Нора Робъртс
Изпитание на чувствата (10)

Десета глава

И двамата нямаха търпение да започнат. Заловиха се за работа още на следващия ден след пристигането си и скоро подкараха едно спокойно и добре запълнено всекидневие. Брендън ставаше рано и обикновено привършваше със солидната закуска до времето, когато Рейвън мудно се смъкваше долу. След като кафето успяваше да я ободри, започваха сутрешния напън и работеха до обяд и появяването на госпожа Пенгъли. Щом тя пристигаше с покупките за деня и се захващаше за домакинската работа, двамата излизаха на дълга разходка.

Дните бяха меки и уханни, напоени с морски пръски и пролетен дъх. Земята беше камениста и неравна, изглеждаше дори сурова, с разхвърляни тук-там парчета бедна почва, покрита с неразцъфнал още пирен. Прибоят ревеше и се блъскаше в извисяващите се гранитни скали. Дръзки, издръжливи птици виеха гнезда по зъберите. Крясъците им надвикваха грохота на вълните. Застанала на високото, Рейвън виждаше селото с нанизаните спретнати редове на къщичките и бялата кула на църквата.

Следобедите двамата работеха усилено, а огънят в камината пращеше зад гърба им. След вечеря преглеждаха свършеното през деня. В края на първата седмица имаха нахвърляно в общи черти виждане за цялата партитура и напълно завършения основен мотив.

Не минаваше, разбира се, без спречквания. И тя, и той притежаваха твърде силно усещане към музиката, за да може съвместната им работа да върви гладко. Но споровете изглежда действаха стимулиращо и на двамата. Което пък от своя страна се отразяваше благотворно върху крайния резултат. Представляваха добър екип.

Отношенията им останаха приятелски. Брендън не предприе повече опити за интимност. Понякога Рейвън улавяше втренчения му, напрегнат поглед. Усещаше притегателната му сила като чувствено докосване, като прелъстяваща целувка. Липсата на всякакъв натиск от негова страна я привличаше по-ефикасно от каквито и да било други опити за сближаване. Тях можеше да отблъсне, да ги избегне. Знаеше, че той очаква тя да вземе решение. Зад обикновеното ежедневие, шегите и професионалните дрязги, атмосферата пулсираше от напрежение.

 

 

Този следобед се проточи дълъг и малко тягостен. Неспирен порой им попречи да направят разходката си край скалите. Музиката се лееше из къщата, отекваше в ъглите, летеше до забравената мансарда. Бяха напалили буен огън с припасите от дърва на господин Пенгъли, за да прогонят влагата, която сякаш се процеждаше през прозорците. Изоставен поднос с чай и бисквити стоеше на една от масичките. Спорът между Рейвън и Брендън навлизаше във втората си фаза.

— Трябва да позабързаме темпото — настояваше тя. — В този си вид просто не става.

— Парчето е меланхолично, Рейвън.

— Ала не и погребално опело. Влачи се точно по този начин, Брендън. Хората ще започнат да дремят, преди да е свършило.

— Никой не заспива, когато пее Лорън Чейс — възрази той. — От това парче лъха чист секс, Рейвън, и тя ще го направи хит.

— Ще го направи — съгласи се Рейвън, — но не при това темпо. Значи така — продължи делово и вдигна глава от пианото, за да го погледне. — Джо е заспал над пишещата машина по средата на листа. Той вече смята, че леко се е побъркал заради прекалено живите сънища, в които му се явява неговата героиня Теса. В тях тя изглежда съвсем истинска и той е влюбен, макар да знае, че тя е продукт на собственото му въображение. Просто персонаж от романа, който пише, една измислица, илюзия. И ето сега, посред бял ден, отново бленува и мечтае за нея, като този път тя обещава да дойде при него същата нощ.

— Известна ми е фабулата — обади се сухо Брендън.

Рейвън присви очи, ала запази спокойствие. Стори й се, че долавя някаква умора в гласа му. Един-два пъти се бе будила нощем и го бе чула да свири.

— „Свечеряване“ е изключително парче, Брендън. Прав си, че е чист секс, а текстът ти е великолепен. Но все пак е нужна страст, която да вълнува.

— То си вълнува — той дръпна още веднъж от цигарата, преди да я смачка. — Чейс знае как да борави с нотите.

