Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (4)

Четвърта глава

Санаториумът беше бял и чист. Архитектът, явно добър, бе създал една навяваща спокойствие сграда, лишена от обичайния болничен вид на подобни места! Несведущият би я сбъркал със скъп хотел за избраници, сгушен в живописните околности на Оухай, щата Калифорния. Представляваше забележително, модерно здание, разположено сред великолепна природа. На Рейвън не й харесваше.

Вътре подът беше покрит с дебел мокет, а разговорите винаги се водеха с приглушен тон. Персоналът носеше всекидневни дрехи, само с по една малка, дискретна табелка с името, и беше сред най-опитните в страната, също както и самата клиника „Фийлдмор“ бе най-реномираният център за детоксификация на Западното крайбрежие. Рейвън първо бе проучила репутацията на заведението, преди да доведе тук майка си за първи път преди повече от пет години.

Сега чакаше в приятния, обзаведен с вкус кабинет на Джъстин Картър. Облицован с ламперия и пълен с книги, той имаше южно изложение с прекрасна гледка, разкриваща се от широкия прозорец от дебело стъкло. Утринното слънце огряваше през него обилната зеленина, внасяща допълнителна свежест в кабинета. Рейвън се запита разсеяно защо нейните собствени растения винаги изглеждаха така, сякаш с неохота водеха борба за живот. Която обикновено губеха. Може би трябваше да попита доктор Картър каква бе тайната му. Тя се усмихна неволно и потърка с пръсти челото си. Една постоянна болка не спираше да я измъчва.

Как мразеше тези посещения и миризмата на кожа в луксозния му, изискан кабинет. Стана й студено и Рейвън се обгърна плътно с ръце. Винаги й беше студено в клиниката „Фийлдмор“, още от мига, в който влизаше през белия, внушителен двоен портал и дълго след като си тръгнеше. Това бе един пронизващ студ, който я вкочаняваше до кости. Рейвън се махна от прозореца и взе да крачи нервно из стаята. Чу вратата да се отваря, спря и бавно се обърна.

Влезе Картър — невисок младолик мъж с пшеничноруса брада и здрава руменина на бузите. Лицето му имаше сериозен и задълбочен вид, подчертаван от очилата с рогови рамки и леките бръчици. При други обстоятелства на Рейвън то би й допаднало, дори харесало.

— Госпожице Уилямс.

Той протегна ръка и пое нейната с отривисто професионално ръкостискане. Забеляза, че дланта й бе студена и все така мъничка и слаба, както я помнеше. Косата й бе вдигната на тила и тя изглеждаше много млада и бледа в тъмния втален костюм. Тази жена беше далеч по-различна от жизнената и усмихната изпълнителка на забавна музика, която бе гледал по телевизията преди известно време.

— Здравейте, доктор Картър.

Всеки път го удивляваше това, че такъв дълбок и плътен глас принадлежеше на такава мъничка и нежна жена с крехък вид. Същото си бе мислил и преди години, когато Рейвън бе едва ли не още дете. Той беше неин пламенен почитател, но никога не я помоли за автограф върху някой от албумите, които ревностно събираше. Би се получило неловко и за двамата.

— Седнете, ако обичате, госпожице Уилямс. Мога ли да ви предложа кафе?

— Не, моля ви — тя преглътна. Гърлото й винаги пресъхваше, когато разговаряше с него. — Бих желала първо да видя майка си.

— Има някои неща, които бих искал да обсъдя с вас — наблюдаваше я как навлажнява устните си — единственият признак на вълнение.

— След като я видя.

— Добре — Картър я хвана за лакътя и я поведе извън стаята. Тръгнаха по тихия, застлан коридор към асансьорите. — Госпожице Уилямс… — започна той.

Би предпочел да се обръща към нея по име. Мислено я наричаше Рейвън, както я наричаше и целият останал свят. Ала така и не можеше да прекрачи бариерата от сдържаност, която тя спускаше в негово присъствие. Причината му беше ясна — той знаеше нейната тайна. Рейвън му вярваше, че ще я пази, но се чувстваше неудобно с него. Сега обърна големите си сиви очи, които го погледнаха прямо и безизразно.

