Маргарет Уей
Едно съдбовно лято (3)

Трета глава

— Събуди се, събуди се… — чу Шели някакъв глас, обърна се по гръб, отвори очи и видя медицинска сестра, надвесена над нея. — Извинявай, че те събуждам, скъпа, но е време да ти измерим температурата. Седни в леглото. Така… Добро момиче.

Шели се помъчи да се изправи, но бе много отпаднала. Болницата беше шумно място и тя не можа да мигне цяла нощ. Под очите й имаше тъмни сенки. Сестра Париш, закръглена жена с обло червендалесто лице, й помогна да седне. Сложи термометъра в устата й и подхвана приятелски разговор.

— Имала си голям късмет, скъпа. Друг път не трябва да забравяш, че сме в тропиците и се налага да се пазиш от някои неща. Серумът ти подейства много добре. Организмът ти е здрав и млад. Ще те изпишем след два дена.

— Чак след два дни ли? — запита Шели, когато термометърът вече не беше в устата й.

— Мислиш, че е много време ли? Има ухапани от отровни паяци, които ги държим по цяла седмица.

Сестрата взе от таблата на леглото картона на Шели и вписа данните.

— Гледай ведро на нещата, скъпа, ще се погрижим за теб.

— Благодарна съм ви, но два дни са много време… Баща ми се връща след няколко дни.

— Не се оплаквай, поне нямаш болки, като някои други пациенти. Господин Конуей ще намине да те види тази сутрин. Глени ми каза, че бил много разтревожен от състоянието ти и останал тук, докато доктор Ригби не го подканил да си върви. Господин Конуей е от щедрите дарители на нашата болница, точно като дядо си. Много го уважаваме.

— Може би и аз съм му задължена. Цяло щастие е, че вчера той беше наблизо.

— Близки приятели ли сте, а, скъпа? — Сестрата й хвърли закачлив поглед.

— Запознахме се наскоро. Той е съдружник и приятел на баща ми.

— Така ли? А кой е баща ти?

— Марк Стюарт. Познавате ли го?

Изражението на сестра Париш се промени. Тя заби поглед в медицинския картон, сякаш бе забравила да попълни някоя графа.

— Много хора го познават. В околността няма други художници. Бил е тук няколко пъти.

— В болницата? — Тонът на Шели издаваше безпокойство.

— За профилактични изследвания, скъпа — успокои я сестрата. — Всички трябва да си ги правим. Точно се чудех на кого ми приличаш. Сега вече ми е ясно. Отдавна ли не сте се виждали с него?

— Да. Дойдох от Нова Зеландия.

— И на втория ден да вземе да те ухапе паяк! Това се казва да не му върви на човек.

Сестрата тръгна към вратата.

— Трябва да вървя. Виждам, че вече разнасят закуската.

По-късно на вратата на стаята й се появи Раф Конуей.

На Шели й се стори, че ще припадне под пронизващия му поглед. Беше облечен в бежови панталони и пастелнозелена риза. В ръцете си държеше най-разкошната кошница с цветя, която бе виждала някога. Бяха великолепни — рози, лилии, далии, а в средата орхидеи.

В очите на Шели проблесна истинско възхищение.

— Колко са красиви! За мен ли са?

— За кой друг?

Той постави кошницата до леглото й. Присъствието му отново я хвърли в паника. Сърцето й заби лудо.

— Как вървят нещата? Още си много бледа.

— По-добре съм. Благодаря ти!

Рафаел се огледа за стол.

— Няма за какво. — Гласът му бе дрезгав. — Съжалявам, че се случи. Мисля, че вината е моя.

— Не, аз трябваше да внимавам повече. Ти май прекалено се безпокоиш за мен? Една от сестрите ми каза, че си стоял тук цяла нощ.

Той кимна. Изражението на лицето му стана непроницаемо.

— Ригби смята, че след два дни ще излезеш оттук.

— Татко си идва в петък…

— Не насилвай нещата. Бъди изпълнителна пациентка днес и утре, и може би в петък ще те пуснат.

