Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (13)

Тринадесета глава

Щом Рейвън и Брендън излизаха и я оставяха сама в къщата, госпожа Пенгъли си поставяше за цел да почисти първо дневната. Тук те прекарваха голяма част от времето в работа, ако това, което вършеха хората от шоубизнеса, изобщо можеше да се смята за работа. Тя си имаше свое мнение по въпроса. Събра чашите и, както правеше винаги, ги помириса. Чай. От време на време миришеха на вино, а понякога и на уиски, но беше принудена да признае, че господин Карстеърс не оправдаваше името на закоравял пияч, с каквото се славеха хората от неговия бранш. Госпожа Пенгъли беше мъничко разочарована.

А и живееха кротко. Когато Брендън я извести за намерението си да прекара три месеца в къщата, тя бе сигурна, че той смята да се забавлява. Госпожа Пенгъли знаеше какви са им забавленията на тия от шоу бизнеса. Очакваше да започнат да пристигат фантастични коли и ексцентрични хора с техните невероятни облекла. Беше казала на господин Пенгъли, че просто е въпрос на време.

Ала така и никой не дойде, абсолютно никой. Нямаше безобразни сбирки, след които да се чуди как да почисти. Само господин Карстеърс и младото момиче с големите сиви очи, което пееше до немай-къде хубаво. Но, разбира се, напомни си госпожа Пенгъли, тя също е от „ония“.

Отиде до прозореца да оправи гънките на пердето.

Оттам се виждаха Рейвън и Брендън, които се разхождаха край скалите. Винаги като вързани един за друг, помисли тя и се намръщи, за да не се усмихне. Дръпна пердето на мястото му и се зае да бърше мебелите.

И как някой да избърше прахта както трябва, кажете моля ви се, когато винаги оставят листата с неясните си заврънкулки, разпилени навсякъде? Госпожа Пенгъли вдигна един нотен лист и се свъси срещу петолинията и нотите. И бъкел не разбираше от написаното, но затова пък прочете думите.

„Любовта ми не е блян,

нужен си ми тук сега,

не желая нищо, само теб,

върни се ти при мен.“

Тя цъкна с език и остави листа обратно. И това ако е песен, рече си и възобнови бърсането, няма дори рима.

 

 

Навън вятърът от морето духаше силно и Брендън беше прегърнал Рейвън през раменете. По едно време спря, извъртя я рязко към себе си и продължително я целуна. Тя се вкопчи в него, за да не загуби равновесие. Когато се откъсна от устните й, го изгледа слисано.

— Това… — започна и си пое задъхано въздух, — за какво беше?

— За госпожа Пенгъли — отвърна той спокойно. — Наднича от прозореца на дневната.

— Брендън, ти си невъзможен!

Последва нова целувка и половинчатият й протест се превърна в пълна отзивчивост. Брендън изсумтя тихо от удоволствие и я привлече я по-плътно, без да се отлепя от устните й. Рейвън усещаше лъчите на слънцето, въпреки хладния бриз. Вятърът довяваше ухание на орлови нокти и рози.

— А това — прошепна той, — беше за мен.

— Нямаш ли и други приятели? — попита Рейвън.

Брендън се разсмя, прегърна я силно, после я пусна.

— Предполагам, че й дадохме достатъчен повод да цъка с език цял ден.

— Значи за това ме използваш? — присви очи Рейвън. — Много мило.

— Наред с други неща.

Стигнаха до вълнолома и известно време стояха и мълчаливо гледаха прибоя. Рейвън харесваше скалите с техния суров вид и заплашително стръмни стени. Нравеше й се постоянния клокочещ шум на морето, писъка на чайките.

Кажи-речи напълно бяха привършили работата си, останали бяха само някои дреболии и леко доизкусуряване на места. Копие от готовите песни бяха изпратили в Калифорния. Рейвън си даваше сметка, че в момента протакат неща, които биха могли да бъдат свършени бързо. Тя имаше свои причини за такова размотаване, ала не бе съвсем сигурна за мотивите на Брендън. Не й се щеше обаче да отваря дума за това.

