Нора Робъртс
Отражения (10)

Десета глава

Линдзи сънуваше, че спи в голямо, старо легло, обвита в юргани и в прегръдките на своя любим. Това бе легло, което познаваше добре телата им, легло, в което се бе събуждала утрин след утрин години наред. Чаршафите бяха от ирландски лен и меки като целувка. Юрганът бе наследство, което щеше да предаде на дъщеря си. Любимият бе съпругът й, чиито ръце с годините ставаха само още по-възбуждащи. Когато бебето проплака, тя се размърда, но лениво, защото знаеше, че нищо не може да смути спокойната красота, в която живееше. Сгуши се по-дълбоко в ръцете, които я прегръщаха и отвори очи. Все още сънувайки, се усмихна на Сет.

— Сутрин е — прошепна Линдзи и усети устните му, топли, меки и приятни. Прокара пръст по гърба му и отново се усмихна, когато устните му станаха по-настойчиви. — Трябва да ставам — промълви и се намести под ръката му, която бе обхванала гърдите й. Още чуваше тихия жаловит плач на детето.

— Ъ-хъ — устните му се насочиха към ухото й. Езикът му бавно се зае да я разбужда. Страстта започна отново да разгаря нощната жарава.

— Сет, трябва да ставам, тя плаче.

Той изруга полугласно, претърколи се и посегна към пода, после се обърна към нея и остави на корема й Нижински. Линдзи премигна объркано и смутено, а котето измяука като плачещо бебе. Сънят изведнъж се разби на пух и прах. Тя протегна ръка, погали пухкавата му козина и пое дълбоко въздух.

— Какво има? — Сет вплете ръка в косите й, докато Линдзи отвори очи.

— Нищо — тя поклати глава и потупа котенцето, което бе започнало да мърка. — Сънувах. Беше глупаво.

— Сънуваше — той докосна с устни голото й рамо. — Мен ли?

Линдзи обърна глава и очите им отново се срещнаха.

— Да — устните й трепнаха. — Теб.

Сет се размърда и я намести в извивката на рамото си. Нижински се премести в краката им, завъртя се, намести се и се сви.

— И какво сънува?

Тя зарови лице във врата му.

— Моя тайна — пръстите му успокояващо галеха рамото й.

Мястото ми е при него, помисли Линдзи, а не мога да му го кажа. Погледна през прозореца и видя, че снегът бе намалял и падаше спокойно. Съществуваме само ние двамата, напомни си тя. Докато спре снегът, сме само ние. Плъзна ръка по гърдите му към раменете. Толкова го обичам. Отново искаше да почувства мускулите му. С усмивка притисна устни към гърлото му. Съществуваше днес, само днес. Вдигна глава и устните им се съединиха.

Целувките им бяха кратки, спокойни вкусвания. Припряността, отчаянието от предишната нощ бяха улегнали. Сега желанието се надигаше бавно, стъпка по стъпка. То тлееше, възбуждаше ги, ала не ги побеждаваше. Те се отдадоха на удоволствието. Сет се премести, така че Линдзи да легне на гърдите му.

— Ръцете ти — прошепна той и поднесе дланта й към устните си — са изключителни. Когато танцуваш, сякаш нямат кости — разпери ръката си върху нейната.

Косите й се спускаха като водопад по рамото й и падаха върху неговото рамо, светли като илюзия в меката утринна светлина. Кожата й бе млечнобяла, с едва загатната руменина точно под повърхността. Лицето й бе нежно, с крехки черти, но очите й бяха живи и силни. Тя приближи устни и го целуна, дълго и с наслада. Почувства как в него се надига глад и пулсът й се ускори.

— Харесвам лицето ти — откъсна устните си от неговите, за да целуне леко скулите, клепачите и брадичката. — То е силно и мъничко порочно — усмихна се в кожата му, спомняйки си: — Първия път, когато те видях, ме ужаси.

— Преди или след като изскочи от шосето? — прокара пръст по гърба й, докато с другата ръка я галеше по косите. Ленива, приятна ласка.

— Не съм изскочила от пътя — Линдзи го захапа по брадичката. — Ти караше много бързо — започна да обсипва с целувчици гърдите му. — Стори ми се ужасно висок, както седях в онази локва.

Сет се засмя, плъзна длан по гърба й и продължи по меката извивка на бедрата, по дългите крака.

