Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (6)

Шеста глава

В театъра беше полутъмно и тихо. Звукът от стъпките й кънтеше, усилван от великолепната акустика. Съвсем скоро тишината щеше да бъде нарушена от сценичните работници, осветителите, техническите помощници — всички тези хора зад кулисите, които вплитат в неотделимото цяло съществените, но едва забележими детайли на едно шоу. Залата щеше да се изпълни с гласове и подвиквания, примесени със звуци, издавани от метал или дърво. Тези звуци щяха да отекват кухо, също като стъпките й. Ала за Рейвън те бяха от значение, обичаше ги и винаги им се радваше.

Тишината обаче също й харесваше и често се озоваваше сама в празните зали, много преди да бе нужно присъствието й за репетиция, часове преди горещите почитатели да се наредят на опашка пред входа. Тогава се появяваха и репортерите с техните вечни и неизменни въпроси. А Рейвън в момента съвсем не бе настроена дружелюбно към пресата. Вече бе видяла пет-шест истории за себе си и Брендън — предположения и догадки относно предстоящата им съвместна работа и подновени клюки за бившата им връзка. На бял свят отново бяха извадени и публикувани стари снимки. Отново се задаваха старите въпроси. Всеки път беше като човъркане на една и съща рана.

Два пъти седмично тя телефонираше в клиниката „Фийлдмор“ и провеждаше почти един и същ разговор с Картър. Два пъти седмично той прехвърляше обаждането в стаята на майка й. Макар да знаеше, че бе глупаво, Рейвън започна отново да вярва на всичките обещания, на сълзливите клетви. Започна да се надява. Ако не бяха задълженията, свързани с турнето, които да й запълват изцяло времето и да я изтощават от умора, тя навярно не би издържала психически. Не за първи път през живота си благославяше своя късмет и глас.

Качи се на сцената и се обърна към въображаемата публика. Редовете сякаш се отдръпнаха назад като морски отлив. Но Рейвън умееше да плава, владееше навигацията още от онзи първи миг на първия й концерт. Наистина бе родена за сцената, така както гласът й беше естествен и неподправен. Колебанието и несигурността, които изпитваше в момента, нямаха нищо общо нито с жената, нито с певицата. Песента се рееше в ума й, ала тя се бавеше и още размишляваше дали да я пусне на воля. Предугаждаше, че спомените могат да бъдат опасни. Но в същото време имаше нужда да докаже нещо на себе си, тъй че запя. Гласът й се извиси и понесе, запълни далечните ъгли на залата. Единствен акомпанимент му беше нейното въображение.

„Сред облаци и дъжд

ти дойде при мен,

слънцето огря ни изведнъж

в този мрачен ден

сред облаци и дъжд.“

Прекалено сантиментално? Не смяташе така навремето, когато думите се раждаха. Сега пееше нещо, което не бе пяла от години. Две минути и четиридесет и три секунди, които ги бяха свързали тях двамата с Брендън. Щом я чуеше по радиото, веднага го спираше и никога, макар многократно да я бяха молили, не я включи в свой албум или концерт. Сега я пееше като своеобразна проверка, спомнила си леещото се, почти болезнено съзвучие на нейните ниски тонове и чистия, прохладно ясен тембър на Брендън. Рейвън трябваше да знае, че бе в състояние да се изправи лице в лице със спомена за съвместната им работа, щом точно това й предстоеше в близко бъдеще. Турнето беше по средата си. Дотогава оставаха само още две седмици.

Болката не се оказа такава, каквато се боеше, че ще бъде. Не я почувства като силна плесница през лицето. Беше по-скоро една топла тръпка, почти приятна, някак си чувствена. Спомни си последния път, когато се намираше в обятията на Брендън в притихналата кола сред възвишенията на Ел Ей.

— Никога не съм те чувал да пееш това.

Хваната изневиделица, тя се извърна стреснато.

— Ох, Марк! — възкликна и въздъхна шумно. — Уплаши ме до смърт. Не предполагах, че тук има някой.

— Не исках да те прекъсвам. Слушал съм само записите, които сте направили с Карстеърс — той излезе от тъмното. На рамото му висеше китара. Типично за него. Рядко го бе виждала без инструмент в ръцете или оставен някъде наблизо. — Винаги съм смятал, че е жалко, дето не го изпълняваш вече. Едно от най-добрите ти неща е. Мисля, че просто не си искала да го пееш с някой друг.

