Дженифър Ашли
Училище за пирати (9)

9

Фитилът на бавния кибритлия Кристофър догоря, пламъчето стигна до барута и експлозията започна. Нямаше ясен спомен да е бутнал Хонория в ръцете на Хендерсън, но установи, че е скочил към беседката с решителността на поток лава.

Манда обърна глава и го видя. Тъмните й очи проблеснаха, тя спря да диша. После нарочно се извърна с неутрално изражение, все едно не беше зърнала току-що брата, когото четири години бе смятала за мъртъв.

— Мистър Рейн! — възхитено извика графът. — Първи ли ще се нагърбите с нашата амазонка?

Кристофър кимна отсечено и скочи на стъпалата. Разнесоха се ръкопляскания, придружени от смях, и тъй като това беше Англия, мъжете започнаха да се обзалагат.

— Двадесет гвинеи за амазонката!

— Пуснете ме — през зъби нареди Кристофър на лакеите.

Суитън лъчезарно се усмихна — като учител на ученик, който изведнъж е схванал урока.

— Мисис Рейн проявява разбиране, а? Хубаво нещо е да имаш снизходителна съпруга. — Той даде знак и единият лакеи извади ключ. — Ако я надвиеш, можеш да я оправиш — тихо обясни графът. Очите му блестяха. — Ако ли не, ще се опитаме да те измъкнем цял.

Манда и Кристофър се спогледаха, черни очи и сиви. Бяха усвоили умението да се разбират без думи и то безпогрешно сработи сега.

Кристофър усети напрегнатия поглед на Хонория. Тя не възрази, не взе да го разпитва и разубеждава, не се опита да го спре. Явно знаеше какво му е. Мнението му за нея се повиши.

Кристофър си свали фрака и шалчето и нави ръкавите си. Няколко дами от предната редица въздъхнаха горестно.

Той кимна на лакея, който отключи клетката с трепереща ръка и бързо отвори вратата, колкото Кристофър да се промъкне, после тихо щракване му подсказа, че е бил заключен. Множеството поутихна в очакване на зрелището.

Нервна и неспокойна, Манда крачеше из клетката като диво животно. Не разполагаше с оръжие и не носеше нищо, освен глупавата леопардова кожа, която несъмнено щеше да се изхлузи при започването на боя. На Манда не й пукаше, но това беше поредната причина, поради която Суитън щеше да умре.

Кристофър се зачуди дали досега някой мъж я е надвил. Съдейки по свирепия й поглед, силно се съмняваше.

Даде й сигнал, забележим само за нея. Тя кимна недоловимо и му се нахвърли, замахвайки с крак към лицето му. Кристофър лесно блокира ритника и двамата започнаха да показват хватки, които бяха усвоили преди много години.

По някаква случайност леопардовата кожа не се свлече за голямо разочарование на господата. Облозите обаче валяха неспирно — имаше за Кристофър, но повечето бяха за Манда.

Манда се задъха, по смуглата й кожа избиха блестящи капчици пот. Господата взеха да й отправят похотливи комплименти. Манда не им обърна внимание. Взорът й не се отделяше от Кристофър в очакване на неговите команди.

Толкова често бяха правили това преди — било за да поддържат форма, било за да печелят облози по кръчмите. Тя отново замахна с ритник, той улови ходилото й и я завъртя, посегна да я сграбчи, но Манда лесно му се изплъзна. Четири години не се бяха виждали, но безпроблемно общуваха без думи. Сърцето му биеше бързо от облекчение и радост. Тя беше жива, тя беше цяла-целеничка.

Когато скочи към клетката, той нямаше ясен план; ръководеше го гневът — изгарящ и силен. Сега се успокои и състави стратегия в тон с досегашния замисъл, който тримата с Финли и Хендерсън бяха разработили.

Отново й даде сигнал. Тя отговори с второ едва доловимо кимване. Когато го връхлетя, улови ризата му и я смъкна. Мъжете се засмяха, жените изпискаха. Кристофър чу шумното ахване на Хонория.