— Ще трябва. Искам да посрещна татко на летището.

— Ще имаш нужда и от мен — каза той с безразличен глас.

— Много ще ти бъда задължена, ако ме придружиш.

— Радвам се. Знаеш как да използваш чара си.

Шели долови сарказъм в думите му.

— Искаш да кажеш, че съм добра, когато имам полза?

— Мисля, че си една малка меркантилна чаровница.

— Нека да не си говорим по този ужасен начин, разстройвам се!

— Имаш ли нужда от нещо? — Тонът му изведнъж стана загрижен.

— Не, виждам, че някой вече е донесъл нещата, които могат да ми потрябват.

Раф кимна утвърдително.

— Даниела.

— Много мило от нейна страна.

— Праща ти много поздрави. Искаше да дойде, но аз прецених, че е по-добре да не се вълнуваш прекомерно.

— Напротив, прекалено спокойна съм, дори самотна. Не можеше ли да ме поставят в стая с други пациенти?

— Не — отговори й той, сякаш с това въпросът се изчерпваше. — Бих искал да покрия разходите по лечението ти. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Но защо?

— Трябваше да съобразя, че не си свикнала с живота в тропиците. Ако беше останала у нас, това нямаше да се случи.

— Никой не знае…

— Ще помислим как да се реваншираш.

Шели преглътна. В душата й бе хаос. Той я гледаше със симпатия, но в същото време искаше да потисне това добронамерено чувство у себе си.

— Не искам да имам нищо общо с теб.

— Може би не зависи само от нас — засмя се той. — Все пак, хубавата новина е, че си добре.

 

 

Полет номер четиристотин двайсет и две от Сидни щеше да се приземи на летището в четиринайсет и двайсет. Шели седна до Рафаел на скамейката в чакалнята и се опита да овладее обърканите си чувства. За нея този ден беше съдбоносен. Приповдигнатото й настроение можеше след малко да завърши с емоционален срив. Дали баща й я обичаше както някога? Физическото й състояние още бе нестабилно. Докторът я изписа, при условие че Раф Конуей се грижи за нея. Запита се как ли би могла да му се отблагодари, но в момента единственото, за което можеше да мисли, бе срещата с баща й. Би се почувствала безкрайно нещастна, ако времето ги бе направило равнодушни един към друг.

— Страшно съм нервна. Как изглеждам? Дали да не си вържа косата отзад?

— Шегуваш ли се? Изглеждаш прекрасно.

Пак й се подиграваше.

— Искам той да ме познае.

— Ще те разпознае.

Той погледна информационното табло за пристигащите самолети.

— Хайде, самолетът на Марк каца в момента.

Големият самолет рулираше по пистата и хората излязоха от сградата на терминала, за да посрещнат близките си.

Баща й не се виждаше сред потока от туристи. Шели преглътна с тревога. В този момент висок русокос мъж се появи на вратата на самолета. Развълнувана, Шели се вкопчи в ръката на Рафаел. Без да усети, тя се държеше, като че се познаваха от години. В този критичен момент, той й беше опора.

Русият мъж се огледа и заслиза по стълбите. Не носеше официални дрехи — бе със синя риза и бежов панталон. Беше много слаб и във всяко негово движение проличаваше вродената елегантност на Шели.

Дъхът й секна. Сякаш беше вчера, денят, когато той си отиде.

— Върви при него — пошепна й Раф, — толкова дълго те е чакал!

Шели го погледна. Сълзи напираха в очите й.

— Обичам го!

Докато баща й приближаваше, целият й живот се изниза като на филмова лента пред очите й. Шели се спусна към него с разтворени обятия и блеснали очи.

— Шели!

Той се спря.

— Татко!

Прегърнаха се щастливи, онемели от вълнение. Те отново бяха едно цяло. Единственото нещо, което имаше значение сега, бе, че са в обятията си и биенето на сърцата им се слива в едно. Щастието на този миг си струваше болката от всички пропилени години.