Рейвън го изгледа истински изненадана. Разбира се, това бе основната причина. До този момент сама не го бе съзнавала.

— Да, навярно е така — тя се усмихна. — Да репетираш ли дойде?

— Позвъних в стаята ти. Джули ми каза, че най-вероятно си тук.

Марк се качи на сцената и понеже нямаше столове, седна на пода. Рейвън се настани до него. Кръстоса краката си, обути в тъмносиви панталони, и остави косата си да пада свободно върху раменете на топазеносиния пуловер от ангорска вълна. С Марк се чувстваше спокойно и непринудено, готова да побъбрят или поимпровизират заедно.

Той подхвана някакво бързо и сложно парче, а тя му се усмихна сърдечно.

— Радвам се, че намина. Понякога ми е нужно да добия усещане за залата преди изпълнението. Защото по това време на пътуването вече съм като замаяна и всичко ми е напълно объркано — Рейвън притвори очи и отметна назад глава. — Къде сме сега, в Канзас Сити? Божичко, как не ми се качва пак на самолет. Люш насам, люш натам. Винаги е така, по средата на турнето нещо ме прихваща. След някой и друг ден ще ми мине.

Марк я остави да си приказва, докато той подрънкваше на китарата. Гледаше дланите й, сложени върху коленете. Бяха много тесни и, макар със златистобронзов загар, си оставаха изящни, а под кожата личаха тънки сини венички. Ноктите не бяха дълги, ала добре оформени и лакирани в бледорозово. Не носеше пръстени. Понеже ръцете й лежаха неподвижно, знаеше, че тя бе спокойна. Нервността, която усети у нея, когато я заговори в началото, беше преминала.

— Мисля, че върви добре — продължи Рейвън. — Посрещат ни възторжено и оркестърът е жесток, въпреки че се лишихме от Кели. Новият басист също е добър, не смяташ ли?

— Разбира си от занаята — отвърна лаконично Марк.

Тя се пресегна и го оскуба лекичко за брадата.

— Ти също — каза. — Дай и аз да опитам.

Той покорно изхлузи ремъка през главата си и й подаде китарата. Рейвън свиреше достатъчно сносно, над средното ниво, макар да изтърпяваше немалко шегички от музикантите в трупата, щом решаваше да се пробва. Тя периодично ги заплашваше, че ще вземе да включи неумелата си свирня в шоуто.

Обичаше звученето на шестте струни. То я успокояваше. Имаше нещо уютно, нещо интимно в това, да държи инструмента близо до себе си, да усеща вибрациите му. След като два пъти изсвири една и съща грешна нота, Рейвън въздъхна, после сбърчи нос срещу ухилената физиономия на Марк.

— Не съм се упражнявала — заяви и му връчи обратно неговия „Гибсън“.

— Това те оправдава.

— Може би е разстроена.

Той пробяга с пръсти по грифа.

— Не е.

— Би трябвало да излъжеш от вежливост — тя се размърда, постави стъпалата на пода и обхвана с ръце коленете си. — Добре, че си музикант. Не ставаш за политик.

— Не, прекалено много се пътува — отвърна той и отново задвижи пръсти по струните.

Хареса му смеха й, проехтял в празната зала.

— Че как, човек може наистина да се побърка от това лашкане от град на град, ден след ден. Затова пък музиката е такова уседнало занятие.

— Уседнало като каубойски задник върху дърта кранта.

— Цар си на сравненията — забеляза Рейвън, вперила очи в ловките му пръсти. — Обичам да гледам как свириш. Правиш го толкова леко, без всякакво усилие. Когато Брендън ме учеше за първи път, аз… — тя млъкна и не довърши. Марк вдигна поглед, но пръстите му не спряха да се движат по грифа. — Аз… Беше трудно — продължи Рейвън, като се чудеше какво я бе накарало да подхване тази тема, — защото той е левичар и, естествено, китарата му също. Купи една специално за мен, ала докато го наблюдавах, всичко ми изглеждаше наопаки — тя се засмя, развеселена от спомена. Вдигна разсеяно ръка и се заигра с обицата си. — Сигурно затова свиря така. Винаги трябва всичко да обръщам в главата си, преди да стигне до пръстите ми.

