Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (9)

Девета глава

Рейвън моментално се влюби в примитивната, девствена природа на Корнуол. Подхождаше за декор на Артур Камелот. Не бе трудно да си представи човек дрънченето на сабите, проблясването на доспехите, боботещия галоп на бързите коне, разтърсващ земята.

Пролетта бе започнала да докосва мочурливата низина, земята тъкмо се раззеленяваше. Тук и там се забелязваха розовите островчета на полски цветя. Влажна, леко ръсеща мъгла допълваше романтиката. Край къщите, прилични всъщност на малки вилички, бяха започнали да се пробуждат лехи и градини. Моравите бяха нежнозелени, на места се виждаше дръзкото жълто на нарцисите и кроткото бледосиньо на дивия зюмбюл. Пътят вървеше на юг, водеше към морето и острите скалисти зъбери, сякаш към края на света.

Бяха хапнали селска закуска от домашни яйца, дебели парчета шунка и овесени питки, после потеглиха отново с малката кола, която Брендън бе уредил да ги чака на летището.

— Как изглежда къщата, Брендън? — попита Рейвън, докато ровеше из чантата си да намери нещо, с което да върже косата си. — Така и не ми разказа нищо за нея.

Той хвърли кос поглед към наведената й глава.

— Ще оставя на теб да отсъдиш, щом я видиш. Още малко остава. Вече сме близо.

Тя откри две различни по цвят и дължина ластичета.

— На загадъчен ли се правиш, или това е начин да избегнеш признанието, че покривът тече?

— Може и да тече — отвърна, като се позамисли Брендън. — Макар да не помня да е капал. Семейство Пенгъли ще се погрижат. Тях доста ги бива за този род неща.

— Кои са Пенгъли? — взе да заплита косата си Рейвън.

— Нещо като пазачи и надзиратели. Живеят недалеч, на километър-два. Наглеждат къщата, а жената върши малко домакинска работа, когато пребивавам тук. Той пък прави всякакви ремонти.

— Пенгъли — повтори тя, сякаш пробваше звученето на това необичайно име.

— Местни корноулци са, истински кореняци — отбеляза разсеяно Брендън.

— Сещам се — рече с внезапна усмивка Рейвън. — Тя е ниска и малко пълна, не дебела, просто ячка и набита, с опъната назад тъмна коса и строг, донякъде недоволен израз. Той е по-слаб, започнал да побелява и си сръбва скришом от плоско шишенце, когато мисли, че жена му не го вижда.

Брендън изви вежда й я стрелна под око.

— Браво. И как го направи?

— Много лесно — повдигна рамене Рейвън, завърза едната плитка и започна следващата. — Ако в готическите романи, които съм чела, има капка истина. Други съседи имаш ли?

— Наблизо не. Това всъщност е една от причините да купя къщата.

— Необщителност или омраза към човечеството? — попита го с усмивка.

— Инстинкт за оцеляване — поправи я той. — Понякога трябва да избягам, за да не полудея. След това мога да се върна и отново да се впрегна в хамута, дори да ми е приятно. Тук сякаш се презареждам с жизнени сили — усети замисления й поглед върху себе си и се засмя. — Нали ти казах, че напоследък съм се размекнал.

— Да — отрони тя бавно и, без да сваля очи от него, завърза и другата плитка. — Каза ми. Но все пак си свършил доста неща. Всички тези албуми и двойния миналата година, в които, с изключение на пет, всички останали песни са предимно твои лични. Освен това песните, които написа за Кол Рипли — бяха най-хубавите парчета в албума му.

— Така ли мислиш?

— Много добре знаеш, че е така — отвърна Рейвън и отметна двете плитки на гърба си.

— Похвалата действа добре на самочувствието, скъпа.

— Ето, получи си я. Ала това, което исках да кажа, е, че си удивително продуктивен за човек, който се е „размекнал“.

— Голяма част от работата я върша тук — обясни Брендън. — Или у дома в Ирландия. Повечето тук всъщност, защото имам куп роднини и трябва да се ходи по гости, ако съм там.

Тя го изгледа с любопитство.

— Мислех, че още живееш в Лондон.

— Предимно, но ако имам сериозна работа или просто искам да съм сам, идвам тук. В Лондон също не липсват роднини.

— Да… — Рейвън отправи отново поглед към мъгливия пейзаж навън. — Големите семейства си имат своите недостатъци, предполагам.

