Нора Робъртс
Отражения (13)

Тринадесета глава

В деня след Коледа от двете страни на пътя имаше преспи. От стрехите на къщите се спускаха дебели висулки, а клоните на дърветата бяха сковани от лед. Въздухът бе свеж и студен, слънцето грееше слабо.

Неспокойна и доста отегчена, Моника отиде в градския парк. Игрището изглеждаше изоставено и тъжно. Тя изчисти снега от една дървена люлка и седна на нея. Засили се с крака и се залюля. Тревожеше се за Линдзи.

Имаше промяна, някаква промяна. Тя бе започнала веднага след първия сняг. Моника не бе сигурна дали промяната бе предизвикана от времето, което Линдзи бе прекарала със Сет, или пък от посещението на Ник Давидов. Просто за Линдзи не бе характерно да е в лошо настроение. Ала времето минаваше, а лошото й настроение оставаше. Моника се чудеше дали не бе по-чувствителна към настроението на Линдзи, защото собственото й настроение бе толкова несигурно.

Тя бе потресена от откритието, че дългото й увлечение към Анди бе прераснало в истинска любов.

Боготвореше го от първия ден, когато той бе дошъл у дома с брат й, облечен с футболния екип на гимназията. Тогава тя бе на десет години, а той на петнайсет. По ирония на съдбата най-важното й препятствие бе човекът, когото чувстваше най-близък — Линдзи.

Защо не можеше Линдзи да види колко бе луд Анди по нея? Моника се наведе назад в люлката, наслаждавайки се на трепването в стомаха си, когато небето се залюля. То бе светлосиньо. Защо не й го бе казал? Тя се отблъсна по-силно.

През време на отсъствието на Линдзи от Клифсайд Моника бе влюбено девойче, към което Анди се бе отнасял мило, с разсеяни потупвания по главата.

След завръщането на Линдзи той сякаш не забелязваше, че малката сестричка на приятеля му бе пораснала. Както пък Линдзи не забелязваше колко влюбен в нея бе Анди.

— Здрасти.

Моника завъртя глава и за малко зърна усмивката на Анди, преди да отлети напред. Когато се люшна назад, усмивката още я имаше. Тя заора с крака да се забави.

— Здрасти — успя да отговори, когато той се спря в полезрението й.

— Рано си станала като за неделя — забеляза Анди и разсеяно прокара ръка по стойката на люлката. — Как прекара Коледа?

— Ами… Добре — Моника се изруга наум и се опита да каже нещо свързано. — И ти си излязъл рано.

Анди сви рамене и седна до нея на люлката. Сърцето на Моника се разтрепери.

— Исках да се поразходя — измърмори той. — Още ли даваш уроци по пиано?

Тя кимна.

— Чух, че разширяваш цветарницата.

— Да, добавих цял отдел за цветя в саксии.

Моника се вгледа в ръцете, уловили веригите на люлката до нея. Бе удивително как такива големи и мъжествени ръце можеха да подреждат цветята с такова невероятно изящество. Това бяха нежни ръце.

— Днес ще отваряш ли?

— Мисля да отворя за малко следобед — размърда широките си рамене. — Май само ние с теб сме станали — обърна глава да й се усмихне и сърцето й се преобърна.

— Аз… Аз обичам да ставам рано — смотолеви тя.

— Аз също.

Очите й бяха влажни и плашливи като на кученце. Дланите й горяха в декемврийския въздух. Моника стана и неспокойно закрачи из игрището.

— Мислил ли си някога да заминеш от Клифсайд? — попита тя след кратко мълчание.

— Разбира се — Анди се отблъсна от люлката и тръгна до нея. — Особено когато ми е криво. Обаче всъщност не ми се иска да заминавам.

Моника го погледна.

— И аз не искам — ритна изоставена топка, полузаровена в снега. Наведе се и я взе. Анди гледаше как бледото зимно слънце грее в косите й. — Помня как тренирахте с брат ми в задния двор — подхвърли леко топката. — Понякога хвърляхте и на мен.

— Беше доста добра като за момиче — призна Анди и си спечели едно мръщене. Той се засмя. Бе му по-весело, отколкото когато тръгна на разходка. Моника винаги го караше да се чувства добре. Когато тя отново подхвърли топката, той я грабна. — Ще изиграем ли една?

— Добре — Моника изтича през снега и подскочи няколко пъти, припомняйки си движенията отпреди години. Анди се отдръпна и топката полетя към нея в плавна дъга. Тя ловко я хвана.

— Не е лошо — извика Анди. — Обаче никога няма да вкараш.

Моника грабна топката под мишница.