Не знаеше и какво точно иска от нея Брендън, защото досега умишлено не допускаше подобен разговор. Съзнаваше, че има неща за изясняване помежду им, неща, които можеха да бъдат избегнати временно, докато и двамата бяха погълнати от любовта си. Но щеше да дойде момент, когато да се изправят срещу обичайното делнично ежедневие.

Щеше ли работата на двамата да е проблем? Ето един от въпросите, които Рейвън отказваше да си задава. Или ако си задаваше, отказваше да му даде отговор. Изискванията, присъщи за тяхната професия, задълженията, отнемащи цялото им време, правеха трудно воденето на какъвто и да било нормален начин на живот. А и толкова малко от личния им живот оставаше в тайна. Всяка подробност от връзката им щеше да бъде разнищвана в пресата. Щеше да има снимки и истории, истини и измислици. Най-лоши, според нея, бяха онези, които съдържаха по малко и от двете. Всичко това, мислеше си, може да бъде преодоляно с упорита работа и непоколебимост, стига любовта да е достатъчно силна. Не изпитваше никакви съмнения, че тяхната любов бе именно такава. Съмненията й бяха от друго естество.

Щеше ли тя някога да е в състояние да се отърве от постоянно глождещия я страх, че той може пак да я изостави? Споменът от причинената болка й пречеше да се отдаде на Брендън изцяло. А чувството за дълг и отговорност към майка й създаваше още една преграда. Това бе нещо, което винаги беше избягвала да споделя с когото и да било. Не можеше да си наложи да го сподели дори с човека, когото обичаше най-много на този свят. Преди години взе решение сама да е господар на живота си, зарече се при никакви обстоятелства да не зависи твърде силно от нищо и от никого. Достатъчно се бе нагледала как майка й изтърва юздите на собственото си съществуване и това я погуби.

Де да имаше как, Рейвън би проточила лятото неизвестно колко дълго. Ала все по-често тревожната мисъл, че идилията приближава към своя край, нахлуваше и измъчваше съзнанието й. Прелюдията свърши. Началото на една вълшебна приказка. Дали тази приказка ще се превърне в действителност?

Брендън я наблюдаваше. Беше се облакътила върху грапавия перваз на каменната стена, вперила поглед в морето. Изражението й бе отсъстващо и далечно.

То го безпокоеше. Защото времето, което прекарваха заедно, бързо минаваше. Облак закри за момент слънцето и светлината помръкна. Чу Рейвън да въздиша.

— За какво мислиш? — попита я и подхвана с ръка развятата й коса.

— Че от всички места, където някога съм била, това ми харесва най-много — тя обърна само глава и му се усмихна. — С Джули веднъж ходихме на почивка в Монако и тогава бях убедена, че е най-хубавият кът на земята. Сега обаче знам, че е вторият по хубост.

— Сигурен бях, че ще ти хареса, стига да успея да те доведа тук — рече замислено Брендън, като все така си играеше с крайчетата на косата й. — Доста ме изтормози мисълта, че може да ми откажеш. Изобщо не бях сигурен дали ще ми се удаде с някой друг план.

— План ли? — свъси чело Рейвън. — Не разбирам за какво говориш. Какъв план?

— Да те доведа тук, където ще бъдем сами.

Тя свали лакти от стената, но остана загледана в морето.

— Мислех, че дойдохме тук, за да пишем музика.

— Да — той следеше с поглед една чайка, която пикираше стръмно над вълните. — Моментът се случи доста сгоден.

— Сгоден?

Рейвън усети как стомахът й се свива. Нов мъхнат облак закри слънцето.

— Съмнявах се дали ще се съгласиш пак да работиш с мен, ако предложението не бе така примамливо — той се навъси срещу облака. — И със сигурност нямаше да се съгласиш да живееш при мен.

