Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (8)

Осма глава

Беше късно, когато пристигнаха на летището. Рейвън все още черпеше сили от превъзбудата, съпътстваща всеки концерт, и бъбреше за каквото й дойде на ум. Двамата с Брендън веднага се прехвърлиха от лимузината в самолета. Луната отдавна се бе изкачила в небето и блестеше като лъсната монета. Частният самолет не представляваше това, което бе очаквала и разучаването на луксозната му и уютна вътрешност й помогна да притъпи неприятното чувство от предстоящия полет.

Главният салон беше покрит с дебел и рошав мокет в сребристосив цвят, върху който бяха разположени дълбоки кожени кресла и широко плюшено канапе. В единия край имаше тапициран бар-плот, а вратата отсреща водеше към малък кухненски бокс. Пъхна глава в друго помещение, което се оказа баня в комплект с вана.

— Не притежаваше това нещо преди — отбеляза.

— Купих го преди три години.

Той се изтегна на канапето, като наблюдаваше любопитния й оглед. Сега видът й беше съвсем различен от допреди малко. Предпочиташе неподправената свежест на лицето й. Гримът придаваше ненужно лустро на естествената й хубост. Носеше избелели джинси, а маратонките още с влизането изхлузи. Дългият и широк жълт пуловер скриваше тялото й. Прииска му се да пъхне ръце под него и да го почувства.

— Все тъй ли мразиш да летиш?

Тя направи плачевна физиономия.

— Да. Човек би помислил, че след толкова време съм го превъзмогнала, но…

Рейвън продължила ходи насам-натам, без да я свърта на едно място. Все още не беше в състояние да седне кротко. Ако се наложеше, би могла да издържи отново цял концерт. Имаше достатъчно сили.

— Седни и затегни колана — обади се накрая Брендън, като следеше с усмивка резките й, нервни движения. — Като излетим веднъж, после дори няма и да забележиш, че сме във въздуха.

— Нямаш представа колко пъти съм чувала същото това нещо.

Все пак обаче направи каквото й каза и сравнително спокойно зачака той да съобщи на пилота, че са готови. След няколко минути вече летяха. Рейвън разкопча предпазния колан и отново тръгна из кабината.

— Познато ми е усещането — рече Брендън. Тя се обърна с въпросително изражение. — Все едно имаш неспирен прилив на енергия, от която трябва някак си да се отървеш. Абсолютно по същия начин се чувствах във Вегас през нощта, когато позвъних и те събудих.

Рейвън събра косата си с ръце.

— Имам чувството, че трябва да пробягам няколко километра. Това би ме усмирило.

— Какво ще кажеш за малко кафе?

— Може — тя се доближи до един от илюминаторите и притисна нос в стъклото. Навън беше тъмно като в рог. — Да, първо кафе, после ще ми разкажеш какви великолепни хрумвания имаш по отношение на мюзикъла. Навярно са десетки.

— Няколко — разнесе се потракване на чаши. — Предполагам ти също имаш свои идеи.

— Няколко — подсмихна се Рейвън. Извърна се от тъмното стъкло и го видя да стои облегнат на прага между кухнята и салона. — Как смяташ, кога ще започнем да се караме?

— Скоро. Но нека изчакаме поне докато се настаним в къщата. Джули в Ел Ей ли се връща, или там всичко ти е уредено?

Сянка прекоси лицето й. Спомни си единственото кратко посещение при майка си от началото на турнето. Имаха еднодневен престой в Чикаго и тя използва свободното време за почти непосилен полет до крайбрежието и обратно — за неизбежния разговор с Картър и прибързаното свиждане с майка си. Тогава с облекчение бе забелязала, че пепелявият цвят на кожата й бе изчезнал и лицето й не бе така изпито. И както винаги, пак имаше извинения, обещания и сълзи. И както винаги, помисли уморено Рейвън, тя отново бе започнала да им вярва.

— Изглежда никога няма всичко да ми е напълно уредено — пророни.

— Ще ми кажеш ли какво не е наред?

Рейвън поклати глава. Сега не се чувстваше способна да понесе нерадостните мисли.

— Нищо, наистина нищо — отвърна. Чайникът засвири и тя се усмихна. — Ти си на ход.

Той я изгледа продължително, ала ядното пищене зад гърба му го накара да влезе пак в кухнята и да се заеме с кафето.

— Чисто ли? — попита.

