Маргарет Уей
Едно съдбовно лято (4)

Четвърта глава

Една от хубавите страни на живота в провинцията беше изобилието от пресни плодове, зеленчуци, билки и цветя, които човек винаги можеше да намери по малките сергии на местните хора край пътя. Шели никога не бе опитвала толкова разнообразни тропически плодове. С голямо удоволствие ядеше папая, ананас, манго, анона.

Близо до „Белвю“ бе фермата Огъстин и тя редовно пазаруваше оттам. Толкова много хора се отбиваха там, че предприемчивата госпожа Огъстин и голямата й дъщеря отвориха заведение и предлагаха на открито освежителни напитки, кафе, сандвичи, домашни бисквити и италианския специалитет кростоли. Един следобед Шели беше спряла да поотдъхне там на път за вкъщи. До нея се приближи млад мъж с приятно лице. Усмихна се смутено и рече:

— Вие трябва да сте дъщерята на Марк Стюарт? Мога ли да ви се представя? Аз съм Джеф Гант. Познавам Марк отдавна.

Човекът изглеждаше съвсем порядъчен и тя го покани да седне на масата с нея. Той беше около трийсетгодишен, с леко изрусяла от слънцето светлопепелява коса и неспокойни зеленокафеникави очи. Не бе висок, но имаше стройно тяло. Госпожа Огъстин дойде веднага при тях да се осведоми дали Джеф — назова го по малко име тя — ще желае нещо. Той си поръча силно кафе и бадемови бисквити. Шели поиска още едно капучино за себе си, за да му прави компания.

— Е, как ти се вижда нашия край?

— Тук е прекрасно!

Шели намести слънчевите си очила.

— Хубаво място — съгласи се той, някак безучастно и запита: — На почивка ли си тук?

— Не бях виждала татко много дълго време. Имаме толкова неща да си кажем…

— Представям си — усмихна й се мило той. — А, как е Марк?

— Добре. Благодаря!

— Не ми е споменавал, че има толкова хубава дъщеря. Също… като принцесата от приказките. Дори косата ти е дълга и златисторуса.

— Благодаря.

— Предполагам, че си свикнала на комплименти. Като се вгледа човек в теб, открива, че по доста неща приличаш на Марк. Носят се разни слухове, че си била у Раф, когато Марк не е бил тук.

— Да, Раф беше много любезен с мен.

Джеф сви рамене.

— Той е местният герой. Всички са готови да целуват земята под краката му.

— Но не и ти, нали?

— Не обичам да се унижавам. С Раф сме приятели от деца. Е, аз никога не съм имал неговите възможности. Той е един от аристократите в нашето малко общество. Градът, както знаеш, носи името на дядо му, стария Пиетро. Той ходеше с онези кремави костюми и черна връзчица на фльонга на врата. Олицетворение на старите времена! Косата му цялата бе бяла и гъста, като грива на лъв. Хората само дето не му се кланяха по улиците. Също, както правят сега с Раф. Какво ще кажеш за Президентския дворец?

— Имаш предвид Уайт Клифс?

Шели усещаше, че в шеговитата интонация на Джеф се крие жилка завист.

— Да.

— Определено впечатлява. Всъщност бях поразена. Не съм и подозирала, че млад мъж като Раф може да постигне толкова много.

— Е, да. Раф е роден предприемач. Кара ме даже малко да се презирам. Целият Север е в краката му. Водил ли те е на Ейнджъл?

— Нямаше кога. Прекарвам времето си най-вече с татко.

— Препоръчвам ти да посетиш острова. Когато завършат всичко, ще бъде фантастично. Този човек има всичко, за което може да се мечтае — зашеметяваща външност, неприлично голямо богатство… Дядо му му остави едно значително състояние, а той успя да го удвои. Трябва да му се признае! Понякога може да е доста арогантен, но работи толкова здраво, че само като го гледам, се уморявам.

— А ти с какво се занимаваш, Джеф?

Той вдигна чашката с кафето, сръбна малко и като видя, че още е горещо, я сложи пак на масата.