Баща й първи вдигна глава. В сините му очи блестяха сълзи.

— Хубавото ми момиче, златното ми дете! Винаги бих те познал. Не си се променила изобщо.

И двамата се засмяха. Вярваха си точно както едно време. До тях прозвуча познат глас:

— Здрасти, Марк!

— Раф! Чудесно е, че си тук. Ако някога съм имал истински приятел, това си ти.

Рафаел също се усмихна.

— Имах личен интерес. Трябваше да видя дали Шели е наистина такава красавица, каквато ми я описваше.

— Не е ли? — Марк грееше от бащинска гордост.

— Като ангел на Ботичели.

За момент Раф я прониза с поглед, в който ясно се четеше: не разочаровай баща си!

Следобедът преваляше, когато Рафаел ги докара в имението. Марк беше приятно изненадан.

— Пратил си момчетата да пооправят тук? Не знам как да ти благодаря!

— Между другото, заредил съм и хладилника, за да не се разкарваш до града. Знам, че вие двамата ще останете до късно да си говорите, така че аз тръгвам. Какво ще кажете утре вечер да вечеряме заедно у нас?

— Ако Шели иска…

— Шели? — Рафаел й отправи остър поглед и на нея й се стори, че е под прицел.

— Ще дойдем.

— Чудесно! Ще изпратя Джоузеф да ви вземе. Около осем, удобно ли е?

— Напълно, Раф, благодаря ти за всичко!

— Беше удоволствие за мен. Ще доведа кучетата в неделя следобед, ако нямаш нищо против.

Марк се засмя.

— Знаеш ли, така се улисах, че въобще забравих за тях. Дано не са те притеснили. Моли става досадна понякога.

— Моли? — Шели го изгледа учудено. — Странно име за един доберман, татко.

— Не са добермани, миличка. Откъде ти хрумна? Лабрадори са. Ще ти харесат. Моли е кремавожълта, а Бофин е черен. Чудесни са за компания, но са отчайващи като пазачи. Породата им е такава.

— Извинявай, пошегувах се. — Раф се засмя. — Е, до утре. Имате да наваксвате за шестнайсет години…

Шели му отвърна с усмивка и облегна глава на рамото на баща си. Раф се обърна и тръгна към колата с пъргава походка.

За Марк Стюарт и дъщеря му последва една неповторима седмица на съвършен покой и хармония. Говореха часове наред или просто седяха тихо, докато лабрадорите се излежаваха в краката им. Два пъти излизаха в морето с лодка. Рисуваха заедно в ателието. Той се радваше на дарбата й и я насърчаваше да рисува плодове, цветя, чудесните сини цветове на лотоса, азиатски порцелан и керамика, пана в китайски стил. Помагаше й да подрежда натюрмортите. Шели се чувстваше като на курс при възможно най-всеотдайния учител. Често работеха до късно, после Марк приготвяше вечеря. Той се оказа отличен готвач. Много добре познаваше южноазиатското кулинарно изкуство, макар че нямаше голям апетит. Разговаряха за изкуство, книги, филми, разни хора, политика и всичко, за което им дойдеше на ум. Имаше за какво след толкова дълга раздяла. Струваше им се, че Шели е пораснала за една нощ. Между тях нищо не се бе променило, не изпитваха никакво отчуждение.

Вечерята у Раф Конуей премина много приятно. Даниела се държеше очарователно с Марк и доста по-дружелюбно с Шели. Когато братовчедката на Рафаел спомена за престоя й в болницата, се получи неловка ситуация. Шели бе решила поне на първо време да спести на баща си неприятния инцидент и той действително се разтревожи, когато научи. Домакинът спаси положението, като вдигна тост в нейна чест.

— Само я виж, Марк! Може да е имало малка неприятност, но сега отново е изпълнена със здраве и енергия. Тя си остава твоето златно момиче.

Лицето на Марк светна от гордост, но Даниела се умълча. Въпреки че не й допаднаха похвалите на Раф, остана любезна.