— Да, докторе?

Само веднъж Рейвън се беше прекършила в негово присъствие и си бе обещала това никога повече да не се повтори. Нямаше да позволи болестта на майка й да я съсипе, нямаше да излага на показ мъката си.

— Не искам да се шокирате от външния й вид — продължи той. Влязоха в асансьора заедно. Доктор Картър продължаваше да я придържа за ръката. — Майка ви отбеляза значителен напредък по време на последния си престой тук, ала напусна преждевременно, както знаете. През последните три месеца състоянието й се е… Поразклатило.

— Моля ви — рече отпаднало Рейвън, — не е нужно да сте деликатен. Зная къде и как е била намерена. Вие ще я позакрепите, а след месец-два тя ще излезе и всичко ще започне отначало. Винаги е едно и също.

— Алкохолиците водят продължителна битка.

— Не ми говорете за алкохолиците! — отвърна рязко Рейвън. Сдържаността й се пропука и чувствата се надигнаха към повърхността. — Не ми разправяйте басни за битките! — тя се застави да млъкне и притисна с пръсти челото между веждите си, където се бе съсредоточила болката. — Зная всичко за алкохолиците — каза с по-кротък глас. — Не притежавам вашата отдаденост и вашия оптимизъм.

— Но продължавате да я водите тук — напомни той меко.

— Тя ми е майка.

Асансьорът се отвори и Рейвън излезе.

Стана й още по-студено, докато вървяха надолу по коридора. От двете му страни имаше врати, ала тя не искаше да мисли за хората зад тях. Тук по-силно се чувстваше болничната миризма. От този висящ във въздуха мирис на дезинфектант и медикаменти винаги й призляваше. Картър спря пред една от вратите и хвана дръжката, но Рейвън постави ръка върху неговата.

— Ще вляза сама, моля ви.

Той разбра, че самообладанието й струваше доста усилия. Очите й бяха спокойни, ала в тях бе зърнал, макар и бързо изчезнала, следа от паника. Пръстите й лежаха твърдо и без да потрепват върху ръката му, но бяха напрегнати и леденостудени.

— Добре. Обаче само за няколко минути. Има известни усложнения, които трябва да обсъдим — Картър свали ръка от вратата. — Ще ви почакам тук.

Рейвън кимна и натисна дръжката. Постоя миг, като се опита да събере всяка частица от душевните си сили, после пристъпи вътре.

В болничното легло, застлано с хубави ленени чаршафи, лежеше полузадрямала жена. Беше включена на система. Във вената й имаше игла, през която от банката се вливаше течност. Завесите бяха спуснати и стаята тънеше в полумрак. Беше уютна стая, боядисана в мекосиньо и килим върху пода с цвят слонова кост, на стените висяха няколко нелоши картини. Забила пръсти в чантата си, Рейвън се приближи до леглото.

Първата й мисъл бе, че майка й бе много отслабнала. Бузите й бяха хлътнали, а кожата имаше познатия нездрав жълт оттенък. Черната й коса беше остригана късо и силно прошарена от сиви кичури. Навремето, спомняше си Рейвън, майка й имаше прекрасна коса — гъста и лъскава. Лицето й сега беше изпито, с тъмни кръгове под очите и хлътнала уста, която изглеждаше като изсушена.

Чувството за безсилие остро я прониза и за миг тя стисна клепачи, противейки се на болката. Очите й се наляха с парещи сълзи. Остави ги да закалят, докато съзерцаваше спящата жена. Без звук, без ни най-слабо движение, жената в леглото отвори очи. Бяха сиви и печални като на дъщеря й.

— Мамо — промълви Рейвън. Сълзите рукнаха свободно и се затъркаляха по бузите й. — Защо?

 

 

Когато се добра вкъщи, се чувстваше смазана. Единственото, което искаше, бе сън и забрава. Главоболието още я мъчеше, ала се беше превърнало в тъпа, пулсираща тежест, от която й се гадеше. Затвори външната врата и се облегна на нея, за да събере сили да се качи по стълбата.