— И аз съм в предприемаческия бизнес, като Раф. Тук има широко поле за действие. Ако намериш време, бих искал да ти покажа някои забележителности. Имам едно място, близо до Плажа на орхидеите, с къща на колове. Преди време писаха за нея в списание „Воуг Ливинг“. Сам я проектирах и построих.

— Много интересно. — Шели се мъчеше да звучи ентусиазирано. — В Нова Зеландия също имаме наколни къщи, заради хълмистия релеф. Женен ли си, Джеф?

Той поклати глава и отвърна с помръкнало изражение:

— Бях сгоден по едно време, но нищо не се получи. За братовчедката на Раф — Карла. Тя е хубаво момиче.

— Съжалявам, Джеф.

Събеседникът й се усмихна с усилие.

— Може би не бях подходящ за това знатно семейство. Ти ще я видиш сама. Раф организира парти в твоя чест, за да те представи в местното общество.

— Бързо се разпространяват вестите по тези места. Раф едва го предложи и вече всички знаят.

Джеф си сложи още захар в кафето.

— Тук се възприема като събитие всичко, което той реши да направи. Какво мислиш за Даниела?

— Очарователна е. От нея блика такава жизненост.

— Вярно е. — Джеф се засмя и се облегна на стола. — Твърдо е решена да се омъжи за Раф. Не са много близки роднини. Доколкото знам, не са дори и втори братовчеди. Дани отначало играеше ролята на братовчедка, но явно преследва други цели. Може би ще успеят с леля й Айрийни да накарат Раф да я заведе под венчилото. Много често идват от Италия, а и той нерядко ходи там. Връзките му с Италия са много здрави. Баща му — англичанин по произход — беше инженер. Някога работил на голям строителен обект и там срещнал майка му. След сватбата решили да останат да живеят тук.

— Наистина е трагедия, че са загинали.

Джеф тежко въздъхна.

— Е, не всичко в живота му бе като по мед и масло, но той беше дяволски смело момче.

Допи кафето си на няколко глътки и погледна часовника си.

— Имам уговорена среща след десет минути и трябва вече да тръгвам. Приятно ми беше, Шели. Предай много поздрави на Марк. Мога ли да намина да те видя някой път?

— Да, Джеф, ще ми бъде приятно!

Когато Шели се прибра вкъщи, завари баща си и Раф да разглеждат проектоплан за един участък от брега.

— Току-що срещнах един твой приятел — съобщи Шели на Раф, когато той се приближи да вземе от ръцете й пакета с плодове и зеленчуци. — Джеф Гант.

— Нищо чудно — кимна той. — Джеф не пропуска случай да се представи.

— Така си е — включи се и Марк. — Предполагам, че не си го видяла при Огъстин?

— Напротив! Това учудва ли те?

— Бих казал, че да. Той ходи най-вече в ресторантите за бърза закуска.

— Вероятно е забелязал колата ти — предположи Раф.

— Но защо и двамата се отнасяте с такова подозрение към Джеф?

— Трагедията на Джеф е, че болезнено се стреми да не бъде самия себе си. Ако трябва да сме точни — иска да бъде копие на Раф.

— Не мога да повярвам!

— Не си ли предложи услугите да те разведе из околността? — Марк изглежда бе намерил нещо забавно в цялата история.

— Предложи ми, както и да ми покаже наколната си къща.

— Да, нея си заслужава да видиш — посъветва я Рафаел.

— Не си никак забавен! За къщата му са писали дори във „Воуг Ливинг“.

— Естествено, че са писали — намеси се Марк. — Даже имам броя тук някъде. Ще ти го покажа. Проектът е на Раф, изпълнен от „Конуей Кънстракшън“. Джеф е обявил в списанието, че „местни работници“ са осъществили негов собствен проект. Как не го е срам!

Шели беше удивена.

— Ти не знаеше ли, че тук всички архитектурни конструкции са по проект на Раф? — запита баща й, като видя колко е изненадана.

— Архитект ли си наистина? — обърна се тя към Рафаел.

— Казват даже — добър архитект.

— Но това е чудесно! Ти ли си проектирал Уайт Клифс?

— Едва след като успях да разреша някои проблеми с терена.

— Не разбирам, защо не си ми казал досега.