Рейвън замълча, а Марк продължи да свири. Усещаше се някакво спокойствие и близост между тях двамата, седнали в огромната празна зала. Тя започна да припява тихо, все едно си бяха вкъщи, настанили се удобно върху килима, обкръжени от уютна домашна обстановка.

Вярно, че турнето я беше изморило и поизчерпало чувствата й. Ала нежната музика сега й създаваше едно приповдигнато усещане, макар и различно от това, което публиката довечера щеше да възвиси до неимоверност. Това не бе бързото и главозамайващо издигане, което я зареждаше със сили и издръжливост, докато бе на сцената и в обсега на прожекторите. То беше като една подкрепяща ръка, като хубав нощен сън или любима домашна гозба.

Щом мелодията свърши, тя се усмихна и повтори:

— Радвам се, че дойде.

Той я погледна и за първи път пръстите му замръзнаха върху струните.

— От колко време сме заедно, Рейвън?

Тя се замисли.

— Четири… Четири години и половина.

— Ще станат пет сега през лятото — поправи я Марк. — Беше през август и ти репетираше за второто си турне. Носеше широки бели панталони и тениска с изрисувана дъга върху нея. Беше боса, а погледът ти като на загубено дете. Карстеърс тъкмо бе заминал за Англия месец преди това.

Рейвън го зяпна. Никога не бе чувала такава дълга реч от устата му.

— Странно, че помниш в какво съм била облечена. Не е било особено впечатляващо.

— Помня, защото на мига се влюбих в теб.

— О, Марк… — тя потърси какво да каже, но не намери думи. Вместо това се пресегна и хвана ръката му. Знаеше, че той има предвид точно това, което казва.

— Един-два пъти за малко не те помолих да заживееш с мен.

Рейвън си пое дълбоко дъх.

— Защо не го направи?

— Понеже ти щеше да се почувстваш неловко да ми откажеш, а аз — да го чуя.

Марк остави китарата в скута си, наведе се напред и я целуна.

— Не знаех — промълви тя и притисна с длани лицето си. — А би трябвало. Извинявай.

— Ти така и не го прогони от ума си, Рейвън. Дяволски потискащо е да си съперник на един спомен — той стисна за миг ръцете й, после ги пусна. — Ала в същото време е безопасно. Бях наясно, че никога няма да се обвържеш с мен, тъй че и аз можех да си остана свободен — Марк сви мускулестите си рамене. — Струва ми се, винаги ме е плашело у теб това, че си жена, която би накарала един мъж да ти даде всичко. Защото не молиш за нищо.

Тя свъси вежди.

— Такава ли съм?

— Ти имаш нужда от някой, който може да ти противостои. Аз нямаше да съм способен. Никога не бих могъл да ти откажа или да ти кресна, или пък да те любя лудо. Животът не струва нищо без тези неща и щяхме да свършим с взаимни обиди и огорчение.

Рейвън наклони на една страна глава и го изгледа продължително.

— Защо ми казваш всичко това сега?

— Защото разбрах, докато те слушах как пееш, че винаги ще те обичам, но никога няма те имам. В противен случай бих изгубил нещо много ценно — Марк се протегна и я погали по косата. — Една илюзия, която сгрява в студените нощи и те кара да се чувстваш отново млад, когато остарееш. Понякога неосъществените неща могат да бъдат безценни.

Тя не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Не съм ли станала причина да страдащ?

— Не — отвърна той просто и Рейвън разбра, че казва истината. — Накара ме да се чувствам хубаво. А аз притесних ли те?

— Не — тя му се усмихна. — Накара ме да се чувствам хубаво.

Марк се засмя, после стана и й протегна ръка.

— Да идем да пием кафе.

 

 

Брендън се преобличаше в гримьорната. Минаваше два след полунощ, ала той се чувстваше бодър, все още зареден с енергия от тазвечерното шоу. Реши да излезе в града и да я изразходва на масата за „блекджек“. Можеше да подбере Еди със себе си или някое от другите момчета в трупата и да покръстосват казината.