— Гледай! — Втурна се през отъпкания сняг. Затича се право към него и преди да бе успял да я хване, рязко зави наляво. Пъргавостта й го изненада, но рефлексите му бяха добри. Той се обърна и хукна след нея. Увлечен в гонитбата, се хвърли напред, улови я за кръста и я събори. Двамата тупнаха в снега с приглушен удар. Моментално паникьосан, Анди се претърколи върху нея. Лицето й, покрито със сняг, бе зачервено.

— Леле, Моника, извинявай! Добре ли си? — започна да изтупва снега от бузите й. — Изобщо не мислех. Ударих ли те?

Тя поклати глава, ала още не бе възстановила дишането си дотолкова, че да отговори. Той лежеше наполовина върху нея и припряно чистеше снега от лицето и косите й. Дъхът им се сливаше. Моника се усмихна на изражението му на ужасена загриженост и очите им се срещнаха. Неочаквано Анди се поддаде на импулса и леко, колебливо я целуна по устните.

— Сигурна ли си, че си добре? — вкусът му бе по-сладък, отколкото си бе представяла. Опита го отново, когато той за втори път наведе устни.

— О, Анди! — Моника обви ръце около врата му и се извъртя, докато той се озова под нея. Устните й се приближиха към неговите, но в целувката й нямаше нищо леко или нерешително. В яката на Анди се изсипа сняг, ала той не му обърна внимание, а я прегърна, за да продължи неочакваното.

— Обичам те — промълви тя, докато устните й обхождаха лицето му. — Толкова те обичам.

Анди я погали по косите. Моника се чувстваше безтегловна. Анди сякаш бе решил безкрай да лежи там, а тя, мека и уханна, се бе сгушила във врата му. После той седна, все още притискайки я към себе си и се вгледа в очите й, тъмни, влажни и красиви. Отново я целуна.

— Ела да отидем у нас — ръката му се обви около раменете й да я привлече по-близо.

Линдзи мина с колата си край Моника и Анди и разсеяно вдигна ръка за поздрав. Никой от тях не я видя. Съзнанието й бе заето със собствените й мисли и тя продължи към Къщата на скалата. Трябваше да говори със Сет. Времето, чувстваше Линдзи, изтичаше за нея, за тях, за Рут. Сякаш нищо не ставаше както трябва… Поне от следобеда, в който снегът спря.

Сет почти веднага бе заминал на своя строеж в Нова Зеландия и се бе върнал едва няколко дни преди Коледа. Не бе й писал, не се бе обаждал и въпреки че Линдзи не бе и очаквала, все пак се бе надявала. Той болезнено й липсваше. Искаше отново да бъде с него, да уловя отново част от щастието, част от близостта, която бяха споделили. И въпреки това знаеше, че след като говорят, ще са по-далеч отвея кога. Тя трябваше да го убеди с всички възможни средства да пусне Рут. Последният разговор с Ник я убеди, че бе време да настоява за това, което бе необходимо, както я убеди и че е време да вземе окончателно решение за своя собствен живот. Линдзи искаше Рут да е с нея в Ню Йорк.

Бавно взе широкия завой по алеята на Сет, гледайки как къщата изниква иззад пътя. След като спря колата, изчака да си поеме дъх, защото сърцето й се блъскаше в гърдите. Не искаше отново да се държи като глупачка, когато види Сет. Шансовете на Рут зависеха от това, тя да е достатъчно силна, за да го убеди, че знае какво е нужно на момичето.

Излезе от колата, нервно стисна с две ръце чантичката си и се запъти към входната врата. Отпусни се, каза си. Не можеше да позволи чувствата й към него да разрушат онова, заради което бе дошла.

Вятърът зачерви лицето й и Линдзи му бе благодарна. Бе прибрала косата си в стегнат кок на тила, така че вятърът да не я разроши. В този момент бе жизненоважно да е стегната. Знаеше, че спомените за преживяното със Сет не бяха умрели, бяха само заспали и щяха да се стоварят върху нея в момента, в който прекрачеше прага му.

Вдигна ръка и натисна звънеца. За щастие чакането бе кратко. Скоро Уърт отвори.

Бе облечен също както предния път. Тъмният костюм и вратовръзката му бяха безупречни. Бялата му риза светеше от чистота. Брадата му бе старателно подстригана, изражението му неразгадаемо.

— Добро утро, госпожице Дън — нищо в гласа му не издаваше изненадата му от ранното й посещение.

— Добро утро, господин Уърт. — Линдзи успяваше да се сдържи да не мачка нервно чантичката си, но част от тревогата се отразяваше в очите й. — Сет тук ли е?