Нещо в тона й го накара да я погледне пак, ала лицето й бе извърнато. Той премълча, защото от опит знаеше, че всякакви разговори за нейното семейство бяха табу. Навремето беше правил опити да я пита, но тя винаги се изплъзваше. Бе разбрал само, че бе единствено дете и бе напуснала дома си на седемнадесет години. От любопитство беше подпитвал Джули, осведомена за всичко, което можеше да се знае за Рейвън, ала и тя не му каза нищо. Това беше още една загадка около Рейвън, която ту го потискаше, ту го привличаше. Сега изтика въпросите по-назад в съзнанието си и продължи спокойно:

— Е, тук няма кой да ни безпокои, нито роднини, нито съседи. Госпожа Пенгъли откровено не одобрява шоу изпълненията и затова ще се държим на безопасно разстояние.

— Шоу изпълненията ли? — усмихна се Рейвън. — Пак ли си правил оргии, Брендън?

— Не, най-малко от три месеца насам — увери я той и свърна по един черен път. — Нали вече ти обясних, че я карам по-кротко. Но тя, видиш ли, знае какво ли не за актьорското съсловие, защото, както ми е разправял господин Пенгъли, смята за свое задължение да изчита за тях всичко, което може да докопа. А колкото до музикантите, по-специално рок музикантите, ами там вече…

Брендън многозначително не довърши и тя се разсмя на глас.

— Представям си какво ще си помисли. Вероятно най-лошото — рече весело.

— Най-лошото ли? Кое е то? — повдигна вежда той.

— Че между нас с теб се вихри буйна и незаконна любовна връзка.

— Това ли било най-лошото? На мен ми звучи много примамливо дори.

Рейвън се изчерви и сведе поглед.

— Разбираш какво имам предвид.

Брендън хвана ръката й и лекичко я целуна.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна шеговито, което донякъде намали смущението й. — Би ли те притеснило, ако ти окачат етикет на паднала жена?

— Окачват ми го от години — усмихна се тя. — Виждам го всеки път, щом отворя някое списание. Знаеш ли колко любовни истории ми приписват с хора, с които никога не съм разговаряла дори?

— От знаменитостите се изисква да са надарени със свръхмощно либидо — измърмори той. — Като част от занаята.

— Писаното за теб ти прави чест в това отношение — отбеляза иронично Рейвън.

Той кимна мрачно.

— И аз така мисля. Миналата година чух, че в Лондон вървят залагания. Хващали се на бас колко жени ще имам за срок от три месеца. Англичаните — поясни Брендън, — са готови да залагат за какво ли не.

Тя не отговори веднага и увисналото помежду им мълчание стана за миг осезаемо.

— Ти на каква бройка заложи?

— Двадесет и седем — отвърна той и се ухили. — Сметнах, че е за предпочитане да съм по-умерен.

Рейвън се засмя. Като едното нищо го е направил, помисли. В него имаше още много останало от нахаканото улично хлапе.

— Май ще е по-добре да не питам дали си спечелил.

— Недей — каза Брендън, а колата започна да се катери по чакълена алея.

Тогава тя видя къщата. Беше на три етажа, иззидана от убит на цвят корнуолски камък, с потъмнели от времето зелени капаци на прозорците й редица солидни комини върху покрива. Успя да зърне тънки струйки дим, преди да се разтворят в оловносивото небе.

— О, Брендън, напълно в твой стил! — възкликна Рейвън очарована. — Само ти би изнамерил подобно нещо.

Изскочи от колата, без да го дочака да отговори. Отправи се с бърза крачка нататък. Гърбът на къщата гледаше към морето. От ляво и от дясно се издигаше обезопасяваща подпорна стена. Нямаше задна врата, защото стръмният скалист скат идваше твърде близо, за да бъде използваема. Затова пък имаше странични врати, дълбоко вградени в камъка.

Тя се надвеси от високата до кръста стена. Водата се плискаше и пенеше върху струпаните скали някъде далеч долу. Гледката всяваше страх и очарование. Морето ревеше със смазваща ярост. Рейвън стоеше, без да обръща внимание на ледените пръски, и се мъчеше да поеме цялата тази сурова стихия вътре в себе си.

— Невероятно! Просто приказно!

