Дженифър Ашли
Училище за пирати (5)

5

Свърши се. Хонория пак бе сама и седеше умърлушено на кревата в Александрината спалня. Огледалото върху нощното шкафче бе отразило покаянието й пред близки и приятели, когато тя си призна греховете, сгушена в тънката си гръцка рокля. Тъмната ореола на дясната й гърда изпъкваше под ефирния плат. Нищо чудно, че Кристофър изглеждаше развеселен.

За разлика от другите. Новината, че двамата са женени, беше голяма изненада за всички, с изключение на Даяна, разбира се.

Мистър Темпълтън прояви разбиране. Прие извинението на Хонория с достойнство и обеща да разтрогне годежа без излишен шум. Заяви, че нямало да търси неустойка за неизпълнен договор. В края на краищата, искал да се ожени, за да си има другар в живота, не за материална изгода.

Беше се държал толкова разумно, че Хонория за малко да му се разсърди. Грейсън я наблюдаваше, разкъсвайки се между смеха и любопитството. Александра изглеждаше озадачена и разтревожена. Мистър Хендерсън бе вбесен до крайност, но навремето се бе опитвал да я ухажва и явно смяташе, че между тях все още съществува някаква връзка. Кристофър и Грейсън бяха излезли да обсъдят други въпроси, сякаш облекчени, че цялата глупост е приключила. Хонория сви ръце в юмруци. Мъже.

Даяна влезе, следвана от Александра. Сладкият парфюм на снаха й обгърна Хонория, когато двете се прегърнаха.

— Постъпката ти беше много смела, миличка.

— Така е. — Александра се отпусна на леглото и се усмихна многозначително. — Много ти се възхищавам. Аз също знам какво е да завоюваш любовта на пират. Крайно сложно е да го обясниш на приятелите си.

Хонория сведе глава в уютните обятия на Даяна и отговори:

— Твоят поне е виконт.

— На име — да. — Александра се усмихна доволно. — Но не и по дух.

— А моят си е завършен негодник — обади се Даяна. — Не беше лесно да обясня на леля си как съм се хванала с такъв. — Тя погали Хонория по косата. — Искаш ли аз да съобщя на Джеймс?

— Не, ще се справя. Не се боя от него.

— Той ще ти наговори разни страхотии — прехапа устни Александра.

— Нека — ледено отвърна Хонория. — Мнението на Джеймс Ардмор вече не ме интересува.

Двете омъжени жени се спогледаха. Даяна бе лудо влюбена в Джеймс, а Александра — непонятно за Хонория — открай време имаше слабост към него. Брат й можеше да те изкара от нерви. Толкова беше арогантен. Но дамите винаги бяха привлечени от него. Един господ знае защо, понеже Джеймс хабер си нямаше що е възпитание.

— Щастлива съм, че двете се радвате за мен.

И тя, която рядко плачеше, избухна в сълзи.

 

 

Домът на Кристофър бе една бригантина, двумачтов кораб, закотвен в доковете на Гринуич. Той го бе кръстил „Звезден кръст“.

„Звезден кръст“ лежеше под сивото небе — с черни мачти и великолепен дървен корпус. Бил е разглобен и ремонтиран, а квартердека махнат, за да има кърмовата палуба по-голяма площ. Капитанската каюта беше преустроена и снабдена с малки прозорчета, наречени илюминатори. Гредите, стените и тавана бяха боядисани в бяло, придавайки й простор, но всъщност тя бе възтесничка.

Глезенът на Хонория се бе оправил достатъчно и тя се изкачи дотам, без да я боли много. Главното помещение съдържаше писалище, няколко шкафа с рафтове и чекмеджета и корабният дневник. Вратичка вляво водеше към второ, по-малко помещение с още шкафове и креват, достатъчен да побере двама души.

Хонория го разгледа раздразнено. Знаеше, че корабните дърводелци строят леглата според размерите на съответния член на екипажа, за да не се изтърколи морякът на земята при вълнение в открито море. Младата жена се вторачи яростно първо в двойното легло, после в Кристофър.

— Предполагал си, че ще дойда с теб, иначе нямаше да поръчаш толкова широк креват.

Кристофър се облегна на вратата. По пътя от Мейфеър до Гринуич не бе продумал в каретата.

— Дърводелецът го довърши тази сутрин, преди да дойда да те взема — обясни той.

Креватът все още бе само скован сандък, без дюшек и завивки. Благодарение на Даяна Хонория беше взела няколко юргана, но сега видя, че тук не я очаква комфорт.

Кристофър прекрачи в стаичката и обви ръце около кръста й.

— Корабът си го бива, скелетът му е здрав. Харесва ли ти?

Тя неволно се облегна на него. Харесваше й да чувства дланите му върху корема си. Имаше представа от кораби — този беше красив, солиден и майсторски конструиран.

— Малък е — каза тя.