— И затова размаха писането на музиката като кокал пред носа ми?

— Не, разбира се. Исках да работим заедно по този проект още в мига, в който ми го предложиха. Всичко беше просто едно удачно съвпадение, уцелване на подходящия момент.

— План, подходящ момент — рече тя тихо. — Като игра на шах. Джули е права — никога не съм била добра в стратегията.

Рейвън се накани да тръгне, ала Брендън я задържа за ръката.

— Рейвън.

— Как само си могъл? — завъртя се тя рязко към него. Погледът й мяташе мълнии, лицето пламтеше.

Той я изгледа с присвити очи.

— Какво да съм могъл? — попита студено и пусна ръката й.

— Използвал си музиката, за да ме примамиш тук! — Рейвън отметна косите, които вятърът разпиляваше по лицето й.

— Бих използвал всичко, за да те върна. Но не съм те подмамвал, Рейвън. Казах ти само истината.

— Част от истината — възрази тя.

— Може би — не оспори Брендън. — И двамата ни бива по тази част, нали? — той не направи опит да я докосне, но се взря изпитателно в очите й. — Защо се сърдиш? Защото те обичам или защото те накарах да разбереш, че ти ме обичаш?

— Никой не може да ме накара нищо! — сви юмруци Рейвън и му обърна гръб. — Мразя да ме манипулират. Аз сама си определям как да живея и сама вземам решения.

— Не мисля, че съм взел някакво вместо теб.

— О, не, ти просто нежно ме водеше за носа, докато аз „избера“ най-доброто за себе си — тя отново се обърна и сега гласът й трепереше от гняв. — Защо не беше откровен с мен? Какво ти пречете?

— Изобщо нямаше да ме пуснеш да припаря наблизо, ако ти кажех всичко най-открито. Забрави ли, че имам с теб опит отпреди?

Очите й блеснаха ядно.

— Не ми казвай какво съм щяла да направя, Брендън! Не си ми в главата.

— Естествено, кога ли съм бил?

Той извади цигара, драсна клечка кибрит в шепи и я запрали. Всмукна дълбоко й чак след това продължи:

— Да речем, че не съм бил склонен да рискувам. Това устройва ли те?

Сдържаният му, безстрастен тон само разпали гнева й.

— Нямаш право! — избухна Рейвън. — Нямаш право да се разпореждаш с живота ми по този начин! От къде на къде трябва да играя по твоите правила, Брендън? Как така си решил, че съм неспособна сама да планирам нещата си?

— Ако искаш да се отнасят към теб като към здравомислещ зрял човек, то не е лошо да се държиш съответстващо — рече той с измамно мек тон. — В момента бих казал, че поведението ти е изключително детинско. Не съм те докарал тук под лъжлив предлог, Рейвън. Нужно беше да се напише тази музика и какво по-подходящо и тихо място за целта от това? А и смятах, че тук ще имаш възможност отново да свикнеш с мен. Исках да те върна.

— Той искал! Той смятал! — тя отметна рязко косата си. — Какъв егоизъм! А аз къде съм? Мислиш, че може просто ей така да скачаш и изскачаш от живота ми, както ти скимне?

— Доколкото си спомням, бях прогонен.

— Ти ме напусна! — сълзите си появиха съвсем неочаквано и я заслепиха. — Нищо и никога не ме е наранявало по този начин. Нищичко! — от обида сълзите рукнаха още по-неудържимо. — Проклета да съм, ако ти го позволя отново! Та ти си тръгна без една дума дори.

— Нямаше да ти харесат думите, които щях да ти кажа — Брендън хвърли фаса през парапета. — Ти не беше единствената засегната онази нощ. Как, по дяволите, да разсъждавам трезво, освен ако не ни дели някакво разстояние? Не можех да ти дам времето, от което изглежда имаше нужда, ако останех близо до теб.