— Рейвън?

Отвори очи. Срещу й по коридора идеше Джули. Като я видя такава бледа и изнемощяла, бързо се приближи и я прегърна. Загрижеността й прие формата на мъмрене.

— Нали ти казах да дойда с теб. Изобщо не трябваше да те пускам сама — докато приказваше я поведе нагоре към спалнята.

— Моята майка си е мой проблем — опита да възрази уморено Рейвън.

— Твърде себично от твоя страна — отвърна с негодувание Джули, но без да повишава тон. — Нали уж съм ти приятелка. Ти никога не би ми позволила сама да изживявам подобно нещо.

— Моля те, не ми се карай и недей да се сърдиш — Рейвън леко залитна, докато Джули й помагаше да си съблече сакото. — Това е мое задължение, лично мое. Така е било прекалено дълго време, за да се промени сега.

— Ще ти се карам — рече твърдо Джули, после смъкна надолу полата й. — Това е единственото, с което наистина ме ядосваш. Не мога да понасям, когато си причиняваш тези терзания — тя върна поглед на бледото й, съкрушено лице. — Яла ли си? — Рейвън поклати отрицателно глава и прекрачи полата. — Няма и да ядеш — отсече Джули. — Направо си лягаш.

Бутна треперещите пръсти на Рейвън от блузата и сама се справи с копчетата, после я свали от раменете й. Рейвън стоеше, без да се противи.

— Имам уговорка с Брендън да вечеряме заедно — промърмори, като тръгна послушно към леглото, накъдето я поведе Джули.

— Ще му се обадя и ще го предупредя. По-късно мога да ти донеса нещо за хапване. Сега имаш нужда от сън.

— Не — Рейвън се пъхна под шумолящите прохладни чаршафи. — Искам да ида. Трябва да ида — поправи се и затвори очи. — Искам да изляза, да се отърва от мислите за известно време. Той няма да дойде преди седем.

Джули отиде да спусне щорите. Още преди стаята да потъне в полумрак, Рейвън беше заспала.

 

 

Няколко минути след седем Брендън пристигна. Отвори му Джули. Беше облечен в светлосив костюм и риза с широка яка, отворена на врата. Небрежно-елегантен, както тя отбеляза мислено. Букетчето теменужки в ръцете му изглеждаше по-скоро очарователно, отколкото смешно. Той повдигна вежда при вида на силно прилепналата черна рокля, която носеше Джули.

— Здравей, Джули. Изглеждаш страхотно — издърпа една теменужка от букета и й я подаде. — Излизаш ли?

Тя прие цветето.

— След малко. Рейвън ей сега ще слезе. Бренд… — Джули се поколеба, после тръсна глава и го поведе към стаята за музика. — Ще ти приготвя нещо за пиене. Уиски, нали? Чисто.

Брендън я задържа за ръката.

— Не това се канеше да кажеш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не — поколеба се само още миг, след това започна, вперила в него тъмнокафявите си очи: — Виж, Рейвън ми е много скъпа. Такива като нея са малко, особено в този град. Тя е истинска. И макар да си мисли, че е достатъчно закоравяла, това не е така. Не бих искала да я видя огорчена, особено сега. Не, няма да отговарям на никакви въпроси — превари го и не му даде да я прекъсне. — Историята си е на Рейвън, не моя. Ала аз ще ти кажа следното — към нея е нужен внимателен подход и голямо търпение. За препоръчване е да притежаваш и двете.

— Какво знаеш за случилото се помежду ни преди пет години, Джули? — попита Брендън.

— Зная това, което тя ми е казала.

— Някой ден ще трябва да ме попиташ какво ми е било на мен и защо си тръгнах.

— А ти ще ми кажеш ли?

— Да — отвърна той без колебание. — Ще ти кажа.

— Извинявам се! — Рейвън се втурна надолу по стълбата като бяло пърхащо облаче. — Мразя да закъснявам — щом спря долу, косата й се спусна в копринен безпорядък по раменете на тънката муселинена рокля. — Не можах да си намеря обувките.