Рейвън изпухтя с раздразнение. За беля той обикновено имаше право за подобни неща. Интуицията му беше феноменална. Този път, обаче, тя бе убедена, че нейният собствен усет — като творец на песни и като на жена — е по-верен. Знаеше как трябва да бъде изпята тази песен, за да постигне пълен ефект. Още в мига, щом прочете текста на Брендън, разбра какво бе нужно. Цялата песен зазвуча в напълно завършен вид в ума й.

— Зная, че Лорън умее да борави с нотите, освен това е достатъчно артистична и добре се справя с играта. Ще е в състояние да направи и двете, като правилното темпо няма да й попречи. Нека да ти покажа.

Тя засвири встъпителните акорди. Брендън повдигна рамене и стана от скамейката, където двамата седяха заедно пред пианото.

Рейвън вдигна темпото на „анданте“ и запя под собствен акомпанимент. Гласът й се уви около музиката, вля и душа и чувство. Брендън отиде до прозореца и се загледа в дъжда навън. Това беше една песен на изкусителка, изпълнена със скрити и безумни обещания.

Гласът на Рейвън се лееше плавно, после се нажежаваше в най-неочаквани моменти, докато Брендън почувства стегнатия възел на желанието в слабините си. Имаше нещо неземно в мелодията, която тя пресъздаваше. По-бързото темпо пораждаше рязък контраст, много по-ефектен от това, за което той настояваше. Рейвън свърши внезапно, с дрезгав шепот, без постепенно затихване. Отметна коса и му хвърли поглед през рамо. Леко се подсмихваше.

— Е?

Брендън продължаваше да стои с гръб, пъхнал ръце в джобовете.

— Ще ти се винаги да бъдеш права, нали?

Тя се засмя.

— Имаш особен начин за правене на комплименти, който кара сърцето ми да пърха.

— Тя не притежава твоя диапазон — измърмори той с известно раздразнение, после отиде до масичката с подноса. — Не мисля, че ще измъкне така много от ниската октава като теб.

— Хм — сви замислено рамене Рейвън, като го наблюдаваше как си налива чай. — Затова пък притежава огромна индивидуалност, ще я използва до последната капчица.

Той постави обратно чашата, без да я докосне, и се приближи до камината. Тя го проследи с поглед. Тревожна бръчка прекоси челото й.

— Брендън, какво има?

Той хвърли още дърва във вече бумтящия огън.

— Нищо, просто съм нервен.

— Този дъжд действа потискащо — Рейвън стана и на свой ред отиде до прозореца. — Ала на мен не ми пречи. Понякога дори ми харесват такива мрачни, сънливи дни. Мога да мързелувам, без да изпитвам чувство на вина. Може би и ти трябва да постъпиш така, Брендън, да помързелуваш днес. В библиотеката има разкошна дъска за шах. Защо не ме научиш да играя? — тя се приближи до него и постави ръце на раменете му. Усети колко бе напрегнат и несъзнателно започна да го разтрива. — Това, между другото, може да се окаже трудна задача. Джули, например, категорично отказа да играе с мен табла. Казва, че съм лишена от всякакъв усет за стратегия.

Рейвън млъкна, защото той се извърна внезапно и махна ръцете й от раменете си. Без да каже нещо, се отдалечи от нея. Отиде до барчето и извади бутилка уиски. Сипа три пръста в една чаша и ги гаврътна.

— Днес едва ли ще ми стигне търпението за каквито и да било игри — рече и си наля втори път.

— Добре, Брендън — отвърна тя. — Никакви игри — Рейвън отиде и застана пред него, вперила поглед право в очите му. — Защо ми се сърдиш? Със сигурност не е заради песента.

Гледаха се така няколко дълги мига, а огънят пращеше и съскаше в камината. Чу се как една голяма цепеница се срути върху поддалите отдолу дърва.

— Може би е настъпило време аз и ти да поговорим — подзе той, като въртеше разсеяно чашата с останалото питие в ръката си. — Опасно е нещата да се оставят висящи цели пет години. Човек не знае кога ще се срутят отгоре му.

Рейвън усети прилив на безпокойство, но кимна.

— Вероятно си прав.

На устните му трепна усмивка.

— Ще седнем ли да говорим вежливо и цивилизовано, или ще замахваме един срещу друг като диваци?

Тя сви рамене.

— Не смятам, че е нужна вежливост. Учтивите схватки не водят доникъде.

Добре — подхвана Брендън, ала го прекъсна издрънчаването на звънеца. Остави чашата си, хвърли на Рейвън продължителен поглед и отиде да отвори.

