Нора Робъртс
Отражения (11)

Единадесета глава

Моника и Рут пътуваха на задната седалка. Рут усещаше напрежението между чичо си и Линдзи. Каквото и да ставаше между тях, реши тя, бе ударило на камък. Тъй като ги обичаше и двамата, правеше всичко възможно да разведри атмосферата.

— Уърт тази вечер ли ще се върне?

Сет за момент срещна погледа й в огледалото за обратно виждане.

— Утре сутринта.

— Ще ти приготвя пиле с вино — предложи тя и се облегна на предната седалка. — Това е един от моите специалитети. Но ще трябва да вечеряме късно.

— Утре си на училище.

— Чичо Сет! — усмихна му се тя великодушно. — Аз завършвам гимназия, не начално училище. Моника снощи ми показа албума на брат си — обърна се към Линдзи. — От годината, когато вие с Анди сте завършвали.

— Анди изглежда страхотно с футболната си блуза, нали? — Линдзи се завъртя към нея.

— На мен вашата снимка ми харесва най-много — Рут отметна косата си през рамо. Линдзи видя, че всичката й стеснителност се бе стопила. Очите й бяха открити и приятелски, както и усмивката й. — Трябва да я видиш, чичо Сет. Тя е на стълбите към залата и прави арабеск.

— Онзи шегаджия Том Финли ми беше казал да изиграя един балет.

— Затова ли се плезите?

Линдзи се разсмя:

— Това допринася за естетическата стойност на снимката.

— Звучи съвсем в твой стил — забеляза Сет и привлече вниманието на Рут и Линдзи към себе си. — Сигурно твоят арабеск е съвършен. Ти би могла да танцуваш и насред земетресение.

Линдзи гледаше профила му. Не бе сигурна дали я хвали, или критикува.

— Предполагам, че това се нарича съсредоточаване.

— Не — Сет отклони погледа си от пътя достатъчно задълго, за да срещне очите й. — Нарича се любов. Ти обичаш да танцуваш. Личи си.

— Не мисля, че може да има по-голям комплимент — намеси се Рут. — Надявам се някой ден и аз да го чуя.

През ума на Линдзи прелетяха всички неща, които искаше да каже, ала никое от тях не се задържа. Затова тя сложи дланта си върху неговата. Сет погледна към ръцете им, после към Линдзи.

— Благодаря — каза тя.

Сърцето й се преобърна, когато той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Няма за какво.

Рут се усмихна на жеста. Завиха към паркинга на школата. Някой бе опитал без особено старание да разчисти снега и Линдзи веднага се сети, че това са съседските деца.

— Тук има някой — реши Рут, като забеляза непознатата кола на паркинга.

Линдзи разсеяно отмести поглед от Сет.

— Кой ли може… — думите замръзнаха върху устните й и очите й се разшириха. Тя тръсна глава, сигурна, че се лъже, но излезе от колата. Мъжът с черното палто и кожената шапка се отдели от вратата на залата и пристъпи към нея. В момента, в който той се раздвижи, Линдзи разбра, че не се лъже.

— Николай! — още докато викаше името му, се втурна към него през снега. Едва видя замъгленото му лице и се хвърли в прегръдките му. Заляха я спомени.

Бе я прегръщал и преди — Принцът бе прегръщал своята Жизел, Дон Кихот своята Дулцинея, Ромео своята Жулиета. Тя го обичаше така, както може да се обича един приятел, мразеше го така, както един артист може да мрази друг, боготвореше таланта му и се отчайваше от сприхавия му характер. Когато отново я прегърна, всичко, което бе чувствала през годините, прекарани в трупата, оживя отново. Вълната бе много висока и много бърза. Линдзи се вкопчи в него, обляна в сълзи.

Ник се засмя, отдръпна я и бурно я целуна. Бе прекалено погълнат от Линдзи, за да чуе прошепнатото със страхопочитание „Давидов!“ на Рут или да види съсредоточения поглед на Сет.

— Здравей, Птичка, мое малко пиленце — гласът му бе висок и със силен руски акцент.

Линдзи успя само да поклати глава и да зарови лице в рамото му.

Срещата бе неочаквана и съвсем разбърка вече приповдигнатите и чувства. Ала когато той отново я отдръпна от себе си тя видя през замъгленото си зрение, че си беше съвсем същият. Въпреки измамно невинното си момчешко лице, Ник можеше да разказва неприлични вицове и да псува на пет езика. В ъгълчетата на премрежените му от гъсти мигли сини очи имаше ефектни бръчици. Устата му бе плътна, романтична, а когато се усмихваше, от двете й страни грейваха чаровни трапчинки. Косата му бе тъмноруса, къдрава и гъста. Той я носеше винаги леко разрошена. Бе малко под метър и осемдесет, което го правеше идеалният партньор за балерина с ръста на Линдзи.

