Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (7)

Седма глава

Рейвън се мъчеше да стои кротко, докато й правеха прическата. Гримьорната беше претъпкана с цветя — пристигаха непрестанно от два часа насам. Също и с хора. Дребничък слаб мъж с живи черни очи дооправяше ружа върху лицето й. Зад нея, ругаейки от време на време на френски, стоеше намръщена жена, чиито чевръсти пръсти се занимаваха с косата й. Уейн също беше там, пристигнал в Ню Йорк по своя работа. Беше казал на Рейвън, че ще дойде да види моделите си в действие, и в момента бе погълнат от разговор с нейния гардеробиер. Джули тъкмо отваряше вратата за поредната пратка цветя.

— Събран ли е целият ми багаж? Знаеш ли, трябваше да кажа на Брендън да ми отпусне още един ден в града за ходене по магазините. Сигурно има десетки неща, които са ми нужни.

Рейвън се обърна на стола и чу последвалата рязка реплика на френски, след като полузакрепената й коса се изплъзна от ръцете на жената.

— Извинявай, Мари. Джули, взех ли си палто? Може да ми потрябва.

Тя извади картичката от пристигналия букет. Видя, че бе от известен телевизионен продуцент, с когото бяха работили върху специалното предаване за нея.

— От Макс са… Днес ще има парти. Защо не отидеш? — подаде визитката на Джули и остави придирчивия дребен гримьор да доизкусури линията на устните й.

— Да, имаш палто, онова велуреното, подходящо е за ранна пролет. И няколко пуловера — добави разсеяно Джули, като отмяташе нещо в бележника си. — Може и да ида.

— Не мога да повярвам, че е последният концерт. Беше хубаво турне, нали Джули? — Рейвън извърна глава и бе възнаградена със сърдито оскубване.

— Не помня да си получавала по-добър прием и да си заслужила по-голямо…

— „И всички се радваме, че му се вижда краят“ — довърши вместо нея Рейвън.

— Ще спя непробудно цяла седмица — Джули намери място на цветята, после отново взе да преглежда списъка. — Не всеки притежава твоят непресъхващ поток от енергия.

— Обичам да пея в Ню Йорк! — възкликна Рейвън и размаха крака във въздуха за пълно отчаяние на фризьорката.

— Стойте мирно!

— Мари, ако постоя мирно още малко, ще експлодирам — тя се усмихна на гримьора, който продължаваше да се занимава с лицето й. — Винаги знаеш точно какво трябва де се направи — каза му. — Изглежда идеално, чувствам се красива!

Разпознала симптома, Джули започна да изтиква хората от стаята. Накрая останаха само тя и Уейн. Значително утихна. Само през стените долиташе глухото бучене от изпълнението на състава, който подгряваше публиката в първата част на шоуто.

— Толкова ще се радвам да си получа обратно своя образ и своята коса — въздъхна Рейвън и се отпусна полуизлегната на стола. — Само да бяхте видели с какво ме накара да си намажа лицето тази сутрин.

— С какво? — попита разсеяно Уейн, докато приглаждаше подгъва на един от костюмите.

— Някаква зелена гадост — отвърна тя и потръпна.

Той се разсмя.

— Какво ще правим ние с теб, когато тази тук отпраши към торите галилейски? — обърна се към Джули.

— Аз лично ще кръстосвам гръцките острови, за да се съвзема — отвърна Джули и разтърка несъзнателно врата си. — Вече резервирах място за девети. Тези турнета са убийствени.

— Чуйте я, моля ви се! — изпръхтя Рейвън и се взря критично в отражението си в огледалото. — Кой друг, ако не тя размахва тук камшика цял месец? Определено ме е направил екзотична, не мислите ли? — сбърчи нос и развали целия ефект.

— Обличай се! — изкомандва Джули.

— Виждаш ли? Само заповеди — Рейвън покорно се изправи.

— Ето — Уейн свали от закачалката рокля в червено и сребристо. — Понеже натирих твоя човек, аз ще съм ти прислуга.