Бузите й бяха леко зачервени, а погледът искрящ и възбуден. На Брендън му мина мимолетната мисъл, че тя изглеждаше някак прекалено приповдигнато, малко прекалено жизнерадостно.

— Красива, както винаги — подаде й цветята. — Никога не съм имал нищо против и да почакам.

— Ах, този меден ирландски език — промърмори Рейвън и зарови лице в теменужките. — Беше започнал да ми липсва — погледна го със смеещи се очи над букетчето. — Тази вечер ще те оставя да ме глезиш, Брендън. В настроение съм да бъда глезена и ухажвана.

Той я хвана за свободната ръка.

— Къде искаш да отидем?

— Където и да е. Навсякъде! — тръсна тя глава. — Но най-напред да вечеряме. Умирам от глад.

— Дадено, ще ти купя сандвич със сирене.

— Някои неща наистина не се променят — отбеляза Рейвън и се обърна към Джули. — Забавлявай се и не се тревожи за мен — замълча, после се усмихна и я целуна по бузата. — Обещавам да не си загубя ключовете. И поздрави… — добави на път за към вратата. — Кой е тази вечер?

— Лоренцо — отговори Джули. — Обувният барон.

— Ах, да! — Рейвън още се усмихваше, когато излязоха навън в прохладния пролетен въздух. — Удивително — улови тя под ръка Брендън. — Джули винаги разполага с някой милионер, който да е влюбен в нея. Това е природна дарба.

— Какъв е този обувен барон? — попита той и й отвори вратата на колата.

— Ами, италианец. Носи хубави маркови костюми и изглежда като изваден от кутийка.

Брендън се настани до нея и с привичен жест отметна назад разпиляната й по раменете коса.

— Нещо сериозно ли е?

Рейвън се помъчи докосването му да не й подейства.

— Не повече от петролния магнат и парфюмерийния бос — кожената миризма на тапицерията внезапно й напомни за кабинета на Картър. Тя положи известни усилия да прогони усещането. — С какво възнамеряваш да ме нахраниш, Брендън? — попита ведро, прекалено ведро. — Предупредих те, че умирам от глад.

Той я хвана за брадичката и обърна главата й така, че Рейвън нямаше друга възможност, освен да го погледне право в очите.

— Ще ми кажеш ли какво има?

Винаги и веднага забелязва. Всичко вижда, помисли тя. Тази му способност, между другото, го правеше един изключителен автор на песни.

Рейвън сложи длан върху ръката му.

— Без въпроси, Брендън, поне не сега.

Почувства колебанието му. После той стисна ръката й. Бавно, преодолявайки първоначалната й съпротива, я поднесе към устните си.

— Хубаво, не сега — съгласи се, приковал поглед в очите й. — Все още мога да те развълнувам — добави тихо и се усмихна така, сякаш бе доволен от откритието. — Чувствам го.

Тя усети как по ръката й пропълзяха тръпки.

— Да — дръпна я Рейвън, но не отмести поглед. — Вярно е. Ала нещата вече не са същите.

Брендън се ухили — бърз блясък на белите му зъби, после запали двигателя.

— Да, нещата вече не са същите.

Потеглиха и тя остана с тягостното впечатление, че с едни и същи думи бяха имали предвид съвършено различни неща.

 

 

Вечерята вървеше кротко и приятно, а яденето беше отлично. Седяха в малко уютно заведение, което навремето бяха открили случайно. Брендън знаеше, че тук нямаше да ги притесняват за автографи, нямаше да има поздрави и питиета за почерпка от стари познати. Тук те щяха да бъдат само двамата, мъж и жена в интимна обстановка, само в светлината на свещите, пред бутилка вино и добра храна.

С течение на вечерта усмивката на Рейвън ставаше по-истинска и спонтанна, не така принудено възторжена, а нещастното изражение, което той бе разгадал дълбоко в очите й, постепенно изчезна. Макар и забелязал промяната, Брендън не направи никакъв коментар.