— Малък и маневрен. Построен е да развива скорост. — Той нежно докосна една греда. — Тази бригантина ще ни отведе, където поискаме.

Хонория имаше представа и от мъже с кораби и знаеше, че са способни да говорят с часове по темата.

— Къде заминаваме? За Чарлстън ли?

Той я удостои с непроницаем поглед. Предишния път също не й бе отговорил за Чарлстън, изглежда нямаше намерение да я осветли и сега.

Пространството в спалнята стигаше колкото двамата да стоят заедно. Останалото място заемаха креватът и шкафовете. Това означаваше, че през цялото време Кристофър ще е много близо до нея. Изпълваше кабината с тялото и присъствието си и я сгряваше.

— Скоро ще потеглим. — Дъхът му раздвижи няколко косъмчета на слепоочието й. — Имам недовършена работа в Лондон.

— Щом няма да тръгваме незабавно, можеше да остана още малко при Даяна!

Той рязко се отдръпна и изведнъж тя усети студ.

— Всяка секунда трябва да сме готови за тръгване, Хонория. Няма да имам време за твоите сълзливи сбогувания.

Тя отвърна със страховита гримаса.

— Типично в мъжки стил. Изненадана съм, че изобщо ми позволи да си донеса багаж.

Той изглеждаше удивен.

— Че защо да не ти позволя?

Беше зарязал костюма на джентълмен и пак носеше бричове, ботуши и риза. Ризата беше разгърдена достатъчно, за да личат крайните щрихи на татуировка: китайски дракон със застъпващи се люспи. На единия хълбок имаше друга татуировка: на лъв, китайско създание с нокти, готови за атака. Последния път, когато я видя, Хонория беше проследила с език очертанията й.

Той улови погледа й и на свой ред я погледна многозначително.

Тя поруменя и забърбори:

— Толкова бързах, че не си донесох достатъчно неща. Ще ми трябват постелки и завивки за спане.

На устните му бавно се плъзна усмивка.

— Знам. Възнамерявам да те приспивам всяка нощ.

Тя се намръщи, изнервена.

— Знаеш какво имам предвид. Пухено одеяло и стол.

— О, за мен и на стол не представлява трудност.

— Кристофър! — Очите му блестяха закачливо, но зад насмешката се криеше бдителност; спотаен, но осезаем гняв. — Исках да кажа, че не мога да живея в спалня без стол. Все някъде трябва да сядам.

— Сядай на това. — Той посочи нещо като пейчица с капак в ъгъла.

Хонория знаеше какво представлява това. Когато капакът се махнеше, отдолу се показваше кръгла дупка към морската вода. Там можеше да се облекчава в уединение, вместо да ходи в предната част на кораба и да я гледа целият екипаж.

— Мислех за някое по-елегантно място за сядане — рече тя и го изгледа най-надменно.

Намекът за усмивка върху устните на Кристофър й подсказа, че той прекрасно разбира какво си е мислела.

Върнаха се в другото помещение и Кристофър взе някаква кесия от едно чекмедже. Кесията дрънчеше.

— Иди на пазар в Гринуич с тези пари. Купи каквото ти хареса. Пердета, килими и разните там дрънкулки, нужни за удобното ти настаняване.

Той се съгласи прекалено лесно.

— Всичко, което искам ли? — попита тя и разгледа съдържанието на кесията. — Ами ако не харесаш покупките ми?

— Тогава ще ги изхвърля зад борда. Забавлявай се.

Хонория взе кесията и почна да си играе с връзките й.

— Ще ме придружиш ли?

— Заради обзавеждането на брачното гнездо? Не, миличка, това е по твоята част. Аз съм зает с пиратските си дела.

— Я пак? — изведнъж тя стана мнителна. — Снощи за какво си шушукахте с Грейсън? Това е истинската причина да дойдеш на Александриния бал, нали? Нямало е нищо общо с мен.

— Не — призна той с брутална откровеност. — Паднах дотам, че да моля за помощ Грейсън Финли.

— Каква помощ?

— Налага се да намеря последния член на екипажа си. Ако е необходимо, да я спася.

— Нея? — Хонория го загледа втренчено.

— Манда Рейн — кимна Кристофър. — Моята сестра.

 

 

Кристофър се върна нагоре по реката да се срещне с Грейсън и вездесъщия мистър Хендерсън в една таверна близо до Ковънт Гардън. Миризмите на ейл, зеле, коне, хора и топлата река нахлуваха през отворената врата на тясното помещение.

Финли изглеждаше като у дома си по разгърдено палто и риза, износени бричове и ботуши. Хендерсън, от друга страна, носеше фин кашмирен костюм, шалче по последния писък на модата и толкова ослепителни ботуши, че сигурно ги беше лъскал след всяко пресичане на улицата. Косата му бе старателно вчесана, очилата му блестяха. Кристофър се зачуди как такъв човек работи на кораб, където баните бяха оскъдни, а мръсотията — начин на живот.

