Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (5)

Пета глава

Рейвън мразеше да закъснява, ала нищо не можеше да се направи. Денят й бе крайно натоварен. Ако не беше важно да присъства на приема, да се завърти край Лорън Чейс и някои други знаменитости от актьорския състав и екипа на „Илюзии“, тя щеше само да се мерне и да си тръгне. До началото на турнето оставаха още два дни. Истината всъщност беше, че бе забравила за приема. Имаше изморителни репетиции, после реши да се помотае из магазините на Бевърли Хилс, колкото да позяпа витрините. Не възнамеряваше да купува нещо, а просто да се разтовари от мислите и напрежението. От седмици бе затрупана с ангажименти, а през идущите я очакваше същото, дори в по-голяма степен. Щеше й се да открадне някой и друг безгрижно пропилян час.

Не желаеше да мисли за майка си и чистия бял санаториум, за нотни листа и песни, нито за Брендън и внесения от него смут в душата й. Влизаше в луксозните магазини, разглеждаше съкровищата на Ниймън-Маркъс и Гучи и не купуваше нищо.

Когато пристигна вкъщи, я посрещна грамадна, написана на ръка бележка от Джули, забодена върху вратата на спалнята й:

„Прием у Стийв Джерет. Зная, забравила си.

ВАЖНО! Слагай си премяната, маце, и тръгвай. С Лоренцо сме на вечеря. Ще се видим направо там.

Дж.“

Рейвън изруга наум, разбунтува се, после капитулира. Отправи се към гардероба да си подбере дрехи. След час караше бързо през хълмовете на Холивуд. Наистина бе важно да присъства.

Стийв Джерет щеше да е режисьорът на „Илюзии“. В момента той беше момчето чудо на големия екран с три последователни филма, крито бе режисирал, пожънали огромен успех. Не по-малко от него Рейвън искаше „Илюзии“ да е четвъртият му.

На приема ще е страшна навалица, помисли си, загледана с копнеж в откритото, отрупано със звезди небе. И шумно, добави, после изведнъж я досмеша. Откога шумните, многолюдни събития се бяха превърнали за нея в смъртна присъда? Навремето й доставяха удоволствие. Освен това не можеше да се отрече, че хората, които посещаваха тези светски сбирки, бяха очарователни и пълни с невероятни истории. На нея те все още й бяха забавни. Работата обаче беше в това, че… Тя въздъхна и си призна истинската причина за неохотата й да отиде. Брендън също щеше да е там. Непременно.

Дали ще е с някоя приятелка, почуди се мислено. Защо не, отговори си сама и завъртя рязко кормилото, за да вземе един остър завой. Освен ако не реши да си хване някоя от присъстващите там жени. Рейвън въздъхна пак, забелязала ярките светлини, които й подсказаха, че наближава къщата на Джерет. Упрекна се, че бе глупаво да се терзае за нещо, приключило преди години.

В лъча на фаровете проблесна голямата метална порта и тя намали скорост. Пазачът я попита за името, провери в списъка, после я пусна. Чу музиката, преди още да преполови виещата се нагоре алея, от двете страни на която растяха палми.

Отпред на къщата стоеше младеж с бяло сако, който посрещаше гостите. Подаде й ръка да слезе от колата. Вероятно начинаещ беден актьор, амбициозен сценарист или оператор, помисли Рейвън и му се усмихна.

— Здрасти. Закъснях. Смятате ли, че мога да се промъкна вътре без никой да не ме забележи?

— Не ми се вярва, госпожице Уилямс, особено както изглеждате…

Тя повдигна вежди, учудена, че така бързо я бе познал в тъмнината. Но дори и да не бе видял добре лицето и косата й, едва ли би сбъркал гласа й.

— Това е комплимент, нали? — попита.

— Да, мадам — отвърна той така сърдечно, че тя се разсмя.

— Все пак ще опитам. Не обичам привличащите вниманието появявания, освен ако не са на сцената — Рейвън огледа прострялата се нашироко бяла къща. — Трябва да има някаква странична врата.

— Наляво зад ъгъла — посочи младежът. — Има стъклен портал, който води към библиотеката. Минете оттам, после завийте наляво. Така ще може да се промъкнете, без да ви забележат.

— Благодаря.

Тя реши да извади банкнота от чантичката си и откри, че бе останала в колата. Наведе се през прозореца да я вземе. След кратко ровене извади двадесетачка и му я подаде.