Рейвън потвърди разсеяно. Седна на канапето и облегна назад глава. Силите взеха да я напускат. Като че усещаше как бавно се изцеждат и пресъхват. Брендън се върна в салона и всичко му стана ясно. Остави нейната чаша и засърба замислено от своята.

Рейвън го усети и бавно отвори очи. Известно време не проговори, тялото и съзнанието й бяха сънливо бездейни.

— Какво правиш? — измърмори.

— Спомням си.

Клепачите й се спуснаха. Скриха очите и това, което се бе мярнало там.

— Недей.

Той продължаваше да я съзерцава.

— Не е ли малко прекалено да искаш да не помня, а, Рейвън?

Беше въпрос, който не очакваше отговор, и тя премълча. Но клепачите й отново се вдигнаха.

Още не бе спечелил пълното й доверие, помисли Брендън, нито пък някога го е имал. В това се кореняха проблемите помежду им. Стоеше с чаша в ръка и не сваляше изпитателния си поглед от нея. Бузите й бяха порозовели, а очите потъмнели и сънени. Рейвън седна, както имаше навика, с кръстосани под себе си крака и ръце върху коленете. В контраст с отпуснатата поза пръстите й се движеха неспокойно.

— Все така те желая. Ти го знаеш, нали? — каза той.

Отново остави въпроса му без отговор, ала Брендън видя как пулсът върху шията й заудря. Когато проговори, гласът й бе тих, но спокоен.

— Предстои ни да работим заедно, Брендън. Най-добре да не усложняваме нещата.

Той се разсмя, ала без злъч, съвсем искрено. Очите му светнаха весело, загубили предишната си мрачна замисленост.

— Правилно, не ще и дума. Къде по-прости от сега? — Брендън доизпи кафето, отиде и седна до нея. С привичен жест я прегърна през раменете. — Отпусни се — каза. Съпротивата й го подразни. — Имай ми малко доверие. Зная колко си уморена. Кога ще започнеш да ми вярваш, Рейвън?

Тя бавно обърна глава. Изгледа го дълго, после се намести удобно в сгъвката на рамото му и въздъхна. Заспа бързо като дете и също като дете дълбоко и непробудно, сгушена в него. Известно време той седя така, после внимателно я сложи да легне. Косите й се разпиляха върху канапето.

Стана и угаси лампата. Разположи се в тъмното на едно от креслата в салона и запали цигара. Времето минаваше, а Брендън седеше, вперил поглед навън в блещукащите звезди и заслушан в тихото, равномерно дишане на Рейвън. Накрая не устоя, стана и отиде да легне до нея. Тя се размърда, когато той махна косата от лицето й, но след това се сгуши още по-близо. Измъчващото го силно желание отстъпи място на едно изненадващо сладко удовлетворение. Брендън я прегърна, чу я да въздиша, после също заспа.

 

 

Събуди се пръв. Както винаги, съзнанието и тялото му се разсъниха бързо и едновременно. Полежа малко, докато очите му привикнат към тъмнината. До него, свита на гърдите му, Рейвън продължаваше да спи.

Виждаше очертанията на лицето й, правата като дъждовни струи коса. Кракът й беше свит в коляното и пъхнат между неговите. Цялата беше мека, топла и съблазнителна. Знаеше, че бе достатъчно опитен, за да възбуди желанието й и тя покорно да отстъпи. Преди още напълно да се бе разсънила, още докато бе замаяна.

Бе започнало да се развиделява и в дрезгавия сив полумрак той вече различаваше миглите й, дълги и черни, които сякаш притискаха с тежестта си клепачите надолу. Искаше я, ала нямаше да го направи по този начин. Не и първия път. Рейвън въздъхна на сън и се отърка в него. Желанието се надигна с нова сила и плъзна по тялото му. Брендън внимателно се измести и стана.

Зае се в кухнята с кафето. Поглед към часовника и малко аритметика му подсказаха, че скоро ще се приземят. Почти с настървение си представи една обилна закуска. Но докато се доберат от летището до къщата, щеше да мине доста време. Сети се, че по пътя има заведение, където можеха да получат добра храна и истинско кафе, а не като разтворимото, което правеше в момента.

Дочу, че Рейвън се размърда и надникна в салона. Остана на прага, за да я гледа как се събужда. Тя простена, обърна се на другата страна й неуспешно опита да зарови лице. Посегна за възглавницата, каквато липсваше, после изпъшка недоволно и бавно отвори очи. Те заблуждаха наоколо първо безизразно, после объркано и накрая с проблеснало в тях съзнание.

