Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (15)

Петнадесета глава

Когато Брендън спря колата пред „Бел-Еър“, Рейвън вече бе подготвила речта си. Излязоха едновременно всеки от своята страна и, озовали се на тротоара, тя се обърна с лице към него. Ала преди да проговори, той я хвана здраво над лакътя и я повлече към входа.

— Казах ти да не ме дърпаш!

— А пък аз ти казах да млъкнеш!

Минаха покрай портиера и влязоха във фоайето. На Рейвън й се налагаше да подтичва унизително, за да не изостава от дългата му крачка.

— Няма да позволя да ми се говори по този начин! — наежи се тя и безуспешно опита да изкопчи ръката си. — Няма да ме мъкнат като багаж през хотела!

— Писна ми нещата да стават както ти искаш! — извърна се Брендън и я хвана за раменете. Привлече я към себе си и пръстите му силно се забиха в тялото й. Това я принуди да млъкне. — Сега ще играем моята игра и по моите правила.

Устата му яростно и болезнено се впи в нейната. Зъбите му драскаха устните й, принуждавайки ги да се разтворят. Притискаше я до болка силно, сякаш я предизвикваше да се съпротивлява.

После се отдръпна, гледа я втренчено един дълъг и безмълвен миг, накрая изруга ядно. Обърна се и я затегли към асансьорите.

Пътуваха мълчаливо нагоре и Рейвън цялата се тресеше, макар вече да не бе сигурна дали причината бе гняв или страх. Той усещаше ускорения и пулс под пръстите си. Изруга пак, но тя не вдигна поглед. Асансьорът се отвори и Брендън я побутна в коридора.

Докато я водеше към съседното крило, двамата не си обмениха и дума. Все така в мълчание той пъхна ключа в бравата, блъсна вратата и я отвори. Без да протестира, Рейвън влезе и застана в средата на стаята.

Апартаментът беше великолепен, дори пищен, в достолепен старинен стил. Имаше тухлена камина и хубав дебел килим. Зад гърба й вратата се тръшна — един последен звук — и после чу как Брендън пусна ключа с леко металическо издрънчаване върху масата. Тя си пое дъх и се обърна.

— Брендън…

— Не, ще говоря първо аз! — той прекоси стаята и спря до нея. Прикова я с поглед. — Сега важат моите правила, както се разбрахме? Помниш, нали?

— Да — Рейвън вдигна глава. Ръката я болеше там, където я беше стискал. — Помня.

— Първо правило, повече никакви недомлъвки, никакви откъслеци оттук-оттам. Не желая част от теб да е скрита и недостъпна за мен — стояха близо един до друг. Сега, когато първоначалната замаяност от изненадата взе да преминава, тя забеляза признаци на напрежение и умора върху лицето му. Изричаше думите така бързо и категорично, че Рейвън не бе в състояние да го прекъсне. — Същото правеше и преди пет години, ала тогава не бяхме любовници. Винаги си се държала на разстояние, никога нищо не си споделяла.

— Не, това не е вярно — опита тя да се защити.

— Вярно е! — отсече Брендън и пак я сграбчи за раменете. — Каза ли ми за майка си през всичките онези години? Или какво чувстваш, какво преживяваш? Прие ли ме в живота си така, та да мога да ти помогна или най-малкото да те утеша?

Рейвън не беше очаквала от него точно това. Притисна с пръсти слепоочието си и поклати глава.

— Не беше нещо, което…

— Не беше нещо, което желаеше да споделиш с мен — довърши той, пусна я и отстъпи назад. — Ясно — добави с нисък, преливащ от гняв глас. Извади цигара. Трябваше да заеме с нещо ръцете си, за да не й посегне отново. Наблюдаваше я как несъзнателно поглажда натъртеното място върху ръката си. — А и този път, Рейвън, би ли ми споменала изобщо нещо, ако не беше среднощният ти кошмар? Ако не бе полузаспала и уплашена, би ли ми казала, би ли ми се доверила?

— Не зная — отрони тя смутено. Чувстваше се объркана. — Майка ми няма нищо общо с теб.

Брендън смачка цигарата, без да я запали.

— Как можа да го кажеш? Как можеш да стоиш тук и да ми приказваш така? — той направи крачка към нея, но се опомни и тръгна в обратна посока. Отиде до барчето. — По дяволите, Рейвън — процеди, като едва се сдържаше. Наля си уиски и го изпи. — Може би не трябваше да идвам — успя да каже с по-кротък тон. — Ти вече веднъж ме изхвърли от живота си преди пет години.

