Дженифър Ашли
Училище за пирати (3)

3

Кръчмата в Пел Мел сервираше превъзходен ейл и беше пълна. Кристофър се наблъска в края на една пейка с новия си приятел Рупърт Темпълтън и го почерпи, а Рупърт любезно благодари за бирата.

Не можеха да разговарят много сред глъчката, вдигана от редовните и приходящите клиенти. Близо до тях неколцина шотландци обсъждаха националните въпроси с английските си другари, като накрая доказаха, че досега нито една от двете нации не е надвила другата по пиене.

Рупърт Темпълтън беше дружелюбен, открит и за голямо раздразнение на Кристофър — без никакви особени пороци. Кристофър безпроблемно го насочи към темата за предстоящата сватба:

— Да не се лъжем, мистър Рейн, мислех, че ще си остарея като ерген. Но когато се запознах с мис Ардмор, си казах: „Рупърт, човече, защо не се престрашиш? Вярно, че е американка, но нали това не е грях?“. — Той се ухили.

— Англия е във война с Америка — посочи Кристофър.

— Да, голяма глупост. Имам много добри търговски взаимоотношения с Америка и ще се установим в Чарлстън. Годеницата ми е от добро семейство, но откакто брат й се оженил, клетата се мотае като муха без глава.

— Брат й — повтори Кристофър, чудейки се как ли един порядъчен лондончанин вижда Джеймс Ардмор.

Темпълтън отпи здрава глътка от ейла и избърса устата си.

— Разбрах, че за него се носят легенди. Съпругата му обаче е от известно флотско семейство. Предполагам, че голяма част от славата му се състои от раздухани слухове.

Темпълтън не можеше да греши повече. Джеймс Ардмор бе личност, с която си длъжен да се съобразяваш. Тежко на нещастника, изпречил се на пътя му.

— Признавам си — продължи Темпълтън, — че може името на брат й да реши нещата. Навярно по-знатни господа от мен не биха желали подобно родство. Аз самият не съм кой знае какъв улов, но съм доволен, че тя ме хвана в мрежите си. — Той се засмя на остроумието си.

— Хонория Ардмор е възхитителна млада госпожица — не се удържа Кристофър.

Темпълтън повдигна вежди.

— Това е самата истина. Познавате ли я?

— Аз съм… приятел на семейството.

— Нима? — проточи доволно Темпълтън с припламнал интерес. — Изобщо не подозирах. Никога не са споменавали мистър Рейн, но пък аз ги познавам отскоро.

— Бях в чужбина — уклончиво отвърна Кристофър.

— Уверявам ви, че си беше същинска изненада, когато тя ме прие за годеник. И през ум не ми е минавало, че дама като мис Ардмор ще ме удостои с подобна чест. Майка ми изпадна в невероятен възторг. Тя много се привърза към мис Ардмор. Майка ми е педант по отношение на приличието, а годеницата ми е страшно благоприлична.

— Разбира се. — Кристофър се взря в шарките, които пяната бе оставила по дъното на халбата.

Горкичката Хонория. Кристофър дяволски добре знаеше, че тя не е благоприлична и се бе завърнал в живота й, за да го докаже. Навярно можеше със същия успех да излезе от живота й и да я остави да живее в лъжа.

Не, тя нямаше да се измъкне толкова лесно. Хонория му принадлежеше, нищо че Темпълтън беше общо взето симпатичен наивник.

Той понечи да продължи разговора, но забеляза, че Темпълтън възхитено се взира през тълпата.

— Това не е ли виконт Стоук?

Кристофър се обърна и видя без никакво съмнение, че Грейсън Финли е влязъл в кръчмата.

— Стори ми се, че го зърнах в „Деветките“ — щастливо забърбори Темпълтън. — Веднъж имах огромната чест да му бъда представен. Той също е приятел на семейството на мис Ардмор. Познавате ли го?

— Да — отговори Кристофър. Веднъж беше имал огромната чест да разкраси носа на Финли при една дрязга за това кой какво знаел.