Знаеше, че Финли се е отказал от пиратството с наследяването на титлата, влюбил се в съседката си Александра, оженил се за нея и е повел уседнал живот, за да отгледа децата си, въпреки че от време на време от Адмиралтейството го викали да помага. Александра беше красива, домът му — разточително обзаведен, богатството — неизмеримо, положението в обществото — гарантирано. Въпреки това той все още изглеждаше на мястото си в една таверна.

— Мъчно ти е — отбеляза Кристофър.

— Понякога — явно Финли отлично го разбра.

— Можеш да си тръгнеш.

Грейсън поклати глава:

— Александра си има своя социален календар. Както тепърва ти предстои да научиш, дамите обичат това.

Хонория можеше да ходи по гости колкото си иска през деня. Нощем обаче…

— Ами ти, Хендерсън? — попита Кристофър. — Защо не преброждаш бреговете на Северна Африка със своя капитан?

Хендерсън превзето отпи от портвайна и избърса пръсти в кърпичката си.

— Налагаше се да посетя шивача си.

— Рискуваш разпит в Адмиралтейството, за да посетиш шивача си?

Хендерсън изглеждаше изненадан:

— Ателието му на Бонд стрийт шие костюми за моя род вече поколения наред. В Лондон няма по-добри шивачи.

Финли хвърли на Кристофър поглед, с който сякаш казваше „Питаш ли ме какво ми е?“ и гаврътна ейла си.

Кристофър поклати глава. Зачуди се как сухопътен тип като Хендерсън е поел по моретата. Знаеше, че Финли е влязъл в занаята като малък и пиратският живот му е понесъл добре. Самият Кристофър беше отгледан и възпитан като пират. Беше се научил да връзва въжета и да се катери по такелажа, докато се учеше да ходи.

Баща му беше незначителен морски разбойник от френски произход, който се подвизаваше между Барбадос и Каролинските острови. Майка му беше щерка на капитан на търговски кораб за Западните Индии. Друга пирати нападнали кораба, убили капитана и по-голямата част от екипажа, откраднали кораба и осъдили майката на Кристофър и неколцината оцелели моряци да се оправят както могат в една нищо и никаква лодка.

Бащата на Кристофър качил оцелелите на борда на своя кораб. На мистър Рейн му се понравила външността на младата англичанка. На бърза ръка я замъкнал в каютата си и там най-вероятно я изнасилил. Влюбил се в нея — както той разбирал любовта — и я задържал. Кристофър нямаше представа дали родителите му са официално бракосъчетани, но майка му неизменно се държеше като законна съпруга на баща му. Тъкмо майка му се опита да го възпита и отгледа като добър християнин, но резултатите бяха катастрофални. Баща му се преструваше, че се бои от бога, но в действителност не се боеше от нищо. Когато Кристофър навърши десет години, корабът им бе превзет от други пирати и плячкосан. Баща му бе възнамерявал да продаде стоката и с парите да изкарат зимата.

Мистър Рейн, храбър и глупав, каза на пиратския капитан къде да си завре дулото на мускета. Пиратският капитан го застреля със същия този мускет. После се нахвърли върху майката на Кристофър, за да я изнасили. Кристофър се докопа до един пистолет и гръмна капитана в главата.

Другите пирати рекоха „Прав му път“ и си избраха нов капитан. Този капитан разпредели плячката и подпали кораба на Рейн, защото не си струваше да го спасят. Новият капитан нареди на майка му да тръгне с него и тя се подчини. След няколко месеца избяга някъде на Каролинските острови и Кристофър никога не я видя отново.

Откри дом сред пиратите, подпалили бащиния му кораб. Баща му и неговия екипаж си бяха шайка кокошкари, а тези мъже — корави, неустрашими и умни. Възхищаваше им се. Те го научиха как да засича кораб, как да преценява дали носи товар, или плава с празен трюм, как да оценява плячката, как да я продаде безопасно и да й вземе най-добрата цена. Когато навърши четиринадесет, Кристофър беше пират поне колкото тях. В добавка бе безмилостен и жесток — грешки на растежа.

Двадесет години по-късно други неща се нареждаха сред приоритетите му. Той обви в шепи халбата с ейл и се обърна към Финли:

— Откри ли още нещо?

Финли кимна със смълчани очи.

— Както си и знаех, Александра ме упъти. Някой си граф Суитън живее в Съри, близо до Епсъм. Аз лично не го познавам, но Хендерсън е чувал за него.

Това обясняваше присъствието на Хендерсън.

— Къде ще го намеря? — запита Кристофър.

— Човек не навестява един граф, когато му скимне — с тон на ощипана булка се намеси Хендерсън. — Прави постъпки за среща, които могат да бъдат или да не бъдат удовлетворени.

— Прощавай, забравих да си донеса наръчника по етикет — иронизира го Кристофър. — Обаче един лорд седи точно срещу мене. Финли може да го навести ей така, случайно.

