Нора Робъртс
Отражения (12)

Дванадесета глава

Рут не можеше да повярва в това, което се случваше. Докато припряно обуваше балетните си пантофи, пръстите й сякаш се бяха вдървили. ДАВИДОВ искаше да я види как танцува! Бе сигурна, че това е сън. Фантазията бе продължила толкова дълго и бе стигнала толкова далеч, че нямаше как да не се събуди всеки момент във високото си меко легло в Къщата на скалата.

Ала седеше в залата на Линдзи. За да се убеди, че не сънува, Рут трескаво започна да мисли и премисля всичко, докато непохватно дърпаше ботушите си. Ето я дългата, неизменна огледална стена, ето го блестящият под, както винаги без нито едно петънце. Погледна познатите ноти, натрупани върху пианото, грамофонните плочи, разпилени върху шкафа. Пред източния прозорец се бореше да оживее цветето, за което Линдзи полагаше толкова грижи. Рут видя, че бе покарало още едно листо. Чуваше бръмченето на нагревателя.

Не е сън, каза си тя. Всичко бе наистина. С треперещи ръце обу любимите си балетни пантофи. Изправи се и най-после се осмели да погледне към Давидов.

Би трябвало да е невзрачен в сивия си анцуг, но не беше. Въпреки младостта си Рут осъзна, че някои мъже никога не могат да бъдат обикновени. Някои без усилие привличаха вниманието към себе си. Това бе нещо повече от лице и тяло, това бе излъчване.

Когато той танцуваше с Линдзи, Рут бе във възторг. Неговият Ромео не бе юноша, той бе двадесет и осем годишен, може би на върха на кариерата си като балетист. Ала тя му повярва, защото от него лъхаше на крехка младост и на чудото на първата любов. Никой не би могъл да се съмнява в която и да е роля, в която Ник Давидов бе решил да се превъплъти. Сега тя се опитваше да види мъжа, но почти се боеше да го погледне. Легендата за нея бе много важна. Бе все още достатъчно млада, за да има неразрушими герои.

Стори й се забележително красив, ала заради заповедническия израз в очите му и леко орловия нос лицето му не бе прекалено съвършено. Рут бе доволна, без да разбира защо. Сега виждаше само профила му, защото той преглеждаше грамофонните плочи на Линдзи. По челото му блестяха дребни капчици пот, издаващи умората от танца, който току-що бе изпълнил. Веждите му бяха свъсени и макар Ник да разглеждаше обложката на плочата, Рут се чудеше дали мислите му бяха заети с това. Изглеждаше далечен, сякаш в свой собствен свят. Тя помисли, че може би такива трябва да бъдат легендите — далечни и недостижими.

И въпреки това Линдзи никога не й бе изглеждала такава, спомни си тя. И Давидов отначало не й се стори такъв. Държа се приятелски. Усмихна й се.

Сигурно е забравил за мен, помисли Рут и се по чувства дребна и глупава. Защо му е да иска да ме види как танцувам? Изправи гръб в прилив на гордост. Той помоли, напомни си тя. По-точно, заповяда. И когато свърша, ще ме запомни, каза си решително и се приближи до станката да загрее. И един ден, когато стана първа, ще танцувам с него. Също както Линдзи.

Давидов мълчаливо остави плочата, която държеше, и закрачи из залата. Движенията му бяха като на животно в клетка. Рут от страх изгуби ритъма. Не бе права. Той не бе забравил за нея, но мислите му бяха насочени към жената зад вратата на кабинета. Той не можеше да понася изражението на обида и безутешност, което бе видял в очите на Линдзи, когато тя избяга от залата.

Колко различни чувства бяха прелетели през лицето й само за един следобед, мислеше Ник. Бе наблюдавал Линдзи и с удоволствие бе забелязал радостната й изненада, когато за пръв път го видя отвън. Очите й преливаха от чувства. Давидов бе емоционален човек и разбираше емоционалните хора. Възхищаваше се от способността на Линдзи да говори без думи, и да говори страстно.

Не можеха да се сбъркат чувствата на Линдзи към Сет Бениън. Той веднага бе видял това. И въпреки че Сет бе сдържан човек, Николай бе доловил нещо и там — лек полъх, неуловим като въздишка. Ала когато Сет си тръгна от Линдзи без целувка, без докосване и почти без нито една дума, Николай почувства, че никога няма да разбере сдържаните американци и тяхната нерешителност да се докосват.