Финли започна да си проправя път през помещението, сякаш току-що бе забелязал Темпълтън и идваше да го поздрави. Мъжете охотно се отдръпваха да му сторят път. Това бе обичайно за него. Финли се извисяваше над ближните си, а физиономията му по принцип караше господата да пълзят в търсене на прикритие.

Жените обаче го намираха за хубавец, или поне така бяха казвали на Кристофър. Обичаха светлосините му очи и кривата му усмивка и направо се разтапяха в краката му. Освен Хонория. Тя така и не беше намерила блага дума за Грейсън Финли. Поредното нещо, което Кристофър харесваше у нея.

Русата коса на Финли сияеше в одимения сумрак. Той спря при тяхната маса и Темпълтън скочи на крака.

— Милорд, колко е прекрасно да ви видя. Ще се присъедините ли към нас? Освен ако не сте дошли на среща с някой друг, разбира се? — Държеше се като куче, което си проси да го погалят.

— С радост — прогърмя гласът на Финли. Погледът му се насочи към Кристофър, по лицето му не се четеше нищо.

Кристофър му кимна и бавно проточи:

— Ваше благородие.

Изражението на Финли остана неутрално. Един стол се освободи като по магия, Финли го дръпна към масата и седна. В отговор на сините очи и широката усмивка келнерката плъзна пред него пълна халба и се изчерви, когато той й се усмихна.

— Мистър Рейн тъкмо ми разказваше, че познавал роднините на годеницата ми — разбъбри се Темпълтън, докато Финли бавно отпи от ейла. — Чудна работа, човек се натъква на някой непознат, а после се оказва, че двамата все пак имат нещо общо помежду си.

За частица от секундата Финли спря да пие, после преглътна и остави халбата.

— Аз все се натъквам на мистър Рейн по някаква случайност.

— Брей, колко странно! — изгука Темпълтън.

Кристофър замълча.

Това сигурно бе най-щастливата вечер в живота на Темпълтън. Човекът изпадна в екстаз от вниманието на виконта, макар че изглеждаше не по-малко доволен от познанството с простия морски търговец Кристофър — версията, която бе чул на път към кръчмата.

Кристофър гледаше как Финли и Темпълтън си бъбрят като стари другари, но не се включваше към разговора им. Това му позволяваше да оцени как се е развил Финли, когото не бе виждал от много години.

Женитбата, от която се бяха родили деца, изглежда му бе дала, а не отнела сили. Сега около него витаеше някакво спокойствие, което преди го нямаше. Пиратът Грейсън Финли беше безразсъдно смел, все едно не го интересуваше дали ще живее. Очевидно оттогава животът му се бе осмислил.

На Кристофър не му убягна, че макар привидно Финли да се налива с бира, това всъщност не е така.

Най-сетне Темпълтън заяви, че трябва да се прибира, макар че майка му щяла „да изпадне във възторг“ от вестта, че е прекарал вечерта с един виконт. Финли галантно му предложи каретата си. Темпълтън опита да откаже, но Финли настоя и накрая бе принуден да избъбри съгласието си. Двамата излязоха от препълнената кръчма и Кристофър тихо ги последва.

Каретата остави Темпълтън пред една обикновена къща близо до Кавендиш скуеър и затрополи на юг към Гросвенър стрийт.

Ненадейно Финли „изтрезня“.

— Къде си отседнал? — обърна се към Кристофър.

— Близо до доковете.

— Александра ще настоява да отседнеш при нас. Имаме много свободни стаи.

Кристофър поклати глава.

— Там са Колби и Сен Сир. Ще се върна.

Каретата бавно се движеше в мрака, а светлината на единствения фенер хвърляше огромни сенки по стените, тапицирани със сатен.

— Луксозна карета — отбеляза Кристофър.