Манда бързо усука ризата като примка. Когато Кристофър я атакува, я метна около врата му и я затегна.

Манда беше яка. Кристофър напрегна жилите на врата си, но тънкият ленен плат го прежули. Задави се. Гъвкавите й ръце неумолимо го дърпаха назад. Той задърпа примката от врата си и това не беше изцяло преструвка. Мъжете викаха насърчително. Манда показно затегна примката.

— Моля ви се, някой да му помогне! — Гласът на Хонория надви шума.

Кристофър чу съвсем близо как Финли ревна страшно:

— Отворете клетката!

Ключалката се превъртя и дървената врата се отвори. Изведнъж Манда захвърли ризата и двамата едновременно се втурнаха към отвора, Финли вече беше избутал единия лакеи от стъпалата, сега Манда накара втория да полети след него.

Тълпата изпадна в хаос. Дамите пищяха, кавалерите ругаеха. Мъжете наскачаха, готови да спрат Манда, готови да спрат Кристофър. Чу се звукът от юмруците върху човешка плът, докато Грейсън с удари проправяше път. Манда раздаваше ритници наляво и надясно, но повечето мъже бяха пияни и буйстваха. Гъста навалица се струпваше около тях.

Неочаквано се разнесе висок писък и звукът от нечие рухващо на земята тяло.

— Помощ, помощ! — развика се Александра. — Олеле, боже! Мисис Рейн припадна.

Стиснатите устни на Кристофър неволно се извиха в гаменска усмивка. Тези двенките бяха истински съкровища. Щеше да покаже на Хонория благодарността си.

Само че първо трябваше да се измъкнат. Една трета от мераклиите за бой се отзоваха на Александриния призив, доволни да се заемат с не чак дотам опасна дейност. Другите две трети весело продължиха стълкновението, готови да ги повалят на земята и да ги пребият до смърт.

Тогава Хендерсън се появи. С пистолет. При вида на оръжието със седефен кобур в ръцете на човек, който изглеждаше повече от способен да го използва, повечето гости размислиха и се разбягаха с викове „Спри, човече!“.

Групичка мъже се изпречиха на пътя им. Опиянени от портвайна и във войнствено настроение, те се приготвиха да пленят обратно амазонката, независимо от цената. Дребна фигура прехвърча покрай Кристофър и се втурна към групичката. С разветите пешове на палтото си Рупърт Темпълтън повече от всякога приличаше на дребна, целеустремена комета. Той размаха нещо, вероятно кух бастун, в който беше скрита тънка сабя, и разпореди да се разкарат. Мъжете го зяпнаха, сякаш някое кутре беше изхвърчало от кучешката колибка и бе започнало да вие като вълк. Насмешката напусна лицата им, когато той взе да ги боде с острието. Те нададоха яростен рев и го подгониха, като разчистиха пътя на Кристофър и Манда към езерото.

Манда хукна. Кракът й се закачи в туфа трева и Хендерсън я подхвана. Тя се отдръпна, готова да го удари, но Кристофър я възпря.

— Той е с нас. Финли, прибери дамите.

Кристофър не дочака края на командата. Кристофър, Манда и Хендерсън се завтекоха към езерото през изисканата градина и по зелената ливада. Когато подминаха мистър Темпълтън, той спря и им отдаде чест.

Кристофър му се отблагодари, като го измъкна от дендитата, които беше вбесил, и го избута обратно към градината. Темпълтън образува фуния с ръцете си и извика:

— Грижете се за нея, мистър Рейн!

Манда, Хендерсън и Кристофър отпратиха към плоската ивица вода, която се простираше от имението до голите хълмове. В края на малкия кей беше завързана лодка. Качаха ли се на нея, преследвачите им трябваше да ги настигнат с плуване или да излязат на пътя с надеждата да ги пресрещнат, но по суша разстоянието се вземаше за един час.