— Чувствам се така, сякаш не съм яла цяла седмица — успя да вметне Рейвън между две хапки от крехката телешка пържола, която беше специалитетът на заведението.

— Искаш ли от моята? — предложи той чинията си.

Тя си бодна малко от задушените картофи. Очите й се смееха насреща му.

— Ще ги накараме да ни завият останалото за вкъщи. Искам да си запазя място за десерта. Видя ли подноса с пастите?

— Май ще трябва да те търкалям до Корнуол — рече Брендън и си наля още бургундско.

Рейвън се разсмя — дълбок гърлен звук, привличащ и възбуждащ.

— Дотогава ще стана кожа и кости — успокои го тя.

— Нали знаеш какво представляват тези шеметни турнета.

Поклати глава, когато той й предложи още вино.

— Представления с еднодневен престой от Сан Франсиско до Ню Йорк — каза Брендън и вдигна чашата си при въпросителния й поглед. — Говорих с Хендерсън — поясни той. — Ако ти е удобно и си съгласна, мога да те чакам в Ню Йорк в края на турнето. Оттам ще летим за Англия.

Докато говореше, Брендън навиваше кичур от косата й върху пръста си разсеяно и Рейвън бе сигурна, че го прави несъзнателно. Затова го остави и не се възпротиви.

— Добре — пое си тя дълбоко дъх, най-после наситила се на яденето. — Ще трябва да се разбереш с Джули. Аз изобщо не помня време и дати. В Щатите ли ще бъдеш през цялото това време?

— Две седмици ще оползотворя във Вегас — той прокара пръст по бузата й. Този път Рейвън понечи да се дръпне, но Брендън дружелюбно сложи ръка върху нейната. — Не съм се пробвал там известно време. Предполагам, нещата не са се променили.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не са. Аз също играх там… Ъ-ъ… Преди около шест месеца, струва ми се. Джули спечели цял куп на бакара. Аз станах жертва на ротативките.

— Четох отзивите за концертите ти. Такава сензация ли си била, както се пише?

Той се усмихваше и си играеше с тънката златна гривна на ръката й.

— О, далеч по-голяма, отколкото разправят — увери го Рейвън.

— Ще ми се да те бях видял — пръстите му лениво се преместиха върху китката й. Усети как пулсът й се ускори при допира. — Много отдавна не съм те чувал да пееш.

— Чу ме онзи ден в студиото — напомни му тя. Измъкна ръката си изпод неговата и се пресегна за чашата с вино. Той небрежно хвана другата й ръка.

— Брендън… — подзе Рейвън, почти развеселена.

— Слушал съм те и по радиото, ако е за въпрос — продължи той, — ала не е същото, като да те гледам на живо. Или пък — усмихна се и гласът му доби онази нежна, интимна нотка, която тя помнеше така добре, — да те слушам, когато пееш само за мен.

Тонът му беше мек като бургундското, което пиеха. Рейвън знаеше колко лесно Брендън можеше да я омае и се зарече да поддържа разговора по-лек и повърхностен.

— Знаеш ли какво искам в момента? — попита тихо и се наведе към него, но той разпозна веселото пламъче в очите й.

— Десерт — отвърна й.

— Толкова добре ме познаваш, Брендън — усмихна се тя.

Прииска й се да потанцуват. Когато напуснаха ресторанта, по взаимно съгласие избегнаха по-известните, нашумели места в града и откриха едно претъпкано, задимено заведение от типа „бърлога“, което имаше добър оркестър и приличаше на онези, в които двамата бяха свирили в началото на кариерата си. Смятаха, че там няма да ги познаят. Оказаха се прави близо двадесет минути.

— Извинете, вие не сте ли Бренд Карстеърс? — млада белозъба блондинка се бе вторачила с възхищение в него. Отмести поглед върху Рейвън. — И Рейвън Уилямс?

— Боб Малдун — отговори й Бренд провлечено със сносен тексаски акцент. — И жена ми Шийла. Кажи „здрасти“, Шийла — подкани я той, като я притисна по-силно и се заклати на големия колкото пощенска марка дансинг.