— Идеята е на Александра. Очевидно на един виконт не му е разрешено да ходи пеша из града. От друга страна, в провинцията трябва да се показвам страшно издръжлив: осемчасови разходки, тридневен лов, стрелба, когато дърво и камък се пука от студ. Животът на изнежен аристократ.

— Изненадан съм, че изобщо се върна да претендираш за титлата.

Финли се усмихна в сенките.

— Титлата ми донесе някои малки радости. Ти намери ли друг кораб?

— Бригантина. Ремонтирам я в Гринуич. Събрах по-голямата част от екипажа си, с изключение на помощник-капитана.

— Манда — внимателно произнесе Финли.

— Проследих дирите й до Англия, но информацията ми е остаряла. Разполагам с доказателства, че е дошла тук, и толкоз.

Новината, че Манда се е отправила към Англия беше дошла от французин и не бе съвсем сигурна. Франция водеше ожесточена война с Англия; корабът можеше да е реквизиран, потопен, пленен.

— Честно ще ти кажа, че не съм я виждал — каза Финли. — След като се ожених, на няколко пъти излизах от страната, но никога не забелязах Манда. А тя е забележима — изсмя се той.

— Известно ми е.

Първото, което мъжете забелязваха у Манда, бяха женствените й извивки. Второто, което забелязваха, беше ботушът й, устремен към ченето им. Кристофър никога не се намесваше, когато някой опитваше да се пробва с Манда. По-забавно беше да гледа сеир. Но при цялата си готовност да се бие като мъж и да управлява кораб като мъж, тя бе доста свенлива и несигурна в отношенията си със силния пол. Силно го съмняваше да се е влюбила и да е забягнала с някого.

— Чух едно име — продължи Кристофър. — Нехайно подметнато в една кръчма до Дувър. Името беше Суитън. Да ти говори нещо?

Вероятността за това беше слаба. Някакъв човек бе рекъл: „Тя не беше ли от хората на Суитън?“, а морякът с него беше свил рамене.

— Никога не съм го чувал — отвърна Финли. — Но ще разпитам жена си. Александра може да ти изрецитира наизуст целия алманах с аристократични титли на Дебрет. Познава всички в Мейфеър, кои са родителите им, за кого са се оженили, къде са ходили на училище и имената на техните икономи.

Кристофър скри усмивката си.

— Ти имаш ли си иконом, Финли?

Грейсън изкриви устни в гримаса.

— Още не. Александра е хвърлила око на един, който е назначен у някаква херцогиня. Изкушава го да напусне и да дойде при нас. Хоби на аристократките е да си отмъкват икономите една от друга.

Кристофър поклати глава.

— Още не ми се вярва, че си станал виконт. Откакто умрях, светът се е променил.

Финли му хвърли изпитателен поглед.

— Знаех си, че няма да останеш мъртъв. Не ти е в стила.

Каретата спря пред една висока сграда с много прозорци на Гросвенър скуеър. Финли покани Кристофър да влезе, но той отказа и отиде да си търси файтон за доковете.

На раздяла Финли го покани на бал с маски, който Александра давала утре вечер. Новият им приятел Темпълтън щял да присъства, ухили се Финли, заедно с обаятелната си годеница Хонория Ардмор.

Кристофър отвърна, че за нищо на света нямало да пропусне събитието.

 

 

Къщата на Гросвенър скуеър преливаше от гости по случай маскения бал на лейди Стоук. Хонория и Даяна пристигнаха рано и се уединиха в Александриния будоар, където камериерките се заеха да приготвят костюмите им.

Премениха се като гъркини, с прости хитони, които се закопчаваха на рамената и стигаха до стъпалата. Както изтъкна Даяна, в края на краищата сегашната мода не бе много по-различна, освен това дрехите не пречеха на движенията им. Хонория опита да се наслади на приготовленията, но през цялото време беше кисела и нащрек.

Когато най-сетне слязоха в балната зала, човек не можеше да се размине от гости. Приемите на Александра бяха много популярни. Преди няколко години на едно от нейните соарета се бе появила цяла тълпа пирати, повече от тях — голи, които поведоха бой с мъжете и похитиха жените. Такава беше официалната версия, която бе отпечатана във вестниците.