Размърда се и двамата започнаха да се движат като едно цяло, докато смениха местата си. Целувката стана по-дълбока. Докосванията бяха все още нежни, ала вече по-настойчиви. Разговорът премина в унесени въздишки. Страстта се надигна като тропическа вълна, топла и висока, стовари се, после се оттегли…

 

 

Облечена в джинси и фланелена риза, взети назаем от гардероба на Рут, Линдзи се спусна по стълбите. В къщата бе хладко, което й напомни, че камините още не са запалени. Само в спалнята пращеше огън. Първа точка в плана й бе да запали огнището в кухнята. Тананикайки си отвори вратата.

Изненада се, че Сет бе дошъл там преди нея. Носеше се аромат на кафе.

— Здрасти — тя се приближи, обви ръце около кръста му и облегна глава на гърба му. — Мислех, че си още горе.

— Слязох, докато ти се упражняваше на станката на Рут — той се обърна и я привлече към себе си. — Искаш ли закуска?

— Може би — отвърна Линдзи, като едва не избухна от тази проста проява на близост. — Кой ще я приготви?

Сет вдигна брадичката й.

— И двамата.

— О! — веждите й се извиха. — Надявам се, че обичаш студена юфка с банани. Това е моят специалитет.

Той се намръщи:

— Не можеш ли да правиш нещо от яйца?

— Правя много хубави великденски яйца.

— Аз ще ги опържа — реши Сет и я целуна по челото. — Можеш ли да се справиш с препечените филийки?

— Вероятно — облегнала глава на гърдите му, тя гледаше как пада снегът.

Дърветата и поляната приличаха на сценични декори. Бялата пелена по земята бе напълно девствена и непокътната. Вечнозелените храсти, които Сет бе засадил, бяха обвити в снежни кожуси. До тях като снежни гиганти се извисяваха побелелите дървета. И продължаваше да вали.

— Хайде да излезем — предложи импулсивно Линдзи. — Навън е прекрасно.

— След закуска. Във всеки случай, ще ни трябват още дърва.

— Логичен, както винаги — сбърчи нос тя. — Практичен, както винаги — бързо извика, когато той игриво дръпна ухото й.

— Архитектите трябва да бъдат логични и практични, иначе сградите падат и хората се стряскат.

— Но твоите сгради не изглеждат практични — възрази Линдзи. Гледаше го как отива към хладилника. Кой всъщност бе този мъж, в когото бе влюбена? Кой бе мъжът, който бе завладял чувствата и тялото й? — Те винаги са красиви, никога не приличат на онези кутийки от стомана и метал, които разрушават атмосферата на градовете.

— Красотата също може да бъде практична — Сет се обърна. Държеше в ръка кора с яйца. — Или може би трябва да се каже, че практичността също може да бъде красива.

— Да, ала си мисля, че е по-трудно да се направи една наистина хубава сграда, която хем да бъде удоволствие за окото, хем да бъде функционална.

— Ако не беше трудно, нямаше да си струва усилията, нали?

Тя бавно кимна. Това го разбираше.

— Ще ми дадеш ли да видя новозеландския ти проект?

— Добре — той започна да чупи яйцата в една купа.

Приготвиха закуската, помагайки си и я изядоха заедно. Линдзи си помисли, че в кухнята мирише на семейство — кафе, препечени филийки и пържени яйца. Запази спомена в паметта си, знаейки, че в някоя бъдеща сутрин той щеше да бъде безценен. След като закусиха и оправиха кухнята, навлякоха по няколко ката дрехи и излязоха навън.

При първата стъпка тя затъна дълбоко в снега. Сет със смях я бутна, Линдзи падна назад и потъна до раменете. Звукът на неговия смях проби стената от сняг и се отрази, подчертавайки тяхната самота.

— Май ще трябва да ти вържа звънец на врата, за да не те загубя — подвикна той.

Тя се мъчеше да се изправи. Снегът се полепи по косите и палтото й. Намръщи се на Сет и той й се усмихна още по-широко.

— Хулиган! — изсумтя Линдзи и с мъка си проправи път през снега.

— Дървата са ей там — Сет я хвана за ръката, а тя, след като за приличие се дръпна, тръгна с него.