Бяха поканили и леля й Зое Айрийни, ексцентрична дама на около шейсет. Беше много слаба, с боядисана в скандално червен цвят коса. Маниерите й бяха доста властни, почти остри. За щастие тя не се застоя твърде дълго. На вечерята присъстваха и една двойка съпрузи, работещи в хотелиерския бизнес. Те разговаряха за бъдещата си съвместна работа с Раф, когато курортът на остров Ейнджъл щеше да започне да приема гости.

Рафаел цяла вечер беше в центъра на вниманието, но не защото си бе поставил това за цел, а заради присъщото му обаяние. Човек се увличаше, като го слушаше как говори. Явно бе, че Марк изпитва много особено, почти бащинско чувство към него. За добро или зло, Раф Конуей се бе превърнал в част от живота му. Въпреки усмивките, Раф следеше Шели със зоркия поглед на ястреб.

Срещнаха се отново във вторник. Марк и дъщеря му пиеха кафе на предната веранда, когато джипът му се появи по пътя сред облак прах.

— Раф! Чудесно! — Марк се изправи да го посрещне, а лабрадорите залаяха радостно.

Шели стоеше пред стълбите, небрежно подпряна на бялата колона. Отношенията със съдружника на баща й бяха сложни. Възхищаваше му се и се плашеше от него същевременно. Докато двамата приятели се здрависваха, кучетата подскачаха радостно в краката им. Раф им се скара и те послушно ги последваха към къщата.

— Раф е тръгнал към града, миличка. Искаш ли да отидеш с него? Добре ще ти се отрази.

Добре ли, помисли си отчаяно тя. Порази я разликата между двамата мъже. Единият бе енергичен, с елегантни, точни движения, а другият, макар да беше също толкова висок и строен, стоеше до него някак апатичен и болнав. Все едно, че нещо я жегна в сърцето. Единственото, за което баща й не искаше да говори, беше здравословното му състояние. Тя се опита веднъж да насочи разговора натам и той спомена, че е „хванал нещо вирусно“ преди години, когато е бил в Югоизточна Азия. Създавало му проблеми от време на време, но — подчерта изрично — нямало нищо сериозно. Шели реши да поговори за това с Раф.

Когато Раф се изкачи по стълбите, очите им се срещнаха. Сякаш я разсъбличаше с поглед. Сърцето й заби силно и цялата й самоувереност се стопи.

— Е, какво ще кажеш, Шели?

Бризът си играеше с разкошната й коса.

— Дай ми няколко минути да се оправя.

— И така изглеждаш добре — обади се Марк.

Дъщеря му погледна скептично фланелката и късите си панталони, които показваха дългите й загорели крака.

— Мисля да си сложа нещо по-дълго.

— Хайде, Раф, да изпием по едно кафе, докато Шели се приготви. Кажи ми, още ли мислиш да купиш земя в Уест Пойнт?

Шели побърза да отиде в спалнята си, свали фланелката и късите панталони и облече розова лятна рокля, дълга до глезените. Вдигна част от косата си високо, като остави останалата да пада свободно по раменете. Сложи си само малко червило.

Огледа се критично и взе гердана, който наскоро й бе подарил баща й. Беше изработен в източен стил: сини и зелени камъни, розов кварц, свързани с позлатени мъниста. С него външният й вид ставаше изискан, а и баща й щеше да се зарадва, като види, че си го е сложила.

— Възхитителна си, миличка! — възкликна той, когато тя слезе долу.

— Благодаря ти, татко.

Погледът на Рафаел сякаш бе станал още по-остър от преди. Или бе просто внушение. Каквото и да бе, Шели се изчерви. Невъзможен човек!

След пет минути вече бяха на път към градчето Маренте — кръстено на името на дядото на Раф — Пиетро. „Един от големите мъже на Севера“ — както бе казал баща й.

— Марк изглежда щастлив — отбеляза с предизвикателен тон Раф.

