Маргарет Уей
Едно съдбовно лято (2)

Втора глава

Шели погледна часовника си — беше почти осем. Раф Конуей й каза да слезе долу за закуска, когато желае, или да се обади по вътрешния телефон да й я занесат в спалнята. Тайнствеността, която витаеше около този човек, провокираше въображението й. Даниела, братовчедката му, стана по-любезна, след като разбра коя всъщност е Шели. Въпреки това Шели чувстваше, че присъствието й е нежелано.

Стаята, в която я настаниха, беше луксозно обзаведена. Леглото и скринът бяха от дъб, боядисани в бяло. Над шкафа бе поставена картина на баща й. Изобразяваше папагалчета сред розови орхидеи.

Със спалнята бяха свързани будоар и баня. За оформянето на интериора не бяха пестени пари. „Уместна констатация, нали само те, парите, трябваше да я интересуват“, помисли си с горчивина.

Тя си наметна халат и излезе на голямата, облицована с мрамор тераса. Изгледът беше великолепен. Тюркоазно копринената безбрежност на морето се диплеше до хоризонта. От заливчето навътре във водата се вдаваше дълъг кей, в края на който бе закотвена моторница, за която вторият съпруг на майка й би продал и душата си.

Бризът ласкаво разпиляваше косите й. Толкова обичаше тишината, слънцето и неподправената красота на природата.

— Здравей! — обади се мъжки глас от долната тераса.

Шели се наведе над парапета. Раф Конуей.

— Добро утро!

Заприлича й на манекен на Джорджо Армани. Носеше свободен пуловер в светлобежово и къси ленени панталони с маншет.

— Какъв прекрасен ден! — подхвана разговора тя.

— Тук всички са такива.

— А циклоните?

— Е, малко емоции от време на време се отразяват добре. Как спа?

— Добре. И настроението ми се оправи.

— Е, тогава да закусим! Чаках да се събудиш.

Гледай ти! Каква промяна от снощи.

— Сериозно ли? Много мило от твоя страна.

— Как иначе? Та ти си любимото чедо на Марк.

Ето на! Пак започваше да я засяга. Докато се обличаше, Шели си помисли, че ще трябва да си купи от града някакви по-практични дрехи — летни рокли, къси панталони. Снощи Даниела бе с пола саронг, която също бе много удобна и подчертаваше женствените й форми. Може да беше братовчедка на Раф, но със сигурност интересът й към него не бе роднински.

Шели нави ръкавите на ленената си риза, завърза краищата й над талията, среса косата си и слезе долу.

Побелял мъж на около петдесет години я посрещна на стълбището.

— Добро утро, госпожице!

— Добро утро! — засмя се тя.

Бе облечен в бяло сако и черен панталон. Лицето му излъчваше добронамереност, авторитет и достойнство. Сигурно бе икономът.

— Вие сте…

— Джоузеф, госпожице. Добре дошла в Уайт Клифс. Ако мога да отбележа, много приличате на баща си.

— Благодаря, Джоузеф. Приятно ми е да го чуя. Значи познаваш баща ми?

— О, да. Той е чест гост в този дом. Позволете да ви водя. Закуската ще бъде сервирана до басейна.

Раф Конуей я чакаше, седнал на сянка край голяма кръгла маса, постлана с тъмнозелена покривка. Върху нея имаше втора, по-малка, в бяло.

— Някой е проявил добър вкус — забеляза Шели.

— Радвам се, че ти харесва. Искаш ли да ти покажа островите в далечината, докато чакаме закуската? — Той кимна към телескопа, монтиран на триножник.

— С удоволствие! По-впечатляваща гледка едва ли може да има.

— И аз така си мислех до снощи.

Ироничен или не, пронизващият му поглед я хвърли в смут. Не е за вярване, ръцете ми треперят заради един мъж!

Шели насочи телескопа към островите.

— Същински рай! Когато умра, искам душата ми да се пресели на такова място.

— Гласим се за рая, значи?

— Имам поне равни шансове с теб да попадна там, а вероятно и по-добри. Както виждам, имаш доста хубава яхта…

— Какво намекваш? Мога да те уверя, че всичко е спечелено по честен начин.

— Искрено ти се възхищавам!

— Така ли? Мислех, че пресмяташ, как мога да си позволя всичко това. Между другото, плавала ли си с яхта?

Шели кимна и се върна на масата.

— Вторият ми баща има деветметрова платноходка. Обожавам морето!

— Някой ден ще ти покажа остров Ейнджъл. В момента го превръщам в курорт.

— Това изисква доста крупни капиталовложения…

— Сигурен съм, че ще си ги възвърна.

Шели отново се взря в далечината.

— Защо си нарекъл тези райски селения „Ейнджъл“?