— Благодаря, Рейвън! — рече той възторжено. Вече беше тръгнала, когато я повика: — Госпожице Уилямс? — обърна се с малко неохотна усмивка. — Бихте ли ми дали автограф?

Тя отметна назад косата си.

— Върху банкнотата ли?

— Аха.

Рейвън се засмя и поклати глава.

— Не е ясно каква работа ще ти върши тогава. Ето — бръкна отново в чантата си извади някакво листче. Едната му страна беше изписана — касова бележка от магазина, която Джули й беше пъхнала преди време — ала от другата страна беше празно. — Как се казваш? — попита го.

— Сам. Сам Рейнхарт.

— Така, Сам Рейнхарт — повтори тя. Надраска набързо ред върху листчето и се подписа, после с бърза крачка се отдалечи.

Той я изпроводи с поглед, като местеше очи от банкнотата в едната си ръка към касовата бележка в другата.

Рейвън лесно намери стъкления портал. Въпреки че вратите бяха затворени, отвътре ясно долитаха звуците на приема.

Отсреща групички хора се разхождаха край басейна под съпровода на прекалено гръмка музика, изпълнявана от рок оркестър. Рейвън стоеше на неосветено място. Беше облечена в дълга до глезените пола и блузон с ръкави кимоно в тъмнолилав цвят, чиито ламени нишки проблясваха, улавяйки лунната светлина. Тя влезе вътре и спря за миг, колкото да свикне малко с тъмнината, после пипнешком намери вратата.

В коридора нямаше никой. Доволна от себе си, излезе от библиотеката и бавно се насочи към източника на глъчката и шума.

— О, Рейвън! — беше Карли Девърс, миниатюрна пухкава блондинка с детски глас и изключителен артистичен талант. Макар общо взето да се движеха в различни кръгове, Рейвън я познаваше и харесваше. — Не знаех, че ще те видя тук.

— Здравей, Карли — двете си размениха задължителното докосване на бузите. — Трябва да бъдеш поздравена, както разбирам. Чух, че ще изпълняваш една от главните роли в „Илюзии“.

— Още е проект, но нещата вървят натам. Ролята, разбира се, е цяло съкровище, а да работиш със Стийв е нещо, което наистина си заслужава в днешни дни — докато говореше, тя подробно оглеждаше Рейвън с бебешкосините си очи. — Изглеждаш фантастично — каза. — А както подразбрах, ти също приемаш поздравления, нали?

— Да, във възторг съм, че ще пиша музиката.

Карли наклони глава и по лицето й се разля усмивка.

— По-скоро си мислех за Бренд Карстеърс, а не за музиката, скъпа — усмивката на Рейвън внезапно угасна. — Опа — грейна още повече Карли. — Все тъй болното място — в насмешливия й тон нямаше никаква злонамереност. Хвана Рейвън под ръка. — Този път здраво ще бдя над вашето малко съдружие, Рейвън. И знай, че сама се изкушавам да се завъртя край него, при това гарантирам, че не съм единствената.

— Какво стана с Дърк Уагнър? — попита Рейвън. Приближаваха към глъчката и смеховете и тя си напомни да се държи естествено и непринудено.

— Стара новина, скъпа, постарай се да бъдеш в крак със събитията — смехът на Карли изромоли като звънче и Рейвън също не можа да се удържи. — Знай, все пак, че не ми е в навиците да застрашавам чужди територии.

— Няма забити колчета — отвърна нехайно Рейвън.

— Хм — Карли отметна назад кичур сребристоруса коса. Край тях мина сервитьор с поднос и тя ловко грабна две чаши. — Чух, че бил страхотен любовник — подхвърли, като я гледаше с блеснали очи.

Рейвън спокойно издържа погледа й и взе шампанското.

— Така ли? Е, това, струва ми се, също е стара новина.

— Едно на нула за теб — измърмори Карли в чашата си.

— Той тук ли е? — попита Рейвън, като се опитваше да докаже на себе си и на своята събеседничка, че темата й е безразлична.

— Тук някъде — отвърна неопределено Карли. — Още ми е трудно да преценя дали се старае да избягва рояците жени, които се тълпят около него, или напротив, сам ги търси. Не се издава много външно, нали?

Рейвън сви рамене и смотолеви нещо неясно. Реши, че е време все пак да сменят темата.