— О, чудесно, благодаря — Рейвън свали халата и намъкна роклята. — Знаеш ли, Уейн — обърна се да й закопчае ципа, — оказа се прав за черния костюм. Намери невероятен отзвук. Така и не разбрах след онова изпълнение дали аплодираха мен, или него.

— Някога да съм те подвеждал? — пооправи той една дипла на роклята.

— Не си — тя извърна глава и му се усмихна през рамо. — Никога. Ще ти е мъчно ли за мен?

— До побъркване — Уейн я целуна по ухото.

На вратата се почука късо и делово.

— Десет минути, госпожице Уилямс.

Рейвън си пое дълбоко дъх.

— Ще слезеш ли в залата?

— Не, ще остана тук с Джули.

— Хубаво, благодаря — отвърна Джули на въпросително вдигнатата му вежда. — Рейвън, дръж, да не забравиш тези ужасни дрънкулки — гледаше я как си слага обиците и добави: — Наистина, Уейн, направо тръпки ме побиват от тях, но удивително се връзват с роклята.

— Естествено.

Джули се засмя и поклати глава.

— Мъжкото самомнение не престава да ме смайва.

— Доколкото е неделима част от таланта — подметна той.

— Публиката тук е безпощадна! — през цялото време Рейвън говореше възбудено, гласът й потрепваше от вълнение. — Плаши ме до смърт.

— Каза, струва ми се, че обичаш да пееш в Ню Йорк — Уейн извади цигара, предложи и на Джули.

— Така е, особено в края на турнето. Поддържа те във форма. Със сигурност ще разберат, ако не им давам всичко от себе си. Как изглеждам?

— Роклята е фантастична — отсъди Уейн. — Ставаш.

— Успокои ме, няма що.

— Хайде — подкани я Джули. — Ще изпуснеш реда си.

— Никога не си изпускам реда.

Рейвън още се суетеше с втората обица. Той каза, че ще дойде, помисли си. Защо го няма? Може да е объркал часа или да е попаднал в задръстване. А може просто да е забравил, че ми обеща да е тук за шоуто.

Отново се разнесе отривисто почукване.

— Пет минути, госпожице Уилямс.

— Рейвън! — гласът на Джули прозвуча заплашително.

— Да, да, добре — тя се обърна и отправи на двамата закачлива усмивка. — Щом свърши, ми кажете, че съм била изумителна, дори да не е вярно. Искам да приключа турнето с хубави чувства.

После се отправи към вратата и забърза по коридора, където долитащите от сцената звуци вече не бяха приглушени. Музиката дънеше до дупка и стените се тресяха.

— Госпожице Уилямс, госпожице Уилямс! Рейвън!

Тя се обърна. След нея подтичваше сценичния уредник. Връчи й една бяла роза.

— Току-що пристигна за вас.

Рейвън взе цветето и го поднесе към лицето си. Вдъхна дълбоко уханието. Не й трябваше бележка или послание, за да знае, че бе от Брендън. За миг просто забрави къде се намира.

— Рейвън. Ще изпуснеш реда си — обади се плахо човекът.

Първата част от концерта бе свършила. Нейният оркестър бързо щеше да заеме място на затъмнената сцена.

— Няма.

Тя възнагради притеснения мъж с целувка, забравила за така грижливо нанесеното червило. Завъртя розата в ръце и я понесе със себе си. Когато стигна зад кулисите, вече я представяха.

Спокойно. Публиката е подгряна. Само не й давай да се охлади. Започнаха да се чуват одобрителни викове. Тридесет секунди. Поеми си дъх. Оркестърът засвири туш за появяването й и се смеси с аплодисментите. Едно, две, три!

Рейвън изтича на сцената и се гмурна в море от овации.

Приключилата първа част беше бърза и възпламеняваща, предназначена да поддържа приповдигнатото настроение на публиката и да я накара да иска още.

Рейвън приличаше на огнено кълбо със стотици цветни светлини, проблясващи около нея. Тя знаеше как умело да ги използва, да играе и танцува с тях, влагаше цялата си енергия в това, което всъщност бе правила всяка вечер през последните четири седмици. Въодушевлението и неизчерпаемата й жизненост не позволяваха изпълнението да изглежда заучено и рутинно. Рейвън изцяло се отдаваше на публиката, на музиката. Край нея всичко кипеше и пламтеше.

