Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (3)

Трета глава

Да се каже, че бе изненадана, би било невярно. Очите й се разшириха и потъмняха така, че сивото в тях доби оловен оттенък. Не помръдна, а само се втренчи в Брендън, отпуснала ръце на коленете си. Мислите й се разлетяха в хиляди посоки. Помъчи се да седи спокойно, за да ги върне и приведе в ред.

„Илюзии“. Книгата, която завладя сърцата на цяла Америка. Романът, който стоя в списъка на бестселърите в продължение на повече от петнадесет седмици. Продажбата на авторските права счупи всички рекорди. Правото за филмиране също беше продадено, а Керъл Мейсън, авторката, сама написа сценария. Щеше да бъде мюзикъл, мюзикъла на деветдесетте години. От месеци по двете крайбрежия се разпространяваха слухове и догадки кой ще пише музиката. Щеше да е ударът на десетилетието, шанс, който се пада веднъж в живота. Сюжетът бе истинска мечта, в главната роля щеше да играе всепризната кралица на касовите филми. А пък музиката… В главата й отдавна вече се въртяха почти оформили се песни.

Тя внимателно се пресегна и наля още чай. Подобни неща не ти се сервират току-тъй, помисли си. Вероятно той има предвид нещо съвсем различно.

— Значи ти ще пишеш музиката — отрони бавно най-накрая. Очите им се срещнаха. Неговите — ясни, уверени, леко присмехулни, нейните — тъмни, предпазливи, леко озадачени. — Току-що научих, че Лорън Чейс е подписала договора. Където и да отида, хората само това говорят — кой ще играе Теса, кой ще играе Джо.

— Джек Лед — осведоми я Брендън и озадачението й се превърна в истинско задоволство.

— Чудесно! — Рейвън се протегна и хвана ръцете му. — Ще направиш страхотен удар. Много се радвам за теб.

Беше вярно. Той виждаше и чуваше неподправената й искреност. Присъщо й бе истински да се радва на нечий успех, така както и да страда заради чуждите несполуки. Чувствата й бяха дълбоки и искрени. Брендън знаеше, че тя не се бои да ги показва. Нейната прямота и спонтанност представляваха голяма част от очарованието й.

В момента Рейвън бе забравила да се държи предпазливо с него. Хванала го бе за ръцете и се усмихваше.

— Значи ето защо си в Калифорния — рече. — Вече започна ли?

— Още не — той сякаш се замисли за нещо. Преплете пръсти в нейните. Дланите й бяха тесни и дълги, меки като на дете. — Рейвън, аз говоря сериозно. Трябва ми помощник. Имам нужда от теб.

Тя понечи да издърпа ръцете си, но Брендън ги стисна.

— Ти никога не си имал нужда от никого, Брендън — каза, като старанието гласът й да прозвучи безразлично не успя напълно. — Най-малко от мен.

Той стисна пръстите й така, че очите й се разшириха от неочакваната болка. Също толкова бързо ги пусна.

— Става дума за бизнес, Рейвън!

Тя повдигна вежда. Сопнатият му тон я учуди. И подразни.

— Деловите ми ангажименти обикновено минават през моя мениджър — отбеляза. — Помниш Хендерсън, нали?

Брендън я изгледа продължително, без да мига.

— Помня всичко — видя проблесналата в очите й болка, мярнала се и бързо овладяна. — Рейвън… — гласът му беше по-мек. — Извинявай.

Тя сви рамене и отново насочи вниманието си към чашата с чая.

— Стари рани, Брендън. Убедена съм, че ако е имало официално предложение, Хендерсън не би го подминал.

— Има предложение. Но аз го помолих първо сам да говоря с теб.

— О? — косата й бе рукнала надолу, закривайки лицето, и Рейвън я отметна зад гърба си. — Защо?

— Защото си помислих, че като разбереш, че ще работим заедно, ще го отхвърлиш.

— Да — не оспори тя. — Прав си.

— А това — продължи той бързо, — би било безподобна глупост. Хендерсън го знае не по-зле от мен.

— О, нима? — Рейвън се изправи рязко. — Не е ли чудесно как хората определят вместо мен живота ми? — рече почти бясна. — Да не би вие двамата да сте стигнали до извода, че съм твърде малоумна, за да преценя и взема сама решение?

— Не точно — отвърна хладно Брендън. — Стигнахме до извода, че оставена на себе си, ти си по-склонна да бъдеш емоционална, отколкото разумна.

— Страхотно! Ще получа ли каишка и нашийник за Коледа?

— Не се прави на идиотка — посъветва я спокойно той.