Въпреки това разбираше, че студената раздяла бе наранила Линдзи. Но не би я съсипала, тя бе достатъчно силна. Тук имаше нещо повече, той бе сигурен, нещо по-дълбоко. Искаше му се да влезе в кабинета и да я попита какъв е проблемът, ала знаеше, че Линдзи има нужда от време. Значи щеше да й го даде.

Освен това момичето.

Обърна се да види как Рут загрява край станката.

Слънцето, струящо през прозорците, блестеше в огледалата и грееше около Рут, която бе вдигнала крак под почти невъзможен ъгъл и го държеше там без никакво усилие.

Николай се намръщи и присви очи. Когато я бе погледнал навън, бе видял едно прелестно момиче с екзотични черти и добро телосложение. Но бе видял едно дете, още не напуснало училищната скамейка. Сега видя една красива жена. Игра на светлината, реши той и пристъпи към нея. В него се надигна нещо, което Ник бързо потисна.

Рут се раздвижи и ъгълът, под който падаше слънцето, се промени. Тя отново бе младо момиче. Напрежението в раменете на Ник се разсея. Той тръсна глава и се усмихна на въображението си. Отново съвсем делови, отиде да избере една плоча.

— Ела — каза заповеднически. — Застани в центъра на залата. Аз ще ти казвам съчетанията.

Рут преглътна, като се опита да се престори, че всеки ден танцува пред Николай Давидов. Ала откри, че й бе невъзможно да направи и една крачка. Николай се усмихна, внезапно забелязал нервността на момичето.

— Ела — повтори по-нежно. — Аз рядко чупя краката на моите балерини.

Бе възнаграден с една бърза усмивка и Рут застана в центъра. Той постави иглата върху плочата и започна.

Линдзи бе права. Николай го разбра още в първите минути, но продължи да дава нареждания със същия спокоен и равномерен глас. Ако Рут можеше да го наблюдава, би могла да помисли, че не е доволен. Устните му бяха здраво стиснати, очите му непроницаеми и далечни. Онези, които го познаваха или бяха работили с него, биха разбрали, че това бе израз на непоколебима съсредоточеност.

Първоначалният ужас на Рут бе преминал. Тя танцуваше и се оставяше на музиката да я води. Арабеск, субресо, бързи, леки серии от пирусти. Даваше това, което той искаше от нея, без да задава въпроси. Когато командите спряха, спря и Рут, ала само за да изчака. Знаеше, че ще има още. Чувстваше го.

Ник се върна до грамофона, без да погледне към Рут, без да й каже една дума. Бързо прехвърли албумите, докато намери каквото търсеше.

— „Лешникотрошачката“. Линдзи я прави за Коледа, нали? — това бе по-скоро утвърждение, отколкото въпрос, но Рут отговори:

— Да — гласът й бе силен и спокоен, без повече треперещи нерви. Тя бе сега балерината, жена, която се владееше.

— Ти си Карла — заяви той толкова уверено, та Рут реши, че Линдзи му е казала, че я е избрала за ролята. Бързо й зададе съчетанието. — Покажи ми — нареди Давидов и скръсти ръце.

 

 

Линдзи седеше мълчаливо в кабинета си. През затворената врата долитаха командите на Николай към Рут, ала тя не ги чуваше. Бе изненадана от дълбочината на болката. И тя продължаваше да идва, вълна след вълна. Линдзи бе сигурна, че може да се справи с края на своята идилия със Сет, точно както се бе справила със снега. Не си бе представяла колко ще я боли.

Омразната битка със сълзите бе почти свършила. Чувстваше как непреодолимото желание да ги излее намалява. Когато се бе отдала на Сет, бе се заклела, че никога няма да съжалява и никога няма да плаче.

Успокояваше се с мисълта, че когато болката премине, ще останат спомените — сладки, безценни спомени. Бе убедена, че е права да не се хвърли в прегръдките му и да признае любовта си, както копнееше. Това щеше да е непоносимо и за двамата. Тя го бе улеснила, като зададе весел тон на времето, което прекараха заедно. Но не бе очаквала лекотата и студенината, с които той излезе от нейната зала…

И от живота й. За момент, докато стоеше в кухнята му, а после и докато пътуваха насам, си бе помислила, че може би в края на краищата не е права. Въображение, каза си Линдзи и бързо тръсна глава. Искаше й се. Това, което се бе случило между тях, бе чудесно. Сега бе свършило. Това бе казала на Сет, това трябваше и тя да запомни.