— Добро утро — рискува да се обади той и Рейвън насочи погледа си натам, без да мърда глава.

Усмихваше й се и поздравът му, несъмнено, беше бодър и жизнерадостен. Тя се отнасяше с предпазливо опасение към твърде жизнерадостните ранобудници.

— Кафе — успя да отрони и отново затвори очи.

— Веднага — чайникът бе започнал съскането си зад гърба му. — Как спа?

Рейвън прокара ръце през косата си и направи героично усилие да седне. Закри с длани очи, макар светлината навън да не бе ярка, а все тъй сивкава.

— Още не знам — смотолеви иззад ръцете си. — Питай ме по-късно.

Чайникът запищя и Брендън за пореден път изчезна в кухненския бокс. Рейвън сви колене към гърдите си и опря на тях глава. Чу го да приказва, стараейки се да завърже лек, незначителен разговор, ала умът й още не бе в състояние да възприема. Тя дори не направи опит да слуша и да отговаря.

— Заповядай, скъпа — Рейвън неохотно вдигна глава. Подаваше й димяща чаша. — Пийни си, това ще те оправи — тя измърмори едно „благодаря“, а Брендън седна до нея. — Брат ми — каза, — се събужда готов да отхапе нечия глава, без значение чия. Предполагам, че е въпрос на обмяна на веществата.

Рейвън издаде нечленоразделен звук, от който не стана ясно какво бе мнението й по въпроса, после сръбна колебливо. Кафето беше горещо и силно. Известно време и двамата пиеха в мълчание. Когато преполови чашата си, тя вдигна поглед и успя да се усмихне измъчено.

— Извинявай, Брендън. Просто сутрин не съм в най-добрата си форма. Особено пък толкова рано — протегна глава, за да види часовника му, напъна се да пресметне нещо, но се отказа. — Всъщност, няма значение колко е часът — отсъди и отново се върна към кафето. — Все едно, ще са ми нужни дни, докато се нагодя към промяната.

Той лениво си пиеше капучиното.

— Едно хубаво ядене ще те оправи — заяви. — Четох някъде, че пиенето на мая и тичането помагат за приспособяване към разликата във времето. Лично аз обаче ще опитам с една здрава закуска.

— Мая? — направи гнуслива гримаса над чашата Рейвън, после я допи. — Мисля, че спането е по-ефикасно средство, стига да е в големи количества — тя вече видимо се бе ободрила. — Май скоро пристигаме, нали?

— След около час, струва ми се.

— Чудесно. Колкото по-малко време прекарвам будна в самолета, толкова по-малко ми оставя да мисля, че се намирам във въздуха. Снощи заспах като пън. Не ти правих компания.

Рейвън се протегна и разкърши рамене. Организмът й започваше да функционира, макар и на забавени обороти.

— Беше изморена.

Над ръба на чашата Брендън следеше загатнатите движения на тялото й под широкия пуловер.

— Изключих, като бушон — додаде тя. — Понякога това ми се случва след концерт. Ала предполагам, днес и двамата ще сме по-добре, след като си починахме. Ти къде спа?

— При теб.

Рейвън затвори уста насред прозявката, преглътна и се втренчи в него.

— Какво?

— Казвам, че спах при теб, на канапето — той направи неопределен жест е ръка. — Обичаш да се гушиш.

Явно изумлението й го забавляваше. Сините му очи блестяха весело.

— Нямаш право да… — подхвана тя след първоначалното смайване.

— Колко пъти съм си представял как съм първия мъж, който спи с теб — додаде Брендън и пресуши чашата. — Искаш ли още кафе?

Лицето й пламна, а очите й потъмняха и станаха непроницаеми. Скочи като пружина, но Брендън дръпна чашата от ръката й, преди Рейвън да успее да я запрати през салона. За миг тя замръзна на място, като дишаше тежко, вторачена в него, а той я гледаше със своя сдържан и разсъдлив поглед.

— Не се самозалъгвай — изстреля ядно Рейвън. — Нямаш представа с колко мъже съм спала.

Много внимателно Брендън остави двете чаши, после пак вдигна поглед.

— Ти си невинна като в деня, в който си се родила, Рейвън. Едва ли те е докосвал мъж, камо ли да те е любил.

Гневът й пламна като факел.

— Изобщо не знаеш с кого съм била през изминалите пет години, Брендън — стараеше се да не вика, да овладее гласа си спокоен и равен като неговия. — И не е твоя работа с колко мъже съм спала.