Финли го изгледа предупредително.

— Не сме били представени. Аз съм само виконт, а той е граф. Грози ме смъртно наказание.

— Смейте се, смейте се — прекъсна ги Хендерсън. — Но ако човек пренебрегне правилата, рискува. Ако не накарате лорд Суитън да разговаря с вас, никога няма да научите, каквото и да било от него.

— Вярно е — каза Кристофър. — Добре, ще играем по твоите правила. Какво да сторя, та да си осигуря среща с този велик граф?

— Вие нищо не можете да сторите, но аз мога. Той е ходил на училище заедно с баща ми. Още довечера ще му пиша.

— Много мило от твоя страна. Но защо да го правиш? Вчера изглеждаше готов да ме застреляш.

Хендерсън му хвърли унищожителен поглед, Финли отговори вместо него:

— Защото жена ми го помоли да помогне. А Хендерсън ще направи всичко за жена ми.

Тонът му беше ироничен. Кристофър усети някакво раздразнение зад привидната закачка.

Но то не го интересуваше. Той гаврътна халбата си.

— Каквато и да е причината, утре сме в Съри.

 

 

Докато Кристофър стигне до Гринуич, настана мастилено черна нощ. В тази късна доба Хонория със сигурност беше напазарувала и вече бе оправила леглото. Вероятно щеше да я завари заспала под завивките, пламналото й лице сгушено в свивката на лакътя. Сърцето му заби учестено в сладостно предвкусване.

Накрая тя щеше да възприеме гледната му точка. Разполагаше с цяло презокеанско пътешествие, за да я научи.

Снощи бе стигнала до върха, а той почти не я беше галил долу. Това го караше да се чувства доволен. Можеше да се преструва на безразлична колкото си иска, но тялото й пееше друга песен. Хонория го желаеше и дори си даваше сметка за това. Колко задъхано бе прошепнала „Остани!“ докато го стискаше за ръката.

„За вечни времена, жено моя.“ Вкусът на нейния мед за малко да го побърка. Четири дълги години споменът за този вкус му даваше сила за живот. Тази нощ гореше от нетърпение да го опита отново.

Когато пристигна, от кораба се носеше глъчка.

Куче лаеше непрекъснато в предната част на палубата. Хора спореха на висок глас. Единият беше Колби, неговият отговорник за екипажа. Както обикновено, наблизо със скръстени ръце стоеше третият по старшинство, Жан сен Сир, и мълчаливо следеше караницата. Останалите моряци се бяха струпали на палубата и очевидно гледаха сеир.

Колби раздразнено крещеше на мъжете в някаква лодка. Лодката беше натоварена с… какво ли не: сандъци, кошове и по-едри предмети, завити под одеяла.

Кристофър се изкатери по стъпалата.

— Е, Колби, казвай какво има.

Колби, едър мъжага, се обърна точно когато Хонория се появи отдолу. Личеше й, че изобщо не е лягала. Изглеждаше овладяна и делова в семплата си рокля и бяло боне. Облекло на омъжена жена. Беше решила да прегърне докрай брачния живот.

Придружаваше я съпругата на Колби, бивша келнерка в кръчма. По лицето на мисис Колби бе изписано нескрито веселие.

— Колби — повтори Кристофър.

Едрият мъжага се намръщи.

— Тоя тип вика, че щял да пренесе целия тоя боклук на борда, и на всичкото отгоре иска да му платим!

Въпросният тип изгледа сърдито Кристофър.

— Поръчка е. Не тръгвам без парите си.

— Хубаво, ама тая поръчка не съм я направил аз — изръмжа Колби. — Нито пък Сен Сир.

— Аз бях — долетя смразяващият отговор.

Точно както Кристофър очакваше, Хонория излезе напред и удостои Колби с хладен поглед.

— Всичко е наред, господине. Аз направих поръчката и се разпоредих вещите да бъдат докарани тук. Мистър Рейн плаща сметката.

— Хонория! — предупредително извика Кристофър.

Хонория не му обърна капчица внимание:

— Насам, моля, към капитанската каюта. Побързайте, че застудя.

Кристофър се вторачи в Хонория. Тя млъкна и отговори на погледа му. Колби се обнадежди. Кристофър си представяше какви фрази се въртяха в главата на помощника му: „Ей сега ще те наредят едно хубаво, госпожичке. Ще се чудиш къде да се денеш. Не знаеш ти с кого си имаш работа“.

— Качете ги на борда — сви рамене той.

Колби се облещи и зяпна от удивление. Кристофър повдигна вежда. Колби се начумери в отговор, тегли една сочна псувня и си отиде, фучейки.

Хонория спокойно се взря в Кристофър. Няколко черни къдрици се бяха измъкнали от бонето и падаха по челото й.

— Нали ми каза да купя каквото ми е нужно. Нямах достатъчно пари, затова се налага да платиш на човека за доставката.