— Аз да съм те изхвърлила?! — този път тя повиши глас. — Ти беше този, който си отиде. Напусна ме, защото не станах твоя любовница — Рейвън се приближи до барплота и опря длани отгоре. — Ти си тръгна от къщата ми, от живота ми, и единственото, което чувах за теб, го научавах от вестниците. Не ти трябваше много време, за да си намериш друга жена… Много други жени.

— Намирах колкото исках — потвърди Брендън и пак надигна чашата. — И достатъчно бързо при това. Използвах жени, алкохол, хазарт — всичко, за да се отърва от мисълта за теб — той се взря в остатъците от питието и добави замислено: — Не се получи — остави чашата и вдигна поглед. — Което ме накара да разбера, че трябва да проявя търпение към теб.

Очите на Рейвън все още бяха потъмнели от обида и болка.

— Само не ми разправяй, че аз съм те изхвърлила.

— Точно това направи — Брендън я задържа за китката, когато тя понечи да се извърне. Не й позволи да му обърне гръб. Делеше ги тесният махагонов плот. — Бяхме останали сами, помниш ли? Джули замина за няколко дни.

Рейвън не отмести очи. Гледаше го прямо.

— Спомням си отлично.

— Нима? — повдигна той вежди. Сега и очите, и гласът му бяха отново студени. — Ала има някои неща, които не помниш. Когато онази вечер дойдох у вас, смятах да ти предложа да се омъжиш за мен — Рейвън усети как всяко чувство, всяка мисъл я напуска. Само го гледаше втрещено. — Изненадана ли си? — Брендън пусна ръката й и бръкна в джоба си за нова цигара. — Явно имаме различни спомени и виждания за онази нощ. Аз те обичах — думите прозвучаха като обвинение, което я накара да онемее. — И Бог ми е свидетел, че всички онези месеци, през които бяхме заедно, аз ти бях верен. Не съм се докосвал до друга жена — той запали цигарата и когато връхчето й светна, тя го чу да проронва: — едва не полудях.

— Не си ми го казвал — гласът й беше слаб и треперещ. — Никога не си ми казал, че ме обичаш.

— Ти непрекъснато даваше заден ход. Знаех, че ти е за първи път и се страхуваш, но не проумявах защо — Брендън я изгледа продължително. — Щеше да е много по-различно, ако ми се беше доверила.

— Ох, Брендън…

— Онази нощ — продължи той, — ти беше така топла и къщата тъй тиха. Чувствах, че те искам безумно. Това ме влудяваше. Боже мой, опитвах се да бъда нежен, търпелив, а желанието направо ме съсипваше — Брендън прокара нервно ръка през косата си. — Ти беше кротка и отзивчива, когато те милвах. А после… После започна да се дърпаш като уплашено дете, бореше се с мен, сякаш исках да те убия, кресна ми да не те пипам. Каза, че не можеш да понасяш докосването ми — той я погледна отново, но очите му вече не бяха студени. — Ти си единствената жена, която е в състояние така да ме обиди.

— Брендън… — Рейвън затвори очи. — Бях само на двадесет и имаше толкова много неща…

— Да, сега вече зная, ала не и тогава — отвърна й глухо. — Макар всъщност малко да се е променило от онези дни насам — тя отвори уста да проговори, но Брендън поклати глава и не й позволи да се обади. — Не още. Не съм свършил. Както ти казах, махнах се, за да ти дам време. Не виждах друг изход. Не можех да остана и да се мотая в Лос Анджелис в очакване ти да промениш решението си. Нямах представа колко дълго да стоя далеч от теб, ала през тези пет годили се съсредоточих върху кариерата си. Както и ти — той замълча и разпери дългите си, изящни длани върху барплота. — Като се връщам сега назад, си мисля, че всичко е било за добро. Ти трябваше да се изявиш, а аз имах творчески импулс. Когато започнах редовно да чета за теб в клюкарските рубрики, разбрах, че е дошло време да се върна — видя я как го зяпна, после очите й светнаха гневно. — Можеш да беснееш колкото си искаш, но чак като свърша — рече рязко. — Сега обаче не ме прекъсвай.

Рейвън извърна глава, за да се овладее.

— Добре, продължавай — каза и пак премести погледа си върху него.