Повечето преследвачи бяха изостанали. Половината лордове и джентълмени на соарето имаха вид, все едно правеха обичайната си неделна разходка с малко по-бодро темпо. Другата половина, по-стегнатите физически, се наслаждаваха на гонитбата. Смееха се, пускаха цветисти коментари и се шегуваха какво ще направят на Манда, когато я пленят. Звукът от ботушите на Кристофър отекна върху дъските на кея и един по един тримата седнаха в лодката. Кристофър намери двата пистолета, които беше скрил там миналата нощ, и ги насочи към първия господин, който стигна при кея.

— Стой!

Командата бе изречена ясно. Джентълменът вдигна ръце и спря, ботушите му остъргаха дъските. Другите се струпаха зад гърба му.

Хендерсън развърза греблата и тихичко загреба. Кеят, който не беше създаден да издържи теглото на десетина пияни джентълмени, които се налагаха един друг, крещейки, грациозно се огъна и се срути във водата. Кристофър свали пистолетите и седна, без да обръща внимание на хаоса от цамбуркащи глави и крайници.

Той дори нямаше риза, а Манда бе кажи-речи гола. Облеклото на Хендерсън все още беше безупречно, а очилата му блестяха на първите слънчеви лъчи. Дори косата му не бе разрошена.

Манда погледна брат си и каза:

— Как така излезе жив, по дяволите?

— Търсех те — отговори той. — Хендерсън, поеми румпела. Твърде ми е студено, за да не греба.

Размениха се. Хендерсън спря колкото да разкопчае фрака си и да загърне раменете на Манда. Кристофър затаи дъх, очаквайки тя да стисне Хендерсън за китката и да го запокити зад борда. Вместо това Манда се пулеше насреща му, сякаш никога преди не беше виждала мъж.

— Значи не са те обесили? — обърна се тя към Кристофър. — Как не се досетих.

— Племето Рейн е трудно за изтребване — изпъшка Кристофър, докато налягаше греблата. Адреналинът му спадаше и му се прииска силно питие и хубаво любене с Хонория — точно сега.

— Щях да намеря това роднинско събиране за много по-трогателно, ако знаех, че Хонория и Александра са в безопасност — прокашля се Хендерсън.

— Финли ще ги натовари в каретата, както е по план. — Кристофър се усмихна на себе си при мисълта, че ще притегли Хонория в обятията си още щом я зърне. Разбира се, когато Манда му смъкна ризата, тя бе видяла аномалията на торса и щеше да има много въпроси. Не му убягнаха потайните погледи на сестра му, която искаше да попита, но реши да изчака.

— Дано. — Хендерсън направи гримаса. — Тази проклета лодка е пълна с вода. Край, обувките ми са съсипани. Дано да оцените жертвата ми, мис Рейн.

Манда отново го зяпна. Според Кристофър надали някога се бяха обръщали към нея с „мис Рейн“.

— Че то това лодка ли е! — презрително отвърна тя.

— Че то това е най-доброто, което ни попадна под ръка — сопна й се Хендерсън.

— Че ти много странен спасител се извъди, ей! Нямаше ли да пиеш чай с кралицата?

— Че ти си била много неблагодарна — изръмжа Хендерсън. — Едвам те измъкнахме.

— От тълпа, пълна с пияни като кирки дендита! Че то това работа ли е?

Манда бе напрегната, ръцете й стискаха планшира, гласът й пресекваше. Кристофър виждаше това, но Хендерсън изглеждаше недоволен и заядлив.

— Че то това бил щастливият ти ден!

Лодката натежаваше и внезапно панталоните и ботушите на Кристофър бяха залети със студена вода.

— Че то това било потъване, приятели мои! — вмъкна той със спокоен тон.

— Добре че пиратите умеят да плуват. — Манда захвърли фрака на Хендерсън и се гмурна в езерото, описвайки изящна дъга. Кристофър хвърли греблата и я последва. Изплува навреме, за да чуе как Хендерсън промърморва: „Гръм и мълнии, та това бе чисто нов костюм!“.

 

 

Граф Суитън седеше на стола си пред камината, а поддържаните му ходила, обути в меки пантофи, бяха протегнати към огъня. Камериерът му го беше оставил да пие портвайн и да се гневи. Утешителната прегръдка на кадифения халат не можеше да компенсира загубата на неговия любим експонат.