Предизвикателна искра озаряваше очите й. Тя очакваше той да й се разкрещи и да й каже каква ужасна съпруга е. Много й се щеше, но не бе познала.

Кристофър си придаде приветливо изражение и даде знак на лодкаря да започва. Меко казано, Хонория изглеждаше разочарована. Тя грациозно се оттегли да надзирава разтоварването.

На палубата взеха да изникват разнородни вещи. Сред тях изпъкваше дамско кресло, тапицирано с дантела, към което вървеше мъничко столче за крака. Последва го купчина юргани, възглавници и завивки.

Хонория определено не си беше губила времето. Бе купила калъпи сапун, хавлии, ленено бельо, калаени канчета, буркани с прах за почистване на зъби, леген за миене. Дотук добре, но защо й бяха притрябвали кристален свещник, копринени възглавнички и статуетка в египетски стил, която щеше да се катурне при първото по-силно вълнение и да нарани някого? Някои покупки бяха практични, например ратановият дрешник и квадратният куфар, който можеше да се прибере под леглото. Други бяха…

— Какво е това? — попита Кристофър, когато на палубата беше избутан овален месингов съд.

— Вана.

— Хонория!

Тя вдигна глава. Връзките на бонето й се ветрееха на бриза.

— Да?

— В открито море няма достатъчно чиста вода, че да пълним цяла вана.

— Така ли?

Този факт й беше известен. Цял живот бе раснала в семейство на мореплаватели. Кристофър стисна зъби.

— Добре. Сложете я някъде.

Погледът й умишлено си остана неутрален, но не беше доволна от реакцията му — по-точно казано, от липсата на такава. Тя само си търсеше повод за кавга.

Предизвиквай ме колкото си щеш, жено моя, винаги съм готов за едно добро предизвикателство.

Той разгледа всичко, без да гъкне. Спря едва когато зърна пълен комплект посуда и порцеланови чинии.

— Да не планираш официален прием?

— Това е за теб — зелените очи на Хонория проблеснаха.

— За мен ли?

— Капитанът трябва да се издига над простите моряци. Те са за теб и за офицерите, които ще каниш на вечеря.

— Ние сме пирати — тросна й се той.

Пиратите разчитаха на капитана си за решенията, управлението на кораба и водачеството в сражение. Всеки капитан, който започнеше да се надува като някой проклет английски адмирал, го грозеше опасността да бъде хвърлен зад борда. Хонория отлично го знаеше.

Кристофър я погледна безметежно.

— Занеси всичко долу. Там ще разговаряме.

Хонория кимна и се обърна, той улови самодоволната й усмивчица. Мисис Колби я съпроводи и двете почнаха да си шушукат нещо.

Кристофър отиде при Сен Сир. Французинът имаше изваяни черти, светлосини очи и в тон с тях много светлоруса коса, която хвърчеше във всички посоки. Кристофър често го оприличаваше на смълчан айсберг. В опровержение на стереотипа за французите Сен Сир рядко пиеше нещо по-силно от бистра водица, вярвайки, че въздържанието е ключът към доброто здраве.

— Започвам да вниквам в стила ти на разсъждаване — подхвърли Кристофър.

— Чаша портвайн, разреден с вода, стига за равновесието на телесните течности — отвърна Сен Сир без помен от усмивка. Беше повтарял този отговор многократно преди. Колби твърдеше, че французинът е луд за връзване.

— Когато не съм с мисис Рейн — продължи Кристофър, — имай грижата тя да не се мярка често пред очите на екипажа, но не Колби, а аз ще издавам дисциплинарните мерки, които засягат нея или са заради нея.

По принцип Колби добре се справяше с поддържането на реда. Беше безпристрастен, справедлив и се грижеше всеки моряк да спазва правилата. Отсъждаше наказанието за съответното нарушение, ни повече, ни по-малко.

— Тъй вярно, сър — отговори Сен Сир.

Кристофър не беше сигурен, но май зърна присмехулно пламъче в айсберговите очи.

— Погрижи се за товаренето на всичките тези партакеши и затвори за през нощта.

— Тъй вярно, капитане.

Кристофър се обърна да си върви. Не каза на Сен Сир за нишката към Манда, понеже не искаше да вдъхва напразна надежда. Онзи лорд Суитън може и да не бе свързан с нея и нищо не знаеше. Може би Кристофър беше чул погрешно името, или пък ставаше дума за някой съвсем друг Суитън. Нямаше да разбере, докато с Хендерсън не посетят графа.

Засмя се под мустак. Значи Хендерсън имал слабост към съпругата на Финли. Интересен човек. На повърхността изглеждаше конте и глупак, но Кристофър бе готов да се обзаложи на солидна сума, че Хендерсън е нещо повече от това, което е видимо с просто око.