— Пристигнах в Щатите без някакъв определен план, освен да те видя. Твърдата идея се зароди в мен благодарение на „Илюзии“. Тогава бях в Ню Йорк. Вярно е, използвах музиката, за да те върна — каза Брендън най-естествено, без следа от извинение. — Когато стоях в студиото и те гледах, си дадох сметка, че бих използвал всичко, ала случаят свърши добра работа — той побутна с пръсти чашата настрани. — Не те излъгах за желанието си да работя отново с теб поради професионалните ти умения, нито за това, че те смятах особено подходяща за мюзикъла. Но щях и да излъжа, ако се окажеше необходимо. Тъй че ти навярно не беше далеч от истината за онова, което ми каза при скалите — Брендън излезе иззад барплота и отиде до прозореца. — Разбира се, през цялото време имах малко повече наум, отколкото просто да те вкарам в леглото.

Рейвън усети как гърлото й се стегна.

— Брендън — преглътна тя с усилие и затвори очи. — Никога не съм се срамувала повече през живота си, отколкото за това, което ти казах тогава. Ядът не е оправдание, ала се надявам… Надявам се да ми простиш.

Той обърна глава и за момент я изгледа навъсено.

— Може би ако не беше заминала, щеше да е по-лесно.

— Налагаше се. Написах ти в бележката…

— Каква бележка? — попита Брендън. Гласът му бе остър.

— Бележката… — Рейвън не бе сигурна дали да отстъпи, или да се приближи. — Оставих я на пианото, върху листата с музиката.

— Не съм видял никаква бележка. Не видях нищо, освен че те няма — той издиша тежко. — Пъхнах всички нотни листа в куфара. Не забелязах никаква бележка.

— Джули ми се обади малко след като ти потегли, за да ми съобщи за злополуката.

Брендън отново я стрелна с поглед.

— Каква злополука? — тя го гледаше с широко отворени очи. — Майка ти? — прочете го той в израза на лицето й.

— Да, бутнала я кола. Трябваше веднага да замина обратно.

Брендън пъхна ръце в джобовете си.

— Защо не ме изчака?

— Исках, но не можех — Рейвън преплете пръсти, за да не треперят. — Доктор Картър казал, че било въпрос на часове. Както се и оказа… — тя млъкна и се извърна. — Въпреки всичко, пристигнах твърде късно.

Той усети как целият му гняв се изпарява.

— Извинявай. Не знаех — Рейвън не разбра защо тази обикновена фраза предизвика сълзите, които не бе проляла досега. Те замъглиха очите й, задавиха я и не й позволиха да проговори. — Щях да се побъркам, когато се върнах в къщата и разбрах, че си прибрала нещата си и си заминала — сега Брендън говореше уморено. — Отначало не съзнавах какво върша, после се напих безобразно. На следващата сутрин събрах всичко, което бяхме написали с теб, опаковах надве-натри малко багаж и поех за Щатите.

Тя мълчеше, навела глава, и той продължи:

— Останах в Ню Йорк ден-два, за да обмисля нещата. Изглежда прекарвах голяма част от времето си да тичам подире ти. Не се отразява добре на самолюбието. В Ню Йорк стигнах до няколко много логични и разумни довода защо трябва за пореден път да се върна в Англия и да те забравя завинаги. Обаче имаше една много малка, ала много съществена причина, която не можех да оборя — Брендън закова поглед върху нежната й шия, открита от вдигнатата нагоре коса. — Обичам те, Рейвън.

— Брендън… — тя обърна към него мокрото си от сълзи лице. — Не, недей — поклати глава, когато той понечи да се приближи. — Няма да съм в състояние да говоря, ако ме докосваш — пое си дълбоко дъх и избърса сълзите с ръка. — А трябва да ти кажа. Била съм много неправа.

Брендън остана на мястото си, въпреки че нетърпението отново взе да го гложди.

— Аз казах своето — рече примирено. — Сега е твой ред. Предполагам, и ти има какво да кажеш.

— През всички минали години — започна Рейвън, — през всички тези години имаше неща, които не можех да споделя, не можех дори да разбера напълно, защото бях така объркана, бях… Като зашеметена. Кариерата ми, славата, парите, постоянният блясък на прожекторите… — думите следваха бързо една след друга и гласът й укрепваше заедно с тях. — Всичко ми се струпа наведнъж, изглежда нямах време да свикна. И неочаквано се влюбих в Брендън Карстеърс — тя се засмя и избърса новите сълзи. — Великият Брендън Карстеърс. Трябва да ме разбереш — в един миг ти си само представа, само едно име, а в следващия — мъж, когото аз обичам — Рейвън облиза устни и отиде до прозореца. Също се загледа навън. — Майка ми… Носех отговорност за нея, Брендън. Винаги съм го чувствала по този начин и това не е нещо, което може да се промени за една нощ. Ти беше като истински рицар върху бял кон. Аз не можех, не исках да говоря за тази страна на живота си. Боях се, не бях сигурна в теб. Ти никога не ми каза, че ме обичаш.