Останала сама, тя се помъчи да овладее нервните тръпки, които започваха да я разтърсват. Предусещаше, че е надвиснала буря, но не навън зад прозорците. Брендън го избиваше на разправия и макар причината да не й бе ясна, Рейвън бе склонна да се поддаде, дори охотно би го сторила. Дълго бяха се старали да огладят напрежението помежду си в името на музиката и разбирателството. Сега, въпреки всички нерви, тя с нетърпение очакваше мнимото спокойствие да бъде разклатено. Чу стъпките му и отиде до масичката да си налее чай.

— Пратка за теб — размаха Брендън от прага обемист пакет. — От Хендерсън.

— Странно, какво може да ми праща? — промърмори Рейвън, като вече смъкваше канапа. — А, ясно — хвърли небрежно разкъсаната амбалажна хартия настрани и запрелиства съдържимото. — Мостри за корицата на албума, който издавам през лятото.

Без да го поглежда, тя му подаде една от обложките, после се зачете в написаното върху обратната страна на друга.

През следващите минути Брендън мълчаливо се взираше в снимката й. Фонът беше бял, а Рейвън седеше в своята обичайна поза с подвити под себе си крака. Гледаше право в обектива с едва загатната усмивка на устните. Очите й бяха много сиви, погледът много открит. Върху раменете й чак до коленете се спускаше черната й коса — в ярък контраст с мекото бяло на фона. Създаваше се впечатление, че снимката е направена непринудено, ала всъщност беше изкусно замислена. Рейвън изглеждаше като гола и ефектът бе твърде еротичен.

— Ти виждала ли си тази фотография?

— М-м? — тя отметна коса и продължи да чете. — А, да, прегледах пробните снимки, преди да замина на турнето. Все още не съм напълно сигурна относно реда на песните, но предполагам, че сега вече е късно да се правят промени.

— Винаги съм смятал, че Хендерсън стои зад представянето ти по този начин.

— Представянето ми по кой начин? — попита Рейвън разсеяно.

— Като девица, поднесена в жертва на тълпите.

— Брендън, ама… Та това е пълна глупост.

— Не бих казал — възрази той. — Напротив, мисля, че е необикновено сполучливо описание. Девствено бяло, изчистена линия и ти, седяща гола в средата на всичко това.

— Не съм гола! — отвърна тя възмутено. — Никога не си правя голи снимки.

— Потенциалният купувач обаче не го знае, нали? — Брендън се облегна на пианото и я загледа с присвити очи.

— Определено е предизвикателна. Такъв е замисълът — Рейвън се взря свъсено в обложката. — Няма нищо лошо в това. Не съм дете, за да съм облечена с розова рокличка и панделки. Това е бизнес, Брендън. Няма нищо крайно и прекалено в тази корица. Покрита съм по-благоприлично, отколкото бих била на плажа.

— Ала не по-пристойно — беше студеният му отговор. — Има разлика.

Руменина заля лицето й — и от яд, и от смущение.

— Не е непристойно. Никога не позирам за непристойни снимки. Карл Стрейтър е един от най-изисканите фотографи в бизнеса. Той не прави непристойни снимки.

— Може изкуството на един да е порнография за друг.

Очите на Рейвън се отвориха широко. Тя бавно постави мострите за корицата върху скамейката до пианото.

— Това, което каза, е отвратително — промълви. — Нарочно се държиш безобразно.

— Просто изразявам мнението си — сви рамене Брендън. — Не е задължително да ти харесва.

— Не ми е нужно твоето мнение. Нито твоето одобрение.

— Да — смачка той цигарата си в пепелника. — Изобщо не ти е нужно, ни най-малко, нали? Но тъй или инак ще го чуеш.

Хвана я за ръката, щом Рейвън понечи да си тръгне. Властното стискане бе в противовес със студения тон и ледения му поглед.

— Пусни ме! — кипна тя, като със свободната си ръка неуспешно се помъчи да махне неговата.

— Когато свърша.

— Вече каза всичко — изведнъж гласът й бе станал по-спокоен и Рейвън прекрати отчаяните си опити да се откопчи. Погледна го открито, очите й горяха от вълнение. — Не съм длъжна да те слушам, когато се чудиш как да ме обиждаш, Брендън. Можеш да ми попречиш да си тръгна, защото си по-силен от мен, ала не можеш да ме накараш да те слушам — тя преглътна, но успя да запази гласа си твърд. — Аз сама съм си господар на живота. Имаш право на мнение, ала нямаш правото да ме обиждаш. Не желая да говоря сега с теб, просто ме остави на мира.

