Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (12)

Дванадесета глава

Лятото идваше в Корнуол постепенно, на етапи. Хладните сутрини се превръщаха в топли следобеди с жужащи под прозорците пчели. Мразовитите нощи омекваха. Във въздуха започваше да се долавя аромата на орловите нокти. После дивият трендафил се покри с обилен цвят. И докато седмица след седмица природата се пробуждаше и разцъфтяваше, Рейвън също цъфтеше. Беше обичана.

Ако през живота й някой я бе попитал какво желае най-много, тя би отговорила: да ме обичат. Беше копняла за това като дете, бе жадувала за него, когато поотрасна и я мъкнеха от град на град, без да има възможност да завърже продължително приятелство и да се привърже към някого. Тази нужда беше отчасти причина за големия й успех на сцената. Рейвън искаше публиката да я обича. Никога не се чувстваше откъсната от нея, не се държеше отчуждено, застанала в светлината на прожекторите. И хората го знаеха. Обичта на публиката запълни огромна празнина в душата й. Но не й донесе това удовлетворение, което предизвика любовта на Брендън.

Времето минаваше и тя позабрави изискванията и задълженията, свързващи я със сцената, започна повече да се чувства като жена. Познаваше себе си, от самото начало на кариерата й бе важно да добие и притежава самоличност. Ала сега за първи път в живота обърна поглед единствено към своята женска същност. Откриваше я, изучаваше я, радваше й се.

Като любовник Брендън се оказа взискателен, не само във физическо отношение, но и в емоционално. Той искаше тялото й, сърцето, мислите, без всякакви резерви. Желанието му за пълна отдаденост беше едничката сянка в безоблачно преминаващите дни. На Рейвън й бе невъзможно така изцяло да разкрие и сподели всяко кътче от душата си. Неведнъж беше дълбоко ранявана и знаеше колко опустошителна може да бъде безрезервната обич. Майка й безброй пъти бе съкрушавала сърцето й, вечните обещания за щастие след най-жестоки удари. И Рейвън си бе взела поука, научи се да се брани и предпазва до известна степен.

Беше обичала Брендън от самото начало, наивно, може би, ала с цялото си сърце. Когато той си отиде от живота й, светът сякаш се срути. Пет години тя странеше от мъжете около себе си. Някои й бяха приятели, добри приятели, но никога интимни. Раните заздравяха, ала белезите, които останаха, постоянно й напомняха да бъде предпазлива. Зарече се да не позволи никой мъж повече да не й причини същата болка като Брендън Карстеърс. Обещанието, което си даде, още бе в сила. Той беше единственият мъж, способен да я накара да страда. Мисълта за това бе едновременно утешителна и плашеща.

Нямаше съмнение, че Брендън събуди чувствеността у нея. Страховете й бяха пометени от вълните на любовта. По отношение на тази част от техните взаимоотношения тя действително можеше да му се отдаде без всякакви резерви. А очевидното й въздействие върху него, способността й да възбуди желанието му усилваше нарастващото й самочувствие като жена. Беше разбрала, че собствената й страст бе не по-малко силна и пламенна от неговата. Твърде дълго я бе държала заключена. Ако Брендън бе в състояние да разпали кръвта й само с един поглед, то същото въздействие оказваше и Рейвън върху него. Нямаше нищо от английската хладна сдържаност в начина, по който я любеше. В тези моменти тя го възприемаше като истински ирландец — буен и страстен.

Една сутрин я събуди в зори, покрил леглото с рози. На следващата вечер я изненада с ледено шампанско, докато Рейвън се къпеше в старовремската вана на крачета. Нощем можеше да бъде диво страстен, като я будеше ненадейно и я обладаваше с трескаво нетърпение, без да й даде възможност да се изненада, възпротиви или отзове. Понякога изглеждаше прехласнато щастлив, друг път го улавяше да я гледа изпитателно със странен, напрегнат израз.

Обичаше го, но все още не можеше напълно да се отпусне, да му се довери изцяло. И двамата го знаеха, и двамата избягваха да говорят за това.

Седнала пред пианото до Брендън, Рейвън импровизираше с встъпителните акорди на един от дуетите.

— Наистина смятам, че минорният лад е подходящ — тя се намръщи замислено. — Представям си тук множество струнни инструменти, със силно присъствие на цигулка и чело — Рейвън посвири още малко, като чуваше по-скоро въображаемия аранжимент, отколкото само пианото. — Ти как мислиш? — обърна глава и видя, че я гледа втренчено.

— Карай нататък — отвърна той и извади цигара. — Изсвири го цялото.

Тя започна, ала по едно време Брендън я прекъсна.

— Не — поклати глава. — Тази част не се връзва.

— Това е твоята част — напомни му Рейвън с усмивка.