— Доколкото знам, той работи, госпожице — Уърт възпитано се отмести да й направи път да влезе в топлата къща. — Ако обичате да изчакате в гостната, ще видя дали може да прекъсне заниманията си.

— Да, аз… Благодаря — тя прехапа устни и тръгна зад изправената му фигура. Не започвай да пелтечиш, молеше се наум.

— Ще взема палтото ви, госпожице — предложи той, когато Линдзи влезе в гостната. Тя мълчаливо го свали. Огънят пращеше. Спомняше си как правиха тук любов за пръв път, когато камината съскаше, а часовникът отброяваше миговете, през които бяха заедно.

— Госпожице?

— Да? Да, извинявайте — Линдзи отново се обърна към Уърт, внезапно осъзнала, че той й говори.

— Бихте ли желали кафе, докато чакате?

— Не, нищо. Благодаря ви — тя свали ръкавиците си и се приближи към прозореца. Искаше да се овладее, преди Сет да бе дошъл. Остави чантичката и ръкавиците на масичката и сплете пръсти.

Откри, че й бе трудно да чака тук, в стаята, в която за пръв път му бе отдала любовта си. Спомените бяха болезнено интимни. Приоритети, напомни си Линдзи. Трябва да помня приоритетите. В стъклото на прозореца виждаше мъглявото си отражение — тесните сиви панталони, тъмночервения мохерен пуловер с широки ръкави. Изглеждаше спокойна, ала спокойствието й, както жената в стъклото, бе само илюзия.

— Здравей, Линдзи.

Тя се обърна, като си мислеше, че е подготвена. Но когато го видя, в нея се втурнаха хиляди чувства, и най-силното от тях бе една всепоглъщаща радост. Линдзи се усмихна, преизпълнена с нея, и се приближи към Сет. Ръцете й се протегнаха към неговите без колебание.

— Сет, толкова се радвам да те видя — почувства как пръстите му за момент ги стиснаха, после той я пусна.

— Изглеждаш добре — каза го с такъв безлично далечен тон, че тя преглътна думите, които трептяха на върха на езика й.

— Благодаря — Линдзи се обърна и отиде до камината. Имаше нужда да се сгрее. — Надявам се, че не ти преча.

— Не — Сет остана, където си беше. — Не ми пречиш.

— Добре ли мина в Нова Зеландия? — попита тя и отново се обърна към него с по-сдържана усмивка. — Сигурно времето там е било по-различно.

— Малко — съгласи се той и се приближи, ала остави безопасно разстояние между тях. — В началото на годината ще трябва да се върна за няколко седмици. След това нещата трябва да се уредят. Рут ми каза, че къщата ти е продадена.

— Да — Линдзи дръпна яката на пуловера си. Искаше й се да има нещо, с което да запълни ръцете си. — Преместих се в школата. Всичко се променя, нали? — Сет наклони глава в знак на съгласие. — Там има достатъчно място, разбира се, а и къщата изглеждаше ужасно празна, когато останах сама. Ще бъде по-лесно да организирам вещата, когато отида в Ню Йорк…

— Ти отиваш в Ню Йорк? — прекъсна я той рязко и тя видя как веждите му се сключиха. — Кога?

— Следващия месец.

Линдзи отново се насочи към прозореца. Вече не можеше да стои на едно място.

— Тогава Ник започва да поставя своя балет. Най-после стигнахме до съгласие.

— Разбирам — произнесе Сет бавно и се загледа в дългата извивка на шията й, докато тя се обърна отново към него. — Значи си решила да се върнеш.

— За едно представление — усмихна се Линдзи, като се опитваше да се преструва, че това е обикновен разговор. Сърцето й се блъскаше в гърдите. — Премиерата ще се предава по телевизията. Тъй като съм най-известната партньорка на Ник, аз се съгласих да танцувам главната роля. Фактът, че отново сме се събрали, ще привлече повече внимание.

— Едно изпълнение — повтори Сет, пъхна ръце в джобовете си и се взря в нея. — Наистина ли вярвали, че ще можеш да спреш дотам?

— Разбира се — тя се опита да го каже спокойно. — Имам много причини да го направя. Това е важно за Ник — Линдзи въздъхна. Тънките слънчеви лъчи проникваха през прозореца и падаха върху косите й. — И е важно и за мен.

— За да видиш дали още можеш да бъдеш звезда?

Тя вдигна вежди и почти се засмя.

— Не, ако беше така, нещата щяха да са съвсем различни. Това никога не е било важно за мен. Предполагам, че точно затова не можех да се разбера с майка си.