— Ами…

— Ела да погледнеш, мила — кимна Марк към чертежите. — Раф има научна степен по архитектура. Нима съм пропуснал да ти кажа колко даровит архитект е той?

— „Даровит“ е силно казано. Това е само подготвителна работа за проекта, който искам да направя.

Рафаел застана до нея и тя моментално почувства мъжественото му излъчване. От вълнение се вкопчи в плота на масата.

— Това са планове за преразпределение на площта на старата ферма „Танер“. Двеста хиляди квадратни метра първокласна земя, разположена до морето. Трийсет къщи ще се изградят на парцели от по шест хиляди квадратни метра, а останалото ще бъдат паркови площи. Щом започнат строителните работи, ще те заведа да ги разгледаш.

— Очаквам го с нетърпение.

Шели наблюдаваше ръцете му. Правеха елегантни, премерени жестове. Имаше дълги фини пръсти с добре поддържани нокти. Всяка жена би мечтала такива ръце да я докосват.

— Другата седмица ще прескоча до Ейнджъл, така че, ако желаеш, можеш да дойдеш с мен.

— С удоволствие — отвърна тя.

Шели вдигна глава и срещна погледа му. Очите му бяха спокойни, хладни и дълбоки.

Марк отиде да изпрати Раф до колата му и Шели реши да продължи разговора за Джеф.

— Раф беше много резервиран към Джеф Гант.

— Е, случва се човек да се разочарова от някого, миличка. Раф е направил толкова много за Джеф, а не е получил и едно „благодаря“ в замяна. Раф е бил кумир за Джеф, когато са били деца и са израснали заедно, но после се намесила завистта. Джеф решава, че на приятеля му всичко се поднася на тепсия. Във всяко нещо, с което се е захващал единият, се е впускал и другият. Джеф се включи след Раф в предприемачеството с недвижими имоти, но освен че няма нужната квалификация, си избира все ненадеждни бизнес партньори. По мое време им викахме шарлатани. Каза ли ти за годежа си с братовчедката на Раф — Карла?

— Да, спомена ми. Останах с впечатление, че се сърди на Раф.

— Така е. По ирония на съдбата именно дядото на Раф поел разноските по образованието на Джеф, както и на други деца от района. Пиетро беше чудесен човек. Истински филантроп. Джеф обаче е израснал в недотам добро семейство, сред кавги, без сигурност и спокойствие.

— Навярно и това е дало отражение върху характера му.

Марк кимна утвърдително.

— Често съм си мислел, че някъде другаде щеше да се чувства много по-добре, някъде, където не би стоял в сянката на Раф.

— А Раф какво отношение има към него?

— Гледа философски на нещата. Знае за бесовете, които го разяждат отвътре. Раф нямаше нищо общо с развалянето на годежа му. За това си е виновен Джеф.

— Знаеш ли, татко, аз го поканих на гости.

— Е, няма нищо. Джеф е добра компания, когато не крои нещо лошо.

Шели усети, че в нея се надига съмнение.

— Той знаеше всичко за партито в края на месеца.

— Някой от къщата трябва да му е казал — засмя се Марк невъзмутимо. — Всички живо се интересуват какво прави Раф. Това ми напомня да те попитам за роклята, която ще облечеш за случая. Дамите е редно да показват изискан вкус, особено в такава чудесна обстановка като дома на Раф. Рокля, подобна на тази, която носеше Даниела миналата седмица, би ти седяла великолепно.

— Да, наистина. Тя беше с рокля на Валентино. Зое Айрийни не можа да се сдържи и ми каза, за да ми натрие носа. Но аз нямам такава. Имаш ли представа колко струва подобно удоволствие?

— Доста кръгла сума. — Марк се засмя. — Още не съм напълно разорен, миличка, и настоявам да ти купя нещо подобно. Искам да си най-красивата дама на партито. Жалко, че не си взела със себе си перлите. — Марк говореше с толкова спокоен и непринуден тон, че Шели не усети уловката, която той неволно й постави.

— Какви перли?

Перлите от Южно море, разбира се, сети се тя. Дъхът й секна от ужас.

— Ти изобщо не си ги получила, нали? Не можеш ли да ми кажеш?

— Татко… — Шели стисна нервно ръце.