Бяха като на самотен остров. Снегът се сипеше от небето и изчезваше в дебелата пелена около тях. Линдзи едва чуваше морето. Ботушите на Рут й стигаха до коленете, но с всяка стъпка се пълнеха със сняг. Лицето й бе поруменяло от студ, ала гледката си струваше всички неудобства.

Белотата бе съвършена. Нямаше блясък, който да пари в очите, нямаше сенки, които да придават нюанси на бялото. Имаше само белота без релеф, без прегради.

— Красиво е — промълви тя и спря пред купчината с дърва. Огледа се наоколо. — Мисля, че едва ли може да бъде нарисувано или фотографирано. Нещо ще се загуби.

— Ще стане плоско — обясни той и натрупа дърва в ръцете й. Дъхът й излизаше като облак пред нея.

— Да, точно така — беше й приятно да се съгласи с него. — Предпочитам да го запомня, вместо да го гледам в едно измерение — бавно тръгна с него към задната врата. — Но ти би трябвало да можеш да си представиш реалността от една плоска рисунка.

Натрупаха дървата зад вратата на килера.

— Аз правя рисунки по реалността, която виждам във въображението си.

Линдзи спря за момент, малко задъхана от усилието да си проправя път през дълбокия до кръста сняг.

— Да — кимна тя. — Това мога да го разбера — вгледа се в него и се усмихна. — Имаш сняг на миглите си.

Очите му изпитателно се насочиха към нея. Линдзи отметна глава в очакване на целувката. Устните му се спуснаха да докоснат нейните и тя го чу как рязко пое въздух, когато я грабна на ръце.

Понесе я през прага, през килера и в кухнята. Линдзи се надигна и се опита да възрази:

— Сет, покрити сме със сняг. Навсякъде ще станат локви.

— А-ха.

Вече бяха в коридора и тя отметна косата от очите си.

— Къде отиваш?

— Горе.

— Сет, ти си луд. — Удари го леко по рамото, докато той изкачваше стълбите. — Всичко ще изпоцапаме. Уърт ще бъде ужасно сърдит.

— Той е много сръчен — успокои я Сет и се насочи към спалнята. Положи я на леглото и Линдзи се повдигна на лакти.

— Сет… — той бе свалил палтото и си събуваше обувките. Очите й се разшириха, донякъде развеселени, донякъде невярващи. — Сет, за Бога, цялата съм в сняг.

— Тогава по-добре свали тези неща — той захвърли настрани ботушите си и се приближи да разкопчае палтото й.

— Ти си луд — реши тя.

Палтото й отлетя на пода при обувките му.

— Много е възможно — съгласи се Сет и с две бързи движения събу ботушите й, после смъкна дебелите й вълнени чорапи, започна да разтрива краката й и усети моменталната й реакция на докосването.

— Сет, не ставай глупав — ала гласът й вече бе дрезгав. — По цялото легло има разтопен сняг.

Той с усмивка целуна стъпалата й и видя как очите й се замъглиха. Намести се до нея и я привлече в прегръдките си.

— Килимът е сух — спусна я върху него. Бавно, следвайки устните, пръстите му разкопчаха ризата и. До тях пращеше огънят, който Сет бе запалил преди закуска.

Разтвори ризата й, но още не я сваляше. С нежна ленивост започна да целува гърдите й, докато Линдзи се понесе по първата вълна на удоволствието. Тя въздъхна, после докосна с ръка бузата му и привлече устните му към своите. От него се изтръгна стон, който сякаш идваше направо от сърцето. После започна да смъква дрехите й и така нетърпеливо дръпна ризата й, че тя се разпра по шева.

— Искам те повече от преди — устните и зъбите му обхождаха шията й. — Повече от вчера. Повече от преди малко — грапавите му длани завладяваха тялото й.

— Вземи ме тогава — отрони Линдзи и го привлече към себе си. Желаеше го. — Вземи ме още сега.

След това устните му бяха върху нейните и вече нямаше думи.

 

 

Линдзи се събуди от звъна на телефона. Сънено гледаше как Сет става да го вдигне. Той бе със зеления халат, който бе наметнал, когато стъкваше огъня.

Нямаше представа за времето. Часовниците бяха за практичния свят, не за мечтите.

Бавно се протегна. Ако можеше да накара мига да спре, би го сторила начаса. Бе й меко, топло и се чувстваше напълно задоволена. Тялото й бе натежало от удоволствие.