Той мълча толкова дълго, че Рейвън реши, че няма да я пусне. После Брендън бавно охлаби пръсти и тя можа да издърпа ръката си. Обърна му гръб и без да продума излезе от стаята.

 

 

Причина вероятно беше разправията с Брендън или шибащия по стъклата порой, а може би неочакваната ярост на извилата се гръмотевична буря. Сънят й беше като объркан монтаж на спомени от детството, който предизвикваше по-скоро усещания, отколкото живи картини. Представи и образи изплуваха и чезнеха в небитието. Редяха се чувство на страх, на вина и отчаяние, връхлитаха и се сменяха едно връз друго, а Рейвън стенеше и се въртеше под завивките, опитваше насила да се събуди. Но бе хваната като в капан, здраво стисната в лапите на подсъзнанието. После грохотът на бурята започна да надделява, гръмотевицата сякаш избухна вътре в главата й, а блясъкът на светкавица разцепи стаята. С мъчителен вик тя се събуди и стреснато седна в леглото.

Беше тъмно като в рог, когато Брендън се втурна вътре. Ориентираше се по звука от задавените й ридания.

— Рейвън, ето ме, скъпа, всичко е наред.

Щом стигна до нея, тя се хвърли в обятията му и се притисна силно. Цялата трепереше, кожата й бе ледена. Той придърпа одеялото на гърба й и я прегърна.

— Не плачи, любов моя, няма нищо, тук си на сигурно място — потупваше я и я милваше като малко дете, уплашено от бурята. — Скоро ще свърши.

— Прегърни ме — зарови лице на голото му рамо Рейвън. — Моля те, прегърни ме, само не ме оставяй — дишаше бързо и на пресекулки, сякаш се бореше за глътка въздух. — Ох, Брендън, такъв кошмарен сън.

Той я полюшваше успокояващо. Наведе се и я целуна по слепоочието.

— Какво сънува?

От детството помнеше, че казаното на глас обикновено прогонва страховете.

— Тя пак ме беше оставила сама — отрони Рейвън и потрепери. Брендън я притисна по-близо. Думите излизаха объркани като мислите й, несвързани като съня. — Как мразех да съм сама в онази стая. Единствената светлина идваше от съседната сграда — от онези червени неонови надписи, които мигат непрекъснато и тъмнината никога не е неподвижна. И толкова шум от улицата, дори при затворен прозорец. Много горещо… Прекалено горещо, за да се спи — шепнеше тя на рамото му. — Гледах мигащата светлина и я чаках да си дойде. Пак беше пияна — Рейвън изхълца, пръстите й се свиваха и разпускаха върху гърдите му. — Беше довела един мъж. Аз пъхнах главата си под възглавницата, за да не чувам.

Тя млъкна и си пое дълбоко дъх. В обятията на Брендън беше тъмно и спокойно. Навън бурята вилнееше все по-яростно.

— Веднъж падна по стълбите и си счупи ръката. Преместихме се, ала винаги беше едно и също. Мизерни малки стаички без въздух, които вечно миришеха на джин, независимо колко ги чистиш и търкаш. Тънки стени, през които всичко се чува, все едно, че ги няма. И тя винаги обещаваше, че този път, да, този път ще е различно. Щяла да си намери работа, а аз да тръгна на училище… Но пак идваше ден, когато се прибирах и я заварвах с някой мъж и бутилка.

Рейвън вече не се притискаше отчаяно, само се бе облегнала на Брендън, сякаш изчерпала до капка всичките си чувства. Отново проблесна светкавица и тресна гръм, ала тя седеше като вцепенена.

— Рейвън… — той лекичко я отдръпна от себе си. Сълзи все още се стичаха по страните й, но дишането й се бе успокоило. В тъмното, едва се различаваха очертанията на лицето. — Къде беше баща ти? — попита.

Тя се вторачи в него с блестящи от влага очи. Издаде тих, стенещ звук, сякаш се пробуждаше. Брендън знаеше, че думите й се бяха изплъзнали неволно, в пристъп на слабост и отчаяние. Сега беше дошла на себе си, ала бе твърде късно за отстъпление. Въздишката й прозвуча уморено и някак кухо.