Хонория знаеше каква е историята всъщност, защото Александра й я бе подшушнала. Истината включваше само един пират с убийствени намерения плюс Грейсън Финли. Имало само един гол мъж, клетият мистър Джейкъбс, помощник-капитана на Грейсън, който изскочил от спалнята с меч в ръка, готов да брани шефа си и жените.

Гледката на мистър Джейкъбс, извънредно красив и мускулест младеж, носещ единствено къса сабя, довела повечето дами до блажен припадък. От онзи ден поканите за Александрините увеселения станали търсени. Всяка дама тайно се надявала, че подобно събитие ще се повтори и ще може да изплакне очи с някой млад Адонис.

Хонория се надяваше тази вечер да мине без драми. Но щом зърна групичката джентълмени в основата на стълбището, й се дощя да потъне вдън земя. Единствено Даяна, която я стискаше за лакътя, я държеше изправена на крака.

Грейсън Финли се усмихна на дамите. До него стоеше мистър Хендерсън, висок, светлокос мъж с безупречно облекло и очила със златни рамки. Мистър Хендерсън служеше като офицер на кораба на Джеймс, но си беше взел отпуск, за да придружи Даяна и Хонория до Лондон. Откога чакаше възможността да отседне в разкошен хотел и да си накупи нови костюми.

До тях се пъчеше мистър Темпълтън. Откъде ли му беше дошло на ума да се наконти като… пират?! Или поне като пират от приказките. Носеше раирани панталони, червена риза, широк черен пояс, сабя от папиемаше, която му беше прекалено дълга, и превръзка на едното око. Изглеждаше абсолютно нелепо. Очите на Грейсън бляскаха пакостливо и в Хонория се загнезди предчувствие по чия идея е бил костюмът.

Но не това накара кръвта й да се вледени, а Кристофър Рейн, който непринудено бе застанал до годеника й.

Грейсън и Хендерсън не бяха маскирани, а носеха вечерни фракове, също като Кристофър. Той изглеждаше напълно овладян, сивите му очи бяха добили тъмен оттенък на светлината на свещите, загорялата му лице блестеше като позлатено над снежнобялото шалче. Черният фрак подчертаваше сивите му очи и ослепително русото на косите му, както обикновено стегнати в плитка. Цветът на слепоочията беше по-наситен, а нагоре кичурите изсветляваха.

В гърлото на Хонория заседна огромна буца. Не беше мигнала цяла нощ и пред очите й всичко трептеше. Видът на Кристофър Рейн — корав и красив — не правеше нещата по-лесни. Беше готова да изпълни дребните задължения на една съпруга: да изчетка несъществуващо мъхче от ревера му, да приглади фрака на раменете му, да докосне започналия да побелява кичур коса.

Дразнеше се на порива си, но ето на: никога не си представяше подобни неща с мистър Темпълтън.

След като се облещи яростно на Кристофър, тя повдигна гръцката си дреха и се приготви величествено да мине покрай тях на път към балната зала.

— Не — прошепна Даяна в ухото й. Пръстите на снаха й я обгръщаха като лозови ластари: леки и гъвкави, но достатъчно силни, за да пречупват с тежестта си.

— Дами — обади се насмешливо Грейсън. В сините му очи гореше онова проклето пламъче.

Даяна усмихнато му протегна длан. Грейсън се поклони и топло отвърна на усмивката й. Целуна също ръката на Хонория, смигна й и нагло се ухили. Хонория не му обърна внимание. Имаше очи само за Кристофър, сетивата й ликуваха от неговата близост.

Мистър Хендерсън се поклони и кимна, без да им целува ръка. Темпълтън весело поздрави Даяна и дръзна да постави лека целувка върху пръстите на Хонория. Пусна някаква шега за костюма й, но младата жена не чу и дума.