Гледаше Сет, без да чува думите, които той произнасяше в слушалката. Стои толкова изправен, помисли тя и се усмихна. И наистина жестикулира, когато говори. Жестовете издават чувствата, а Сет е толкова сдържан. Усмивката й стана по-нежна. И е толкова хубаво да знам, че мога да го накарам да се отпусне.

Откъслечни думи от разговора прекъснаха мислите й. Това бе Рут, разбра. Линдзи, изтръгната от унеса, с който гледаше лицето му. Седна и наметна завивката върху раменете си. Още преди да погледне през прозореца, вече знаеше какво ще види. Докато бяха спали, снегът бе спрял. Зачака Сет да затвори телефона.

Успя да му се усмихне, докато съзнанието й трескаво събираше впечатления — начина, но който косата му пада върху челото, начина, по който слънцето, струящо през прозореца, блести върху нея, начина, по който стои — изправен и внимателен. Сърцето й сякаш избухваше от преливащата любов. Едва успя да сдържи изражението си.

Не го разваляй, заповяда си трескаво. Не го разваляй сега. Стори й се, че Сет я наблюдава с по-голям от обичайния си интерес. След един безкраен момент се приближи до нея.

— Идва ли си? — попита Линдзи, когато той остави слушалката.

— Моника скоро ще я докара. Общината се е потрудила и пътищата са почти чисти.

— Е… — тя отметна назад косите си и се изправи, все още наметната с одеялото. — В такъв случай трябва да се стягам. Изглежда, че довечера ще имам уроци.

Неочаквано я обзе неистово желание да заплаче. Мъчейки се да се пребори с него, Линдзи се уви в одеялото и започна да събира дрехите си. Бъди практична, заповяда си тя. Сет е практичен мъж. Сигурно мрази емоционалните сцени. Преглътна мъчително и почувства, че самообладанието й се връща. Докато обличаше клина и трикото, продължи да говори:

— Чудно колко бързо работят тези екипи по разчистването. Надявам се само да не са затрупали колата ми. Предполагам, че ще трябва да повикам да ме изтеглят. Ако повредата не е голяма, няма дълго да съм без кола — пусна одеялото на пода и навлече пуловера си. — Ще трябва да взема четката на Рут — продължи Линдзи и измъкна косата от яката. Внезапно спря и погледна право към Сет. — Защо само ме гледаш? Защо не кажеш нещо?

Той стоеше, където си беше, и продължаваше да я наблюдава.

— Чаках те да спреш да бръщолевиш.

Тя затвори очи. Чувстваше се напълно беззащитна. Осъзна, че се държи като глупачка. Това бе един изискан мъж, свикнал с необвързващи връзки и мимолетни отношения.

— Просто не ме бива за такива неща — отговори Линдзи. — Изобщо не ме бива — той протегна ръка към нея. — Не, недей — бързо се отдръпна. — Сега нямам нужда от това.

— Линдзи… — раздразнението в гласа му й помогна да овладее сълзите си.

— Просто ме остави за няколко минутки — сопна му се тя. — Мразя да се държа като идиот — обърна се и излетя от стаята, захлопвайки вратата зад гърба си.

 

 

Петнайсет минути по-късно Линдзи бе в кухнята и наливаше мляко в паничката на Нижински. Красивата й коса бе гладко вчесана назад и свободно падаше върху гърба й. Нервите й, ако не спокойни, бяха поне овладени. Ръцете й не трепереха.

Избухването бе глупаво, реши тя, ала може би й бе помогнало да преживее първия етап от завръщането си в реалния свят.

За момент се унесе в мечти, загледана в белотата навън. Почувства момента, в който Сет влезе, въпреки че той не издаде никакъв шум. Линдзи си даде още една секунда, преди да се обърне към него. Сет бе облечен с тъмнокафяви вълнени панталони, светлосиня риза и пуловер с остро деколте. Изглеждаше ежедневно делови.

— Направих кафе — съобщи му тя с предпазливо приятелски тон. — Искаш ли?

— Не.

Той се приближи уж безцелно и докато Линдзи още се чудеше какво ще направи, я привлече и ръцете му се обвиха около раменете й. Целувката бе изгаряща, дълга и омаломощаваща. Когато я отдръпна от себе си, зрението на Линдзи се замъгли, после се фокусира.

— Исках да видя дали това се е променило — поясни Сет. Очите му се забиваха в нейните. — Не е.