— Виждала ли си Стийв? Мисля, че трябва да си пробия път и да му кажа едно „здрасти“.

Приемът беше разнородно сборище. Облеклото варираше от Рив Гош до Армията на спасението. Думкането на оркестъра край езерото не спираше нито за секунда, като заглушаваше смеха и приказките. Вратите към терасата бяха широко отворени и позволяваха на облаците цигарен дим да излизат навън, а на топлия нощен въздух свободно да циркулира. Обширната морава грееше в цветни светлини. Рейвън по принцип я интересуваха повече хората, ала хвърли бърз поглед и на салона.

Той бе поразителен. Обзаведен целия в бяло — стените, мебелите, килимите, с няколко живи зелени акцента, поставени тук и там. Стори й се направо великолепен, но си помисли, че никога не би могла да живее в такова жилище. Нямаше да й даде сърце да си сложи краката, да речем, върху изящната, с неправилна форма стъклена масичка за кафе.

Тя се запъти към скупчилите се по-навътре гости.

Очите й търсеха Джули и нейния красив италиански милионер. Забеляза Уейн с една от неговите кльощави манекенки, хванала го под ръка. Реши, че слуховете дето той щял да бъде дизайнер на костюмите за мюзикъла най-вероятно отговарят на истината. Имаше и други, които не й бяха безизвестни — продуценти, две големи звезди, които бе гледала безброй пъти в тъмните киносалони, един постановчик, когото познаваше само по физиономия, сценарист, с когото лично я бяха запознали преди време, както и някои други случайни познати. Двете с Карли бяха въвлечени от водовъртежа на приема.

Размениха се десетки поздрави наред с целуване на ръка или бегли прегръдки и допир на бузи, преди Рейвън да започне да си проправя сантиметър по сантиметър път към края на салона. Винаги се чувстваше по-удобно с един-двама души, отколкото с цяла тълпа, освен ако не бе на сцената. Усети докосване по ръката, обърна се и се озова срещу домакина.

— О, здравей! — усмихна му се, благодарна за възможността да поговорят относително насаме.

— Здрасти. Боях се, че няма да дойдеш.

Не я изненада, че той бе забелязал отсъствието й сред толкова хора. Стийв Джерет забелязваше всичко. Беше слаб и дребен мъж с бледо, изопнато лице и тъмна брада. Изглеждаше десет години по-млад от своите тридесет и седем. Смятаха го за перфекционист, често труден за работа по време на снимки, но затова пък създател на хубави филми. Славеше се с търпение, достатъчно голямо, за да заснема една сцена отново и отново, докато постигне точно това, което е имал предвид. Преди пет години беше смаял филмовата индустрия с една нискобюджетна продукция, която неочаквано има голям успех и стана безспорен хит на годината. Първият му филм получи Оскар и отвори пред създателя си всички врати, които дотогава биваха плътно затваряни пред лицето му. Сега Стийв Джерет разполагаше с ключовете за много врати и добре знаеше кой и кога да използва.

Той държеше ръцете на Рейвън и проницателно се взираше в лицето й. Именно негово бе настояването Бренд Карстеърс да е автор на музиката за „Илюзии“ и беше одобрил избора на Рейвън Уилямс като негов сътрудник. „Илюзии“ щеше да е първият му мюзикъл и Стийв не възнамеряваше да допуска провали.

— Лорън е тук — каза той накрая. — Познаваш ли я лично?

— Не, ала бих искала.

— Ще ми се да добиеш истинска представа за нея. Имам копия на всичките й филми и записи. Можеш да ги прегледаш, преди да започнеш работа върху музиката.

Рейвън се усмихна.

— Не мисля, че съм пропуснала дори и един от нейните филми, но ще ги изгледам отново. Тя е в центъра на цялото начинание.

Внезапно и неочаквано лицето му светна.

— Именно. А Джек Лед го познаваш, предполагам?

— Да, работили сме заедно. Не би могъл да се спреш на по-подходящ за ролята на Джо.

— Накарал съм го да смъкне най-малко пет килограма — каза Джерет и посегна към наредените върху табли малки сандвичи. — В момента много му се ще да каже по мой адрес някои твърде неласкави неща.

— Ала вече е започвал да смъква въпросните пет килограма — отбеляза Рейвън.

Джерет се ухили.