— О, Ник, изобщо не си се променил — тя докосна с две ръце лицето му. — Толкова, толкова се радвам, че не си.

— Но ти, Птичка, ти си се променила — засия с неустоимата си момчешка усмивка. — Ти си все още моето малко пиленце, моята птичка, ала как можеш да си още по-красива?

— Ник… — сълзите й се примесиха със смях. — Колко ми липсваше — целуна бузите му, после устните. Очите й, окъпани в сълзи, бяха потъмнели. — Какво правиш тук?

— Нямаше те у вас, затова дойдох тук — обясни той простичко и сви рамене. — Бях ти казал, че ще пристигна през януари, обаче избързах.

— Карал си от Ню Йорк дотук в този сняг?

Николай пое дълбоко въздух и се огледа.

— Вашият Кънетикът прилича на Русия. Обичам да ми мирише на сняг. — Очите му блеснаха към Рут и Сет. — Къде остана възпитанието ти, Птичка?

— О, извинявам се! Толкова се изненадах… — Линдзи объркано избърса сълзите с опакото на ръката си. — Сет, Рут, това е Николай Давидов. Ники, запознай се със Сет и Рут Бениън. Това е балерината, за която ти говорих.

Рут я зяпна и от този момент бе нейна предана робиня.

— За мен е удоволствие да се запозная с приятелите на Линдзи. — Ник стисна ръката на Сет, вгледа се в него и между веждите му се появи отвесна черта. — Вие да не сте архитектът Бениън?

Сет кимна. Линдзи гледаше как двамата мъже се измерват с поглед.

— Да.

Ник засия от радост.

— Ах, ами че аз току-що купих една къща по ваш проект в Калифорния. На плажа, с много прозорци, така че морето влиза в хола.

Толкова е възторжен, помисли Линдзи. Толкова различен от Сет, и въпреки това двамата си приличаха.

— Спомням си къщата — призна Сет. — В Малибу?

— Да, да, Малибу! — очевидно доволен, Ник отново засия. — Казаха ми, че това е ранният Бениън, с такова страхопочитание, сякаш отдавна сте умрели.

Сет се усмихна, както неизбежно всеки се усмихваше, когато бе с Ник.

— Колкото по-голямо страхопочитание, толкова по-висока пазарна цена.

Николай се засмя, но бе уловил изражението в очите на Линдзи, когато тя погледна към Сет. Ето значи накъде духа вятърът, помисли той.

— А това е балерината, която искаше да ми изпратиш — насочи вниманието си към Рут и хвана двете й ръце. Видя дребничка, мургава красавица с добро телосложение и тесни длани, която трепереше като лист. С подходящ грим и осветление лицето й би било доста екзотично, реши той. И ръстът й бе добър.

— Господин Давидов… — Рут се мъчеше да не запелтечи. За нея Николай Давидов бе легенда, образ, по-голям от живота. Струваше й се невъзможно да стои лице в лице с него, той да държи ръцете й. Удоволствието бе направо болезнено. Ник разтърка дланите й и й се усмихна.

— Трябва да ми разкажеш дали Линдзи винаги се държи така ужасно. Колко дълго държи обикновено приятелите си вън на студа?

— О, по дяволите! — Линдзи се зарови в чантата за ключовете. — Ти напълно ме потресе. Появяваш се отникъде, а после очакваш от мен да се държа разумно — отвори входната врата. — Бях права — допълни през рамо. — Не си се променил.

Николай мълчаливо мина покрай нея и спря в центъра на стаята. Свали си ръкавиците и разсеяно потупа с тях по дланта си, оглеждайки залата. Рут следеше всяко негово движение.

— Много хубаво — реши той. — Добре си се оправила тук, Птичка. Имаш ли добри ученици?

— Да — Линдзи се усмихна към Рут. — Имам добри ученици.

— Намерила ли си преподавателка, която да движи школата ти, когато се върнеш в Ню Йорк?

— Ник! — тя спря да разкопчава палтото си. — Не съм се съгласила да се върна.

— Глупости — махна той с ръка. Линдзи добре помнеше този жест. Спорът щеше да бъде яростен и разгорещен. — Аз трябва да се върна след два дни. Режисирам „Лешникотрошачката“. През януари започвам да поставям моя балет — докато говореше, съблече палтото си. Отдолу бе с обикновен сив анцуг и според Рут изглеждаше великолепно. — С теб в ролята на Ариел, не се съмнявам в успеха му.

— Ник…

— Обаче първо искам да те видя как танцуваш — прекъсна той възражението й. — За да съм сигурен, че не си вече за боклука.

— За боклука?! — пламна Линдзи и хвърли палтото си на един стол. — Преди да отида на боклука, ти вече ще пишеш руско-английски речници, Давидов.