Изправи се, мъчейки се отчаяно да се държи със същата безстрастност, която бе видяла в очите на Сет, когато той се обърна да излезе от залата. Ала гърлото й се сви от напиращите чувства и Линдзи стисна юмруци. Ще спра ли някога да го обичам, питаше се отчаяно. Ще мога ли?

Очите й попаднаха върху телефона и тя посегна към слушалката. Копнееше да му се обади, просто да чуе гласа му. Ако можеше да го чуе да произнася името й. Сигурно имаше поне десет извинения, които можеше да измисли.

Идиотка! Стисна здраво очи. Той едва ли е стигнал, а ти вече си готова да се правиш на глупачка.

Ще стане по-лесно, каза си твърдо. Трябва да стане по-лесно.

Линдзи стана и отиде до прозореца. Ъглите на прозореца се бяха заледили. Зад школата се виждаше висок, стръмен хълм. Вече повече от десет деца бясно се пързаляха по него. Бяха прекалено далеч от нея, за да чуе виковете и смеха, които сигурно ехтяха в чистия въздух. Но чувстваше вълнението, свободата. Тук-там имаше дървета, затрупани, както се полагаше, натежали от сняг и блестящи на яркото слънце.

Тя дълго гледа навън. По склона се стрелна червено петно, после се закатери обратно към върха. Зелената светкавица след него се преобърна по средата и се изтърколи до долу. За момент почти отчаяно й се прииска да изтича навън и да отиде при тях. Искаше да усети как я хапе студеният сняг, как дъхът й спира от скоростта. Искаше дългото, болезнено изкачване към билото. Зад прозореца й бе прекалено горещо, чувстваше се прекалено изолирана.

Животът продължава, помисли Линдзи и опря чело на студеното стъкло. И тъй като няма да спре заради мен, по-добре да не изоставам. Вече не мога да се върна назад, не мога да се скрия. Трябва да го посрещна с вдигната глава.

После чу познатата мелодия от „Лешникотрошачката“.

„А оттук започвам аз.“

Линдзи отвори вратата на кабинета и влезе в залата. Нито Николай, нито Рут я забелязаха. Тя не искаше да им пречи, затова се приближи, спря и се загледа в Рут, която със замечтана усмивка се движеше грациозно и без усилие, изпълнявайки командите на Николай. Ник я наблюдаваше без коментар.

Никой, реши Линдзи, не можеше, като го гледа, да разбере какво става в главата му.

Такъв му бе характерът — в един момент да е открит като вятъра, в следващия загадъчен като сфинкс. Може би с това привличаше жените, помисли тя. Изведнъж й мина през ума, че той не е толкова различен от Сет. Ала в момента не искаше да мисли за това и отново насочи вниманието си към Рут.

Колко бе млада! Почти дете, въпреки своите помъдрели и трагични очи. В живота й трябваше да има училищни забави, футболни мачове и меки летни нощи. Защо трябваше животът на едно седемнайсетгодишно момиче да бъде толкова сложен?

Линдзи притисна пръсти към слепоочията си и се опита да си спомни себе си на същата възраст. Вече бе отишла в Ню Йорк и животът й бе прост, но много, много напрегнат, все по една и съща причина. Балет. Същото щеше да е и за Рут.

Продължи да наблюдава танца. На някои не им е писано да живеят леко, помисли тя и за себе си, и за Рут. На някои е отреден труден живот, ала наградата е толкова, толкова сладка. Линдзи си спомняше невероятната радост от танцуването на сцена, кулминацията на часовете работа и репетиции, отплатата за всички болки и саможертви. Рут също можете да я има. Бе предопределена. Избягваше да мисли, че за да осигури това, което според нея бе право на Рут, трябваше да се изправи лице в лице със Сет. А тогава трябваше да бъде много силна. Щеше да има достатъчно време да мисли за това в идващите нощи, когато щеше да бъде сама. Бе сигурна, че след няколко дни ще се овладее, ще може да се справи с чувствата си. Тогава щеше да поговори със Сет за Рут.

Когато музиката спря, Рут остана за няколко секунди във финалната позиция. Когато сведе рамене, започна следващото движение, но Николай не й каза нищо. Не й даде никакви инструкции, никакъв коментар, а отиде да вдигне иглата от плочата и да спре грамофона.

Рут задъхано облиза устни. Сега, когато танцът бе свършил и можеше да се отпусне, всичко в нея се бе напрегнало. Пръстите й, които бяха изненадващо грациозни, докато танцуваше, сега започнаха да треперят.