— Не зная кой е той — Рейвън бавно се измъкна от ръцете му и стана от леглото. — Тя също. Били са, видиш ли, твърде много.

Брендън не се обади. Бръкна в джоба на джинсите, които припряно бе успял да навлече, и намери кутия кибрит. Щракна клечка и запали свещта върху нощното шкафче. Светлинката блесна за миг в тъмното, премига и се олюля.

— Колко време живя така? — попита и тръсна клечката.

Рейвън зарови ръце в косата си. Съзнаваше, че вече бе казала прекалено много, за да увърта.

— Не помня някога да не е пиела, но когато бях малка, пет или шестгодишна, тя все още имаше известен контрол върху нещата. Пееше в заведения. Имаше големи мечти и нелош глас и беше много хубава… Навремето — Рейвън замълча, притисна с ръце очите си и изтри сълзите. — Когато станах на осем, тя беше… Вече не можеше да се справи с проблема си. И винаги имаше мъже. Нуждаеше се от мъже, както се нуждаеше от пиенето. Някои бяха по-добри от другите. Един ме води в зоопарка два пъти… — Рейвън отново млъкна и извърна глава. Брендън наблюдаваше как пламъчето на свещта играе по тънката материя на нощницата й. — Тя непрекъснато ставаше все по-зле. Мисля, че донякъде се дължеше на отчаянието, че губи гласа си. И как инак, нали непрекъснато го съсипваше с пушене и пиене. Ала колкото повече се влошаваше положението, толкова повече тя пушнеше и пиеше. Погуби гласа и здравето си, погуби всяка възможност да направи нещо от себе си. Понякога я мразех и ненавиждах. Понякога разбирах, че и тя се ненавижда.

От гърлото на Рейвън се изтръгна ридание, но тя го сподави и тръгна да крачи из стаята. Движението сякаш й помагаше и думите започнаха да излизат по-бързо, напираха да се освободят.

— Плачеше, прегръщаше ме и молеше да не я мразя. Обещаваше всичко на света и най-често аз й вярвах. „Този път вече…“ — това беше обичайното й начало. И до ден-днешен е така — Рейвън въздъхна на пресекулки. — Тя ме обичаше, когато не пиеше, и напълно забравяше за мен, щом беше пияна. Като че живеех с две различни жени. И в двата случая не беше леко. Трезва, тя се стараеше да имаме нормални отношения като между майка и дъщеря. Написала ли съм си домашното? Защо съм се прибрала пет минути по-късно от училище? Ала беше ли пияна, от мен се очакваше да не й се пречкам, по дяволите, да не се мяркам пред очите й. Помня веднъж, бях дванадесетгодишна, тя издържа три месеца и шестнадесет дни без пиене. Един ден се върнах от училище и я заварих просната на леглото. Него следобед й предстоеше прослушване, преди да я наемат на работа в едно второкласно заведение. По-късно ми обясни, че искала само една глътка, колкото да успокои нервите си. Само една… — Рейвън потрепери и обви ръце около себе си. — Студено е — прошепна.

Брендън стана и отиде до камината. Наведе се и сложи нови дърва и подпалки върху жаравата. Рейвън спря пред прозореца, загледана в бушуващата над морето буря. От време на време още проблясваше, но силата на гръмотевиците и дъждът бе намаляла.

— Нещата се повтаряха безброй пъти. Тя работеше като сервитьорка в един малък бар в Хюстън. Тогава бях на шестнадесет. Задължително отивах там в деня на заплатата, за да съм сигурна, че няма да похарчи парите, преди да съм купила храна. По онова време беше се пооправила. Работеше от месец и половина и имаше връзка с управителя. Той спадаше към един от по-добрите. Аз понякога се отбивах и свирех на пианото, ако заведението беше празно. Един от любовниците на майка ми беше музикант, научи ме на някои основни неща и каза, че имам добър слух. Мама обичаше да слуша как свиря.

Гласът на Рейвън звучеше по-равно. Брендън я наблюдаваше отстрани. Тя бавно прокара пръст по тъмното стъкло на прозореца.