— Геният е длъжен да го оправи сам — отвърна й. Тя изпръхтя иронично. Той й метна кос поглед.

— Каза ли нещо?

— Кой, аз? Никога не прекъсвам гениите.

— Мъдро — отсече Брендън, обърна се и сложи ръце на клавишите. — Ето така — засвири същата мелодия отначало, като измени някоя и друга нота в преходния участък.

— Промени ли нещо?

— Виждам, че слухът ти не улавя тънкостите — подхвърли той. Рейвън го смушка с лакът в ребрата. — Убедително казано — измърмори Брендън. — Да опитаме ли пак?

— Харесва ми, когато се правиш на важен, Брендън.

— Наистина ли? — повдигна той въпросително вежда. — Така, докъде бях стигнал?

— Канеше се да ми представиш първа част от втората симфония на Чайковски.

— Аха.

Брендън кимна и отново се извърна към клавишите. Изсвири трудния пасаж с такава лекота и умение, че тя поклати глава.

— Фукльо — подхвърли, щом той завърши последните акорди с ефектен замах.

— Просто завиждаш.

Рейвън въздъхна и сви рамене.

— За съжаление си прав.

Брендън се разсмя, разпери дланта си и я опря в нейната.

— Имам предимство по обхват.

Тя се загледа в малката си, тясна длан.

— Добре че не станах концертираща пианистка.

— Красиви ръце — забеляза той и направи един от неочакваните си и непринудено мили жестове — вдигна пръстите й към устните си. — Безнадеждно съм влюбен в тях.

— Брендън…

Обезоръжена, Рейвън млъкна, като само го гледаше. Топла сладостна тръпка пропълзя по гърба й.

— Винаги миришат на онзи крем, който стои в малкото бяло бурканче на тоалетката ти.

— Не подозирах, че забелязваш подобни неща.

Видимо потръпна, щом устните му докоснаха вътрешната страна на китката й.

— Няма нещо, свързано с теб, което да не забелязвам — той целуна и другата й ръка. — Обичаш ваната прекалено гореща и си оставяш обувките на най-неочаквани места. Винаги си тактуваш с левия крак — като държеше пръстите си, преплетени с нейните, Брендън махна със свободната си ръка косата от раменете й. — А когато те докосвам по този начин, очите ти се премрежват.

Той мина леко с връхчетата на пръстите си по облата извивка на гърдите й, като наблюдаваше как ирисите й потъмняват и погледът й става отнесен. Много бавно се наведе към устните й. Меките й устни отзивчиво се разтвориха. Тя отметна глава, като го прикани да вземе повече. Сладостни вълни вече обливаха тялото й. Брендън я привлече по-близо.

— Чувствам как се топиш в ръцете ми — прошепна.

Целувката му стана по-жадна, ръцете по-настоятелни. Придвижиха се към горното копче на блузата. Тъкмо го откопча и върху масичката в другия край на стаята иззвъня телефонът. Той изруга, а Рейвън се разсмя и го прегърна.

— Няма нищо, мили — каза задъхано. — Ще ти напомня докъде бяхме стигнали — издърпа се от ръцете му и прекоси стаята. — Ало?

— Здравейте, може ли да говоря с Брендън Карстеърс, моля? — обади се женски глас.

Рейвън се усмихна на мелодичната, жива интонация, като разсеяно се зачуди как ли почитателка на Брендън се е добрала до телефонния му номер.

— Господин Карстеърс е доста зает в момента — усмихна се насреща му и получи в отговор същото плюс одобрителното му кимване.

Той се приближи и започна да я гъделичка с целувки по врата.

— Бихте ли му казали, ако обичате, да позвъни на майка си, щом се освободи?

— Моля? — Рейвън сподави хихикането и опита да се измъкне от ръцете му.

— На майка си, скъпа — повтори, гласът: — Предайте му да се обади на майка си, когато има свободна минута. Той знае номера.

— О, госпожо Карстеърс, извинете, почакайте, моля ви — тя се ококори срещу Брендън. — Ето го тук — добави припряно, после сниши глас до ужасен шепот, който го накара да се ухили отново: — Майка ти.

Без да я изпуска от прегръдката си, Брендън взе слушалката.

— Здрасти, мамо — той целуна Рейвън по главата. — Да, зает съм — подсмихна се. — Целувам една красива жена и съм лудо влюбен в нея — лицето на Рейвън пламна, което го развесели още повече. — Всичко е наред, скъпа, ще се върнем към това по-късно. Как си, мамо? А всички останали? — каза отново в слушалката.

Рейвън се изплъзна от ръцете му.

— Ще направя чай — рече тихо и излезе от стаята.