Обърна се и отново отправи поглед към къщата. По камъка в объркана плетеница растяха трендафил и орлови нокти. Бяха почнали да се раззеленяват, все още неподготвени да цъфнат, ала й се стори, че предвкусва уханието им. В градината имаше оградени с камък лехи и сред нежнозелените прирастъци тук и там ярко се открояваха цветни петна.

— Вътре също може да ти се стори невероятно — подсмихна се Брендън. — Сухо, имам предвид.

— О, Брендън, не бъди такъв прозаичен. Толкова е романтично. Напомня ми за „Брулени хълмове“.

Той я хвана за ръка.

— Прагматичен или романтичен, скъпа, но искам вана, гореща по възможност, и чай в добавка.

— Не звучи никак зле — съгласи се тя и го остави да я води. — Ще има ли домашни кифлички? Пристрастих се към тях по време на турнето в Англия преди две години. Кифлички и гъста сметана. Ъъм…

— Ще трябва да повдигнеш този въпрос пред госпожа Пенгъли — осведоми я Брендън и постави ръка на дръжката.

Вратата се отвори, преди да я бе натиснал. Госпожа Пенгъли изглеждаше почти така, както на шега я беше описала Рейвън. Действително беше жена с крепко телосложение и тъмни коси, строго прибрани в стегнат кок. Имаше също толкова тъмни, сериозни очи, които за кратко се задържаха върху Рейвън без проблясък на какъвто и да е било израз, отбелязаха плитките и мокрите дрехи, после все така спокойно се спряха на Брендън.

— Добро утро, господин Карстеърс, бързо пристигнахте — каза тя с мекия и гърлен местен изговор.

— Здравейте, госпожо Пенгъли, радвам се да ви видя отново. Това е госпожица Уилямс, която ще ми гостува.

— Стаята й е готова, сър. Добро утро, госпожице Уилямс.

— Добро утро, госпожо Пенгъли — отвърна Рейвън леко стъписана. Реши, че по всяка вероятност точно това бе всеобщата представа за „жена с характер“. — Дано не съм ви създала излишно безпокойство.

— Няма много за правене — тъмните очи на госпожа Пенгъли се преместиха отново върху Брендън. — Камините са напалени и килерът е зареден с продукти, както заръчахте. Сготвила съм ви месо с ориз за тази вечер. Трябва само да го претоплите, щом наумите да ядете. Господин Пенгъли се постара да ви запаси с дърва — нощите са хладни и е влажно. Той ей сега ще внесе багажа ви. Чухме, когато наближихте.

— Благодаря — отвърна Брендън. Бяха влезли и Рейвън вече обикаляше из стаята. — И двамата в момента имаме нужда от гореща баня и чай, после ще се оправим. Ти да искаш нещо, Рейвън?

Тя извърна глава, щом чу името си, ала не беше следила разговора.

— Извинявай, какво?

Той се усмихна.

— Искаш ли нещо друго, преди госпожа Пенгъли да се погрижи за чая?

— Не — обърна се Рейвън с вежлива усмивка към домакинката. — Сигурна съм, че всичко е наред.

Госпожа Пенгъли кимна, като тялото й запази изпълнената си с достойнство стойка.

— Ще ви направя чая тогава.

Щом излезе, Рейвън му хвърли многозначителен поглед. Брендън се ухили и изпъна гръб.

— Не спираш да ме смайваш, Брендън — промърмори тя и се върна към заниманието си да разглежда стаята, в която се намираха.

Явно именно тук щяха да работят през следващите седмици. Старинният роял, който Рейвън веднага изпробва, имаше великолепен звук и беше разположен близо до два тесни прозореца. Дъбовото дюшеме беше изпъстрено тук и там с тъкани килимчета, а дантелените кремави завеси очевидно бяха ръчна изработка. Две удобни канапета в бежов цвят и няколко масички стил „Чипъндейл“ довършваха мебелировката.

Огънят бумтеше в голяма, зидана от камък камина. Върху полицата бяха наредени снимки. Рейвън се приближи да ги разгледа.

Още от пръв поглед ставаше ясно, че това бе семейството на Брендън. Юноша с черно кожено яке имаше същите черти като неговите, макар черната му коса да бе малко по-дълга и съвсем права. Самоуверената му, наперена усмивка не можеше да се сбърка, беше досущ като на брат му. До него стоеше млада жена, около двадесет и петгодишна, според Рейвън.