— Време? — повтори Рейвън, докато мислите й препускаха объркано. — Искаш да кажеш, че си ми дал време?

— Беше още дете, когато заминах — отвърна той кратко. — Надявах се да си станала жена, когато се върна.

— Надявал си се… — гласът й се превърна в смаян шепот. — Да не искаш да кажеш, че си стоял настрани, за да ми дадеш възможност да… Да порасна?

— Не виждах друг начин.

Брендън пъхна ръце в джобовете си и свъси вежди.

— Нима? — тя си спомни отчаянието и пустотата на изминалите години. — Че защо и да търсиш? Просто си поел грижата да решаваш вместо мен.

— Не беше въпрос на решение — той се извърна, почувствал, че започват да го хващат нервите. — Ставаше дума да си запазя разсъдъка. Просто не можех да бъда с теб и да не те имам.

— И затова те нямаше пет години, а после внезапно се появяваш отново и използваш музиката като повод, за да ме примамиш в леглото. И пет пари не си давал за мюзикъла. Просто си го използвал, използваш труда и таланта на актьорите за собствените си егоистични цели.

— Това — произнесе Брендън с вледеняващо спокоен глас, — надхвърля границите на всяко допустимо оскърбление.

Обърна се и тръгна. След малко Рейвън чу боботещия звук на мотора сред шума от вълните.

Стоеше и гледаше как колата се движи надолу по тесния черен път. Ако бе възнамерявала да нанесе безжалостен удар, то можеше да приеме, че бе успяла. Жестокостта на собствените й думи изгаряше като нажежен камък гърлото й. Стисна клепачи.

Дори със затворени очи ясно виждаше изкривеното му от ярост лице, преди да си тръгне. Прокара трепереща ръка през косата си. Главата й пулсираше от болка. Отвори бавно очи и ги прикова в развълнуваните зелени води на морето.

Всичко, което се случи между нас през последните седмици, е било някакъв изкусен план, помисли. Така, както стоеше вцепенено, гневът постепенно се стопи и остана да й тежи като камък единствено покрусата.

Негодуваше срещу факта, че Брендън тайно бе дърпал юздите на живота й, възмущаваше се, че й бе поднесъл най-големия шанс в кариерата й само като начин да я привлече към себе си. И все пак… Тя поклати съкрушено глава. С посърнал и нещастен вид се отправи обратно към къщата.

В дневната я пресрещна госпожа Пенгъли.

— Търсят ви по телефона, госпожице, от Калифорния — от прозореца тя с любопитство бе наблюдавала караницата, обаче сега изражението в сивите очи на Рейвън събуди майчинските й инстинкти. — Ще отида да направя чай — добави.

Рейвън отиде до телефона и взе слушалката.

— Да, ало?

— Рейвън, Джули е.

— Джули — отпусна се тя на стола. Премига, за да не позволи бликналите наново сълзи при звука на познатия глас да рукнат по бузите й. — Вече си се върнала от гръцките острови?

— Върнах се преди две седмици, Рейвън.

Разбира се. Какви ги приказва?

— Да, вярно. Какво има?

— Картър ми се обади, защото не е могъл да се свърже с теб тази сутрин. Някаква повреда по линията или нещо подобно.

— Тя отново ли е изчезнала? — гласът й бе глух и безжизнен.

— Очевидно се е измъкнала миналата нощ. Не е отишла далеч.

Рейвън долови колебанието в гласа на Джули и обичайното уморено примирение се превърна в тревожно предчувствие.

— Джули? — гърлото й пресъхна и тя зачака.

— Случила се е злополука, Рейвън. Най-добре е да си дойдеш.

Рейвън затвори очи.

— Мъртва ли е?

— Не, но положението не е добро. Неприятно ми е, че трябва да ти го съобщавам така по телефона. Домашната помощница ми каза, че Брендън го няма.

— Не — Рейвън отвори очи и като хипнотизирана плъзна поглед из стаята. Помъчи се да дойде на себе си. — Тя много ли е зле, Джули? В болница ли е?

