискаш — добави неспокойно, — стига да не искаш да ходя на този прием.

— Извинена си — разреши Ник и царствено наклони глава. Отиде до вратата, отвори я и за миг се обърна да я погледне.

Линдзи седеше на стола, очевидно изтощена. Косите й се спускаха свободно върху презрамките на тънката бяла рокля, очите й изглеждаха екзотични с тежкия грим. Усмихна му се, ала той излезе без нито дума повече.

Линдзи за малко затвори очи, но почти веднага усети как по гърба й полазиха тръпки. Гърлото й пресъхна както преди първия танц от балета. Знаеше кого ще види, когато си отвори очите.

Когато Сет затвори вратата зад себе си, тя се изправи, ала бавно, сякаш измерваше разстоянието между тях. Отново бе нащрек, сякаш изведнъж се събуждаше от дълъг отморяващ сън. Внезапно усети силния аромат и ярките цветове на букетите. Забеляза, че лицето му бе отслабнало, но очите му все още гледаха право към нея и бяха сериозни. Разбра, че любовта й към него ни най-малко не бе намаляла.

— Здравей — опита се да се усмихне. Официалният костюм му отиваше, реши Линдзи и сплете пръсти. Спомни си и колко добре изглеждаше с джинси и фланелена риза. Сет Бениън имаше толкова много лица и тя ги обичаше всичките.

— Ти беше прекрасна — каза той и се приближи, ала спря, сякаш измерваше с очи всеки сантиметър от разстоянието между тях. — Но предполагам, че тази вечер си го чувала прекалено често.

— Никога не е прекалено често — отвърна тя. — И не от теб — искаше й се да прекоси стаята, ала болката още я имаше и разстоянието бе твърде голямо. — Не знаех, че ще дойдеш.

— Помолих Рут да не ти казва нищо — направи още една крачка, но все още изглеждаше безкрайно далеч. — Не ти се обадих преди представлението, защото мислех, че това може да те разстрои. Струваше ми се, че няма да е честно.

— Ти я изпрати… Радвам се.

— Не бях прав за това — Сет вдигна от масата една роза и се вгледа в нея. — Мястото й наистина е тук. Не бях прав за толкова много неща.

— Аз също не бях права да настоявам толкова рано — Линдзи разплете пръстите си и безпомощно отново ги сплете. — Рут имаше нужда от това, което ти й даваше. Не мисля, че сега би била същият човек, ако ги нямаше тези месеци, преживени с теб. Сега тя е щастлива.

— А ти? — той отново вдигна очи и я прикова с поглед. — Ти щастлива ли си?

Тя отвори уста да отговори, ала не намери думи и се извърна. На масата стоеше наполовина пълната бутилка с шампанско и нейната недокосната чаша. Линдзи я вдигна и отпи. Пенливата течност разсея част от напрежението в гърлото й.

— Искаш ли шампанско? Май имам много.

— Да — Сет направи последната крачка към нея. — Искам.

Нервна от близостта му, тя се огледа за друга чаша.

— Колко глупаво — каза Линдзи, още с гръб към него. — Изглежда никъде няма чиста чаша.

— Ще пия от твоята — той сложи ръка на рамото й и внимателно я обърна към себе си. Обхвана пръстите й около столчето на чашата и я вдигна да отпие, без да откъсва очи от нейните.

— Нищо не е хубаво без теб — гласът й прекъсна. — Нищо.

Пръстите му се стегнаха и тя видя, че нещо проблесна в очите му.

— Не ми прощавай толкова бързо, Линдзи — посъветва я Сет и прекъсна контакта, като остави чашата на масата. — Нещата, които казах…

— Не. Те сега нямат значение — очите й се напълниха със сълзи и преляха.

— Имат — възрази той тихо. — За мен. Аз се страхувах, че те губя и те изхвърлих от живота си.

— Аз никога не съм била извън живота ти.

Би отишла при него, но Сет се извърна.

— Страшно е човек да е влюбен в теб, Линдзи. Толкова си топла, толкова всеотдайна. Никога не съм познавал друга като теб — когато отново се обърна, тя видя чувствата в очите му, вече не толкова овладени, не толкова сдържани. — Никога досега не съм имал нужда от никого. После започнах да се нуждая от теб и имах чувството, че ми се изплъзваш.

— Ала аз не ти се изплъзвах — Линдзи се озова в прегръдките му, преди да бе успял да каже още една дума. Когато го усети, че замръзна, вдигна лице и намери устните му. Целувката веднага стана жива и дълбока. Тихото му дишане се разливаше като удоволствие в нея. — Сет, о, Сет, три месеца бях полумъртва. Не ме оставяй пак.

Той я притисна към себе си и вдъхна аромата на косите й.

— Ти ме остави — прошепна Сет.

— Няма вече — тя вдигна глава и очите й, огромни и сияещи, му го обещаха. — Никога вече.

— Линдзи… — той улови в длани лицето й. — Аз не мога… Няма да искам от теб да се откажеш от това, което имаш тук. Като те гледах тази вечер…

— Няма нужда да искаш нищо от мен — тя хвана ръцете му. Искаше да го накара да повярва. — Защо не можеш да разбереш? Това не е нещото, което искам. Сега не, вече не. Аз искам теб. Искам дом и семейство.

Сет я погледна внимателно и поклати глава:

— Трудно ми е да повярвам, че можеш да се откажеш от всичко това. Сигурно си чула аплодисментите.

Линдзи се усмихна. Можеше да е толкова просто.

— Сет, аз се измъчвах три месеца. Работих по-упорито, отколкото когато и да е през живота си, за да направя едно-единствено представление. Уморена съм. Искам да си отида вкъщи. Ожени се за мен. Сподели живота ми.

Той с въздишка опря чело на нейното.

— Никоя жена досега не ми е правила предложение.

— Добре, значи аз съм първата — бе толкова лесно да се разтопи в ръцете му.

— И последната — промълви Сет между целувките.