Госпожа Пенгъли беше оставила кухнята изрядно чиста и Рейвън се мота безцелно, докато чайникът заври на печката. Изведнъж почувства страшен глад, после се сети, че с Брендън бяха пропуснали обяда, улисани в работа. Извади хляба с намерението да направи препечени филийки към чая.

Следобедният чай беше един от ритуалите на Брендън и на нея той също започна да й допада. Двамата с удоволствие се наслаждаваха на почивката в късния следобед, седнали пред камината на чаша ароматен чай с бисквити, кифлички или препечени филии с масло. Можеха да си представят, че са единствените хора на земята, мислеше тя, седнали пред огъня и бъбрещи си за незначителни неща. Чайникът засвири и Рейвън отиде да го изключи.

Занимаваше се механично с рязането и мазането на хляба, със запарването и приготовлението на чая, а мисълта й се връщаше все към Брендън. Имаше такава непресторена привързаност в гласа му, когато разговаряше с майка си, такава естествена и спокойна обич, че чак почувства задушлив пристъп на завист. Същото бе изпитвала и в детските си години, но не очакваше да й се случи с такава сила отново. Все пак вече беше на двадесет и пет, а не лесно ранимо дете.

Домакинската работа я поразсея. Сложи нещата върху един поднос и тръгна обратно по коридора с възвърнато донякъде душевно равновесие. Чу, че Брендън още говори и се поколеба — не искаше да го прекъсва и притеснява. Ала подносът й натежа и взе превес над чувството за такт.

Той беше потънал в едно от креслата до камината, когато тя влезе. С усмивка й махна да се приближи. Тя отиде и остави подноса на масичката до него.

— Добре, мамо, навярно следващия месец. Поздрави всички от мен — замълча, заслушан явно в онова, което му говореха отсреща, усмихна се пак и хвана Рейвън за ръката. — Има големи сиви очи, същите като на гугутката, която Шон държеше в кафез на покрива. Да, ще й кажа. Дочуване, мамо, обичам те.

Брендън затвори телефона и отправи поглед към отрупания поднос, после към Рейвън.

— Добра работа си свършила.

Тя се наведе и взе да налива чая.

— Изведнъж усетих, че умирам от глад.

Седна и с неподправено удивление за кой ли път гледаше как той щедро добавя мляко в чашата си. Този английски обичай така и не можа да го проумее. Рейвън пиеше своя чист.

— Майка ми каза да ти предам, че гласът ти звучи много приятно по телефона — Брендън взе филийка и я захапа.

— Не трябваше да й казваш, че ме целуваш — смотолеви смутена Рейвън.

Той се разсмя и тя го изгледа ядосано.

— Майка ми знае, че имам този навик да целувам жените — поясни уж успокояващо. — Вероятно се досеща, че понякога правя и нещо повече, но от известно време не сме обсъждали точно тази страна на личния ми живот — взе си още една филийка и прикова поглед в лицето на Рейвън. — Тя иска да се запознае с теб. Ако работата ни върви в същото темпо, мисля, че бихме могли да прескочим до Лондон в началото на идния месец.

Рейвън наведе глава.

— Не съм привикнала към семейните отношения, Брендън.

Посегна да вземе чашата си, ала той сложи ръка върху нейната и я задържа така, докато тя вдигне поглед.

— Те са обикновени и непринудени хора, Рейвън. И са от голямо значение за мен. Ти също си от значение за мен. Искам да те запозная с тях — стомахът й се сви и тя пак сведе очи. — Рейвън… — Брендън въздъхна нетърпеливо. — Кога ще поговорим сериозно?

Не можеше да се преструва, че не разбира за какво става дума, но само поклати глава. Искаше да избегне тази тема поне още малко. И бездруго скоро щяха да се върнат в Калифорния и там да се изправят лице в лице с истината.

— Разкажи ми, моля те, за семейството си — каза, вместо да му отговори. — Да зная малко повече от това, което съм чела в клюкарските рубрики, навярно ще ми е от помощ, когато се видя с всички тях.

Усмихна се измъчено. Очите й го молеха да не се сърди, и да не я разпитва. Не сега.

Той наистина бе готов да се ядоса, ала потисна раздразнението си. Щеше да й даде още време.

— Аз съм най-големият от петима ни — подхвана и посочи с глава към полицата над камината. — Майкъл е онзи с изисканата външност до хубавата блондинка, жена му. Той е юрисконсулт — усмихна се, спомнил си каква радост му беше доставила възможността да изпрати брат си да учи в добър университет. Единственият от рода Карстеърс, който получаваше такова образование. — Нямаше нищо изискано в него обаче, когато беше малък — добави. — Разбиваше носа на всеки, който се случеше наблизо.

— Добро начало за адвокат — отбеляза Рейвън. — Давай нататък.