След четиридесет изтощителни минути следваше кратка инструментална пауза и когато се втурна зад сцената, й оставаха по-малко от три минути, за да се преоблече. Сега беше в бяло — оскъдно блестящо горнище, обсипано с мъниста и комбинирано с тънки копринени шалвари.

Темпото щеше да е позабавено, с което да се даде възможност на зрителите да си поемат дъх. Следваха балади, чиято вълнуваща трепетност й се удаваше най-добре. Осветлението намаля, стана меко и меланхолично.

Случи се в една от паузите между две песни, през която тя по традиция разговаряше с публиката. Някой в залата забеляза Брендън сред зрителите. Скоро мълвата се разнесе и докато Рейвън продължаваше, без да подозира за нарастващия смут, вълнението на тълпата доби звуков израз. Тя заслони очи, за да разбере откъде иде суматохата. Тогава го видя. По всичко личеше, че искат той да се качи на сцената.

Рейвън добре умееше да преценява настроенията на публиката и знаеше колко бе важно да се съобразява с тях. Ако не поканеше Брендън на сцената, щеше да загуби благоразположението на зрителите. Те вече й бяха отнели възможността за избор.

— Брендън — каза тя в микрофона. Гласът й беше спокоен, ала се чуваше ясно. Не можеше да види очите му заради блясъка на прожекторите, но бе сигурна, че я гледа. — Ако се качиш тук горе и пееш — продължи със закачлива непринуденост, — може да ти върнем парите за билета.

Знаеше, че това щеше да предизвика усмивката му. Щом той се изправи и тръгна към сцената, последва възторжен взрив от викове и аплодисменти.

Беше облечен изцяло в черно — хубав, добре стоящ му панталон и пуловер с поло яка. Когато застана до нея, контрастът между двамата бе поразяващ. Сякаш нарочно предвиден. Усмихна и се и заговори тихо, извън обсега на микрофона:

— Извинявай, Рейвън, трябваше да ида зад кулисите, ала ми се искаше да те гледам от залата.

Тя наведе глава. Това, че той бе тук, че го виждаше, беше по-чудесно, отколкото си бе представяла.

— Ти си този, когото хванаха на работа. Какво искаш да изпълним?

Преди да й отговори, искането дойде от тълпата. Веднъж хрумнало им, желанието бе скандирано отново и отново с нарастващ ентусиазъм.

— „Облаци и дъжд“!

Усмивката на Рейвън угасна.

Брендън хвана ръката й и я повдигна заедно с розата.

— Помниш думите, нали?

— Оркестърът не я знае — започна тя.

— Аз я знам — обади се Макс, който ги наблюдаваше, и намести китарата си. Тълпата още викаше, когато той поде встъпителните акорди. — Ще се водим по вас.

Без да пуска ръката й, Брендън взе в другата своя микрофон.

Рейвън знаеше как трябва да се изпълнява тази песен — лице в лице, очи в очи. Като нежна милувка, като ласка между влюбени. Публиката утихна. Съзвучието на гласовете им беше сложно и завладяващо, те се преплитаха и преливаха един в друг. Тя забрави за публиката, забрави за сцената, дори за петте години.

В пеенето им заедно имаше повече близост, отколкото бе допускала навремето по отношение на която и да било страна от тяхната връзка. Но тук не можеше да устои. Брендън пееше и сякаш й казваше, че не съществува никоя друга, че никога не е имало друга, освен нея. Бе по-вълнуващо от целувка, по-възбуждащо от докосване.

Когато песента свърши, гласовете им увиснаха за миг, вплетени в едно. Той я прегърна и преди да я целуне по устните видя, че потрепват.

Все едно се намираха сами на необитаем остров, а не върху сцената, в светлината на прожекторите пред хиляди погледи. Рейвън не чуваше буйните аплодисменти, виковете, възторженото скандиране на имената им. Обви ръце около него, като държеше в едната микрофона, в другата розата. Светкавиците на фотоапаратите проблясваха като фойерверки, ала тя бе потънала в кадифена тъмнина. Загуби всяка представа за времето. Устните й може да бяха върху неговите часове, дни или само секунди.