— Прикриваш майка си. Разбирам. За всичко друго сме говорили, само за това — не. Никой от нас не иска да разруши отношенията на другия с теб. И писмата ми не си получавала, нали? И подаръците?

Шели отиде при баща си, взе ръката му и я сложи на страната си.

— Не се ядосвай! Пребледнял си! Добре ли си?

Марк усети в гласа й искрена тревога и реши да прекрати неприятния разговор.

— Добре съм, разбира се. Последните дни са най-щастливите в живота ми.

— Ами тогава — заговори тя през сълзи, — да не позволяваме нищо да ги помрачи. Казахме сбогом на тъгата. И на всички грешки.

Тя прегърна баща си.

— Обичах майка ти, Шели — призна той. — Направих всичко, което беше по силите ми, но бях още млад и не можех да търпя да ме ограничават, да ми слагат юзди. Бракът ни се превърна в ад и за двамата. Може би не бях достатъчно зрял и мъдър, за да променя властния характер на Сарина. Тя беше много млада и красива. Трябваше да диша, да се наслаждава на живота с пълни гърди, а вместо това тя упорито настояваше да живеем затворено. Не си ли се питала защо имахме толкова малко семейни приятели? Майка ти не допускаше никой по-близо. Само ти, аз и тя. — Той въздъхна тежко, сякаш тези шестнайсет години бяха само ден. — Радвам се, че майка ти накрая е намерила спокойствие и удовлетворение от живота. И двамата си причинихме болка, но това е вече минало. — Той приглади косата на Шели и я целуна. — Какво ще кажеш да поработим един час преди вечеря. Не е за вярване какво вдъхновение черпя от теб! Работите ми са пропити с нов дух. Кажи няма ли да е чудесно, ако направим изложба заедно?

— Татко, моите картини едва ли могат да се поставят редом с твоите — рече скромно тя, но очите й заблестяха.

— Нищо подобно! Ти си посвоему талантлива. Всъщност си мисля, че имаме някаква обща виталност, от която струи енергия, както и сходна ориентация. Рисувам за удоволствие от години, но трябваше да се появи Раф, за да ме накара да изложа творбите си. Той е мой голям приятел и сигурно ще стане и на теб, мила.

 

 

Изминаха няколко дни на спокойствие и щастие за Марк и Шели. В петък следобед той каза на дъщеря си, че отива в града по работа.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб — запита Шели, може би за трети път.

— Не, мила, много е горещо. Пък и синоптиците предсказват за следобед проливни дъждове с гръмотевици.

— Знам. — Шели и баща й бяха почти до колата. — И се чудя защо отиваш при такава прогноза?

— Има неща, които не търпят отлагане. Не се тревожи за мен, мила, свикнал съм с бурите. Във всеки случай, би трябвало да се върна, преди да завали.

Шели помаха на баща си с ръка и се върна в къщата. Безпокойството й растеше. Интуицията й подсказваше, че това не е от обичайните му посещения в града. Навсякъде, където ходеше, той я вземаше със себе си. Този път обаче й бе отказал. Значи имаше нещо, което трябваше да остане скрито за нея. Възможно ли бе да отива на лекар? С него можеше да се говори свободно за всичко друго, но не и за здравето му. Може би бе крайно време да се опита да научи нещо от Раф. Дали хроничната тропическа треска бе причина за намаляването на телесното му тегло? Баща й беше слаб, откакто го помнеше. Какъв ужас! Сега, след като бяха заедно, за нищо на света не искаше да го загуби.

За да се отвлече от нерадостните мисли, Шели реши да сготви нещо. Марк обичаше чая с бисквити, но не го биваше да ги приготвя. Шели имаше под ръка достатъчно орехи и бадеми. Иначе баща й обичаше да готви. Докато приготвяше някакво ястие, той винаги се сещаше за някоя чудата история от преживелиците му в Югозападна Азия. Точно там беше хванал „онова вирусно нещо“. Шели си спомни с ужас, че наскоро някакъв младеж в Малайзия бе починал от вирусна тропическа треска. Бил турист от Куинсланд и близките му твърдяха, че цял живот не му се е налагало да ходи на лекар. Рафаел трябваше да й каже, ако баща й наистина не бе добре.