— Бен, управителят, ми предложи да свиря, ако желая, през обедните часове. Каза, че мога и да пея също, стига да е по-тихо и ненатрапчиво, както и да не разговарям с посетителите. Така започнах — Рейвън въздъхна и потри челото си. Зад нея огънят се разгоря и запращя. — Напуснахме Хюстън и заминахме за Оклахома. Аз излъгах за възрастта си и ме наеха да пея в едно заведение. Беше през един от най-лошите периоди на мама. Имаше моменти, когато се страхувах да я оставя сама, ала тя тогава не работеше и…

Рейвън не довърши. Чувстваше се смазана. Слепоочието й пулсираше от болка. Искаше да спре, да се отърве от всичко това, но знаеше, че бе отишла твърде далеч. Притисна чело в стъклото и изчака мислите й да се подредят.

— Имахме нужда от пари, тъй че рискувах да я оставям сама вечер. Сменихме си ролите, тъй да се каже. Това, което аз научих отрано, ала постоянно забравях, бе, че алкохоликът винаги намира пари за бутилка. Винаги, без значение как. Една вечер, по време на изпълнението ми, тя се втурна в заведението. Уейн, който работеше там, бързо схвана положението. Успя да я укроти, преди да бе станало безобразно. Той беше чудесен — никакви нравоучения, никакво съжаление и съвети. Просто подкрепа.

Рейвън се отдръпна от прозореца и отиде при камината.

— Но тя отново се появи, още на два пъти, и те ме изгониха. Последваха други градове, други заведения, ала всичко пак се повтаряше. Малко преди да навърша осемнадесет, я напуснах — гласът й бе започнал да трепери и тя помълча известно време. — Една нощ се върнах от работа и пак я заварих просната на кухненската маса с бутилка вино. Знаех, че ако не се махна, ще полудея. И така, сложих я в леглото, събрах си багажа в една торба, оставих й колкото пари можех да отделя и излязох. Просто ей така — Рейвън закри очи с ръце. — Сякаш за първи път в живота си можех да дишам свободно — мислено тя отново се върна в онази кухня, където бродеха бледите призраци на спомените й. Вглеждайки се в тях, заслушана в непрестанното, но вече по-миролюбиво барабанене на дъжда, продължи да разказва: — Попаднах в Лос Анджелис и там ме забеляза Хендерсън. Той ме лансира и тласна напред. Не зная какви са били стремежите ми, преди да подпиша договор с него. Просто да оцелея, предполагам. Ден за ден. После дойдоха големите контракти, записите и целият този луд водовъртеж. Вратите пред мен започнаха да се отварят. Мисля, че някои от тях бяха същински капани — Рейвън се засмя късо и като че с учудване. — Господи, беше прекрасно и страшно. Струва ми се, не бих могла отново да преживея тези няколко първи месеца. Та както и да е, благодарение на Хендерсън получих известност, а първият ми сингъл стана хит и допринесе още повече. Тогава ми се обадиха от болницата в Мемфис.

Рейвън се обърна и взе да крачи из стаята. Тънката коприна на нощницата прилепваше и се увиваше по тялото при движенията й.

— Трябваше да отида, разбира се. Тя беше много зле. Последният й любовник я беше бил и задигнал малкото пари, които имала. Плачеше. О, Божичко, пак същите обещания. Съжалявала, обичала ме. Никога, никога повече. Аз съм единственото свястно нещо, което била направила в живота си — сълзите отново рукнаха, но този път Рейвън не направи опит да ги спре. — Веднага щом беше в състояние да пътува, я взех със себе си. Джули беше открила санаториум в Оухай и един много добросъвестен млад лекар. Джъстин Рендолф Картър. Какво чудесно име, а? — рече през сълзи. — Чудесно име и забележителен човек. Заведе ме в своя обзаведен с кожа и вкус кабинет и подробно ми обясни лечението, което ще получи майка ми — тя се извърна с лице към Брендън, раменете й бяха натежали от плач. — Аз не исках да знам! Просто исках той да се заеме с това. Каза ми да не възлагам твърде големи надежди, а пък аз му казах, че изобщо нямам никакви надежди. Кой знае какво си е помислил, защото ми препоръча няколко добри организации, с които да поговоря. Напомни ми, че алкохолизмът е болест и майка ми е жертва. Аз му казах, че как ли пък не — изрече с горчив гняв Рейвън и плътно обви ръце около себе си. — Аз бях жертвата! Аз трябваше да живея с нея, да търпя нейните лъжи, безпаметните й наливания и нейните мъже. На него му беше много лесно да е толкова прав и съчувствен под спретната си бяла престилка. А аз я мразех — тя се разтресе в ридания и притисна очи с юмруци. Всичко, което бе затворила и потискала вътре в себе си през седмиците от последното лечение на майка й, напираше да се излее. — И я обичах — промълви. — Още я обичам — изтерзана и почти напълно опустошена, Рейвън протегна ръце към огъня. — Доктор Картър ме остави да му крещя, после седна с мен, когато не издържах й се разплаках. Прибрах се вкъщи, а те започнаха лечението. След два дни срещнах теб.