— Ще видим — обърна се към Сет и свали шапката си. — Кажете ми, господин Бениън, добре ли познавате моята Птичка?

Сет насочи очите си към Линдзи и ги задържа, докато тя се изчерви.

— Доста добре — погледът му се върна към Николай. — Защо?

— Чудя се дали е поддържала мускулите си също толкова добре тренирани, както и характера си. Важно е да знам колко време ще трябва да изхабя, за да я върна във форма.

— Да ме върнеш във форма! — Линдзи знаеше, че Николай я предизвиква, ала това не й помогна да не падне в капана. — Не ми трябва никой да ме връща във форма.

— Добре — кимна той и погледна към краката й. — В такъв случай ти трябват палци и трико.

Линдзи се завъртя на пети и се запъти към кабинета си. Все още кипяща от гняв, тя блъсна вратата зад гърба си.

Ник се усмихна на Сет и Рут.

— Много добре я познавате — забеляза Сет.

Николай се изсмя:

— Както познавам себе си. Ние много си приличаме — бръкна в дълбокия джоб на палтото си, измъкна чифт балетни пантофи и седна на един стол да се преобуе. — А вие отдавна ли я познавате? — знаеше, че си пъха носа в чужди работи и от начина, по който Сет вдигна вежди разбра, че безцеремонността му бе приета.

Това бе затворен, необщителен човек, реши Николай. Но мислите му бяха насочени към Линдзи. Ако този човек я спираше да не се върне към професията си, той искаше да го знае и да разбере човека. Стигна до заключението, че няма да му е лесно да разбере Сет. Линдзи, доколкото я познаваше, обичаше усложненията.

— От няколко месеца — отговори най-после Сет. Художникът в него откри един изключително красив мъж. Чувствителното му лице бе точно колкото трябва дяволито, за да не изглежда скучно. Това бе лице, с което лесно можеше да се изиграе ролята на Принца от приказките. Лице, което бе трудно да не се харесва. Сет пъхна ръце в джобовете си. Той също изпита желание да разбере мъжа срещу себе си. — Работили сте известно време заедно в Ню Йорк, предполагам.

— През цялата си кариера не съм имал по-добра партньорка — отвърна Ник. — Ала никога не бих го казал на моята Птичка. Тя работи най-добре, когато е разярена. Яростта й е страхотна — с усмивка се изправи. — Като на рускиня.

Линдзи се върна, облечена в черен клин, трико, бели калци и палци. Брадичката й все още бе предизвикателно вирната.

— Понапълняла си — отбеляза Николай и огледа критично тънката й фигура.

— Петдесет и един килограма съм — оправда се тя.

— Ще трябва да свалиш две кила — заяви той и се приближи към станката. — Аз съм балетист, не тежкоатлет — завъртя се, докато Линдзи вбесено пое въздух.

— Няма нужда вече да гладувам заради теб, Ник.

— Забравяш, че сега аз съм режисьорът — усмихна й се той мило и продължи да разгрява.

— Ти забравяш, че сега аз не съм в трупата — възрази тя.

— Въпрос на един подпис — направи й знак да дойде при него.

— Ще ви оставим насаме — обади се Сет и Линдзи се обърна към него. Николай наблюдаваше контакта на очите им. Този човек нищо не дава даром, реши той. — За да не ви пречим.

— Моля ви — изпревари той възражението на Линдзи. — Трябва да останете.

— Да, Ник, никога не може да танцува без публика — Линдзи се усмихна и докосна ръката на Сет. — Не си тръгвай.

— Моля те, чичо Сет — възхитена от възможността да види импровизираното изпълнение на двамата й любими танцьори, Рут се вкопчи в ръката на Сет. Очите й бяха потъмнели от вълнение.

Сет се поколеба. Хвърли един поглед към Линдзи, дълъг и дълбок.

— Добре.

Тонът му отново бе официален и това я разтревожи. Защо, помисли си тя, близостта между тях толкова лесно се изплъзваше? Докато двамата с Николай загряваха, Линдзи говореше с него спокойно, но той забеляза колко често очите й се насочваха към отражението на Сет в огледалото.

— Откога го обичаш? — прошепна й тихо, така че само тя можеше да го чуе. Линдзи рязко вдигна поглед. — Никога не си имала тайни от мен, Птичка. Един приятел често вижда по-ясно от един любовник.

— Не знам — въздъхна тя и почувства как тежестта се стоварва върху раменете й. — Понякога ми се струва, че цял живот.

— И очите ти са трагични — сложи ръка на бузата й, за да не й позволи да се отвърне. — Толкова ли е трагична любовта, мое малко пиленце?

Линдзи поклати глава, мъчейки се да се отърси от лошото си настроение.