— Аз самият се плашех от теб — рече той тихо. — От това, което изпитвах към теб. Случваше ми се за първи път. Но — повдигна рамене, — ти вечно се дърпаше, вечно издигаше табелка с „Минаването забранено“, щом опитвах да се сближа с теб.

— Ти винаги си искал твърде много — тя се обгърна с ръце, като да й беше студено. — Дори сега в Корнуол, когато наистина бяхме близки, като че пак не ти беше достатъчно. През цялото време усещах, че искаш повече.

— Все още поставяш забранителни знаци, Рейвън.

Тя се обърна и Брендън прикова поглед в очите й.

— Тялото ти не е достатъчно. Не е това, което чаках пет години.

— Любовта трябва да е достатъчна — отвърна Рейвън с обзело я внезапно раздразнение. И объркване.

— Не — отсече той. — Не е достатъчна. Искам много повече — млъкна, като наблюдаваше сменящото се изражение върху лицето й. — Искам твоето доверие, без условия, без изключения. Искам отдаденост, пълна и всецяла. Този път всичко или нищо, Рейвън.

Тя отстъпи крачка назад.

— Не можеш да ме притежаваш, Брендън.

В очите му блесна кратка мълния.

— По дяволите, аз не искам да те притежавам, а искам да ми принадлежиш! Не разбираш ли, че има разлика?

Рейвън го гледа втренчено цяла минута. Отпусна ръце. Вече не чувстваше студ. Напрежението, което сковаваше врата й, изчезна.

— Не знаех — отрони тихо. — А би трябвало.

Бавно се приближи до него. Застана отпред му и се взря в лицето му. Попиваше всяка негова черта — тъмните изразителни вежди, в момента събрани замислено, синьо-зелените очи, сериозни и малко ядосани, леките сенки под тях — следи от недоспиване. И тогава й мина през ум, че като жена го обича повече, отколкото като момиче навремето. Жената можеше да обича без страх, без ограничения. Допря ръка до бузата му, сякаш да премахне напрежението.

Следващия миг се озоваха в прегръдките си, устните им се сляха. Заровил ръце в косата й, той махаше припряно фибите, докато тя рукна свободно върху им. Промърмори нещо, което не й бе нужно да разбира, после отново впи устни в нейните. Трескаво, нетърпеливо те започнаха да се събличат един друг. Нямаше нужда от думи. Искаха само да се докосват, да взимат и дават до насита.

Пръстите му се бореха с ципа на роклята й, което го накара да изругае, а нея да се разсмее. Останали без дъх, двамата се свлякоха върху килима. Плът до плът. Рейвън чувстваше тръпките на възбудата, които пълзяха по тялото му, нейното също се разтърсваше от докосването. Устата й бе не по-малко алчна от неговата, ръцете й не по-малко искащи. Огънят помежду им бе чист и ярък. Желанието избухна и в двамата с еднаква сила. Тя го притисна до себе си, горяща от нетърпение да го има, до лудост, желаеща да даде.

Необуздано удоволствие я разтърси цялата, връхлиташе я отново и отново, докато не спираше да се движи в ритъма на неговите тласъци. Лицето му бе заровено в косата й, тялото му беше влажно. Стоновете им на изнемога се сливаха. После страстта отстъпи място на блаженството.

Времето загуби своя смисъл, както лежаха така един до друг. Никой от двамата не помръдваше и не продумваше. Раздразнение и гняв, възторг и плам — всичко бе преминало. Остана само кроткото удовлетворение.

Рейвън усещаше дъха му върху шията си.

— Брендън… — обади се с допрени в бузата му устни.

— Ъм?

— Имах още нещо да ти казвам, ала ми изскочи от ума — тя се засмя тихо.

Той надигна глава и се усмихна.

— Пак ще се сетиш. Сигурно не е било важно.

— Прав си — блеснаха весело очите й. — Беше свързано с това, че те обичам безумно, или нещо подобно, и с това, че повече от всичко друго на света желая да ти принадлежа. Нищо важно.

Брендън се наведе и нежно захапа меката й, още леко подпухнала устна.

— Забравана — рече той отнесено и потърси гърдите й.

Рейвън плъзна ръце надолу по гърба му.

— Защото много бързахме.

— Този път… — той започна да я целува по врата и раменете. — Този път ще забавим темпото. Малко повече увертюра, как мислиш?

Пръстите му нежно милваха гърдата и.

— Да, малко повече увертюра. Брендън… — думите заглъхнаха в сладостен стон, когато езикът му докосна ухото й. — Още веднъж, по-прочувствено — прошепна тя.