Щом Брендън я отдръпна леко, Рейвън изпита по-остро чувство на загуба от когато и да било. Той зърна объркването в очите й, смута и тлеещото желание. Усмихна се.

— Беше по-добра от всякога, Рейвън — каза и целуна ръката й. — Само дето толкова държиш на онези сантиментални парчета.

Тя се поокопити и повдигна вежди.

— Не стига, че се старая да подкрепя западащата ти кариера, като ти позволявам да пееш заедно с мен, а ти ръсиш обиди.

Докато на няколко пъти се покланяха театрално, хванати за ръце, душевното й равновесие полека-лека се възвърна.

— Сега да видим дали ще се справиш до края сама, скъпа. Аз направих каквото можах за теб. Достатъчно ги подгрях.

Брендън я целуна пак, но този път лекичко по бузата, после помаха на публиката и се отправи зад кулисите.

Рейвън се усмихна след него и отново се обърна към залата.

— Жалко, че досега не го е правил, нали?

 

 

След два часа на сцената би трябвало да е като изцедена. Ала не беше. Излиза три пъти на бис и макар да викаха и настояваха за още, Брендън я спря, докато тя се колебаеше зад кулисите.

— Ще те държат там цяла нощ, Рейвън.

И понеже знаеше колко изтощителни могат да бъдат два часа на сцената, я поведе без повече приказки към гримьорната.

Цяла навалица се бе струпала в коридора. Искаха да я поздравят, да я докоснат. От време на време някой репортер успяваше си пробие път с лакти и да изстреля въпроса си. Тя отговаряше, а Брендън подхвърляше остроумни забележи с присъщата си неподправена лекота, като решително дърпаше Рейвън напред. Веднъж озовали се вътре, той заключи вратата.

— Мисля, че ме харесаха — заяви тя с тържествуваща усмивка и се отскубна от ръката му. — Чувствам се прекрасно! — очите й светнаха при вида на съда с лед, приютил тумбеста бутилка. — Шампанско? — учуди се.

— Сметнах, че ще ти е нужна утеха след такъв сгромолясващ провал — ухили се Брендън, отиде и извади бутилката. — Ще се наложи, въпреки всичко, скоро да отвориш вратата и да се покажеш на хората. Я пробвай една по-жизнерадостна физиономия, скъпа.

— Ще положа всички усилия.

Тапата изгърмя и бяла пяна се разля по гърлото на бутилката.

Той напълни две чаши до ръба и й подаде едната.

— Одеве говорех сериозно, Рейвън — чукна чашата си в нейната. — Никога не си била по-добра.

Тя се усмихна и поднесе шампанското към устните си. И ето, че отново го прониза силно, болезнено желанието. Внимателно взе чашата от ръцете й, постави и двете обратно на масата.

— Има нещо, което не довърших тази вечер.

Свари я неподготвена, въпреки, че съвсем бавно я привлече към себе си, преди да докосне устните й. Дълбоката, дълга целувка се смеси с шампанското. Устните му бяха топли, търсещи. Ръцете му се плъзнаха надолу по хълбоците й върху тънкия черен гащеризон.

Езикът му направи продължително пътешествие във влажните недра на устата й и Рейвън му отвърна по същия начин. Но Брендън искаше от нея повече, не само да му даде, а самата тя да пожелае повече. И Рейвън го направи — под напора на желанието и разгарящата се страст. Чувстваше умелите му пръсти върху леката материя на дрехата, тръпнеше от допира на тялото му.

Зави й се свят от безбройните усещания — вълнението и възбудата от представлението, които още не я напущаха, от омайния, тежък аромат на цветята, напояващ въздуха и притиснатото му в нея тяло. И от желание — по-сложно, по-настоятелно, за каквото не бе подготвена.

— Брендън… — промълви, без да отдели устни от неговите. Желаеше го, отчаяно го желаеше. И се страхуваше.