— Грам по грам. Ходим в една съща гимнастическа зала. Непрекъснато му напомням, че Джо е мизерстващ писател, а не преял чревоугодник.

Рейвън се засмя. Гърлено, с приятен бълбукащ звук. Пъхна парченце сирене в устата си.

— Не знам за свръхтеглото, но си събрал забележителен екип. Чудно ми е как си успял да придумаш Лари Кийстън за хореографията. Той се оттегли преди пет години.

— С подкуп и упоритост — отвърна нехайно Джерет и хвърли поглед към мястото, където в кресло с перлен цвят удобно се беше разположил белокосият бивш танцьор със стегната фигура и представителен външен вид. — Уговарям го да се заеме с един откъс, истинско бижу. Засега важничи и демонстрира накърнено достойнство, ала си умира от желание отново да застане пред обектива.

— Ако успееш го склониш да направи само няколко стъпки пред камерата, си направил най-големия удар на десетилетието — изтъкна Рейвън.

„И ще го направи, помисли си. Има подход.“

— Той е голям твой почитател — заяви Джерет и видя удивеното й изражение.

— Мой почитател? — ококори тя очи. — Шегуваш се.

— Ни най-малко. Иска да се запознае с теб.

Рейвън се вторачи в него, сетне отново измести поглед към Лари Кийстън. Колко пъти като дете беше гледала филмите му по стари черно-бели телевизори с мъгляв образ в тесни, неуютни стаички, докато чакаше майка си да се върне.

— Не е нужно да ме молиш два пъти — рече и хвана Джерет под ръка.

Времето потече бързо, щом взе да й става забавно и интересно. Дълго разговаря с Лари Кийстън и откри, че нейният момичешки идол бе духовит и остроумен. Вмъкваше цветисти фрази, поднесени с неговото изтънчено бостънско произношение. След това тя размени няколко приказки и с Джек Лед, но й предстоеше още да се запознае с Лорън Чейс. В този момент забеляза Уейн, който кротко пиеше в един ъгъл. Отправи се нататък.

— Сам-самичък? — попита и застана до него.

— Наблюдавам народа, скъпа моя — отвърна той, отпивайки по малко от уискито със сода. — Да се чудиш как интелигентни хора държат да се обличат толкова неподходящо. Виж Лела Маринг — посочи с глава към извисяваща се брюнетка в тясна и много къса розова рокля. — Представа нямам защо една жена би се появила в подобно парцалче на обществено място.

Рейвън потисна напушилия я смях.

— Има много хубави крака.

— Да, с всичките им сто и петдесет сантиметра — Уейн отмести гледната си точка. — А ето я и Маршъл Питърс, която се опитва да въведе нова модна тенденция. Червена коса и червена коприна.

Рейвън проследи погледа му и този път се разсмя.

— Не всеки притежава твоя изискан вкус, Уейн.

— Безспорно — съгласи се той с готовност и извади една от своите вносни цигари. — Ала поне някакъв вкус.

— Харесва ми как си издокарал последното си протеже — отбеляза Рейвън и кимна към тъничката манекенка, която разговаряше с нашумелия напоследък водещ на телевизионна игра. Момичето беше облечено в ефирна като паяжина черна дантела с изящни златисти орнаменти. — Мога да се закълна, Уейн, че не е на повече от осемнадесет. За какво намираш да си говориш с нея?

Той й отправи типичния си язвително ироничен поглед.

— На интересна ли се правиш, скъпа?

Тя се усмихна кисело.

— Без да искам.

Уейн я потупа по бузата и пак надигна чашата.

— Виждам, че Джули е довела новото си завоевание — мургав, скулест латино тип.

— Обувки — отвърна мъгляво Рейвън и обходи с поглед наоколо.

Очите й невярващо се спряха върху нещо, което би хвърлило в ужас Уейн — момиче, обуто в прилепнали по тялото й кожени панталони, с отрупан от блестящи пайети потник и очила с формата на сърца върху обилно почернените й с тъмни сенки очи. Рейвън тъкмо понечи да я посочи на Уейн, когато забеляза Брендън в отсрещния край на салона и от изненада трепна неволно.

Той я гледаше. Разбра, че я бе наблюдавал известно време, преди тя да го види. Точно на такъв прием се бяха срещнали за първи път, сред шум, смях и музика около тях. И тогава очите им ненадейно се бяха спрели един на друг.