Щеше да има и жени. Знаеше, че цяла тълпа го причаква на излизане от гримьорната — единственото място, където беше в уединение. Можеше да си хване някоя. Но не искаше жена. Искаше да пийне, да поиграе малко карти, изобщо нещо, което да поуталожи обхваналата го превъзбуда.

Обу джинсите си и посегна за ризата. Огледалото отрази полуголото му тяло. Беше стегнато и стройно и щеше да изглежда слабо, ако не бяха изненадващо мускулестите ръце и плещи. Като момче често му се налагаше да ги използва по лондонските улици. Винаги се бе чудил дали уроците по пиано, за които настояваше майка му, бяха го спасили да стане поредната жертва на улицата. Музиката му беше разкрила нещо голямо. Не можеше нито да й се насити, нито да каже, че знае всичко. Беше като храна за умиращ от глад.

На петнадесет години Бренд сформира своя група. Беше упорит и самонадеян и си завоюва територии в малките евтини кръчми. Дори още тогава не липсваха жени, не момичета, а жени, привличани от младежкия му сексапил и наперена самоувереност. Ала те бяха само част от приключението. Той не се предаде, макар да изкарваше твърде малко в просмуканите с миризма на бира дупки. Постепенно успя да си пробие път и създаде име. Защото както неговата музика, така и личността му бяха силни.

Това, разбира се, отне време. Беше навършил двадесет, когато направи първия си албум. С който обаче не постигна нищо. Той не го отведе по-нагоре. Тогава проумя, че се бе провалил заради лошото качество на записа и собственото си непукистко отношение. Не се поколеба да се върне малко назад — намери умел мениджър, работи усилено върху аранжиментите и си уреди нов запис.

Две години по-късно беше купил на семейството си къща в околностите на Лондон, пратил по-малкия си брат да учи в университет, а сам се отправи на първото си турне в Америка.

Сега, на тридесет години, нерядко му минаваше мисълта, че така и не се бе спирал на едно място, не бе преставал да обикаля. Половината от живота си бе отдал на кариерата и нейните изисквания. Беше се уморил да скита. Усещаше, че му бе нужно да фокусира живота си, да създаде някакво ядро, около което да са съсредоточени нещата. Даваше си сметка, че не би могъл да зареже музиката, но тя сама по себе си вече не му стигаше. Приятели и роднини също не бяха достатъчно, нито парите или аплодисментите.

Знаеше какво иска. Разбра го преди пет години, ала тогава не се чувстваше тъй самоуверен, както когато беше петнадесетгодишен хлапак, който си проправяше път през задната врата на треторазредни нощни заведения. Заможна тълпа току-що бе платила по тридесет долара на глава, за да го чуе, и той знаеше, че може да си позволи всичко спечелено от концертите през тези две седмици да профука до последния грош с едно хвърляне на заровете. Дори му се искаше да го стори, не можеше да си намери място през последните дни, гонеше го безразсъдство, не го оставяше на мира онази трескава възбуда, която го обхвана, когато изпрати Рейвън след вечерята до вкъщи. После я видя само още веднъж — на приема у Стийв Джерет. Почти веднага след това отлетя за Лас Вегас.

В момента отново бе обзет от същото — възбуда, напрежение, гняв и желание. Не за първи път се питаше дали тази безумна страст ще го напусне, ако я притежава поне веднъж, само веднъж. Знаеше, че не бе така, но имаше моменти, когато му щеше да е вярно.

С бързи, нетърпеливи движения напъха ризата си в джинсите. Излезе от гримьорната и тръгна да си търси компания.

Седя час на масата за „блекджек“. Ту губеше, ту беше в картите. А смяташе, че глъчката, ярките светлини, тръпката от хазарта бе това, което му се искаше. До него седеше ослепителна жена с огромен диамант върху пръста си и сапфири на шията. Тя пиеше и губеше с еднакъв стабилен ритъм. Отсреща на масата имаше млада двойка, която Брендън определи като младоженци. Златната халка върху пръста на момичето беше бляскаво нова и неподлагана на изпитания. Двамата бяха захласнати от спечеленото, възлизащо наоколо тридесетина долара. Имаше нещо затрогващо в тяхната радост и нежните погледи, които си разменяха. Наоколо се разнасяше непрекъснатото потракване на жетоните.