Тя не го чу как се приближи и застана зад нея, докато не усети ръцете му на раменете си. Обърна се и безмълвно се отпусна в тях. Брендън я прегърна, вперил поглед в подскачащите, лакоми пламъци на огъня. Чувстваше лекото й потръпване. Навън бурята се беше превърнала само в монотонно потропване на дъждовните струи по стъклата.

— Рейвън, ако ми беше казала, щях някак да ти помогна.

Тя поклати глава, после зарови лице на гърдите му.

— Не, не исках тази част от моя живот да засяга отношенията ни. Просто нямах достатъчно сили — пое си дълбоко дъх, отметна глава и го погледна в очите. — Боях се, че ако узнаеш, няма да пожелаеш нищо да правиш заедно с мен.

— Рейвън… — имаше болка и упрек в гласа му.

— Зная, че е неправилно, Брендън, дори глупаво, ала трябва да разбереш — всичко ми се струпа изведнъж. Нужно ми беше време. Имах нужда да се огледам, да реша как ще я карам нататък, как ще живея, какво ще правя с кариерата си, с майка си, с всичко — тя стисна ръцете му в желанието си той да види нещата през нейните очи. — В един момент аз бях никой, а в следващия се озовах обкръжена от почитатели. Навсякъде имаше мои снимки. Чувах гласа си всеки път, щом пуснех радиото. Знаеш какво е.

Брендън махна падналия върху бузата й кичур.

— Да, зная какво е.

Усети я как се поотпусна.

— Преди да съм си поела дъх, мама отново нахлу в живота ми. Част от мен я ненавиждаше, но вместо да си дам сметка, че това е една нормална реакция и да опитам да се справя с чувствата си, аз безпричинно започнах да изпитвам вина. И срам. Не — поклати глава Рейвън, изпреварвайки го, — излишно е да ми казваш, че не би трябвало. Това е едно съждение на разума, едно трезво умозаключение и няма нищо общо с чувствата. Не очаквам от теб да разбереш. Ти никога не си се сблъсквал с подобно нещо. Тя ми е майка. Невъзможно е напълно да се откъсна, да се разгранича от това, дори да съзнавам, че не нося отговорност за нейния проблем — Рейвън пак се взря продължително в очите му, после се извърна. Пламъците танцуваха и се мятаха в камината. — И като капак на всичко, което ставаше, се влюбих в теб. Обичах те — промълви тя толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Ала не можех да бъда твоя любовница.

Вперил поглед в гърба й, Брендън протегна ръце, сетне ги отпусна.

— Защо?

Рейвън само обърна леко глава и го погледна през рамо. Лицето й бе в сянка.

— Защото тогава щях да приличам на нея — прошепна и отново се извърна.

— Не говориш сериозно, Рейвън — хвана я този път той за раменете, но тя заклати глава, без да продума. Брендън я обърна насила към себе си и я изгледа строго. — Значи смяташ, че децата трябва да бъдат съдени за грешките на родителите си?

— Не, но аз…

— Нямаш право да си причиняваш такова нещо.

Рейвън притвори очи и въздъхна.

— Зная, така е, но…

— Тук няма никакви „но“, Рейвън! — той я стисна по-силно, докато тя отвори очи. — Ти знаеш коя си, знаеш какво представляваш.

Известно време се чуваше само шума на морето, потрепването на дъжда и припукването на огъня.

— Когато ти ме прегръщаше, когато ме докосваше, аз те желаех — успя да продума Рейвън с треперещ глас. — Беше първият мъж, когото някога съм пожелавала — преглътна с усилие и Брендън отново усети как тръпка прекоси тялото й. — Ала се сещах за всички онези душни стаички, за онези мъже с майка ми…

Тя млъкна и щеше да се отскубне от ръцете му, но той не я пусна. Бавно обрамчи с длани лицето й, като не сваляше от нея очи.

— Да спиш с непознати не е същото, като да се любиш с някого, когото обичаш.

Рейвън облиза пресъхналите си устни.