Той се отдръпна и внимателно се взря в лицето й. Очите й бяха огледало на чувствата.

— Красива си, Рейвън, една от най-красивите жени, които познавам.

Тя не стоеше здраво на краката си. Отстъпи назад и, за да не залитне, се опря с ръка на масата.

— Една от многото? — попита предизвикателно и вдигна чашата си.

— Познавам доста — подсмихна се Брендън и също взе своята. — Защо не махнеш това нещо от лицето си, та да мога да те видя?

— Имаш ли представа колко време трябваше да седя неподвижно, докато ми го сложат? — Рейвън отиде до огледалото, гребна, без да жали от почистващия крем и щедро се намаза. Кръвта й бе започнала да се усмирява. — Нали целта е да съм бляскава и примамлива.

— Плаша се, когато си бляскава, а примамлива си всякак.

Тя погледна отражението му в огледалото.

— Това май е комплимент — доразмаза белия крем по лицето си и се усмихна. — Сега достатъчно привлекателна ли ме намираш?

Брендън също се ухили, след това бавно плъзна поглед надолу и го спря върху стегнатото й в плътно прилепналия гащеризон дупе.

— Рейвън, недей сама да си просиш комплименти. Отговорът е очевиден.

Тя взе да изтрива крема и заедно с него грима.

— Беше ми приятно да пея отново с теб — обади се след малко, свършила с почистването. Въртеше чашата в ръцете си, като я държеше за изящното тънко столче. — Винаги съм се чувствала много особено, когато пея с теб. Днес също — Брендън я наблюдаваше. Беше захапала долната си устна, сякаш се колебаеше какво трябва да каже. — Пресата несъмнено се сдоби с добра плячка след този дует — продължи тя. — Кой знае какво ще напишат. Ще го изкарат нещо коренно различно от това, което всъщност беше, особено… Особено за начина, по който завършихме.

— Хареса ми начина, по който завършихме — Брендън се приближи и сложи ръце на раменете й. — Защо винаги да не е така? — наведе си и я целуна отзад по врата, а очите му се смееха в огледалото. — Пресата ли те безпокои, Рейвън?

— Не, не, разбира се. Но, Брендън…

— Знаеш ли — прекъсна я той и отметна косата от гърба й, — никой, освен майка ми, не ме нарича така. Странно — долепи лице върху нежната кожа отстрани на шията й. — Ти обаче ми действаш по съвсем различен начин.

— Брендън…

— Когато бях малък и тя ми викаше „Брендън“ — продължи той и премести устни към ухото й, — нещата бяха ясни. Всичките ми провинения биваха разкривани. Каквото и да извършех. И, разбира се, неминуемо ме очакваше ударът на правосъдието.

— Предполагам, доста пъти си прегрешавал.

Рейвън се мъчеше да говори непринудено. Понечи да се отдръпне от него, ала Брендън я завъртя с лице към себе си.

— Твърде много, за да бъдат изброени.

Той се наведе, но вместо целувката, която тя очакваше, захапа нежно долната й устна между зъбите си. Рейвън се опря на гърдите му. Едва си поемаше дъх. И двамата се гледаха с широко отворени очи, ала лицето му се премрежи и избледня пред погледа й, замъглен от възбуда.

Брендън я пусна и шеговито я целуна по носа. Тя прокара ръка през косата си в опит да се съвземе. Много бързо, прекалено лесно той я изкарваше от равновесие.

— Искаш ли да се преоблечеш, преди да пуснем някого вътре? — попита я.

Когато Рейвън горе-долу дойде на себе си, го видя, че пие от шампанското и я наблюдава. Имаше странно изражение, като боксьор, който търси слабите места, незащитените пространства до противника.

— Аз… Ами… — тя млъкна и направи стоически опит да се стегне. — Да, мисля, че би трябвало, само че… — огледа се наоколо. — Не зная къде съм си дянала дрехите.

Брендън се разсмя и онзи израз изчезна от лицето му. Рейвън също се засмя с облекчение. Захванаха да търсят сред букетите и блестящите сценични костюми нейните джинси и маратонки.