Той я погледна замислено и повдигна вежда.

— Невинността не е нещо срамно, Рейвън.

— Аз не съм… — тя млъкна и сви юмруци. — Нямал си никакво право да… — преглътна и тръсна глава, обзета в еднаква степен от ярост и смущение. — Докато съм спяла — завърши.

— Да какво, докато си спяла? — попита Брендън и се облегна небрежно на канапето. — Да те обладая? — насмешката, прозвучала в старомодната дума, я накара да се почувства нелепо. — Не мисля, че би могла да спиш през това време, Рейвън.

Гласът й се разтрепери.

— Не ми се подигравай, Брендън.

— Тогава не бъди такава глупачка — той се пресегна встрани за цигара, почука с върха й по масичката, ала не я запали. Очите му бяха приковани в нейните, но без следа от шеговитост. — Можех да те имам, ако исках, не се заблуждавай относно това.

— Притежаваш колосално нахалство, Брендън. Моля те да не забравяш, че не си посветен в интимния ми живот и че не можеш да ме имаш, защото аз не те искам. Аз сама избирам любовниците си.

Не разбра как той успя да е така бърз. Нехайно ленивата му поза изчезна в миг. Посегна и я сграбчи за китката, после само с едно рязко движение я повали по гръб върху канапето и я притисна с тялото си. Тя дори не можа да извика от изненада, озовала се внезапно под тежестта му.

Нито веднъж за цялото време, което бяха прекарали заедно, не го бе виждала толкова ядосан. Усети металния вкус на страха в устата си. Беше твърде уплашена, за да се съпротивлява, твърде потресена, за да мърда. Никога не бе подозирала, че Брендън носи в себе си такъв заряд на буйство, че бе способен на такава ярост, каквато сега ясно се бе отпечатала върху лицето му. Беше нещо далеч по-различно от студения гняв, който се бе случвало да види и с който знаеше как да се справи. Пръстите му се забиха в китката й, другата му ръка я хвана за гърлото!

— До кога мислиш, че ще издържа? — процеди той. Гласът му беше дрезгав, с по-силни следи от ирландското произношение. От страх Рейвън дишаше кратко и учестено. Продължи да лежи съвършено неподвижно, без да се обажда. — Не ми хвърляй многобройните си измислени любовници в лицето, или, ей богу, много бързо ще се сдобиеш с един истински, независимо дали ме искаш, или не! — пръстите му усилиха леко натиска си върху гърлото й. — Когато му дойде времето, няма да ми е нужно да си прекалила с шампанското или изнемощяла от умора, за да те накарам да легнеш с мен. Мога да те имам сега, веднага, и само след пет минути ще бъдеш повече от благосклонна — Брендън сниши глас, от който я побиха тръпки. — Зная как да се оправя с теб, Рейвън, не го забравяй.

Лицето му бе надвиснало над нея. Дишането им се смесваше, бързо и напрегнато. Единственият звук идваше от бръмченето на двигателите. Ужасът в очите й преля и проникна най-после през замъгленото му от ярост съзнание. Той изруга, отдръпна се от нея и стана. Очите й го следяха в очакване на това, което щеше да последва. Брендън я изгледа втренчено, после рязко се обърна и се отдалечи към един от илюминаторите.

Тя остана да лежи, като несъзнателно потриваше китката си, която пулсираше от стискането му. Видя го как прокарва нервно ръка през косата си.

— Спах при теб миналата нощ, защото исках да те почувствам по-близо до себе си — той пое дълбок, пречистващ дъх. — Нищо повече от това. Не съм те докосвал. Беше един невинен и мил начин да прекарам нощта с теб — Брендън сви юмрук, спомнил си дивите удари на сърцето й под пръстите си, когато я беше хванал за гърлото. Никак не му беше приятно да осъзнае, че така силно я бе уплашил. — И през ум не ми мина, че това ще те обиди — добави. — Извинявам се.

Очите на Рейвън се напълниха със сълзи. Мъчеше се да преглътне риданията, не искаше да им даде воля. Страхът бе изчезнал, ала я обзеха срам и чувство за вина. Постъпката на Брендън бе била един най-естествен израз на привързаност, а нейната реакция приличаше на шамар през лицето. Съзнаваше, че бе от объркване и неловкост, но истинската причина да избухне с гневни и злонамерени думи се криеше в нейния собствен потиснат копнеж към него. Целеше да го предизвика и успя. Лошото бе, че незаслужено го обиди и го разбираше едва сега. Стана от канапето с намерението да се извини.