— Не мислиш ли, че това ще се промени когато отново заживееш в онзи свят? — в гласа му се долавяха нотки, от които Линдзи се намръщи. — Когато танцуваше с Давидов в школата, вложи в танца всичко, което си била.

— Да, така и трябва да бъде — тя съкрати част от разстоянието между тях, мъчейки се да го накара да разбере. — Но да танцуваш и да участваш в представление съвсем не е едно и също нещо. Аз съм участвала в представления — припомни ми Линдзи. — Била съм в светлината на прожекторите. Повече нямам нужда от това.

— Сега е много лесно да го кажеш. Ще ти е по-трудно, когато отново застанеш под прожекторите.

— Не — поклати глава тя. — Зависи от причините, поради които съм се върнала — пристъпи към него и докосна с пръста опакото на ръката му. — Искаш ли да чуеш моите причини?

Той дълго и мълчаливо я гледа, после се извърна.

— Не. Не мисля, че искам — застана с лице към огъня. — А ако те помоля да не отиваш?

— Да не отивам? — гласът й изразяваше нейното объркване. — Защо би ме помолил за такова нещо?

Сет се обърна и очите им се срещнаха. Той не я докосна.

— Защото съм влюбен в теб и не искам да те загубя.

Очите на Линдзи се разшириха. В следващия миг бе в прегръдките му и се притискаше с всички сили към него.

— Целуни ме — помоли тя. — Преди да съм се събудила.

Устните им се срещнаха, вкусиха се и се разделиха, за да се вкусят отново, докато острият глад се утоли. За момент Линдзи притисна лице към рамото му. Не смееше да повярва на това, което бе чула. Почувства как ръцете му се плъзнаха надолу по пуловера, после нагоре под него.

— Липсваше ми да те докосвам — прошепна Сет. — Имаше нощи, когато не можех да мисля за нищо, освен за твоята кожа.

— О, Сет, не мога да повярвам. — вплете пръсти в косата му и се отдръпна да го погледне. — Кажи ми го пак.

Той я целуна по челото и я привлече към себе си.

— Обичам те — въздъхна и тя усети как тялото му се отпусна. — Не съм го казвал на никоя друга жена.

— Дори и на италианската контеса или на френската филмова звезда? — долетя приглушеният й глас откъм шията му.

Сет я отдалечи от себе си, така че очите им да се срещнат, и я погледна сериозно и настойчиво.

— Никой не ме е докосвал както теб. Бих могъл да кажа, че цял живот съм търсил жена като теб, ала не е така. — Той се усмихна, плъзна длани нагоре по ръцете й и обхвана лицето й. — Не знаех, че съществува жена като теб. Ти беше изненада.

— Това е най-хубавото нещо, което някой ми е казвал — Линдзи обърна глава и целуна дланта му. — Когато разбрах, че те обичам, се уплаших, защото това означава, че си ми много нужен — погледна го и всичко в лицето му я привличаше. Сет бе завладял не само сърцето и тялото й, а и ума й. Дълбочината на чувствата й се стори грандиозна. Внезапно се притисна към него. Сърцето й се блъскаше бясно. — Прегърни ме — прошепна тя и затвори очи. — Все още се страхувам.

Устните й потърсиха неговите и целувката ги наелектризира. Потънаха един в друг, така че никой не можеше да изплува сам на повърхността. Това бе целувка на пълната зависимост. Всеки от тях даваше и получаваше всичко.

— Бях полумъртва, откак онзи ден излезе от залата — призна Линдзи и пръстите й се плъзнаха по лицето му. — Всичко ми се струваше плоско, като снимка на сняг.

— Не можех да остана. Ти ми каза, че това, което се е случило между нас, е било много хубаво. Двама големи хора, свободни, които са изпитали привличане един към друг. Много просто — поклати глава и собственически я привлече към себе си. — Това ме задушаваше. Аз те обичах, имах нужда от теб. За пръв път в живота ми не беше просто.

— Не можеш ли да разбереш кога някой лъже? — попита тя тихо.

— Не и когато се опитвам да се справя с това, че съм влюбен.

— Ако знаех… — Линдзи се сгуши в гърдите му, заслушана в ударите на сърцето му.

— Исках да ти кажа, но после те видях как танцуваш. Беше толкова прекрасна, толкова съвършена — вдъхна аромата й и я прегърна по-силно. — Мразех го. Докато те гледах, ти с всяка секунда се отдалечаваше от мен.

— Не, Сет — тя притисна пръсти към устните му да го спре. — Не е така. Изобщо не е така.