За Рейвън бе първата й поява на холивудска сбирка. Присъстваха личности, които познаваше само като гласове от радиото или лица от екрана. Беше зашеметена и напълно объркана. Освен това дойде сама, което в случая се оказа грешка. Още не се бе научила как да се изплъзва и отбягва безцеремонни натрапници.

Добре помнеше, че един актьор я бе обсадил в ъгъла, макар вече да бе забравила името и физиономията му. Нямаше нужния опит да се справи с него и той бавно и настъпателно я притискаше към стената, когато погледът й попадна на Брендън. Спомни си как той тогава също я наблюдаваше. Някак лениво, с полуусмивка върху устните. Навярно бе видял отчаянието в очите й, защото изведнъж усмивката му стана широка и лъчезарна и Брендън започна да си пробива на зигзаг път през тълпата към нейния ъгъл. С безподобна самоувереност застана между актьора и Рейвън и я прегърна свойски през раменете.

— Липсвах ли ти? — беше попитал и я бе целунал, преди тя да бе отвърнала нещо. — Отвън има едни хора, които искат да се запознаят с теб — после отправи извинителен поглед към актьора. — Прощавайте.

И без повече думи я изтика през навалицата към терасата. Рейвън още помнеше аромата на цъфналите портокалови дръвчета, който долиташе от близката овощна градина, и сребърните пръски на лунната светлина върху плочника.

Естествено, тя го беше познала и в първия момент ужасно се смути. Но докато излязат навън и останат сами в мрака, бе успяла да си възвърне самообладанието. Прокара ръка през косата си и му се усмихна.

— Благодаря.

— Моля — тогава за първи път той я изгледа изпитателно по характерния си прям и невъзмутим начин. Рейвън и сега изпита онова усещане за внимателно и нежно проникване в душата й. — Не сте каквато очаквах — каза й.

— Така ли? — тя не знаеше как точно да приеме думите му.

— Да — усмихна се насреща й. — Искате ли да идем да пием кафе?

— Може.

Съгласието се изплъзна от устните й, без да бе имала време да помисли.

— Хубаво. Да вървим.

Брендън протегна ръка. След кратко колебание Рейвън сложи своята в дланта му. Просто ей така.

— Рейвън… Рейвън!

Рязко бе върната към настоящия момент от гласа на Уейн и ръката му върху рамото й.

— Да… Моля? — вдигна тя невиждащ поглед.

— Мислите ти изцяло са изписани на лицето — промърмори той тихо. — Не особено мъдра постъпка при наличието на такава любопитна публика — взе нова чаша шампанско от подноса и й я подаде. — Изпий това.

Рейвън пое чашата, доволна, че имаше с какво да заеме ръцете си.

— Просто си мислех нещо — отвърна уклончиво, ала видя ироничния му поглед и изпуфтя с раздразнение.

— Както се очертава — реши да пробва друга тактика, — ще работим върху едно и също нещо, в края на краищата.

— В любимата му стара къща? — изкриви устни Уейн.

Тя го изгледа, без да мига.

— Ние сме професионалисти — заяви. Знаеше, че и на двамата им бе ясно за кого ставаше дума.

— А също и приятели? — протегна той ръка и я и докосна по бузата.

Рейвън наклони глава.

— Какво лошо? Аз съм дружелюбен човек.

— Хм — Уейн хвърли поглед над рамото й. Към тях приближаваше Брендън. — Поне умее да се облича — измърмори, одобрил неофициалния му, но с отлична кройка тъмносив костюм. — Ала сигурна ли си, че е нужно да ходите чак в Корнуол? Защо не опитате Саусалито?

Тя се засмя.

— Има ли нещо, което да не ти е известно?

— Искрено се надявам да няма. Здравей, Брендън, драго ми е да те видя отново.

Рейвън се обърна. Усмихна се непринудено. Вълнението от събудените спомени беше преминало.

— Здравей, Брендън.

— Рейвън — очите му сякаш я приковаваха. — Не се познавате с Лорън Чейс, нали?

Тя с усилие отмести очи от неговите.

— Не — усмихна се и погледна стоящата до Брендън жена.