— Релефът на централните възвишения напомня ангелски крила.

— Странно, толкова романтичен мъж…

— Мислиш, че не съм ли?

— Откровено казано, не. Разкажи ми още за твоя остров. Откъде точно идват парите? — Беше глупаво да го предизвиква, но не можа да се въздържи.

— От трафик на наркотици. Задоволено ли е сега любопитството ти?

— Извинявай, просто се опитвам да поддържам разговор. — Тя взе една лилия от вазата и започна да я върти между пръстите си. — Случайно нямаш ли и каменна кариера? Тук има толкова много мрамор.

— Дядо ми беше собственик на кариера. Аз я наследих.

— Не само нея, може би?

Той я стрелна с поглед, протегна се и изтръгна лилията от ръката й.

— Това не те засяга!

— Искам да знам, все пак. Около теб има много повече интересни неща, отколкото предполагах.

Той хвана ръката й и я стисна.

— Някаква авантюра ли замисляш?

— Какво? — Шели се изчерви, притеснена, че се остави да я хванат натясно.

— Приключение. С мен. Пролича колко те привличат парите ми.

— Вероятно — издърпа ръката си тя, — но ти със сигурност не ме привличаш.

— Ако ме харесваше, щеше да е още по-лошо. А сега ме чуй, не бива да тревожим Марк.

Поднесоха закуската. Шели постепенно си възвърна самообладанието. Болно й беше, че Раф я подозира в користни подбуди. Би могла да му обясни всичко, но цял живот бе подкрепяла майка си и сега не можеше да я предаде. Пък и той би се усъмнил във всичко, което му каже.

Храната беше превъзходна: плодов сок, кафе, резенчета манго и папая, яйца, колбаси, сладкиши. Млада прислужница, местно момиче по всяка вероятност, ги обслужи и се оттегли с усмивка.

Всичко бе като сцена от „Великият Гетсби“. Раф спазваше негласното примирие по време на храненето. Имаше някакво особено очарование в този несговорчив човек. Той може да си даваше вид, че не я харесва, но искрящите му очи често се спираха на нея.

Вече бяха на второто кафе, когато се появи Даниела.

— Добър ден!

— Дани! — Рафаело погледна златния си часовник. — Не вярвам на очите си — девет и петнайсет и вече си станала?

Тя отиде до него и го целуна по бузата.

— Не бъди лош! Понякога ставам рано. — След това се обърна към Шели: — Добро утро, госпожице. Добре ли спахте?

— Отлично, и моля, казвайте ми Шели!

Даниела седна на стола, който братовчед й галантно задържа. Тази сутрин бе облечена в червена рокля без гръб. Тялото й лъхаше на скъп парфюм.

— Родителите ви, може би, са имали слабост към поезията на Шели? — предположи Дани.

— Всъщност съм кръстена на баба ми по бащина линия. Шели е било моминското й име. Баща ми е роден в Англия, но е заминал от там много млад.

— Човек по-скоро би казал, че имате нещо италианско в кръвта — тази хубава коса, кафявите очи, мургавата кожа. Раф спомена, че майка ви е италианка.

Значи са си говорили за мен, помисли си Шели раздразнено.

— Не си приличаме много с моята майка, макар че от нея съм наследила тъмните очи и мургавия тен. Косата й е тъмна и буйна, като вашата. Казват, че съм одрала кожата на баща си.

— Колко жалко, че толкова време сте били разделени. Това трябва да е съсипало живота му.

— И на нас не ни се отрази добре. — Тя изгледа Раф многозначително. — Благодаря за разкошната закуска. Сега, ако ме извините, бих искала да се разходя по плажа, а после да се върна в „Белвю“. Ти обеща да ме закараш.

— „Белвю“ е онова старо имение, нали? — осведоми се Даниела.

— Вълшебно място! Орхидеи и пълзящи растения навсякъде около къщата…

— Което ми напомня, че трябва да изпратя няколко души да поразчистят градината — прекъсна я той. — Ще те закарам преди обяд и ще дойда да те взема късно следобед. Съгласна?

— Ако съм с кучетата, може да остана и през нощта.

— Да — намеси се Даниела, — аз лично не обичам кучета, но тези са отлични пазачи.

— Е, поне един от вас ме подкрепя.

— Но не съм аз — възрази Раф. — Страхувам се, че ще трябва да прекарваш нощта тук, докато Марк се върне.

Когато пристигнаха в имението, работниците вече подрязваха избуялата растителност. Даниела настоя да дойде с тях и през целия път не спря да кокетничи. Беше облечена в жълта лятна рокля.

До нея Шели изглеждаше доста непретенциозно, като момиче от крайните квартали, невидяло свят и несвикнало на хубав живот и много пари. Родителите на Даниела бяха производители на кожени изделия, а леля й се занимаваше с бижутерия.