— Аха, сега вече съм и идиотка? — тя се обърна и закрачи из стаята. Все същия темпераментен нрав с бързо променящи се настроения, който Брендън помнеше. Цялата беше движение, кълбо от нерви. — Чудя се как съм я карала всичкото това време без милите ти комплименти, Брендън — Рейвън се извърна към него. — И защо, интересно, ти е притрябвала за съдружник една емоционална идиотка?

— Защото — отвърна той и също се изправи, — те бива в работата. А сега млъкни.

— Разбира се — каза тя и седна на пейката пред пианото. — След като ме молиш тъй вежливо.

Брендън бавно извади нова цигара, запали я и издуха струйка дим, без да сваля очи от лицето й.

— Това е сериозно начинание, Рейвън — продължи той. — Дай да не го пращаме по дяволите. Понеже бяхме много близки навремето, исках да разговарям с теб лично, а не чрез посредник, не по проклетата телефонна жица. Това можеш ли да го разбереш?

Тя мълча дълго, преди да отговори.

— Може би.

Брендън се усмихна и отиде при нея.

— По-късно ще добавя и твърдоглава към онези епитети, обаче сега не искам пак да се разбеснееш.

— Тогава нека да ти задам някои въпроси, преди да си изтърсил още нещо, което да ме вбеси — Рейвън наклони глава и се взря в него. — Първо, защо искаш съдружник за тази работа? Защо трябва да делиш славата?

— То е и въпрос за поделяне на труда, скъпа. Петнадесет песни са това.

Тя кимна.

— Добре, въпрос номер две в такъв случай. Защо точно аз, Брендън? Защо не някой, който и преди и писал мюзикъл?

Вместо отговор, той я заобиколи и седна редом с нея пред пианото. Без да продума, започна да свири.

Нотите напълниха стаята като призраци.

— Помниш ли това? — промълви тихо и надникна в очите й.

Не беше нужно да му отвръща. Стана и се отдалечи. Непосилно й бе да седи до него зад същото пиано, на което двамата бяха композирали песента, която Брендън свиреше сега. Нима можеше да забрави как бяха се смели, колко топлина имаше в очите му, на какво сигурно място се чувстваше в обятията му? Ала това остана първата и единствена песен, която съчиниха и записаха заедно.

Дори след като той спря да свири, Рейвън продължи да кръстосва стаята.

— Какво общо има тук „Облаци и дъжд“? — попита.

Беше докоснал струйка в душата й, разбра го по гласа й. Почувства вина, че нарочно и съвсем преднамерено се бе опитал да пробие защитната й броня.

— Има „Грами“ и златна плоча благодарение на тези две минути и четиридесет и три секунди. Ние добре работим заедно, Рейвън.

Тя спря да крачи и се обърна да го погледне.

— Работихме.

— И пак ще го правим — Брендън стана и отиде до нея, но този път не направи опит да я докосне. — Рейвън, знаеш колко важно може да се окаже това за твоята кариера. Да не говорим колко много би могла да допринесеш. „Илюзии“ има нужда от твоя изключителен талант.

Тя искаше тази работа. Не й се вярваше, че нещо, което така силно желае, й се поднася на тепсия. Ала как щеше да се чувства отново да работи заедно с него, да са непрекъснато близко един до друг? Щеше ли да съумее ли да се справи с това? Нямаше ли да пожертва собствения си разсъдък заради професионалните облаги? „Но аз не го обичам повече“, напомни си сама. Прехапа в нерешителност устни.

Той го забеляза.

— Рейвън, помисли за музиката.

— Това и правя — призна тя. — Мисля също и за теб… За нас — погледна го прямо и открито. — Не смятам, че ще ми се отрази добре.

— Не мога да ти обещая да не се доближавам до теб — беше ядосан, сякаш загубил търпение, и това пролича в гласа му — твърд и отсечен. — Ала мога да обещая, че няма да ти се нахвърлям. Така става ли?

Рейвън отбягна въпроса.

— Ако се съглася, кога ще започнем? Предстои ми турне.

— Зная, след две седмици. До месец и половина ще си приключила, тъй че може да започнем в началото на май.

— Ясно — тя сви леко устни и зарови пръсти в косата си. — Проучил си подробно всичко.

— Казах ти, това е бизнес.

— Добре, Брендън — отстъпи Рейвън, склонила на доводите му. — Къде ще работим? Тук не — додаде бързо. Почувства внезапна тежест в гърдите си. — Няма да работя с теб тук.

— Така си и мислех. Имам къща в Корнуол — допълни, когато тя продължи да мълчи.

— Корнуол? — повтори Рейвън. — Защо в Корнуол?

— Защото е тихо и усамотено и никой, особено вестникарите, не знае, че я имам. Всички ще хукнат по петите ни, щом чуят, че работим заедно, още повече пък по този проект. Новината е твърде примамлива.