Лорън Чейс беше невисока и стройна, с грива тъмнокестеняви коси и морскозелени очи. Имаше нещо неземно в нея, усещане за безплътен дух. Може би заради бледата, почти прозрачна кожа и начина, по който пристъпяше така, сякаш не докосваше с крака земята. Имаше волева уста, свита в ъгълчетата, и дълга грациозна шия, украсена от златна верижка. Рейвън знаеше, че отдавна бе прехвърлила тридесетте. Това си и личеше. Но тази жена явно не разчиташе единствено на свежата младост.

Беше се омъжвала два пъти. Първият развод се превърна в шумна афера, порядъчно раздухана от жълтата преса. Вторият й брак траеше вече седем години и имаше като резултат две деца. За сегашния й личен живот Рейвън не помнеше да се е писало много. Очевидно Лорън Чейс се бе научила да го брани от чужди погледи.

— Бренд ми каза, че възнамерявате да вложите цялото си сърце в музиката — тембърът на гласа й беше плътен и хубав.

— Отговорността е голяма — хвърли Рейвън бърз поглед към Брендън. — Той обикновено намира текстовете ми за прекалено сантиментални. Аз пък често смятам неговите за твърде злъчни.

— Чудесно — усмихна се Лорън. — В такъв случай няма опасност да се получи нещо постно. Стийв ми е дал право на последна дума.

Рейвън повдигна вежда. Не бе съвсем сигурна дали това бе заплаха, или мимоходна забележка.

— В такъв случай ще трябва навярно да ви държим в течение за работата — отвърна сговорчиво.

— По пощата и по телефона — каза Лорън и отправи поглед към Брендън. — Доколкото предприемате почти околосветско пътешествие за целта.

— Творческо своенравие — вметна нехайно Брендън.

— Той безспорно го притежава — увери я Рейвън.

— Вие, предполагам, по-добре знаете — сви рамене събеседничката й. После ненадейно я прикова с остър прям поглед. — Искам много от тази партитура. Това е нещо, което дълго съм чакала.

Прозвуча едновременно като заповед и закана. Рейвън посрещна погледа й с бавно кимване. Лорън Чейс несъмнено е идеалната Теса, помисли си.

— Ще го получите.

Лорън докосна замислено с език горната си устна, накрая пак се усмихна.

— Искрено се надявам — каза, после се обърна към Уейн и го хвана под ръка. — Е, защо не ме почерпиш едно питие и не ми разкажеш за невероятните костюми, които смяташ да направиш за мен?

Рейвън ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха.

— Това е жена — каза, като въртеше чашата в ръцете си, — която знае какво иска.

— А то е Оскар — подхвърли Брендън и Рейвън отново върна погледа си върху него. — Ако си спомняш, тя беше три пъти номинирана и трите пъти я изместиха. Решила е повече да не го допуска — той се усмихна и залюля висящия аметист върху обицата на Рейвън. — Не ти ли се ще и ти да прибереш един?

— Странно, не ми хрумна, че бихме могли — тя остави мисълта й да се порее в тази посока, след туй слезе отново на земята. — Звучи хубаво, ала по-добре първо да свършим работата, а после да съчиняваме речта си по приемане на наградата.

— Как вървят репетициите?

— Добре. Много добре — Рейвън отпи разсеяно от шампанското. — Оркестърът е железен. Ти скоро тръгваш за Вегас, нали?

— Да. Сама ли дойде?

Тя го изгледа озадачено.

— Тук ли имаш предвид? Ами, да. Закъснях, защото съвсем бях забравила, но Джули ми оставила бележка. Запозна ли те вече с Лоренцо?

— Не, не са ни са пресичали пътищата тази вечер — Рейвън започна да търси с очи Джули сред тълпата, ала Брендън я хвана за брадичката и извъртя главата й така, че я принуди отново да го погледне. — Ще позволиш ли да те изпратя до вкъщи?

От сепнато изражението й се промени в изненадано, сетне стана напрегнато предпазливо.

— Имам си кола, Брендън.

— Това не е отговор.

Тя почувства, че почвата се разклаща под краката й.

— Идеята не е добра — опита се да бъде твърда.

— Тъй ли?

Рейвън долови иронията. Той се наведе и я целуна. Беше леко докосване — закачка, обещание или предизвикателство?

— Може и да си права — каза и пак разклати обицата й. — Ще се видим след няколко седмици — добави с дружелюбна усмивка, после се обърна и се сля с навалицата.

Тя остана загледана след него, без напълно да съзнава, че облизва с език устните си там, където още чувстваше вкуса му.