Той мисли, че съм отвратителна и ще ми го каже, измъчваше се тя. Ще ме съжали и ще ми каже нещо успокоително или мило. И двете възможности бяха еднакво ужасяващи. В главата й се блъскаха десетки въпроси. Искаше й се да намери куража да ги изрече на глас, ала успя само да сплете пръсти. Струваше й се, че целият й живот виси на косъм в очакване на мнението, думите на един човек.

Давидов внезапно се обърна през рамо и срещна очите й. Настойчивостта в погледа му я изплаши и Рут по-здраво вкопчи ръце. После маската падна и той й се усмихна.

Ето ги, идват, помисли тя замаяно. Милите, ужасни думи.

— Господин Давидов… — подзе Рут. Искаше да го спре, преди да е започнал. Предпочиташе бързо, веднага да я отреже.

— Линдзи беше права — прекъсна я той. — Когато дойдеш в Ню Йорк, ела при мен.

— При вас? — повтори глуповато Рут. Не бе сигурна, че бе чула правилно, не смееше да повярва.

— Да, да, при мен — Николай изглеждаше изненадан. — Знам едно-друго за балета.

— О, господин Давидов, не исках да кажа… — тя в ужас се приближи към него. Аз просто… Имах предвид само…

Той хвана ръцете й, за да спре обърканите й обяснения.

— Колко големи са очите ти, когато си смутена — удиви се Ник и бързо стисна пръстите й. — Има още много неща, които не съм видял, разбира се — пусна ръцете й, хвана я за брадичката и внимателно се вгледа в лицето и. — Как танцуваш на палци — продължи той. — Как танцуваш с партньор. Но това, което видях, е добро.

Рут бе загубила дар-слово. „Добро“ от Давидов означаваше най-висока похвала.

Линдзи се приближи към тях и Николай насочи поглед към нея.

— Птичка? — пусна брадичката на момичето и тръгна към нея.

Очите й бяха овладени и сухи, без намек за червенина, ала лицето й бе бледо. Ръката й не лежеше безжизнено в неговата, пръстите й се вплетоха, но бяха студени. Той сложи отгоре другата си ръка да стопли дланта й.

— Значи си доволен от най-добрата ми ученичка.

Имаше някакъв почти неуловим знак, слаб блясък, който се появи в очите й и изчезна, и който казваше, че не е сега моментът да обсъждат случилото се.

— Съмняваше ли се? — попита Ник.

— Не — Линдзи се усмихна и се обърна към Рут. — Ала съм сигурна, че тя се съмняваше — погледна към Ник и се усмихна накриво. — Ти си точно толкова страшен, колкото ти се носи славата, Николай Давидов.

— Глупости — сви той рамене и се усмихна на Рут. — Аз съм добродушен като светец.

— Колко сладко лъжеш. Както винаги.

На това Ник само се засмя и целуна ръката й.

— Това е част от моя чар.

Успокоението и приятелството, което той й предлагаше, облекчаваха болката. В израз на благодарност Линдзи притисна дланта му към бузата си.

— Радвам се, че си тук — пусна ръката му и се приближи към Рут. — Добре ще ти дойде да пийнеш малко чай — предложи тя, но се въздържа да докосне момичето по рамото. Не бе сигурна, че жестът й би бил приет добре. — Защото, ако паметта не ме лъже, в момента всичко в теб се тресе. С мен беше така първия път, когато танцувах пред него, а тогава Ник съвсем не беше легендата, която е сега.

— Аз винаги съм бил легенда, Птичка — поправи я Николай. — Рут е просто по-добре обучена на изкуството на уважението, отколкото беше ти. Тази — каза той на Рут и посочи с пръст към Линдзи — обича да спори.

Рут се засмя изненадано и облекчено. Можеше ли това наистина да се случва? Наистина ли стоеше тук, до Дън и Давидов, наистина ли те се държаха с нея като с професионалистка? Погледна в очите на Линдзи и видя там разбиране и съвсем лека тъга.

Чичо Сет, сети се изведнъж, засрамена, че бе толкова погълната от собствените си чувства. Спомни си колко нещастна изглеждаше Линдзи, когато Сет затвори вратата на залата зад гърба си. Колебливо протегна ръка и докосна по рамото своята учителка.

— Да, моля, бих искала малко чай.