Синът на стария Хендерсън имаше да отговаря. Суитън трябваше да прозре, че Рейн е изпечен престъпник, въпреки че имаше такава възпитана съпруга и дружеше с виконт. Беше се възхитил на телосложението му, ала когато амазонката му смъкна ризата, беше връхлетян от шеметен ужас.

Изпечен престъпник, това бе най-точното определение за него.

Виж, момчето на Хендерсън беше истински английски джентълмен — с много бяла кожа, почерняла от слънцето, и коса, светла като месечината. Тъкмо Хендерсън е трябвало да се венчае за прелестната чернокоса съпруга на Рейн. Рейн беше най-прост боксьор. Главорез. Унинието бавно го обземаше. Рейн открадна неговата черна амазонка, високата, силна, красива жена, която се биеше по-добре, от който и да било мъж. Никога нямаше да намери втора като нея.

Един пън се разпадна в камината. Пламъците се плъзнаха нагоре и пак надолу. Огънят не беше накладен както трябва. Вече гаснеше, а как щеше да издържи до сутринта? Суитън раздразнено посегна към ръжена.

Нещо студено се допря в бузата му. Суитън сърдито се извърна и откри, че гледа в дулото на пистолет.

Зад пистолета стоеше Кристофър Рейн. Беше само по панталони и ботуши. Сивите му очи бяха ледени, дългата плитка — мокра.

Вниманието на Суитън бе приковано от аномалията под яките гърди на пирата. Сякаш някой бе изкусно изваял мраморна статуя на съвършения елински атлет и отломил огромен, неравен къс от лявата страна. Плещите на Рейн бяха превъзходни, мускулите на гърдите — квадратни и твърди, но лявата му паласка се израждаше в хлътнатина, осеяна с белези и бели ивици, които изпъкваха на златистия тен.

Някой напълно беше обезобразил тялото на този мъж и дефектът, а не толкова пистолетът, накара Суитън внезапно да отмалее. Той храбро се опита да изиграе ролята на оскърбената невинност.

— Как смеете, господине? Нахълтвате в къщата ми под фалшив предлог и отмъквате имуществото ми.

Пистолетът се заби в бузата му.

— Тя не е робиня. Тя е свободна жена, която ти си държал в клетка.

— Плащах й!

— Тя твърди, че си пропускал плащанията и си подправял храната й с опиум, за да е твърде уморена да избяга.

— Значи е лъжкиня.

Удар в слепоочието го накара да се олюлее. Суитън се строполи пред огнището, наранявайки колената си в каменния под. Той изпъшка от болка и скришом се пресегна за ръжена.

Ръженът издрънча върху килима, изритан от калния ботуш на Рейн.

— Мъча се да реша да те убия ли, или не. — Гласът му бе по-студен от всичко, което Суитън досега бе чувал. — Жена ми се притеснява за последиците от убийството на граф, но аз не се впечатлявам особено.

Суитън се разтресе целият.

— Ще увиснеш на бесилото. Ти си най-обикновен престъпник.

— Вече увиснах на бесилото и още съм жив.

Графът пресекливо си пое въздух.

— Щях да ти я продам, ако знаех, че толкова я искаш.

— Тя ми е сестра.

Суитън се опули. Ама този мъж капчица цивилизованост ли не притежаваше?

— Това не е нещо, с което да се хвалиш!

В следващия миг бе издърпан за косата, а студеното лице и ужасяващите очи на Кристофър се доближиха до лицето му.

— Отгледах я от времето, когато тя проходи. Изключително я обичам. Знаеш ли какво е мнението ми за животното, затворило я в клетка?

— Няма да ме убиеш. Ако искаше, досега да си го сторил.

За негово изумление Кристофър се усмихна. Не беше хубава усмивка.

— Ако това бе пиратски кораб, да, щеше да си мъртъв. Акулите досега да са разкъсали телесата ти. Но аз се опитвам да постъпя цивилизовано.

Суитън се хвана за думата.