— Здрасти — отвърна послушно Рейвън.

— Ах, господин Карстеърс! — закиска се момичето и протегна салфетка и химикалка. — Моля ви, аз съм Деби. Ще напишете ли: „На моята добра приятелка Деби“?

— Дадено — Брендън й отправи една от своите обаятелни усмивки и каза на Рейвън да се обърне. Като използва гърба й за опора, започна да драска бързо върху салфетката.

— Ти също, Рейвън — помоли Деби, когато той свърши. — От другата страна.

Беше обичайно почитателите й да се държат с нея непринудено. Наричаха я просто Рейвън. Нейната непресторена топлота не предразполагаше към онова страхопочитание, с което се отнасяха към суперзвездите. Брендън предложи гърба си и тя написа исканото върху обратната страна на салфетката. Вдигна глава и забеляза, че Деби бе приковала с обожание широко отворените си очи върху Брендън, а сърцето й биеше в гърлото като ковашки чук. Рейвън можеше да си представи какви фантазии се вихреха в ума на момичето.

— Ето, Деби — докосна я по ръката, за да я върне към действителността.

— Ох! — Деби взе салфетката и за момент я изгледа с празен поглед, после вдигна очи и се усмихна на Брендън. — Благодаря — чак след това се обърна към Рейвън и прокара ръка през косата си, сякаш току-що идваше на себе си. — Много благодаря.

— Моля — усмихна се в отговор Брендън, ала започна да побутва Рейвън към вратата.

Беше прекалено да се очаква, че случката бе останала незабелязана или че никой друг нямаше да ги познае. През следващите петнадесет минути бяха заклещени между тълпата и изхода, раздаваха автографи и бяха подложени на масиран обстрел от въпроси. Бренд се стараеше да не ги разделят един от друг и бавно пробиваше път през навалицата.

Блъскаха ги и напираха, но като цяло тълпата се държеше сравнително цивилизовано. Според стандартите на Ел Ей все още бе рано и изпитото не беше много. Въпреки това той искаше да я изтика навън. Всеизвестно беше, че този тип ситуации бяха взривоопасни — настроенията можеха внезапно да се променят. Достатъчен бе един прекомерно въодушевен почитател и всичко щеше да стане различно. И противно. Рейвън се подписваше и подписваше, а нечия протегнала се ръка я пипна по косата. Брендън с облекчение си отдъхна, когато най-сетне я изведе на чист въздух. Някои ги последваха вън от заведението, ала те успяха да се доберат до колата само срещу още незначителен брой автографи.

— По дяволите! — той се пресегна през нея да заключи вратата. — Извинявай. Не трябваше да те водя тук.

Тя си пое дълбоко дъх и приглади назад падналата върху лицето й коса.

— Не ставай глупав. Нали аз исках да отидем. Освен това хората се държаха прилично.

— Невинаги е така — промърмори Брендън. Вече се бяха влели в градското движение.

— Вярно — Рейвън се облегна назад. — Но досега съм имала късмет. Само един-два пъти нещата излязоха извън контрол. От превъзбуда е, предполагам, и може да се очаква хората понякога да забравят, че и ние сме от плът и кръв.

— Като опитват да си отнесат вкъщи по някое парченце от нас.

— Това обаче — продължи сериозно тя, — може да се превърне в проблем. Спомням си, гледах запис на един твой концерт отпреди седем-осем години — Рейвън сложи лакът на облегалката и подпря с длан бузата си. — Концерт в Лондон, на който феновете си пробиха път през охраната. Изглеждаше така, сякаш щяха да те погълнат жив. Трябва да е било ужасно.

— Любовта им ми струва две строшени ребра.

— О, Брендън! — тя седна изправена, истински поразена от чутото. — Та това просто е страшно. Не съм го знаела.

Той се усмихна и вдигна рамене.

— Постарахме се да не се разчува. Ала в действителност за известно време доста понамали мерака ми за концерти на живо. Превъзмогнах го обаче — Брендън зави и се насочи нагоре към хълмовете. — В днешни дни охраната е по-затегната.