Завари Хонория и мисис Колби в стаичката за спане. Хонория подреждаше бельото, а мисис Колби оправяше леглото. Тя го удостои с лъчистата си усмивка на келнерка, когато той набуха възглавниците.

Мери Колби беше четиридесетгодишна, добродушна и закръглена. Келнерките отрано научаваха как да оправят настроението на мъжа — било в леглото, било с въодушевени изпълнения на кръчмарски песни. Мисис Колби притежаваше умението да създава леко и приятно настроение на целия кораб и да държи избухливия си съпруг мирен. Притежаваше земни и разумни възгледи за отношенията между мъжа и жената и спокойно се изказваше по нецензурни въпроси на език, от който даже пиратите се изчервяваха.

Сега тя смигна многозначително на Кристофър и потупа възглавницата му.

— Забавлявайте се, гълъбчета. Имате да наваксвате сума ти време. Пък аз ще вървя да сложа Колби в леглото, преди да е разпарчетосал кораба.

— Мерси за помощта, госпожо Колби — обади се Хонория.

— За нищо, миличка. Ще бъде истинско удоволствие. — На минаване край Кристофър тя отново му смигна и нарочно затвори шумно външната врата.

Кристофър скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата. Погледът му се залута по нареденото с пухени дюшеци и юргани легло, по тапицирания дамски стол, накипрен с възглавнички, и бронзовата египетска статуетка в ъгъла. Хонория стоеше в центъра на претрупаната каюта, а великолепните й очи мятаха огньове.

От ниската греда висеше фенер, чиято свещ сияеше с мек жълт пламък. През отворения прозорец към кърмата долиташе тихото плискане на реката. Корабът беше утихнал, но в очакване, сякаш нетърпелив да потегли на път.

Хонория също чакаше, но тя издаваше своето нетърпение. Ореолът от къдрици около лицето й се полюшваше, зелените й очи бляскаха предизвикателно, докато чакаше той да й се разкрещи, за да може тя да влезе в ролята на онеправданата мъченица.

За нейно нещастие Кристофър бе надарен с повече търпение от нея. Не, търпение не беше правилната дума. Като дебнещ леопард се бе научил да изчаква жертвата да се приближи достатъчно, преди да й се нахвърли.

— Забавлявах се на пазара днес — подхвърли тя. — Обаче не успях да намеря всичко, което ми трябваше. Преди да заминем, ще ми се наложи повторно да отскоча до Лондон.

— Утре пътуваме за Съри.

— Защо? — изненадано се нацупи тя.

— За да разговаряме с един граф, който може би знае местонахождението на сестра ми. Нужна ми е съпруга, с която да изглеждам порядъчен в очите му.

Черните й вежди се извиха като пиявици.

— Никога не ще изглеждаш порядъчен, Кристофър Рейн. Особено в очите на един граф.

— Хендерсън ще дойде, за да ме напътства. — Той замълча. — Кажи ми каква е истинската причина Хендерсън да е в Лондон.

При внезапния въпрос веждите й се повдигнаха още по-високо.

— Нямам и най-бегла представа. Предполагам, че е дошъл да си поръча още костюми. Защо обсъждаме мистър Хендерсън?

— Защото ти искаш да обсъждаме нашествието ти по магазините, но мен то не ме интересува. Купувай каквото ти легне на сърце.

Тя се бе приготвила за стихийния му гняв, по някаква причина даже го бе желала. Намръщи се объркано, но пробва да се прегрупира за ново нападение:

— Е, твоето одобрение може само да ме радва.

Погледът му отново се спря на фалшивата египетска статуетка. Тя бе най-ужасното нещо, което някога беше виждал. Лошо излятият бронз имаше зеленикав оттенък, а лицето беше изкривено. Майсторът очевидно никога не бе помирисвал оригинална египетска статуетка, а самата вещ никога не бе докосвала пясъците на Египет. С една дума — грозотия.

Кристофър заобиколи стола, взе грозотията и отиде при отворения прозорец.

— Какво правиш? — развика се Хонория.

— Изхвърлям я зад борда.

Постави грозотията на перваза и след миг я бутна. Едно тихо цопване му подсказа, че реката я е погълнала.

Хонория го зяпна с отворена уста, но не изглеждаше кой знае колко опечалена. Беше купила проклетата грозотия, за да провери как ще постъпи той. Вероятно един ден някой лодкар щеше да я изтегли в мрежите си и да я продаде на същия магазин, откъдето се бе пръкнала на бял свят.

Кристофър вдигна възглавница от леглото.

— Недей! Те ми трябват! — извика Хонория.

Той я задържа на сантиметър от протегнатите й пръсти. После бавно я смачка на две и я пусна на кревата.

— Ела тук, Хонория.

Зелените й очи се изпълниха с дълбока подозрителност.

— Защо?

Кристофър затвори прозореца, за да не нахлува студения нощен въздух и дръпна райбера.