Удивително хубава, със светла коса, удължени зелени очи и типично английски розов тен на лицето. Независимо от пълната противоположност на боята, приликата й с Брендън беше достатъчно силна, за да се досети, че това бе сестра му. Имаше я и на друга снимка заедно с рус мъж и две момченца. Малчуганите бяха тъмнокоси, с хитрия, пакостнически блясък на рода Карстеърс в очите. Рейвън реши, че сестрата на Брендън едва ли има време да скучае.

Известно време се взира във фотографията на родителите му. Високата и тънка фигура явно идваше от бащата, но както се виждаше, само едно от децата бе наследило русолявата му английска външност. Снимката беше стара, вероятно правена преди двадесет-двадесет и пет години. Беше старателно аранжирана, мъжът и жената стояха в самия център в най-хубавата си празнична премяна. Тя беше мургава и красива. Той изглеждаше малко смутен, явно му бе неловко да позира, докато тя сияеше пред обектива. Очите й издаваха дяволитост, а устата намекваха за онази самонадеяност, която така личеше у децата й.

Фотографиите бяха доста — специално правени роднински снимки на по-малки и по-големи групички, а също и любителски. На някои от тях го имаше и Брендън. Карстеърс правеха впечатление на сплотено семейство. Това я накара да изпита лека завист. Постара се да я прогони и се обърна усмихната.

— Сериозен отбор — посочи с глава. — Ти си най-големият, нали? Мисля дори, че го бях чела някъде. Приликата е забележителна.

— Гените на фамилията Суини по майчина линия — разясни Брендън, отправил над рамото й поглед към скупчените върху камината рамки. — Единствената, която им се изплъзна донякъде, е Алисън — той прокара ръка през мократа си коса и се приближи. Хайде да те заведа горе, за да се настаниш, скъпа. Огледът може да почака, докато изсъхнем — каза и я прегърна през рамо. — Радвам се, че си тук, Рейвън. Никога преди не съм те виждал сред мои неща. Хотелските стаи, колкото и да са луксозни, не са дом.

По-късно, излегнала се във вдигащата пара вана, тя размишляваше върху думите му. Действително част от бизнеса на хората в развлекателния бранш се състоеше в това, да прекарват голям брой от нощите си в хотелски стаи. И при все че ставаше въпрос предимно за луксозни апартаменти, които обикновено биваха предоставяни на тяхно разположение, те си оставаха чужди и безлични. Домът беше мястото, което истински ги приютяваше между концертите и гастролите. За Рейвън домът бе придобивал все по-голямо значение през годините. Изглежда, колкото по-нависоко се изкачваше, толкова повече имаше нужда от стабилна основа. Знаеше, че с Брендън бе същото.

И двамата бяха прекарали няколко седмици на път. Сега той си бе у дома, а и тя имаше усещането, че тук също ще се чувства като у дома. Въпреки че къщата бе голяма и стара, имаше нещо много успокояващо в нея. А може би, разсъждаваше Рейвън, докато бавно си насапунисваше крака, точно това бе причината. Че бе голяма и стара. Именно дълго обитаван дом и простор й бяха липсвали цял живот.

Още веднага почувства необяснимо влечение и привързаност към тази къща. Хареса й приглушения рев на морето под прозореца и спиращата дъха гледка. Понрави й се старовремската порцеланова вана с извити крака и овалното огледало в махагонова рамка над малката, повдигната върху подиум мивка.

Рейвън излезе от ваната и взе кърпа от нагрятата метална пръчка. Избърса се, после се загърна с голяма бледожълта хавлия и пусна плитките, които бе защипала с фиби високо на тила си. Започна да ги разплита разсеяно и се отправи към своята стая.

Багажът й още стоеше край старинния скрин с месингови дръжки, ала сега не й се занимаваше с разопаковане и подреждане. Отиде до прозореца, обърнат на юг, и коленичи на възглавничката, поставена на широкия перваз.

Долу морето се хвърляше върху скалите, блъскано от вятъра. Чуваше се протяжен всмукващ звук, когато се оттегляше назад, преди отново да се разбие върху каменистия бряг и струпаните скали. Всичко бе сиво като небето, с изключение на белите валма пяна, където връхлитаха и се удряха вълните. Дъждът продължаваше да ръми, малките капчици се стичаха лениво по стъклото и оставяха мокри дири. Сложила ръце върху широкия перваз с подпряна на тях брадичка, Рейвън се унесе в съзерцание на разкриващата се гледка, забравила за всичко друго.