Беше изминал около час, когато кучетата залаяха предупредително. Шели избърса ръце и излезе на верандата. Беше Джеф Гант.

— Здрасти, Шели! — весело подвикна той. — Имах работа наблизо и реших, че няма да е зле да намина.

Той тръгна към площадката, без да изпуска от очи кучетата. Някаква враждебност бе обзела иначе кротките лабрадори. Наложи се Шели да ги успокоява.

— Страхувам се, че в момента татко не е у дома, Джеф. Сигурно няма да се забави. Отскочи за малко до града. А теб какво те води насам?

Джеф се качи по стълбите.

— Исках да огледам един парцел земя. Намира се близо до Кешс Кросинг.

Шели му посочи с ръка един стол:

— Заповядай! Седни. Нещо разхладително? Кафе?

— Предпочитам нещо студено. — Той й се усмихна мило. — На какво мирише така хубаво? Май печеш нещо?

— По-скоро нещо прегаря. Почакай малко, Джеф. Ей сега се връщам.

Шели се втурна в коридора. Вместо да остане на верандата, гостът тръгна след нея.

— Чудесно — измърмори одобрително. — Марк има добър вкус, но нищо не може да замени женската ръка.

Шели малко бе раздразнена от безцеремонното му поведение. Тя извади от фурната две тави с бисквити.

— О-хо, бисквити! Моята слабост — възкликна Джеф с ентусиазъм.

След малко излязоха на верандата с напитките и бисквитите. Бофин започна да лае по мъжа.

— Тихо, момчето ми! — нареди домакинята.

— Ей, богу, това куче не ме харесва — засмя се Джеф.

Разположи се удобно на стола си и се усмихна лениво:

— Искаш ли да дойдеш с мен до Кешс Кросинг? Мястото е чудно. Има и езеро… По дяволите, каква задуха!

Идеята да поплува малко беше чудесна, но все пак Шели предпочете да си остане вкъщи. Имаше и готово оправдание.

— Съжалявам, Джеф, но не мога да изляза, преди татко да се прибере.

— Че той докато се върне, ще минат няколко часа — възрази й гостът. — Баща ти не е много добре и…

— Какво имаш предвид, Джеф? — Тя изтръпна. — Татко нищо не ми е казал. — Тя сведе поглед.

— В мига, в който го казах, разбрах, че не е трябвало. Но ти не се тревожи. Това е само някакъв вирус от времето, когато е бил в Малайзия. Сигурно ти е споменал. Няма нищо опасно.

Шели стана от стола, облегна се на перилата на терасата и впери празен поглед в цъфтящата градина.

— Страхувам се, Джеф. От татко не можеш да измъкнеш и думичка за здравето му, а би трябвало да сподели с мен, ако има нещо сериозно.

— Разбира се, че трябва. — Той реши, че е редно да не я разстройва повече и сложи ръка на рамото й. — Боже мой, изплаших те! Съжалявам!

Той се опита да я прегърне успокоително, но точно в този момент една сребристосиня кола се зададе по алеята.

— Да го вземат дяволите! Мога да се закълна, че Раф ме следи.

Ръката му бързо пусна рамото на Шели.

Кучетата, както винаги, залаяха възторжено и се втурнаха да посрещнат Раф. Той се запъти към верандата със строго изражение.

— Знаех си, че ще те заваря тук, Джеф. Току-що идвам от офиса на Тед Масингам. Марк ми каза, че случайно сте се срещнали.

Руменина изби по страните на Джеф.

— Тръгнал съм към Кросинг и реших да прескоча до Шели за малко. Беше така добра да ми предложи чаша студен сок и домашни бисквити.

Погледът на Рафаел проследи Шели и после се спря на кръглата плетена масичка.

— Много добре, Джеф.

— Тя отлично се справя с готвенето. — Джеф се мъчеше да звучи непринудено и естествено.

Шели усети колко се притесни Джеф. А и тонът, с който му говореше Раф, съвсем не бе приятелски.

Джеф погледна небето и каза:

— Е, аз вече ще тръгвам. Нещо взе да се заоблачава. Довиждане, Шели — усмихна се неловко. — Поканата ми остава в сила. Довиждане, Раф, стари приятелю. Май не се държим много приятелски, а?