— Да, зная, обаче…

— Нима? — прекъсна я въпросът му. Тя само въздъхна неуверено. — Нима знаеш? Нека да ти покажа, Рейвън. Искаш ли да ти покажа?

Очите й бяха като уловени в капан от неговите. Не се съмняваше, че Брендън щеше да я пусне дори при най-лекия жест от нейна страна. Полазиха я тръпки на страх, защото желанието като топла вълна се надигаше в кръвта й.

— Да — отвърна му.

Той за втори път нежно махна косата от лицето й. Наведе се и затвори с целувка очите й. Тя го държеше за китките и ръцете й трепереха. Стисна пръсти, щом устата му се озова върху нейната. Брендън търпеливо изчака устните й да се разтворят.

Много бавно целувките му ставаха по-осезателни, бродеха по лицето й, а пръстите му я галеха. Огънят хвърляше върху им червени и златисти отблясъци, играеше си с тъмните сенки в стаята. Рейвън усещаше топлината му през тънката дреха, ала лумналият вътре в нея пламък беше този, който я обгаряше.

Брендън постави ръце върху раменете й и нежно започна да ги разтрива, захапал леко със зъби долната й устна. Тя усети как нощницата се плъзва надолу по гърдите й, задържа, се за миг върху хълбоците и се свлича на пода. Понечи да се възпротиви, но целувката му се нажежи от страст и всяка мисъл изскочи от главата й. Разумът й се замъгли. Пръстите му се спуснаха надолу по извивката на гърба и бедрата й. После я вдигна на ръце. Като замаяна усети, че потъва върху дюшека. Когато Брендън легна до нея и почувства докосването на голото му тяло, нова вълна на съмнения и страх я накара да потръпне.

— Брендън, моля те, аз…

Думите замряха под устните му. Ръцете му милваха леко, галеха, без да бързат. Някъде далеч в ума си Рейвън бе наясно, че той нарочно полагаше усилия да се владее, ала нейното съзнание бе безсилно, а крайниците й натежали. Устните му се спряха върху шията й, вкусваха и даваха наслада, която нарастваше бавно и неустоимо. Палецът му мачкаше зърното на гърдата й и тя със стон се изви към него. Брендън продължи целувките надолу към меката извивка на гърдите. Леко, много лекичко облиза връхчето. Рейвън усети как между бедрата й пламна жарава, зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. Извиваше се и тръпнеше не от страх, а от страст.

Огън, какъвто тя не познаваше и никога не си бе представяла, се разгаряше вътре в нея. Все още си даваше сметка за проблясъците в камината и пламъчето на свещта върху затворените си клепачи, за мекото усещане на ленените чаршафи под гърба си, за лекия приятен мирис на пушек от дървата в камината. Ала тези усещания бяха далечни и приглушени, цялото й същество сякаш бе съсредоточено върху разтапящите я докосвания на езика му по кожата й, върху лекото като перо плъзгане на пръстите му по краката й. През плющенето на дъжда и съскането на огъня го чу да шепне името й, чу собствения си тих и безпаметен отговор.

Дишането й стана бързо, а устните алчни. С внезапен порив привлече лицето му към своето. Обви ръце около него, а силата на целувката притисна главата й във възглавницата. Той легна върху нея, плът до гореща плът. Гърдите й се разляха под тежестта му, усети косматата му гръд по кожата си.

Брендън сложи ръка на корема й и я плъзна надолу. Кратък пристъп на ужас я обзе, когато я пъхна между бедрата й, после дъхът й секна от главозамайващо удоволствие. Той бе все така търпелив, пръстите му все така нежни и бавни, докато постепенно се отзоваваха на нейния ритъм.

За Рейвън всякакъв друг свят престана да съществува, освен полумрака на осветената от огъня стая и широкото легло. Устата му я завладяваше, езикът му я вкусваше — от устните към ухото, по шията и обратно върху устните. Междувременно ръцете и пръстите му я докарваха до лудост, до умопомрачение.

В един момент той се озова върху нея и тя усети, че бе готова да даде и да получи. Бе твърде смаяна, твърде изумена, за да схване какво му бе струвал непоклатимият самоконтрол досега. Разбираше само, че го желае и сама го подтиква да я обладае. Имаше кратък ослепителен миг на болка, последван от остро и неизмеримо удоволствие. Викът й бе заглушен от устните му, после всичко изчезна сред вълните на неизпитвана наслада.