— Рейвън? — долетя сякаш от друг свят гласът на Брендън.

— Да, влез — отвърна тя разсеяно на почукването.

— Реших, че може би вече си готова да слезем долу — каза Брендън.

— Ей сега. Погледни какво зрелище само! Ела да видиш. И от твоята стая ли така се вижда морето? Струва ми се, че мога да седя тук и да го гледам вечно.

— Има си хубавите страни — съгласи се той и остана прав зад нея. Пъхна ръце в джобовете си. — Не знаех, че си такъв любител на морето.

— Винаги съм го обичала, но никога не съм живяла така кацнала отгоре му. Сигурно ще е много приятно да го слушам нощем — Рейвън се усмихна през рамо.

— Къщата ти в Ирландия също ли е на брега?

— Не, всъщност по-скоро е ферма — Брендън зарови пръсти в гъстата й, все още влажна коса. — Там е един зелен, росен край, също толкова привлекателен като този, ала по различен начин.

— И е любимият ти, нали? — изгледа го с разбиране тя. — Въпреки че живееш в Лондон, а тук идваш да работиш, за теб къщата в Ирландия е нещо по-особено.

В отговор той се усмихна.

— Ако нямаше Суини и Хардъсти накъдето и да се обърнеш, щях да те заведа. Роднините от страна на майка ми — поясни, — са много дружелюбни. Стига работата да потръгне, може и да прескочим до там за малка почивка, щом свършим.

Рейвън се поколеба.

— Да… Би било хубаво.

— Чудесно — усмихна се Брендън още по-широко. — А на мен пък ми харесва облеклото ти.

Озадачена, тя проследи погледа му надолу. Стреснато стисна хавлията на гърдите си и се изправи.

— Аз… Не се сетих… Забравих — почувства как бузите й пламват. — Брендън, трябваше да ми кажеш!

— Нали тъкмо това и правя — изтъкна той, докато очите му пълзяха по бедрата й.

— Много смешно — сопна се Рейвън, но не издържа и също се засмя. — Хайде сега, измитай се и ме остави да се преоблека.

— Трябва ли да се преобличаш? Жалко — Брендън протегна ръка натам, където хавлията се съединяваше на гърдите й и пръстите му опряха в падинката помежду им. — Тъкмо си мислех колко ми харесва одеянието ти — без да я докосва другаде, наклони глава към лицето й. — Хубаво миришеш — прошепна и разтвори с език устните й. — Дъждът е още в косите ти.

Грохот, по-силен от този на морето, забуча в ушите й. Несъзнателно отвърна на целувката, посрещна с готовност езика му, пристъпи напред и се повдигна на пръсти. Макар да се отзова бързо и всеотдайно, усети как той сдържа страстта и желанието си.

Под хавлията пръстите му намериха зърната на гърдите й. Рейвън почувства силна и непозната болка в слабините. Изстена, а всеки мускул от тялото й сякаш се превърна във восък. Той вдигна глава и я изчака да отвори очи.

— Искаш ли да те любя, Рейвън? — тя го изгледа вторачено, измъчвана от болката на събудилото се желание. Брендън оставяше решението в нейни ръце. Би трябвало да му е признателна, да почувства облекчение, ала в момента предпочиташе той просто да я грабне и понесе. За миг й се прищя да няма избор, да няма право на глас, просто да бъде взета. — Трябва да си сигурна — добави Брендън тихо. Повдигна с ръка брадичката й и се усмихна. Очите му бяха със спокоен синьо-зелен цвят. — Нямам намерение да те улеснявам в това отношение — той отпусна ръка. — Ще те чакам долу, но все тъй съм на мнение, че е жалко, дето смяташ да се обличаш. По хавлия си много привлекателна.

— Брендън… — обади се Рейвън, когато той беше вече на вратата.

Обърна се и повдигна вежда в очакване.

— Ами какво, ако бях казала „да“? — на лицето й се появи усмивка. Чувстваше се значително по-уверена при наличието на разстояние помежду им. — Нямаше ли да стане малко неловко в присъствието на госпожа Пенгъли?

Брендън се облегна на вратата и отвърна бавно:

— Рейвън, ако беше казала „да“, пет пари нямаше да давам нито за госпожа Пенгъли, нито дори ако половината човечество се намираше долу.

Излезе и грижливо затвори вратата след себе си.