— Ще се отнасям с теб приятелски, когато престанеш да ми създаваш неприятности. Можеш да го кажеш и на Харис. Съдружник като него, не ти трябва.

— Той не ми е съдружник.

— Дано — отвърна скептично Раф. — И преди съм ти казвал, че от него нищо добро не можеш да очакваш.

— Добре де, добре! Да смея ли да се надявам, че ще ме поканиш на партито на Шели? — Той отправи към нея умоляващ поглед.

Изражението на Раф говореше, че въпросът е много деликатен. Джеф сложи ръка на сърцето си.

— Обещавам да се държа безукорно. — Дългата коса на Шели се вееше на слабия ветрец. Джеф я погледна и се обърна към Рафаел: — Виждал ли си през живота си по-хубава коса? Като на принцеса от приказките — точно това разправях на Шели.

Той се спусна надолу по стълбите, качи се в колата си, махна им и потегли толкова рязко, че автомобилът подскочи и изпод гумите се разхвърчаха дребни камъчета.

— Джеф се слави с опакия си характер — промърмори неодобрително Раф. — Не те съветвам да се качваш в една кола с него. Може да се окаже опасно…

Той погледна неодобрително прилепналата й блуза и кафявите къси панталони.

— С какво те дразни толкова?

— Не ми се иска той да те докосва.

— Точно ти ли го казваш? — Тя почти заекна от учудване. — Съвсем ясно си спомням как ме преметна през рамо като чувал с картофи вечерта, когато се запознахме. Пък и теб какво те засягат отношенията ни? Ако искаш да знаеш, Джеф се държа като кавалер.

— Значи ли това, че ти си го насърчила? — В гласа му прозвучаха ядни нотки. — Я се погледни!

Шели прецени външния си вид — тясна блуза, открояваща женствените й форми, къси ленени панталони, които не скриваха много от дългите й стройни крака.

— Остава да кажеш, че трябва да се облека като монахиня.

— Само ще си навредиш, ако се обличаш така предизвикателно. Имаш прелъстително тяло.

— Я виж, колко си загрижен! — Тя тръсна гневно коса. — Обзалагам се, че и на теб ти минават някои опасни мисли през главата. Недей да отричаш!

— Какъв смисъл има да отричам? Напълно си права.

Той я хвана и я дръпна рязко към себе си. Заплашителният му поглед я смути.

— Нали не си такъв — промълви Шели умоляващо. Усети, че не й достига дъх. — Не и Раф Конуей — опората на обществото, любимецът на всички, крило за слабите и старите…

— Млъкни, ако обичаш!

Той стисна устни. Мургавата му кожа бе леко побледняла.

— Грубиян! — Гласът на Шели тръпнеше от възбуда.

Усещането от допира на телата им надигна у нея вълна от емоции. Реакцията на Раф я парализира, карайки я да се чувства унизена.

— Пусни ме! — извика тя. — Никой не те е упълномощил да се разпореждаш с мен. Аз съм си аз и ще правя каквото поискам.

Тя се опита да се измъкне от ръцете му и в този момент видя как лицето му доближава нейното. Юмруците й се отпуснаха и пръстите й почувстваха топлината на гърдите му. Изведнъж я обзе желание да разкопчее ризата и да докосне кожата му. Никой до сега не беше я целувал така. Никога. Нещо в Шели трепна и тя почувства, че му принадлежи. Можеше ли подобна необуздана страст да е любов? Нали любовта е красиво изживяване, а пък това усещане от близостта му бе тъй първично?

Раф откъсна устни от нейните и започна да целува нежните й гърди. Тялото й пламна. Тя отчаяно поиска да го спре.

— Това стига ли ти? — запита Раф с дрезгав глас.

Шели направи усилие да дойде на себе си. Наведе глава, после рязко я вдигна.

— Въобще не го исках… — изрече, още зашеметена.

— Тогава не трябваше да си играеш с огъня. Не съм от тези твои „кавалери“, които можеш да командваш.

— Ти изобщо не си кавалер!

Шели докосна устната си — беше подута.