Както даде да се разбере, между нея и братовчед й имало не само кръвна връзка, но и дълбока дружба още от детските им години. Шели си помислили, че момиче като Даниела не би се върнало вкъщи, без да е изкопчило годежен пръстен.

Раф отключи къщата, остави двете млади жени сами и отиде при работниците. Даниела огледа хола критично.

— Колко време мислиш да останеш тук?

— Не съм решила още.

— Предполагам, че ще зависи и от баща ти. — Тя приближи до голямата картина на стената и възкликна: — Много добра работа! Колко ли струва една такава картина?

— Хиляди, бих казала.

— Наистина? Но това е чудесно, да изкарваш толкова много пари с нещо, с което се забавляваш. Иска ми се да видя баща ти. Миналия път не можах, защото нещо не се чувстваше добре и не дойде.

Тревога обхвана Шели.

— Сигурна ли си?

— Да. Попитай Рафаел. Чух, че предстоящото ти посещение го безпокояло.

— В какъв смисъл?! — Шели не скри яда си.

— Моля те, не се разстройвай. С Рафаел сме много близки. Споделя с мен неща, които не би казал на никой друг.

— Може и така да е, но не ми е приятно да се коментират моите лични работи!

— Много си раздразнителна.

— Обикновено съм спокойна. Ще се наложи да поговоря с братовчед ти. Да ти предложа ли нещо разхладително?

— Не, благодаря. Скоро си тръгваме.

За оставащите няколко минути Шели побърза да изясни по-подробно роднинските връзки между Рафаел и Даниела. Дядо му, Пиетро Маренте, емигрирал в Австралия. Дъщеря му обаче често се връщала „вкъщи“, така че Раф прекарвал много време с италианските си братовчеди, сред които Даниела била любимката му.

— Родителите на Раф тук ли живеят?

— Загинали са при автомобилна катастрофа, когато бил малък. Оттогава той живее при дядо си Пиетро.

Шели не подозираше, че е преживял такава трагедия. Нищо чудно, че я беше укорил с лека ръка, задето е отблъсквала баща си години наред.

След десет минути Раф се върна при тях. Изглеждаше толкова мъжествен и привлекателен, че Шели мислено оправда Даниела за копнежите й по него.

— Мога ли да присъствам на съвещанието, което ти предстои?

— Не, Дани, не може. Последния път се опита да съблазниш директора на банката — възрази й той меко.

— Е, тогава ще обиколя магазините.

Тя тръгна нетърпеливо към колата.

— Ще се оправиш ли? — обърна се Раф към Шели.

— Разбира се. Свикнала съм сама да се грижа за себе си.

— Предполагам.

Той протегна ръка и повдигна брадичката й.

— Приличаш на Марк — промълви с потиснат глас.

Шели изпита странно усещане. С един жест той успяваше да разстрои така добре подредения й свят.

— Майка ми все повтаряше, че съм копие на татко.

Той отпусна ръка.

— Пристига в петък.

— Говорил си с него?!

— Да, проведох кратък разговор.

Очите й се навлажниха.

— Толкова дълго чаках тази среща…

— Нима?!

Тонът му я засегна дълбоко.

— Непогрешим както винаги! — повиши глас тя. — Всички не могат да са като теб. И, моля те, не обсъждай личните ми проблеми с твоята братовчедка! Гледай си своите! Отношенията ни с баща ми засягат само нас.

Тя трепереше от вълнение. Той взе ръцете й в своите.

— Не можеш да понесеш истината, нали? А какво мислиш му е било на Марк през тези години? Едно „благодаря“ не му каза. Дори снимка не се смили да му изпратиш. Кажи ми, за какво да те уважавам? Крайно съмнително е да пристигнеш сега, когато си разбрала, че е забогатял…

Гняв изпълни душата й. И помен не остана от спокойния й уравновесен характер. Наведе се и заби малкия си юмрук в гърдите му.

— Мразя те!

— Не ме засяга — процеди той и хвана китката й. — Душевното спокойствие на Марк е единственото, което ме интересува. Животът му буквално е в твоите ръце. И само да си посмяла…

— Рафаел! — пропя глезено Даниела от колата. — Хайде, тръгвай!

— Върви и въобще не се връщай! Как ли баща ми се е сближил с човек като теб?

— Какво ли знаеш ти за баща си! Отписала си го още на седем години.

Това обвинение беше толкова несправедливо и чудовищно, че тя избяга в къщата и тръшна вратата след себе си.

Нека Даниела да си мисли, каквото ще!

Хората на Раф Конуей работиха до три часа и когато свършиха, Клиф, шефът им, настоя Шели да погледне как са се справили.