— Не може ли в такъв случай просто да си наемем малка пещера някъде край морето?

Той се разсмя и взе в шепи лицето й.

— Знаеш колко е лоша акустиката в пещерите. Корнуол е невероятен през пролетта, Рейвън. Ела с мен.

Тя опря длан на гърдите му, за да се отдръпне. Не бе сигурна дали се кани да му откаже, или да приеме. Брендън все още й въздействаше прекалено силно и съвсем, без да полага усилия. „Имам нужда да помисля, реши. Няколко дни, за да преценя нещата.“

— Рейвън?

Тя се обърна. На вратата стоеше Джули.

— Да?

— Търсят те по телефона.

Рейвън се намръщи.

— Не може ли това да почака, Джули? — рече леко раздразнена. Сега…

— На личната ти линия е.

Брендън я усети как се стегна и я изгледа с любопитство. Очите й бяха напълно безизразни.

— Ясно.

И макар гласът й да прозвуча спокойно, той долови почти незабележимото му потрепване.

— Рейвън? — хвана я без много размишление за раменете и я обърна към себе си. — Какво има?

— Нищо — отскубна се тя. Сега у нея имаше нещо отдалечено, някаква преграда, която го озадачи. — Заповядай, налей си още чай — покани го и му се усмихна, но очите й останаха все тъй безизразни. — Връщам се след минута.

Нямаше я повече от десет и Брендън започна да крачи неспокойно из стаята. Рейвън определено не беше вече податливото младо момиче, което представляваше преди пет години. Това му беше ясно. Когато дойде, изобщо не бе сигурен дали тя ще се съгласи да работи с него. Той я искаше — заради работата и… Да, заради себе си.

Преди малко, когато я държеше в обятията си и отново вкуси устните й, нещо повече от спомени се беше надигнало в душата му. Рейвън го омая, както преди. Ала в нея винаги бе имало някаква потайност. Дори навремето, когато бе тъй млада. Все още я имаше. Сякаш пазеше част от себе си под ключ, където никой нямаше достъп. Пет години го беше държала настрана не само в плътския смисъл. Това го потискаше тогава, продължаваше да го гнети и сега.

Но годините бяха вървели и за самия него. Вече бе станал по-възрастен. Нямаше намерение да повтаря и допуска спрямо нея предишните грешки. Знаеше какво иска и беше решен да го получи.

Брендън се върна при пианото и подхвана песента, която бяха написали заедно. В ушите му звучеше познатият й глас, топъл и страстен. Беше почти към края, когато усети присъствието й.

Вдигна поглед и я видя да стои на прага. Очите й бяха необичайно тъмни и дълбоки. Може би защото, както забеляза, беше пребледняла и контрастът подчертаваше сивите ириси. Нима песента наистина така силно я бе развълнувала? Веднага престана да свири, изправи се и отиде при нея.

— Рейвън…

— Реших да се съглася — прекъсна го тя. Стоеше с преплетени пред себе си пръсти, очите й гледаха втренчено право напред.

— Чудесно — той взе ръката й. Беше леденостудена. — Добре ли си?

— Да, естествено — Рейвън си издърпа ръката, ала погледът й не се промени. — Предполагам, Хендерсън ще ме осведоми относно всички подробности.

Нещо в нейното спокойствие го разтревожи. Като че част от нея не беше тук.

— Хайде да излезем да вечеряме, Рейвън — желанието да бъде с нея, да проникне през защитната й обвивка, беше почти непреодолимо. — Ще те заведа в нашето бистро. Там винаги ти е харесвало.

— Не тази вечер, Брендън. Аз… Имам да свърша някои неща.

— Тогава утре — настоя той. Съзнаваше, че може би я притеснява, но не бе в състояние да се въздържи.

Изведнъж видът й стана уморен, почти изнурен.

— Добре, утре — усмихна му се отпаднало. — Извинявай, ала ще те помоля сега да си идеш, Брендън. Не знаех, че е станало толкова късно.

— Разбира се — той се наведе и нежно я целуна. Един жест, който не изискваше отговор. Просто изпита нужда да я приласкае, да я предпази. — Утре в седем — каза. — Аз съм в „Бел-Еър“. Достатъчно е само да ми позвъниш.

Тя изчака, докато чу външната врата да се хлопва след него. Притисна с длани челото си и остави пороя от чувства да я залее. Нямаше сълзи, само разкъсващо, заслепяващо главоболие.

Усети ръката на Джули върху рамото си.

— Открили ли са я? — попита угрижено Джули. Започна машинално да разтрива раменете й, за да облекчи напрежението.

— Да, открили са я — въздъхна дълбоко Рейвън. — Ще я върнат.