— Не съм те наранил. — Той огледа лицето й. Едно мускулче отстрани на устата му прескачаше.

— Точно това направи. — Тя облиза сухите си устни. — Сега какво, ще се преструваме, че нищо не е станало? Мислех, че не ме харесваш.

Погледът му помътня.

— Харесвам те, и още как! Харесва ми красивото ти лице, хубавото ти тяло, но не мога да повярвам в чистите ти намерения.

Внезапно някъде високо над главите им проехтя силен гръм и след миг в небето блесна начупената линия на светкавица. Шели инстинктивно побърза да се скрие в къщата.

— Бурята започва. Не се бой! Няма да те оставя сама. Трябва да затворим прозорците.

Шели тръгна към прозорците, но втори гръм раздра небесата и я накара да отскочи назад. Особен мирис изпълни въздуха. Раф излезе на верандата.

— Ела навън — извика й той, сякаш опиянен от тържеството на природата.

Чу се как вятърът затръшна капака на един от прозорците. Само като си помисли човек колко слънчева и ясна беше утринта. А сега плътни сиво-черни облаци пъплеха откъм океана и забулваха небето. Страховита красота! Мощният вятър тласкаше тъмната завеса над плантации и ферми. Шели никога не бе ставала свидетел на толкова величествена стихия.

Раф присви очи. Шели усети, че пребледнява.

— Хайде, ела тук!

Тя се подчини, като че ли беше малко дете. В клоните на дърветата пърхаха изплашени папагалчета. В здрача окраската им изглеждаше по-пъстра отвсякога. Както стоеше с гръб към Раф, Шели усети как той обгръща крехките й рамене.

— Недей да трепериш, в безопасност сме.

Успокоена от думите му, тя се отпусна и отново погледна небето.

— Ако можех да нарисувам тази вълшебна картина!

— Природата е ненадминат художник. Ще видиш след малко, когато започне да вали, колко свеж ще стане въздухът. Но ти още трепериш!

„Да, и на теб това ти харесва, защото искаш да ме закриляш и да ме подчиниш“, помисли си Шели. Отношението му към нея бе белязано с някакво жестоко тържество. Той упорито я притискаше към себе си, кръстосал ръце на гърдите й. Тялото му излъчваше аромат на цитрус. Шели се чувстваше напълно обезоръжена. С колко ли други жени се бе държал по подобен начин? Колко ли още го бяха пожелавали толкова силно като нея? Тя осъзна, че копнее за мига, когато той отново ще я целуне.

Започна да вали, но никой от тях не помръдна. След жегата и задухът, хладният кристалночист въздух им се стори като дар Божи. Шели се измокри цялата. Дрехите й залепнаха по тялото.

— Да се прибираме — прошепна тя.

Но Раф не помръдна, продължаваше да я прегръща. В един миг се наведе и целуна врата й. Беше силен, опасно мъжествен и дързък. Шели не бе подготвена за това, което се случваше, но се осмели да промълви:

— Целуни ме!

Устните й леко докоснаха неговите. Усетил дъха й, той я притисна възбудено и устните им се впиха в страстна целувка. Подвластна на чара му, Шели не се възпротиви. На двайсет и три години още не беше имала мъж в живота си. Не искаше да се отдаде на някой, който не я обича. Сега обаче душата й закопня за Раф. Изведнъж той рязко я отблъсна. Лицето му стана сурово, дори отчаяно.

— Не бива да продължаваме!

— Моля те, моля те… — Тя не можа да познае гласа си, треперещ, изпълнен с копнеж. Ала лицето на Раф остана каменно.

— Шели, наистина ли го искаш?

— Да! Ти… Ти ме влудяваш.

— Да не мислиш, че и аз не изпитвам същото? Всеки път, когато те видя, усещам предизвикателството, което ми отправяш. Не мога да устоя…

— Затова ли ме ненавиждаш? Искаш да победиш изкушението? Върви си тогава! Бурята вече утихва.

И той си тръгна. Шели остана да стои сама на терасата.

След проливния дъжд небето стана чисто, лазурно синьо.

Объркана и изпълнена с угризения, тя се питаше какво ли я очаква оттук нататък.