— Разбира се, че е щастлив. Изглежда не можеш да го приемеш.

Той отклони за миг вниманието си от пътя и я погледна.

— Странни неща приказваш.

— По-странно е твоето поведение. Чувствам се като затворник, пуснат под гаранция. Само една грешна стъпка и отивам пак зад решетките.

— Преувеличаваш.

— Едва ли. — Шели се вгледа в профила му. Беше толкова мъжествен и самоуверен. — Какво се опасяваш, че мога да направя?

— Засега се справяш. — Раф се засмя. — Харесва ми тази огърлица.

Шели прокара ръка по мънистата, смутена от резкия обрат на разговора.

— Красива е, нали?

— И още как!

Репликата й се стори като удар с камшик.

— Как да разбирам това?

Той я изгледа хладно.

— Мисля, че познавам изработката.

Тя поклати глава объркано.

— Татко каза, че я е купил от Сидни, като ми я подари онзи ден.

— Е, може би има бутик и в Сидни. Не си спомням името, но беше китайка, много известна. Дани сигурно ще се сети.

— Не намесвай в това и Дани. И въобще, не е нужно да й казваш всичко.

— Като какво например? — Той сбърчи вежди озадачен.

— Ами колко си загрижен за поведението ми и как то щяло да се отрази на баща ми.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Отричаш?! Едвам бях пристигнала и твоята братовчедка побърза да сподели с мен някои неща.

— Грешно си я разбрала. Не съм говорил нито за теб, нито за Марк с Даниела. Имаш честната ми дума.

— А откъде тогава знае толкова много?

Шели потрепери, възмутена от неговата арогантност.

— Ти казваш, че знае. Дани не е имала никакво намерение да те огорчи, но щом искаш, ще поговоря с нея.

Шели тръсна глава.

— Не, благодаря, но не желая да говорите за мен. И би ли ми казал какво необичайно виждаш в гердана ми?

— Цената му — каза направо той, — в него има доста злато. Бих казал осемнайсет карата, а също и полускъпоценни камъни — нефрит, някакъв вид берил, малахит, розов кварц. Доста скъпо бижу, нали? Чудно ми е, че си го сложила, когато отиваш на пазар.

Шели го изгледа втрещено.

— Разбира се, че ще го нося! Нали е подарък от баща ми.

— Уверен съм, че ще намериш начин да получиш още такива подаръци.

Тя пламна.

— Знаех си, че не трябваше да идвам с теб. Не мога да си обясня къде се корени омразата ти към мен.

— Но аз не те мразя! Намирам те дори очарователна, но ми е ясно, че си жена, която преследва целите си докрай. Е, аз, като приятел и съдружник на баща ти, не бих го допуснал.

— Това излиза извън рамките на приятелството ви.

— Ще свия знамената, щом докажеш, че греша. Съжалявам, но няма така бързо да се отървеш от мен. През годините, когато ти не благоволяваше поне да се обадиш, свикнах да защитавам интересите на Марк.

— И как бих могла аз да му навредя?

Раф я изгледа развеселен.

— Не, но не може да се отрече, че успяваш да обърнеш нещата в своя полза.

Когато пристигнаха в града, се разделиха. Шели демонстративно тръгна, без да каже и дума. Да не би да си въобразяваше, че ще се прибере с него! За да изтърпи още някоя нравоучителна проповед? Беше й дошло до гуша от отношението му. Но по-лошото бе, че дълбоко в себе си Шели желаеше да му се хареса. Въпреки това тя не смяташе да го чака, щеше бързо да направи покупките, които бе заръчал баща й, и да вземе автобуса. Изведнъж Шели усети студенината на огърлицата върху кожата си. В един момент преди малко й се искаше да я запрати по Раф. Явно баща й беше изпращал много подаръци през тези шестнайсет години, но тя не бе получила нито един. Трябваше да признае, че човек трудно би повярвал на тази история, но майка й винаги бе прибирала пощата. Шели въздъхна и влезе в супермаркета. Напълно възможно бе Раф никога да не разбере истината.