Джули продължаваше да се колебае, после каза тихо:

— Няма да я бъде, Рейвън. Съжалявам. Картър каза, че е въпрос на часове.

— О, Господи…

Беше живяла с този страх цял живот, ала въпреки това й дойде като удар. Несъзнателно пак обходи с трескав поглед стаята, сякаш опитваше да разбере къде се намира.

— Зная, че нито един начин не е достатъчно добър да се съобщава подобно нещо, Рейвън, но ми се ще да имаше по-подходящ.

— Какво? — Рейвън положи огромно усилие да се опомни. — Няма нищо, Джули, не се притеснявай. Тръгвам веднага.

— Да ви чакам ли с Брендън на летището?

Въпросът бавно стигна до съзнанието й.

— Не, недей. Ще отида направо в болницата. В коя е?

— „Света Катерина“, в интензивното отделение!

— Кажи на доктор Картър, че ще бъда там колкото е възможно по-скоро. Джули…

— Да?

— Стой при нея.

— Разбира се. Ще те чакам там.

Рейвън затвори и остана да седи вцепенено, втренчила невиждащи очи в замлъкналия телефон.

Госпожа Пенгъли се върна в стаята с чаша чай. Хвърли поглед на побелялото й като платно лице и остави чашата настрани. Отиде, без да продума, до барчето и извади бутилка бренди. Наля два пръста в широка стъклена чашка, върна се й я протегна настоятелно.

— Хайде, госпожице, изпийте това — гърленият корнуолски изговор беше съвсем отчетлив.

Рейвън бавно премести очи.

— Какво?

— Пий ти казах, момиче.

Тя се подчини, когато госпожа Пенгъли вдигна чашата до устните й. Едва не се задави от силния алкохол. Изпи още една глътка, после въздъхна на пресекулки.

— Благодаря ви — вдигна пак очи към госпожа Пенгъли. — Така е по-добре.

— И от коняка има полза понякога — отвърна госпожа Пенгъли, без да си криви душата.

Рейвън стана и се помъчи да сложи в ред мислите си. Трябваше да свърши някои неща и не разполагаше почти с никакво време за това.

— Госпожо Пенгъли, налага се веднага да се върна в Америка. Бихте ли ми помогнали с багажа, докато аз позвъня на летището?

— Бива — жената я гледаше проницателно. — Той отиде да си поохлади акъла, нали се сещате. Всички така правят. Ама скоро пак ще си дойде.

Разбрала, че говори за Брендън, Рейвън прокара ръце през косата си.

— Не съм съвсем сигурна. Ако Брендън не се върне преди да стане време за летището, бихте ли помолили господин Пенгъли да ме откара? Зная, че ви създавам неудобство, ала е страшно важно.

— Щом така искате — намуси се госпожа Пенгъли. Млади хора, какво да ги правиш, помисли си. Винаги лесно се горещят. — Ще ви приготвя багажа тогаз — каза на глас.

— Благодаря.

За пореден път Рейвън обходи с поглед стаята и вдигна телефона.

 

 

Час по-късно стоеше нерешително на долната площадка на стълбата. Всичко бе станало толкова набързо. Щеше й се Брендън да се бе върнал, но от колата нямаше и следа. Беше се опитвала да му напише бележка, ала не можа да измисли нищо, с което да оправдае върху лист хартия думите, които му бе казала. И как в един-два кратки реда да обясни, че майка й умира и трябва да е при нея?

Нямаше време да го чака. Не можеше да рискува. Трескаво извади бележник от чантата си. „Брендън, написа бързо. Налага се да замина. У дома имат нужда от мен. Моля те, прости ми. Обичам те. Рейвън.“

Върна се в дневната и подпря бележката на купчина нотни листа върху пианото. После излезе припряно, грабна пътната си чанта и изтича навън. Господин Пенгъли я чакаше в колата, за да я откара на летището.