— Не е ли? — Сет я хвана за раменете и я отдръпна от себе си. — Той ти предлагаше живот, който ти никога не можеш да споделиш с мен. Казах си, че трябва да постъпя както е нужно и да те оставя да си отидеш. През всичките тези седмици стоях далеч от теб. Ала в момента, в който те видях тук, разбрах, че не мога да те пусна да си отидеш.

— Ти не разбираш — очите й бяха тъжни и молещи. — Аз не искам отново онзи живот, нито мястото под прожекторите, дори ако можех да го имам. Не затова се връщам да направя този балет.

— Не искам да отиваш — пръстите му се впиха в раменете й. — Моля те да не отиваш.

Линдзи за момент се вгледа в нето. Очите й все още бяха премрежени от чувства.

— А ако аз те помоля да не отиваш в Нова Зеландия?

Сет рязко я пусна и се извърна.

— Не е същото. Това ми е работата. След няколко седмици ще свърши и аз ще се върна. Това не е нещо, което да управлява целия ми живот — обърна се към нея. Ръцете му бяха свити в юмруци в джобовете.

— Би ли имало място за мен и за деца в твоя живот, ако си прима балерина в трупата?

— Вероятно не — тя се приближи, но от изражението в очите му разбра, че няма да й стигне смелост да го докосне. — Ала аз никога няма да бъда прима балерина в трупата. Това не може да стане, дори да го исках с цялото си сърце. А аз и не го искам. Защо не можеш да разбереш? Аз просто нямам нужда от това. Дори няма официално да съм в трупата за това представление. Ще се явя като гост — този път Линдзи бе тази, която се извърна, прекалено развълнувана, за да стои на едно място. — Искам да го направя. Заради Ник, защото той е мой приятел. Нашите отношения са много специални. И заради себе си. Така ще мога да затворя тази страница от живота си с нещо хубаво, вместо със смъртта на баща ми. Това е много важно за мен. Аз самата доскоро не осъзнавах колко е важно. Трябва да го направя, иначе винаги ще живея със съжаления.

В настъпилото мълчание едно дърво изпращя и разсипа искри.

— Значи ще отидеш, независимо как се чувствам аз.

Тя бавно се обърна. Очите й бяха сухи и прями.

— Ще отида и ще те помоля да ми имаш доверие. И искам да взема Рут.

— Не — отговорът бе незабавен и рязък. — Искаш много. Прекалено много.

— Не е прекалено много — възрази Линдзи. — Чуй ме. Ник я поиска. Той я видя как танцува, пробва я тук и я иска. До лятото тя ще получи място в ансамбъла, Сет, толкова е добра. Не я задържай.

— Не ми казвай да не я задържам — в думите му трептеше ярост. — Ти ми описа емоционалните страдания, напрежението, изискванията. Рут е още дете. Тя няма нужда, от това.

— Има нужда — Линдзи отново се приближи към него. — Тя не е дете. Рут е млада жена и има нужда от всичко това, ако иска да стане балерина. Ти нямаш право да й го отказваш.

— Имам всичкото право.

Линдзи пое дълбоко въздух и се помъчи да се овладее.

— Официално правата ти ще свършат след няколко месеца и тогава ще я поставиш в положението да трябва да тръгне срещу твоите желания. Това ще я накара да се чувства ужасно нещастна, а и за нея вече може да е твърде късно. Николай Давидов не предлага да обучава всяка млада балерина, която срещне. Рут е особен случай.

— Не ми говори за Рут! — изненадващо повиши глас Сет. — Трябваше й почти година, за да започне отново да се чувства щастлива. Няма да я хвърля в един свят, в който всеки ден ще трябва да се самонаказва, само за да не потъне. Ако ти искаш това, вземи го. Не мога да те спра — хвана я за ръка и я дръпна към себе си. — Но няма да преживееш кариерата си чрез Рут.

Линдзи пребледня. Очите и бяха огромни, сини и невярващи.

— Това ли мислиш за мен? — прошепна тя.

— Не знам какво да мисля за теб — лицето му бе пламвало от гняв, както нейното бе замръзнало от шока. — Не те разбирам. Аз не мога да те задържа тук. Не е достатъчно, че те обичам. Ала Рут е друга работа. Ти няма да запазиш върху себе си светлината на прожекторите чрез нея, Линдзи. Ще трябва сама да се бориш за това.

— Пусни ме, моля те — този път тя бе напълно овладяна. Въпреки че трепереше, гласът й бе съвсем спокоен. Когато Сет я пусна, Линдзи за момент се спря и се вгледа в него. — Всичко, което ти казах днес, е истина. Всичко. Би ли помолил Уърт да ми донесе палтото? Скоро имам уроци — обърна се към огъня. Гърбът й бе изправен. — Мисля, че нямаме какво друго да си кажем.