— Руски чай ли? — поинтересува се Николай от другия край на стаята.

Линдзи му се усмихна невинно:

— Шипков.

Той направи гримаса.

— Може би тогава водка? — вдигна въпросително вежди.

— Не съм очаквала никакви руски знаменитости — извини се Линдзи с усмивка. — Има вероятност да изровя някоя бутилка диетична газирана вода.

— Става и чай — той отново я изгледа и Линдзи разбра, че мислите му са се отнесли. — По-късно ще те заведа на вечеря и ще поговорим — замълча, като видя, че Линдзи го погледна подозрително. — Като в доброто старо време, Птичка — обясни невинно. — Толкова много имаме да наваксваме, не мислиш ли?

— Да — съгласи се Линдзи предпазливо и понечи да се върне в кабинета си и да направи чая, ала Рут я изпревари:

— Аз ще го направя — предложи тя. Чувстваше, че двамата биха могли да си говорят по-свободно, ако тя не стои между тях. — Знам кое къде е — втурна се в кабинета, преди Линдзи да бе успяла да се съгласи или да откаже.

Николай небрежно измъкна напосоки една плоча и я постави на грамофона. Тихият романс на Шопен предразполагаше към по-интимен разговор.

— Прелестно момиче — забеляза той. — Поздравявам те за избора.

Линдзи се усмихна и погледна към вратата, която Рут бе оставила наполовина отворена.

— Сега, след като й го каза, тя ще работи по-упорито от всякога. Ти ще я вземеш в трупата, Ник — започна Линдзи, внезапно решила още сега да осигури щастието на Рут. — Тя…

— Това не е решение, което се взема с едно щракване на пръстите — прекъсна я Ник. — Пък и не е само мое решение.

— О, знам, знам — съгласи се Линдзи нетърпеливо и хвана ръцете му. — Не бъди логичен, Ник, кажи ми какво чувстваш, какво ти подсказва сърцето.

— Моето сърце ми казва, че ти трябва да се върнеш в Ню Йорк — стисна пръстите й, като усети, че тя се опитва да ги издърпа. — Моето сърце ми казва, че ти си обидена и объркана, но въпреки това си една от най-изключителните балерини, с които някога съм танцувал.

— Говорехме за Рут.

— Ти говореше за Рут, Птичка — възрази Ник и тихият му глас привлече погледа й към очите му. — Имам нужда от теб — каза той простичко.

— Ох, недей — Линдзи поклати глава и затвори очи. — Не се бориш честно.

— Честно ли, Линдзи? — Ник бързо я раздруса. — Правилно или неправилно не означава честно. Хайде, погледни ме — тя се подчини и отвори сините си очи. — Този архитект… — подзе той.

— Не — прекъсна го бързо Линдзи. — Не сега, не още.

Отново изглеждаше бледа и уязвима и Ник вдигна ръка към бузата й.

— Добре. Тогава ще те попитам нещо друго. Мислиш ли, че бих искал да се върнеш в трупата, да танцуваш най-важната роля в моя първи балет, ако имах някакви съмнения в твоя талант? — тя понечи да заговори, ала той вдигна вежди и я спря: — Преди да кажеш нещо за сантименталност или за приятелство, първо помисли.

Линдзи пое дълбоко въздух, отвърна се от него и тръгна към станката. Познаваше Николай Давидов и разбираше безкрайния му егоизъм, когато ставаше дума за балет. Той можеше да бъде щедър, всеотдаен, безкористен. Когато му беше удобно. Но когато ставаше дума за балет, Ник бе истински професионалист. Балетът владееше огромната част от неговото сърце. Тя разтърка врата си, който отново се бе напрегнал. Всичко това й се струваше твърде много, за да го премисли, твърде много, за да се справи с него.

— Не знам — прошепна Линдзи. Нищо не изглеждаше толкова ясно и сигурно, както само преди няколко часа. Обърна се към него и вдигна ръце. — Просто не знам.

Когато Николай се приближи към нея, тя вдигна глава и той видя, че болката все още бе примесена с объркване. Острото изсвирване на чайника в кабинета й моментално заглуши Шопен.

— По-късно ще говорим — реши Ник и я прегърна. — Сега ще си починем, преди да е започнал твоят урок.

Тръгнаха заедно към кабинета. По пътя Линдзи спря и бързо го прегърна.

— Радвам се, че си тук.

— Добре — той отвърна на прегръдката й. — Тогава след урока можеш да ме почерпиш една вечеря.