— Оставате сама, госпожице. Не се разхождайте боса — може да сме разлютили някое влечуго. Не ходете към задния навес — сложили сме пестицид. Там често пропълзяват отровни паяци.

— Добре, ще бъда внимателна, Клиф.

Тя им махна за сбогом от верандата и седна на шезлонга. Миризмата на прясно окосена трева и сладките аромати на цветята постепенно успокоиха опънатите й нерви. Враждебността и подозренията на Раф Конуей направо я побъркваха. Никога преди не бе изпитвала желание да удари някого, но откакто се бе появил този човек, не можеше да се познае. Трябваше да си изгради надеждна защита срещу него.

Защо майка й я бе лъгала години? Защо бе скрила толкова неща? Никога нямаше да успее да убеди Раф, че тя, Шели, е жертвата в случая. Изключено бе да предаде майка си, затова й оставаше да се надява баща й да е по-благосклонен.

Шели отиде в ателието на баща си — голямо помещение на партера. Ако отвореше капаците на прозорците, щеше да нахлуе ярка светлина. На триножника стоеше завършена картина на тропически пейзаж. От нея бликаше жизнерадостта и колорита на дивата природа. Тя си представи с какво удоволствие би рисувала заедно с баща си. Само по себе си бе чудо, че е наследила таланта му. В този миг си спомни, че се канеше да попита Раф какво има предвид Даниела с онова подмятане за здравето на Марк. Искрено се притесняваше. Би било нелепо и жестоко, ако сега, след шестнайсетгодишна раздяла, се окаже, че баща й е болен. Може би е прекарал операция и е в период на възстановяване? Рафаел би й казал, ако е нещо сериозно. Щеше да го попита при първа възможност.

Шели обу платнени обувки и излезе да се разходи из градината. Растителността не беше непроходима както преди и сега спокойно можеше да се любува отблизо на красивите папрати и орхидеи, над които се извисяваха клоните на царствените делоникси. Много любезно от страна на Раф, че се погрижи за градината, но това съвсем не бе основание да промени отношението си към него.

Около нея пърхаха пъстри пеперуди и кацаха от цвят на цвят. В небето се рееха птици, пресичайки златния слънчев диск.

Пълзящите растения по оградата бяха подрязани, а портите от ковано желязо — поправени. Забеляза на една от тухлените колони, които поддържаха крилата й, пощенска кутия.

Имението беше много далече от града, но може би някой някога все пак я бе използвал.

Шели повдигна капака и надникна — само куп изсъхнали листа. Бръкна с ръка, за да ги извади оттам, и усети остро ужилване.

— Проклятие!

Тя се отдръпна инстинктивно. Сърцето й затуптя уплашено. Въпреки че Клиф я бе предупредил, тя не бе отчела опасността. Ухапаното място не я болеше много и вероятно реакцията й се дължеше в голяма степен на уплахата. Но постепенно взе да се подува и тя усети как по тялото й избива пот. Нямаше доказана алергия към ухапванията, но кой знае?

Капакът на кутията бе отворен и тя реши да провери какво я е ухапало. В този момент от отвора изпълзя малък черен паяк с червена ивица на гърба и се скри в храстите.

Отровен паяк! Шели разпозна вида. Усети как й се завива свят, но не беше сигурна дали е от ухапването, или от шока. Знаеше, че трябва да изстиска ухапаното място. Помоли се наум Раф Конуей наистина да се върне да я вземе. Не стига, ами сега щеше да я помисли за абсолютна глупачка.

Когато Рафаел дойде, я завари легнала на едно канапе в хола.

— О, спящата красавица!

Шели се надигна с мъка.

— Чувствам се ужасно.

Бе мокра от пот и нямаше сили да стане.

— Господи, какво се е случило? — разтревожи се той. Коленичи до дивана, махна компреса от ухапаното място и пребледня. — Не знам защо, но почувствах, че нещо не е наред. Само това ни липсваше!

— Не мислех, че ще го кажа някога — прошепна тя, — но се радвам, че се върна.

— Оставаше и да не се върна. Не се опитвай да говориш. Отивам в кухнята за лед, а ти не ставай.

Тя го проследи с поглед. Гърлото й бе пресъхнало. Това симптоми на отравяне ли бяха? Стаята се завъртя пред очите й.

Раф се върна след секунди и притисна леда към инфектираното място.

— Смело момиче, смело момиче… — повтаряше успокоително той.

— Не съм — промълви Шели, — присъствието ти ми вдъхва кураж.

— Хвани ме през врата! Ще те откарам в болницата. Ухапал те е много отровен паяк, но там имат серум, ще се оправиш. Повярвай ми!

— Вярвам ти — промълви с последни сили Шели.