— Сет… — но устните му отново я накараха да замълчи. Протестът й се превърна в нетърпелив отговор. Без да мисли, тя изля всичките си чувства в целувката, даде му всичко. Той прошепна името й и я притисна към себе си. Линдзи отново бе загубена. Искрите на рая проблеснаха толкова бързо, че успя само да протегне ръце, без да ги улови. Сет отново я отдръпна и тя се вторачи в него, без да го вижда. Всичко бе само чувства.

Друга жена, помисли Линдзи замаяно, би се задоволила с това. Друга жена би продължила да бъде негова любовница и да не копнее до болка за нещо повече. Тя бавно се овладя. Единственият начин да оцелее бе да се преструва на друга жена.

— Радвам се, че снегът ни затрупа — каза Линдзи и внимателно се измъкна от ръцете му. — Много ми беше приятно да съм тук с теб — добави ведро и отиде да вземе кафеварката. Докато наливаше, забеляза, че ръката й вече не бе стабилна.

Сет я чакаше да се обърне, ала тя продължаваше да стои с лице към печката.

— И? — попита той и пъхна ръце в джобовете си.

Линдзи вдигна чашата и отпи. Кафето пареше.

Обърна се с усмивка:

— Какво „и“? — болката пулсираше в гърлото й и правеше целия свят болезнен.

Изражението му бе почти същото, както първия път, когато го видя. Буреносно и заплашително.

— Това ли е всичко? — настоя Сет.

Тя облиза устни, сви рамене и стисна с две ръце чашата.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Има нещо в очите ти — измърмори той и се приближи към нея. — Но все ми се изплъзва. Ти не искаш да ми кажеш какво чувстваш. Защо?

Линдзи се загледа в чашата, после отново отпи.

— Сет — започна тя спокойно и срещна очите му, — моите чувства са си моя работа, докато не ти ги отдам.

— Може би си бях помислил, че си го сторила.

Болката бе невероятна, коленете й затрепериха от нея. Очите му бяха толкова настойчиви, толкова проникващи. Линдзи потърси защита в безгрижния тон.

— И двамата сме големи хора. Чувстваме привличане един към друг, били сме известно време…

— А ако аз искам повече?

Въпросът разпиля мислите й. Тя се опита да ги събере отново, опита се да види през преградата, която се бе издигнала сега в неговите очи.

— Повече? — повтори предпазливо. Сърцето й биеше бясно. — Какво искаш да кажеш?

Той се вгледа в нея.

— Не съм сигурен, че това е нещо, което трябва да ти обяснявам.

Линдзи объркано стовари чашата си на масата.

— Защо започваш нещо и не го довършваш?

— И аз това се питам — Сет сякаш се поколеба, после вдигна ръка към косите й. Тя се наклони към него в очакване на думата. — Линдзи…

Вратата на кухнята рязко се отвори. На прага стояха Рут и Моника.

— Здрасти! — приветствието замря на устните на Рут. Оценила обстановката, тя понечи да измисли как да се върне, ала Моника вече я заобикаляше, за да стигне до Линдзи.

— Добре ли си? Видяхме колата ти — Моника загрижено протегна ръка към приятелката си. — Знаех си, че трябваше да те накарам да останеш.

— Добре съм — успокои я Линдзи и я целуна. — Как са сега пътищата?

— Доста добре — Моника махна с ръка към Рут. — Тя се тревожи да не пропуснете урока.

— Естествено — Линдзи насочи вниманието си към момичетата, докато пулсът й се успокои. — Не би трябвало да има проблем.

Привлечено от гласа на Рут, котето се отърка в краката й. Тя го вдигна на ръце.

— Сигурни ли сте, че ви е до това?

Линдзи разчете в очите й разбирането и отново посегна към чашата си.

— Да. Да, съвсем добре съм — машинално отиде до умивалника и взе една кърпа да избърше кафето, което бе разляла. — Предполагам, че ще трябва да извикам пътна помощ.

— Аз ще имам грижата — обади се Сет за пръв път, откак ги прекъснаха. Тонът му бе официален и далечен.

— Не е необходимо… — започна Линдзи.

— Казах, че ще имам грижата. Когато сте готови, ще ви закарам всичките до школата — излезе от стаята и затръшна вратата зад себе си. И трите се вторачиха в нея.