— Що за въпрос от един руснак? Любовта трябва да е трагична, не е ли така?

— Това не е Чехов, Птичка — той я потупа по бузата и отиде до грамофона. — Може би повече би ти подхождал Шекспир — вдигна поглед от плочите, които прехвърляше. — Помниш ли второто па де дьо от „Ромео и Жулиета“?

Погледът й се смекчи.

— Разбира се, че го помня. Репетирахме го до безкрай. Когато пръстите на краката ми се схванаха, ти ги издърпа, а после, когато пропуснах едно соте, хвърли по мен мократа кърпа.

— Имаш добра памет — Николай постави плочата. — Ела тогава, Птичка, танцувай с мен заради старите времена и заради новите — той й протегна ръка. В момента, в който се доближиха, стана магията.

Пръстите им се докоснаха, после се разделиха. Линдзи веднага го почувства — младостта, надеждата, трогателността на първата любов. Стъпките й бяха инстинктивни, носеха се с музиката и със стъпките на Пик. Когато той за пръв път я вдигна, й се стори, че завинаги е изгубена в музиката, в чувството.

Рут ги наблюдаваше, без да смее да диша. Въпреки че танцът изглеждаше измамно лесен, тренировките й даваха пълна представа за неговата сложност. Това бе романс в най-чистата си форма — един мъж и една жена, непреодолимо привлечени един към друг, откриващи новата любов. Музиката вибрираше от любов, дълбока и гибелна. Тя грееше в очите на Линдзи, когато погледнеше към Давидов. Това не бе дързостта на нейната Дулцинея, а уязвимостта на момичето, което обича за пръв път. И когато двамата коленичиха, докоснали върховете на пръстите си, сърцето на Рут едва не избухна от величието на тази обич.

Няколко секунди след като музиката отмря, танцьорите останаха неподвижни, приковали поглед един към друг, едва докоснали пръсти. После Давидов се усмихна, приближи се и привлече Линдзи към себе си. Тя леко трепереше под дланите му.

— Изглежда, все пак още не си за боклука, Птичка. Върни се с мен. Аз имам нужда от теб.

— О, Ник… — изтощена, Линдзи отпусна глава на рамото му. Бе забравила какво удоволствие бе да танцува с него. И въпреки това, самата същност на танца бе засилила чувствата й към Сет.

Ако можеше да се върне в затрупаната от снега къща, откъсната от целия свят, освен него, би го направила, без да се замисля. Съзнанието й бе като замаяно от желания и съмнения. Вкопчи се в Ник като в котва.

— Не беше толкова зле — усмихна се той над главата й към Сет и Рут.

— Беше чудесна! — възкликна Рут с натежал от чувства глас. — И двамата бяхте чудесни. Нали, чичо Сет?

Линдзи бавно вдигна глава. Когато погледна към него, очите й все още бяха премрежени от любов.

— Да — Сет я гледаше, ала лицето му беше безизразно. — Никога не съм виждал двама души да се движат заедно толкова съвършено — той се изправи и взе палтото си. — Трябва да вървя — чу разочарования шепот на Рут и сложи ръка на рамото й. — Вероятно Рут може да остане. До урока й остава само около час.

— Да, разбира се — Линдзи стана, чудейки се как да се справи с разстоянието, което се бе настанило между тях. Тялото й още трептеше от чувства, чувства към него. — Сет… — произнесе името му, защото не можеше да каже нищо друго.

— Довечера ще я взема — той насочи вниманието си към Николай, който се бе изправил и стоеше до Линдзи. — Приятно ми беше да се запозная с вас, господин Давидов.

— И на мен — отвърна Николай. Той чувстваше нещастието на Линдзи.

Сет се обърна и тя направи една крачка към него, после се спря. Нощта бе нейната мечта, танцът нейната фантазия. Когато вратата се затвори зад него, стисна силно очи.

— Линдзи… — Ник я докосна по рамото, но тя яростно тръсна глава.

— Не, моля те, аз… Аз трябва да се обадя по телефона — обърна се и се втурна в кабинета си.

Ник въздъхна.

— Емоционално нещо сме ние, танцьорите — забеляза той и се обърна към Рут. Очите й бяха тъмни, големи и млади. — Ела сега да ми покажеш защо Линдзи иска да те прати при мен.

Рут, потресена, се вторачи в него.

— Вие искате… Искате аз да танцувам пред вас? — краката й натежаха като олово. Никога вече нямаше да може да ги раздвижи.

Ник отривисто кимна, изведнъж много делови.

— Да — хвърли един поглед към затворената врата и отново отиде до грамофона. — Ще дадем на Линдзи времето, което й трябва да се обади по телефона, обаче няма нужда да го пропиляваме. Преобуй се.