Отиде и застана зад него, ала не посмя да го докосне. Непосилна й бе мисълта, че той можеше да се отдръпне с неприязън.

— Брендън, много извинявай — захапа устната си в усилие гласът й да не трепери. — Беше глупаво от моя страна и, което е по-лошо, грубо и жестоко. Ужасно ме е срам от държанието си. Нарочно исках да те ядосам, защото бях смутена, предполагам, и…

Речта й секна, защото не намираше начин да обясни как се бе почувствала. Как да му каже, че дори в момента нещо топло вътре в нея се раздвижи при представата, че бе лежала до него, споделяйки такова лично нещо, каквото бе сънят.

Той изруга под нос и потри врата си с ръка.

— Аз те дразнех.

— В това страшно те бива — отвърна тя с тон, който да поразсее случилото се. — Много повече от мен. Изобщо не мога да мисля, когато съм ядосана.

— Очевидно, аз също. Виж какво, Рейвън — поде Брендън и се обърна. Очите й бяха огромни, плувнали в едва удържани сълзи. Той млъкна насред това, което се канеше да каже, стана и отиде да си вземе цигара от масата. Запали я и чак тогава продължи:

— Извинявай, че изгубих самообладание. Не го правя често, защото го смятам за отвратително и недостойно. А и ти улучи целта с един удар, напомни ми за последния път, когато бяхме заедно преди пет години.

Стомахът й се сви.

— Не мисля, че трябва да се връщаме към това.

— Така е — кимна бавно Брендън. Отново гледаше кротко и с разбиране. Сякаш проникваше в мозъка й.

— Във всеки случай не сега. Трябва да се заемем с предстоящото — усмихна се и тя усети как всяка частица от тялото й се отпусна. — Както се видя, не можахме да изчакаме с караницата, докато не пристигнем и се настаним.

— Вярно — усмихна се и Рейвън. — Ами, нали ме познаваш каква съм нетърпелива — приближи се, повдигна се на пръсти и лекичко докосна устните му. — Наистина извинявай, Брендън.

— Вече се извини.

— Да, тогава само помни, че следващия път е твой ред да се подмазваш.

Той я дръпна шеговито за косата.

— Ще направя кафе. Имаме време за по още една чашка, преди да трябва да седнем и затегнем коланите.

Брендън отиде обратно в кухнята, а тя остана за момент на място. Последния път, повтори мислено думите му. Преди пет години.

Спомняше си го отлично — всяка дума, всяка рана и болка. Помнеше, че вината тогава също беше предимно нейна. Бяха сами, той я желаеше. Рейвън го желаеше. После всичко тръгна наопаки. Спомни си как тя му се развика, почти изпаднала в истерия. Брендън беше търпелив, после търпението му се изчерпи, макар и не по начина, по който днес. Тогава той беше студен, ужасно, смразяващо студен. Като сравни двете реакции, Рейвън осъзна, че предпочита разпалената му ярост пред ледената безстрастност.

Тя ясно си припомни картината. Близостта помежду им събуди у нея желание, което я заля с топлина. После й стана горещо като във фурна и Рейвън започна да се задушава, развика се да не я докосва. Каза му, че не може да понася докосванията му. Брендън се хвана за думите, остави я и си тръгна. И в момента Рейвън сякаш изпита онова отчаяние, смазващата обърканост, разкаянието… Но най-вече любовта си към него, която надделяваше над всичко останало.

Когато на следващата сутрин отиде да го търси, той вече бе напуснал хотела. Беше напуснал Калифорния, напуснал нея, без нито дума. Нито вест нямаше от него цели пет години. Нито една, с изключение на историите във всички списания, във всеки вестник. Нищо, с изключение на шепота зад гърба й по събирания или в ресторанти, където и да се появяваше. Нито дума, освен постоянните въпроси и безкрайни писания в пресата с предположения и догадки защо те вече не са заедно и не работят съвместно, защо Бренд Карстеърс е започнал да колекционира жени като ловни трофеи.

Още по-добре, беше решила тя тогава. Тегленето на един впряг криеше своите опасности. Погледна замислено към кухнята. Самият той все още представлява опасност, помисли, после тръсна рязко глава.

Брендън е прав, каза си. Време бе да се съсредоточат върху настоящето. Имаха да вършат работа, да пишат музика. Рейвън пое дълбоко дъх и отиде да му помогне за кафето.