— Не зная дали ще съм в състояние да застана пред публика след подобно нещо.

— А откъде другаде ще се зареждаш с адреналин? — попита той. — Имаме нужда от него, нали? Това моментно задоволство от възхищението — засмя се и я прегърна. — Инак защо изобщо го правим? Защо безброй други се борят със зъби и нокти да го правят? За какво сме поели по този път, а, Рейвън?

— За да се спасим — отговори тя, преди да съобрази. Въздъхна и се облегна на рамото му, след като Брендън не поиска пояснение. — Музиката винаги е била нещо, което ме е крепяло. Нещо постоянно, стабилно. Нуждаех се от нещо, което да бъде изцяло мое — Рейвън поизвърна глава и се взря в профила му. — А ти защо?

— Главно поради същите причини, струва ми се. Имах нещо да кажа и исках хората да запомнят, че аз съм го казал.

Тя се усмихна.

— И си бил толкова краен в зората на кариерата си. Такива непримирими, бунтарски песни. Известно време си бил лошото момче.

— Вече съм зрял и омекнал. Поизпуснал съм парата.

— „Ожесточение“ не ми звучи меко — възрази Рейвън. — Не беше ли това, между другото заглавието на последния ти албум?

Той се усмихна широко и я стрелна с поглед.

— Трябва да поддържам огъня.

— Задържа се на първо място в класацията десет последователни седмици. Не е зле като за „изпуснал парата“ — отбеляза тя.

— Точно така — съгласи се Брендън, сякаш току-що си бе спомнил. — Това парче измести няколко от твоите, нали? Имаше един такъв симпатичен аранжимент, сега като се сещам. Може би с малко по-силно наблягане върху струнните инструменти, но… — Рейвън го сръга поривисто. — Рейвън — продължи той с укор. — Пречиш ми да карам.

— Този „симпатичен“ аранжимент стана платинен.

— Нали и аз това казвам, че е симпатичен. А и текстът не беше лош. Малко сантиментален, може би, но…

— На мен ми харесва да е сантиментален — отвърна тя и пак го смушка. — Защо всяка песен трябва да е досадна социална критика?

— В никакъв случай — съгласи се охотно Брендън. — Винаги има място и за сладки песнички.

— „Сладки песнички“ — повтори Рейвън негодуващо. Почти не си даваше сметка, че пак бяха изпаднали в един от старите си навици да спорят и коментират работата един на друг. — Само защото не си падам по разни хватки и трикове — продължи разпалено, ала когато той намали ход и отби встрани от пътя, присви очи. — Какво правиш?

— Спирам, преди да си ме ударила отново — засмя се и я чукна по носа. — Трикове, значи?

— Трикове — натърти тя заядливо. — Как по друг начин ще наречеш онзи дуел между китарата и пианото в края на „Ожесточение“?

— Класически начин постепенно да затихне и завърши една песен — отвърна й.

Въпреки че бе съгласна с него, Рейвън изпръхтя подигравателно.

— Аз нямам нужда от заврънкулки. Моите песни са…

— Прекомерно сантиментални.

Тя изви надменно вежда.

— Щом като смяташ музиката ми за прекомерно сантиментална и сладникава, как мислиш, ще работим заедно?

— Идеално — отвърна Брендън. — Ще се допълваме един друг, както винаги преди.

— Ще водим страхотни битки — предрече Рейвън.

— Представям си.

— И — добави тя, като не успя да сподави усмивката си, — няма всеки път ти да ги печелиш.

— Чудесно. В такъв случаи разправиите няма да станат отегчителни — той опита да я привлече към себе си, но Рейвън се запъна и тогава Брендън отново намести главата й на рамото си. — Виж — посочи през прозореца. — Защо градовете нощем винаги са по-хубави, гледани отгоре?

Тя се взря долу в блестящото море от светлини на Лос Анджелис.