Брендън се чувстваше все тъй напрегнат, както преди час в гримьорната, и продължаваше да не го свърта на едно място. До лакътя му стоеше полупълна чаша уиски, ала той така и не посегна повече към нея. Не му се оставаше в казиното. Усети, че неимоверно завижда на мъжа с жената до него и с техните тридесет долара.

Тъмният, потънал в тишина апартамент, където се прибра, беше в рязък контраст с току-що напуснатия ярък свят. Брендън се отправи към спалнята, без да си дава труд да запали лампата. Извади цигара и седна на леглото. Кибритената клечка изсъска и освети за кратко лицето му. Той седеше неподвижно, но вътре в него всичко бушуваше. Накрая запали малката нощна лампа и вдигна телефона.

Рейвън спеше дълбоко, ала иззвъняването я хвърли в паника още без да се бе събудила напълно. Сърцето й заби в гърлото, преди мъглата на съня да се е разсеяла. Беше израснала с дрънченето на телефона посред нощите. Забравила къде се намира, посегна опипом към слушалката със страх и предчувствие за нещо ужасно.

— Да… Ало?

— Рейвън, зная, че те събуждам. Извинявай.

Тя се помъчи да проясни ума си.

— Брендън? Случило ли се е нещо? Добре ли си?

— Добре съм, само дето съм невъобразимо нахален.

Рейвън си отдъхна, отпусна се отново върху възглавницата и се помъчи да дойде на себе си.

— Във Вегас си, нали?

Сумракът навън й подсказа, че бе призори. При него времето беше с два часа назад. Или три? За нищо на света не бе в състояние да си спомни в кой часови пояс се намираше тя самата.

— Да, през следващата седмица също.

— Как вървят концертите?

Брендън дръпна от цигарата. Колко типично за нея, помисли си, да не пита защо, по дяволите, й се обажда посред нощ. Най-естествено приемаше, че той просто изпитваше нужда да поговори. Как му се искаше да може да я докосне.

— По-добре от късмета ми на игралната маса.

Рейвън се усмихна, приятно унесена. Връзката бе чиста и ясна, не звучеше като от стотици километри разстояние.

— Пак ли „блекджек“?

— Отличавам се с постоянство — измърмори Брендън. — Как е в Канзас?

— Къде? — той се засмя и това й достави удоволствие. — Публиката тук е фантастична — отговори на въпроса му тя, като се върна мислено към шоуто. — И навсякъде досега. Това е единственото, което може да накара човек да се впуска в подобни турнета. Ще успееш ли да бъдеш в Ню Йорк по време на концерта ми там? Ще ми се да видиш какво правим.

— Ще бъда — Брендън се отпусна по гръб на леглото. Разкъсващото го напрежение взе да намалява. — Корнуол започва да ми изглежда все по-привлекателен.

— Звучиш ми изнемощял.

— Не бях. Но в момента съм. Рейвън…

Тя почака, ала той мълчеше.

— Да?

— Липсваш ми. Имах нужда да чуя гласа ти. Кажи ми, как е сега при теб, какво виждаш точно в момента.

— На зазоряване е — отвърна Рейвън. — Едва се разсъмва. Оттук не виждам друго, освен небето. По-скоро е мораво, отколкото сиво и някак призрачно просветлява — тя се усмихна. Отдавна не бе наблюдавала зараждането на деня. — Наистина е прекрасно, Брендън. Бях забравила.

— Ще можеш ли пак да заспиш? — той затвори очи, умората бе взела връх.

— Да, но предпочитам да се разходя, макар да не вярвам Джули да се зарадва особено, ако я помоля да дойде с мен.

Брендън изхлузи обувките си с крака.

— Лягай да спиш, а някоя сутрин ще се разходим край скалите в Корнуол. Не трябваше да те будя.

— Напротив, радвам се, че го направи — Рейвън долови промяната. Гласът му, който беше напрегнат и тревожен, сега натежа. — Почини си, Брендън. Ще те очаквам в Ню Йорк.

— Добре. Лека нощ, Рейвън.

Той заспа, едва ли не преди да затвори слушалката. На хиляда и петстотин километра от него, с буза върху възглавницата, Рейвън съзерцаваше настъпването на утрото.