— Алисън е следващата. Завърши Оксфорд с отличие — Рейвън вдигна поглед към фотографията на красивата руса жена. — Изключителен ум — продължи Брендън с усмивка. — Върши невъобразими неща с компютрите и е страстна почитателка на побойническите ръгби мачове. Там и се запозна със съпруга си.

Рейвън поклати учудено глава. Трудно си представяше как тази приятна жена с миловиден вид крещи по стадионите и се занимава със сложни компютри.

— Другият ти брат, предполагам, е лекар.

— Не, Шон е ветеринар — в гласа му се прокрадна обич.

— Той ли ти е любимец?

Брендън си наля още чай.

— Ако е възможно човек да има любимец сред братята и сестрите си, то да. Просто е един от най-добрите хора, който познавам. Не е способен да причини зло комуто и да било. Като малък вечно намираше и мъкнеше вкъщи я птичка със счупено крило, я куче с наранена лапа. Знаеш този тип хора.

Рейвън не знаеше, но смотолеви нещо и отпи от чая си. Семейството на Брендън, започваше да я очарова. Беше си мислила, че отгледаните под един и същ покрив и еднакви условия деца би трябвало повече да си приличат. А тези изглеждаха удивително различни.

— А другата ти сестра?

— Мория — усмихна се Брендън. — Още ходи на училище и заявява, че ще следва икономика или театралната академия. Или може би антропология. Желанията й още се менят.

— На колко години е?

— Осемнадесет. Между другото, смята песните ти за страхотни и последния път, когато си бях вкъщи, ги въртеше непрекъснато.

— Сигурно ще я харесам — отсъди Рейвън. Отново вдигна очи към наредените върху камината снимки. — Родителите ти навярно много се гордеят с всички вас. С какво се занимава баща ти?

— Дърводелец е — Брендън се запита дали тя си дава сметка с каква тъга е пълен погледът й. — Още работи по шест дни в седмицата, макар да е наясно, че парите вече не са проблем. Притежава голямо чувство за собствено достойнство — той млъкна за малко. Разбърка чая си, без да сваля очи от нея. — Майка ми все така простира чаршафите вън на въже, макар още преди години да съм й купил специална сушилка. Ето такива хора са.

— Голям късметлия си — каза Рейвън и стана. Тръгна из стаята.

— Вярно е — Брендън наблюдаваше отривистата й, нервна крачка. — Макар това едва ли да ми е минавало през ум навремето. Човек лесно приема подобни неща за даденост. На теб сигурно ти е било много тежко.

Тя сви рамене, после рязко ги пусна.

— Оцелях — отиде до прозореца и се загледа в морето и скалите. — Хайде да излезем на разходка, Брендън. Навън е толкова хубаво.

Той стана и се приближи до нея. Сложи ръце на раменете й и я завъртя с лице към себе си.

— Животът е нещо повече от оцеляване.

— Останах читава и непокътната. Не всеки успява.

— Рейвън, зная, че звъниш вкъщи два пъти седмично, но никога нищо не ми казваш — разтърси я лекичко. — Хайде да поговорим.

— Не за това, не сега и не тук — тя го прегърна и опря буза на гърдите му. — Тук не искам нищо друго да ни вълнува, нито миналото, нито бъдещето. Има толкова ужасни неща, Брендън, толкова много проблеми. Нужно ми е време — Рейвън го прегърна по-силно и поривисто. — Нима не може това да е нашата илюзия? Да си представим, че няма никой друг, освен нас двамата? Само за малко.

Чу го как въздиша, докосвайки с устни косата й.

— За малко, Рейвън. Ала илюзиите трябва да свършат, искам да погледнем действителността.

Тя вдигна лице.

— Също като Джо в сценария — рече с усмивка. — Накрая той открива своята действителност, нали така?

— Да — Брендън се наведе да я целуне и това продължи по-дълго, отколкото бе възнамерявал. — Което доказва, че бляновете се сбъдват — промърмори.

— Аз не съм блян, Брендън — хвана ръцете му, а очите й го гледаха весело. — Освен това ти вече ми вдъхна живот.

— При това без магия.

Рейвън изви вежда.

— Зависи от гледната точка — отбеляза. — Аз се чувствам като омагьосана — тя бавно повдигна ръката му към горното копче на блузата си. — Мисля, че бяхме стигнали дотук, когато ни прекъснаха.

— Така беше — той разкопча и второто копче, приковал поглед в очите й. — Какво става с разходката?

— Разходка? На този дъжд? — извърна Рейвън глава към обляния в слънце прозорец. — Не — заяви категорично. — По-добре да си стоим вътре, докато отмине.

— Сигурно си права — ухили се Брендън и пръстите му бавно се придвижиха към следващото копче.