Местният автобус потегляше от автогарата в дванайсет и трийсет, тоест десет минути преди срещата й с Раф Конуей. Той великодушно я бе поканил на обяд, но тя предчувстваше, че преживяването няма да е от най-приятните. Шели остави бележка с кратко съобщение под една от чистачките на колата: „Взех рейса“. Е, той щеше да се ядоса, но колкото по-скоро му станеше ясно, че тя не е дошла, за да търпи неговия тормоз, толкова по-добре.

Беше много горещо. Рейсът бе пълен с домакини на средна възраст, най-вече от италиански произход. Вътре бе задушно, усещаше се миризма на храна, кафе и дори на чесън. Пътниците бъбреха шумно и се смееха. Една възрастна жена започна да разпитва Шели коя е и защо е била в града.

— Марк Стюарт, художникът ли? Да, разбира се, че го познаваше, всъщност не лично, но бе чула, че е добър приятел на господин Конуей.

Дори фамилията на Раф накара Шели да изтръпне. Той не би я оставил да му се изплъзне така лесно. Може би и в момента я следваше с колата.

И действително беше така.

Шофьорът на рейса хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Кой ли беше този, дето се опитваше да го задмине с колата си и му свиреше с клаксона. Жените обърнаха глави, а една от тях отиде и погледна през задното стъкло.

— Това е господин Конуей — Рафаел! — извика въодушевено. — Спри, Бепо. Сигурно иска нещо…

Шофьорът отби рейса в края на платното и спря. Всички от автобуса изгаряха от любопитство да разберат какво става. След малко Раф се появи на предната врата и поздрави Бепо на италиански. Шели също знаеше езика и разбра всяка дума от разговора им. Идваше й да потъне в земята от срам. Всички жени я гледаха и се усмихваха — тя бе причината за изненадващото появяване на Рафаел.

— Колко романтично! — коментираха присъстващите.

Шели нямаше друг избор, освен да стане и да тръгне към вратата със смутена усмивка. Какъв театър!

— Моля за извинение, дами, но госпожица Стюарт още не е свикнала на нашите жеги — обърна се към грейналите лица на жените в рейса. Те изръкопляскаха трогнати.

Рафаел пое багажа на Шели и й подаде ръка при слизането от автобуса. Тя, за разлика от останалите, прие жеста като недвусмислена подигравка. Шофьорът затвори вратата и рейсът потегли, оставяйки след себе си облак изгорели газове.

— Глупава постъпка — смъмри я той. — Не се опитвай да го правиш пак!

Шели нахлупи шапката си на главата. Лицето й бе изпотено. Дълги влажни кичури коса лепнеха по страните й.

— Това не те засяга! Беше ми забавно. Най-малкото, никой не се заяждаше с мен.

— Хайде, да сключим примирие — предложи той.

— Примирие? — Тя махна назад една къдрица, която бе паднала до устните й. — Едва ли някога ще спреш да ме тормозиш за миналото, или по-точно за това, което смяташ, че е било.

Той я огледа загрижено и посегна към брадичката й.

— Добре ли си?

Независимо дали го мразеше, или не, тръпки минаваха по тялото й всеки път, когато я докоснеше.

— Излишно е да ми задаваш този въпрос, щом си наблизо.

— Хайде, влизай в колата! Климатичната инсталация ще ти помогне да дойдеш на себе си.

Вече в автомобила, тя хвърли шапката си на задната седалка. Все още й бе адски горещо. Този човек имаше поразителни очи. Погледът му преминаваше през тялото й като лазерен лъч.

— Гладна ли си?

— Не. — Тя поклати глава като затворник, когото карат обратно в килията.

— Въпреки това, ще трябва да обядваме. Марк не очаква да се върнем толкова рано.

— Искаш да кажеш, че той си мисли, че ние…

— О, престани! Та ние едва се понасяме, не е ли така?

— Така е! И е отвратително…