— Навярно защото на човек му се струват по-загадъчни. Карат го да се пита какво ли става там, долу, и не вижда цялата суетня. Тук е спокойно — тя почувства устните му върху слепоочието си. — Брендън…

Отмести се, ала той я задържа.

— Не се дърпай от мен, Рейвън — беше тихо прошепната молба, от която по гърба й плъзна топлина. — Не се дърпай от мен.

Брендън наклони глава и устните му допряха нейните, едва ги докоснаха, но ръката му, здраво я крепеше зад тила. Устните му бяха убедителни, прелъстяващи. Целуваше свежите й росни бузи, нежните затворени клепачи, дъхаво уханната коса. Рейвън чувстваше как се носи към него, как се губи и разтваря в него, както винаги преди.

Устните й се разтвориха и когато той се върна на тях, ги намери готови и приканващи. Целувката му стана по-дълбока, ала бавна и неприпряна, като че Брендън дегустираше вкуса й върху езика си. Тя плъзна ръце нагоре по гърдите му, прегърна го и телата им се допряха. Прошепна й нещо, после притисна устни в шията й. Уханието й се усили и го замая.

Рейвън простена, когато гърдите й се озоваха в ръцете му, звук на желание и протест. Устните му отново се върнаха върху нейните, грабливи сега, усетили струящото от нея желание. Тя бе покорна и отзивчива, топла като слънчев лъч. Тялото й се стремеше към него, разтапяше се без съпротива. Струваше й се, че ръцете му я изгарят през тънката материя на дрехата и разпалват жарава върху голата й плът. Толкова отдавна, мислеше замаяно, толкова отдавна не бе изпитвала нещо тъй силно, не се бе нуждала от нещо така отчаяно. Цялото й същество, всичките й сетива бяха настроени да възприемат единствено него.

— Рейвън… — устните му бяха на ухото й, върху шията, трапчинката на бузата. — О, Господи, искам те… — целуваше я вече трескаво, ръцете му повече не бяха нежни. — Толкова отдава — пророни като ехо на нейната мисъл. — Беше толкова отдавна. Ела с мен. Нека те отведа с мен в хотела. Остани тази нощ при мен.

Възбудата изостри усещанията й. Езикът му сновеше по топлата й кожа, после пак се върна към устата й и я завладя. Огънят се разпалваше, спираше дъха й и я задушаваше. Страхът и желанието водеха жестока борба за надмощие. Тя започна да се дърпа.

— Не… — поемаше си въздух на дълбоки глътки. — Недей.

Той я хвана за раменете и с едно рязко движение я обърна с лице към себе си.

— Защо? — попита хрипкаво. — Ти ме желаеш, чувствам го.

— Не — заклати глава Рейвън, а ръцете й трепереха, опрени на гърдите му. — Не мога — тя се помъчи да успокои дишането си. — Боли ме, Брендън. Моля те, пусни ме.

Той постепенно охлаби пръсти, после я пусна.

— Все същата стара история — промърмори. Извърна се, извади бавно цигара и я запали. — Пак ми даваш толкова, колкото да ме влудиш, после бягаш — всмукна дълбоко от цигарата. — Трябваше да съм подготвен за това, не е като да не го зная.

— Не е честно. Не започнах аз. Аз никога не съм искала…

— Искала си! — избухна Брендън. — По дяволите, Рейвън, искала си! Имал съм достатъчно жени, за да ми е ясно кога прегръщам някоя, която ме желае.

Тя застина. Болката буквално я преряза.

— Върви тогава при някоя от многото си жени, Брендън! Казах ти, че този път няма да падна в краката ти, в това бъди сигурен. Ако не можем да имаме делови професионални отношения, какво пък, тъй да бъде — Рейвън преглътна и оправи косата си, която ръцете му тъй скоро милваха. — Ако това не ти изнася, търси си друг партньор.

— Имам този, когото искам — той хвърли цигарата през прозореца. — Нека засега бъде по твоему, Рейвън. Ние и двамата сме професионалисти и двамата знаем какво означава този мюзикъл за кариерата ни — Брендън запали двигателя. — Ще те закарам у вас.