— Цивилизовано. Да, ако беше цивилизован, щеше да ме поканиш на дуел, за да уредим разногласията си като джентълмени. — Умът му работеше трескаво. Успееше ли да накара бандита да насрочи дуел, щеше да намери как да се измъкне, или още по-добре — кой да го замести. Щеше да се позове на лошо зрение или нещо такова.

Усмивката на Рейн стана още по-широка и той заприлича на една от акулите, за които току-що бе отворил дума.

— Добре, ще го направим по-увлекателно. — Той се наведе, при което огромните му мускули се сгънаха, и вдигна ръжена. Без да престава да се усмихва, подаде пищова на Суитън.

Графът бързо насочи пистолета, дръпна петлето и стреля. Отекна същински грохот, който обаче не заглуши мъртвешката тишина на стоварения ръжен.

 

 

Хонория стопли длани с чашката от фин порцелан и вдъхна аромата на горещо кафе. Седеше в мъничката дневна на Александра, увита в шал, и слушаше как всеки разказва своята версия на събитията. Даяна пристигна, довеждайки и децата, когато научи, че са се върнали. Сега тя също слушаше с наострени уши, а червената й коса блестеше на пламъка от многото свещи.

Хонория бързо претупа собствената си история. Щом я завладял страхът, че Кристофър и Манда ги гонят твърде много хора, решила, че е назрял мигът за един драматичен припадък.

Александра и няколко услужливи дами я бяха отнесли в къщата, където Хонория уж се бе съвзела. Когато останали сами, с Александра бързо отишли на централната алея, където Грейсън ги прибрал в каретата. Понеже преследвачите на Кристофър и Манда минали през градината, пътят пред къщата бил пуст.

Лесно се срещнали с доста мокрите спасители в другия край на езерото. Александра и Хонория загърнали Манда в топли одеяла, защото леопардовата й кожа останала на дъното на езерото. Младата негърка останала абсолютно удивена, когато Кристофър небрежно подхвърлил: „Чернокосата ми е жена“ и не свалила поглед от Хонория през целия път към Лондон.

Грейсън вдигна чашата си с алкохол към Хонория:

— Великолепна актриса си. Поздравления.

Хонория вежливо му благодари, но далеч не се чувстваше доволна или умна. Кристофър не й беше продумал. Беше се отдръпнал в себе си, а на нея й се въртяха мисли единствено за страшната рана под гърдите му.

Даде си сметка, че от завръщането си насам не е свалял ризата си пред нея. На сватбения им ден тялото му бе силно и цяло, със стегнати и красиви мускули. Между тогава и сега му се бе случило нещо, а той не бе пожелал да й каже.

Кристофър седеше небрежно на един стол с права облегалка, опрял лакти на коленете си, а в пръстите му се поклащаше чаша с уиски. Беше облечен в собствените си дрехи — бричове, ботуши, недозакопчана риза и фрак, който прикриваше обезобразения му торс.

Манда кратко разправи преживелиците си. Дошла в Лондон да търси работа и попаднала на един от лакеите на граф Суитън. Получила предложение да се преструва на дивачка от амазонската джунгла пред приятелите му. Решила, че шегата си я бива и приела.

Суитън решил, че хитрината е минала невероятно добре и поискал Манда отново да актьорства. Когато отклонила предложението му и си поискала парите, той отказал да плати и не я пуснал. Опитала да се си бори, но той просто я заключил и почти я уморил от глад. После й дал храна, в която имало опиум.

Манда не изглеждаше съсипана от това приключение. Седеше по турски и носеше риза и панталони, отказвайки рокля на домакинята. Самурената й коса се стелеше по гърба на чудно буйни къдрици. Черните й очи, обрамчени от дълги мигли, наблюдаваха всички с живо любопитство. Широката й уста се усмихваше или мръщеше без преструвки. Това беше една млада жена, която не прикриваше чувствата си.

— Той е отвратителен — отбеляза мистър Хендерсън. — Ще имам грижата отсега нататък родът ми да го счита за мъртъв.