— Беше твой ред да ме убедиш, че си ужасна съпруга и трябва да те зарежа. Сега е мой ред да те убедя да останеш.

— Имам да разопаковам още багаж. — Тя извърна поглед.

— Това ще свършиш утре. Време е за лягане.

Дръзновението изведнъж я напусна и очите й помръкнаха. Тя открехна устни и червената влага между тях разкри копнежа й.

Усети напрежение в слабините. Взаимната им страст беше прекъсвана на два пъти: веднъж от Даяна Ардмор и нейния пистолет и втори път от приятелите на Хонория, които бяха нахълтали в спалнята на Александра. Този път Сен Сир имаше грижата никой да не ги прекъсва.

— Обърни се — нареди той.

Една вена в основата на гушката й запулсира силно.

— Защо?

— На всяко мое нареждане ли ще се противиш?

— По всяка вероятност — да.

Очите на Кристофър се присвиха.

— На някои заповеди ще се подчиняваш безпрекословно. Когато сме в открито море и аз ти наредя нещо или ти кажа да се прибереш, ще изпълняваш. В противен случай може би застрашаваш себе си или живота на друг човек.

— Знам. Не ми е за пръв път да пътувам по море. — Предишната й войнственост се завърна за кратко.

— Но преди никога не си приемала заповеди от съпруга си. Някои жени обичат да правят фасони в най-неподходящия момент.

— Някои мъже си просят фасоните.

— Не и когато издавам команда в качеството си на капитан.

Тя огледа спалнята с преувеличена загриженост.

— Не виждам тук непосредствена опасност. И определено не виждам нужда да се обръщам, просто защото ти така си казал.

— Не виждаш, а?

— Не. — Очите й се премрежиха. — Не виждам.

Той промени позата си и я изгледа спокойно.

— Прозорецът зад мен е достатъчно голям за разкошното ти тяло.

Вената на гушката й запулсира още по-бързо.

— Няма да ме изхвърлиш зад борда.

— Ще го сторя, ако продължаваш с непослушанието. Сега се обърни.

Тя се подвоуми, после бързо се завъртя и се хвърли към вратата. Не беше направила две крачки, когато Кристофър я хвана за кръста и я долепи до себе си. След траялата няколко секунди борба тя се усмири, щом ръката му се плъзна нагоре до кукичката на корсажа й.

Хонория неволно се отпусна върху него и закръгленото й задниче хубаво се отърка в бедрата му. Косата й беше вдигната под бонето, но няколко кичура се бяха изплъзнали от кока и падаха по тила й. Те бяха като коприна под устните му.

Тя издаде тих стон, който не беше нито въпрос, нито предизвикателство. Теленото копче изтрака под вещото му докосване и роклята се разтвори. Пръстът му се плъзна в топлата вдлъбнатинка на шията й.

— Обичам копчетата — промърмори той. — Те отстъпват, за да разкрият малко по малко жената.

Докато говореше, Кристофър смъкна надолу корсажа й, отваряйки всяка кукичка с леко перване на пръста. С другата си ръка разтвори цепката на полата и пъхна дланта си вътре.

Гърдите й се надигаха и спущаха под допира му. Само камизолата го делеше от нея, но гърдите й изпъкнаха под коприната. Зърната набъбнаха за него, щръкнали от копнеж за ласки.

В отговор неговата собствена възбуда се надигна. Той беше втвърден, откакто затвори вратата. Бе опитал да се разсее със спора и с изхвърлянето на проклетата статуетка. Искаше да я обладае бавно, а не тромаво под напора на сластта. Тя щеше да бъде гневна и нещастна, а той я искаше усмихната и податлива.

Но в интерес на истината я харесваше и сърдита. Ах, нека да го прикове към леглото и да покрие тялото му с гневни целувки, той няма да се дърпа.

Тя понамирисваше на… ами на пушек и риба, миризмите на Гринуич, но нейният собствен аромат не се беше загубил — като финото ухание на розови цветчета. Той подразни тила й с език. Тя още веднъж въздъхна в знак, че се предава.

Да, велик момент беше да разкопчае корсажа и вече разхлабен, да го смъкне до кръста й. Страхотно беше да държи падащия плат и да оголи кожата й за себе си. Рамената й бяха бели, изпъстрени с малки тъмни бенки, каквито чернокосите жени често имат. Целуна ги една по една.

Дишането й се учести. Той положи длани на корема й, галейки го нежно през коприната.

— Кристофър — прошепна тя, — ти смяташе ли да ме заведеш в леглото?

Той гризна ушната й мида.

— Да. Накрая.

— Не можем.

Той сподави раздразнението си. Желаеше я. Нуждаеше се от нея. Този път нямаше да си тръгне. Тя беше негова жена, по-добре да свиква.

Развърза шнуровете на ризката й и прокара длан по голата й гърда.

— Можем и ще го направим.

— Ти не разбираш.

— Да не би да си в мензис? — Кристофър целуна шията й.

Хонория изфуча.

— Знаех си. Не си по-раздразнителна от обичайно.

— Типично мъжко изказване. — Тя му хвърли изпепеляващ поглед.

Той подръпна коравото й зърно.

— Аз съм мъж. И твой съпруг. Леглото ще влезне в употреба.

— Но ние не можем.

— О, можем, можем.

— Не, защото…

Кристофър ухапа извивката на рамото й.

— Твоите обяснения не ме интригуват кой знае колко. — С едно решително движение той смъкна камизолата до кръста и обхвана в шепи гърдите й, гризкайки сладостно ушенцето й. Възбудата му пулсираше и го болеше.

Хонория опита да се отскубне, но успя само да се притисне по-силно в ръцете му. Дупето й се отри в болезнената му ерекция, което хич не улесни положението.

— Я ме чуй, арогантен тип такъв.

Той стегна още по-здраво прегръдката си.

— Веднъж да се озовем в леглото, ще изслушам каквото имаш да ми казваш.

— Проклет да си, Кристофър Рейн.

— И ти също, Хонория Рейн. — Той я вдигна в обятията си, дръпна я и се тръшна с нея върху оправеното легло.

Един дълъг миг не успя да помръдне от изумление, после остра, пареща болка проряза сетивата — и задника му. Кристофър скочи от леглото, изблъсквайки я от себе си.

— Какво е това, мамка му?

Хонория се извърна с лице към него, ококорила очи, и набързо нагласи камизолата върху голите си гърди.

— Предупредих те — изпъшка тя.

Кристофър изгледа яростно леглото. Сграбчи дюшека, който изпука. През плата стърчаха остри връхчета.

— Дървени стърготини — развълнувано се обади Хонория. — Нямаха пухени дюшеци.

Прочутата студенина на Кристофър Рейн нямаше шанс срещу огъня на гнева, раздразнението и всепомитащата нужда да обладае жена си. Невестата, заради която бе преодолял годините и разстоянията, го гледаше със страхливо вцепенение и се мъчеше да се прикрие като мома от изнасилвача си. Леглото му представляваше купчина подпалки, а една треска току-що му се бе забила в задника.

— Мамка му, защо леглото ми е пълно с дървени стърготини? — ревна той гръмогласно.

— Казах ти, че не успях да намеря пухен дюшек. Продавачът ме увери, че ако му сложиш достатъчно юргани и възглавници, става мек и освен това — топъл. Кучетата обичали да спят на такова нещо.

Кристофър сви юмруци.

— По дяволите, Хонория, май пропускаш нещо — аз не съм ти някое псе! — Той я сграбчи за китките, въпреки че тя се съпротивляваше. — Я недей да ми се правиш на малоумна! Знам точно защо си купила тая чудесия. По същата причина си домъкнала и онази грозотия и другите купища боклук. Искаш да те изхвърля от кораба си и да отплавам без теб. Не съм прекосил половината свят, за да се разколебая от идиотските ти игрички. Принадлежиш ми и майната им на дървените ти стърготини!

Тя се втренчи в него с пребледняло лице. Вероятно се страхуваше, че ще я изхвърли през прозореца като онази псевдоегипетска статуетка. Нищо чудно, както беше кипнал.

Вместо това Кристофър рязко отвори прозореца, награби кучешкия дюшек и го натъпка в отвора. Наложи се да го изрита с крака и юмруци, понеже той заседна.

Когато се обърна, видя Хонория на пода с вдигнат корсаж, заровила лице в шепите си.

— Уф, по дяволите, само това ми липсваше. — Отпусна се на едно коляно до нея. Бричовете се изпънаха и треските се забиха още по-дълбоко. Болеше адски. — Стига си плакала, Хонория. Беше глупаво, но няма да се разведа с теб, тъй че се откажи от идеята.

Тя още по-плътно притисна лице в шепите си. Рамената й се тресяха. Тогава Кристофър осъзна, че тя не плаче.

Изръмжа няколко жлъчни френски ругатни и скокна на крака. Тя надзърна през пръсти към него с лъчисти очи и уста, грейнала в усмивка. Беше красива, когато се усмихваше.

— Не ми се смей, да те вземат дяволите — озъби й се той. — Забила ми се е треска в задника.

Тя затисна с ръце устата си, тресейки се от смях.

— Какво ми се хилиш доволно, ела да я извадиш.

Изведнъж очите й се ококориха тревожно и тя се изправи.

— Ще наредя да повикат Колби.

— А, не, избий си го от главата. — Кристофър си представи как Колби се обляга на вратата с мечешката си фигура, за да не падне от смях. Непременно щеше да домъкне целия екипаж, за да издевателстват над капитана си, който се бе озовал в сегашното положение. — На колене, прекрасна моя жено. Погрижи се за съпруга си.

Той разкопча бричовете си, свали ги до коленете, завъртя се и се наведе над кревата.