— Сигурна съм, че това ще го хвърли в див ужас — изсумтя Манда.

— И още как, мис Рейн — намеси се Александра. — Най-лошата участ за един джентълмен е да бъде отритнат от останалите джентълмени. Всички важни люде ще го отбягват. Щом Грейсън си поприказва с херцог Сен Клер и останалите в Уайтс, граф Суитън ще се види натикан в миша дупка.

Манда изгледа всички един по един и накрая се обърна към Кристофър:

— Те истински ли са?

— Финли е станал богобоязлив пер. — Лека усмивка докосна устните му.

— Богобоязлив ли?

— Страхувам се, че да — тържествено кимна той.

— Искаше ми се да ви попитам, мис Рейн — натърти Хендерсън, — защо не се опитахте да избягате?

Манда отново се намръщи. Напрежението между тях двамата бе неестествено високо.

— Как така не съм се опитала?

— Вчера ви видях да се разхождате из къщата със съпругата на Суитън. Няма да повярвам, че не сте могли да избягате от дама, въоръжена с една нищо и никаква чантичка.

Изражението на Манда стана зловещо.

— Пускаха ме навън единствено, след като жената ме натъпкваше с опиум.

Стаята утихна.

— Съжалявам, че не го убих — едва чуто пророни Кристофър.

Грейсън кимна. Погледът му беше сериозен.

— Остави го на мен. Не ме интересува, че е пер, ще го докопам и тежко му. Това ще бъде моята лична мисия.

Хонория не беше попитала как се е разправил Кристофър с графа. Когато се разделиха при езерото, лицето му бе толкова мрачно, че тя не събра кураж да го попита какво е намислил. Щом Кристофър го беше оставил жив, Суитън бе извадил по-голям късмет, отколкото заслужаваше.

Манда сви рамене.

— Накрая все щях да се измъкна. И през ум не ми е минавало, че ти ще възкръснеш и ще ме спасиш. — Усмивката, насочена към брат й, би разтопила и най-коравото сърце.

Хонория забеляза, че двамата много си приличат. Високото чело и решителната извивка на челюстта при Кристофър имаха своята женска версия у Манда. Очите им бяха с различен цвят, но формата бе еднаква, също и блясъкът, издаващ неустрашимост. По-скоро в тези очи се съдържаше намек, че светът трябва да се безпокои, щом Кристофър и Манда образуват комбина.

Седяха в противоположните ъгли на стаята и не показваха нито радост, нито вълнение, че се събират след четири години. Хонория обаче усети връзката помежду им, която много напомняше на връзката й с Пол. Брат и сестра лесно поведоха разговор, все едно са били разделени само дни. Понякога единият завършваше изреченията на другия, без дори да се усети.

Вълненията бяха поотминали и крайниците на Хонория тежаха от умора. Денят бе дълъг и изнурителен, но тя не искаше да заспи тъкмо сега. Разговорът, който бе провела тази нощ с Александра, още не й излизаше от главата. Кристофър беше казал, че ще си починат тук за остатъка от нощта и на сутринта ще се качат на кораба. Надяваше се, че ще има време да приложи идеите си на практика и че за тази цел ще смогне да остане будна.

Вече бе два часът. Неочаквано Кристофър заяви, че Хонория изглежда уморена и е време да си ляга. Погледът му съвсем не беше любвеобилен.

Хонория се предаде. Пожела лека нощ на всички и се качи в стаята, която Александра им бе отредила. След като си изми зъбите и се среса, облече нощницата и легна в масивното легло с балдахин. Опита се да остане будна, ала вероломните й клепачи упорито се затваряха.

Естествено, той нямаше да дойде при нея. Вероятно щеше да остане долу и цяла нощ да говори с Грейсън и Манда. Въпреки че Манда очевидно бе жилава, Кристофър държеше да се увери, че сестра му е добре. Освен това имаха да наваксват четири години.

Клепачите й бяха напълно затворени, когато го чу да влиза и да затваря вратата и усети мириса му, когато той бавно дойде до леглото и се наведе да положи топла целувка върху косата й.