Погледът на Кристофър беше прикован в нея, в очите му се четеше смесица от насмешка и нетърпение.

Сърцето й потръпна при мисълта за какво ли са разговаряли четиримата господа преди нейното слизане. Изпадаше в див ужас при самата мисъл, че Кристофър и Темпълтън са се срещнали. Какво ли бяха обсъждали, за бога? Дали Кристофър не беше казал: „Добър вечер, аз съм съпругът на Хонория, а ако не се лъжа, вие сте неин годеник?“.

Не, по всичко личеше, че Кристофър си е мълчал — поне пред мистър Темпълтън. Не можеше да прецени доколко са наясно Грейсън и мистър Хендерсън. Не се държаха по-различно от друг път, но и двамата добре умееха да се прикриват.

— Мисис Ардмор — казваше Грейсън, — може ли да ви представя Кристофър Рейн? Рейн, това е Даяна Ардмор. Тя се омъжи за моя добър приятел Джеймс.

Добър приятел, как ли пък не, разсеяно си помисли Хонория. Враждата между Грейсън и Джеймс беше пословична.

Кристофър поднесе ръката й към устните си. Нито погледът му, нито нетрепващият взор на Даяна подсказваха, че те вече са се срещали.

— А това е Хонория Ардмор, сестрата на Джеймс.

Кристофър се обърна към Хонория. Ръката му се сключи около нейната. Очите им се срещнаха. Той й хвърли собственически поглед. Явно нямаше да отстъпи и да допусне годежа й с мистър Темпълтън. Фойерверките скоро щяха да започнат, въпросът бе кога точно.

— Вече се познаваме — рече той.

— Ах, да — каза Темпълтън. — Споменахте го снощи.

Снощи ли? Хонория изгледа ненавистно Кристофър и изтръгна ръката си.

— Да, с мистър Рейн се познаваме.

— Даже нещо повече — добави Кристофър.

Сърцето на Хонория затуптя бясно, пред очите й се завъртя калейдоскоп от светлини. Не би могъл да го съобщи тук, нали така? Не сега. Тя не бе готова. Погледна го сурово, чудейки се дали не е способна да му втълпи истеричните си мисли от разстояние.

— Стар приятел съм на брат й — продължи той.

Паниката се превърна в гняв. Това ли щеше да прави цяла вечер — да намеква за потресаващата си новина и в последния миг да се отдръпва? Да пали фитила и да стъпква пламъчето малко преди огънят да е допълзял до бомбата? Как й се искаше сабята от папиемаше да е истинска. Щеше да я заеме от годеника си, да приклещи Кристофър в някой ъгъл и да му поиска обяснение какво си въобразява, че прави.

Спор да няма, Кристофър бе спокоен. Но това беше спокойствието в сърцето на ураган: ветровете можеха да сменят посоката си всеки миг и да връхлетят с опустошителна сила.

— Жена ми поръча да ви заведа при нея, мисис Ардмор — казваше Грейсън. — В балната зала е. Ей сега ще започнат танците.

Даяна отговори с някаква любезност, която мина покрай ушите на Хонория, пусна ръката й и грациозно се отдалечи. Изведнъж Хонория се почувства осиротяла. Здравата подкрепа на снаха й я бе държала на крака, сега като нищо щеше да се строполи на пода.

— Превъзходно — вметна мистър Темпълтън, като й предложи ръка. — Предявявам правото си на първия танц, мис Ардмор. Но понеже съм щедър, ще дам и на останалите господа да потанцуват с вас.

Сивите очи на Кристофър проблеснаха, но той не каза нищо. Мистър Хендерсън, който би могъл да напише книга по етикет, ако пожелае, се поклони:

— За мен ще бъда голяма чест да партнирам на мис Ардмор в котильона.

— А аз моля да ме имате предвид за селския танц — обади се Грейсън. Хонория за малко да потрепери. Грейсън бе добър танцьор, но прекалено темпераментен.

Всички насочиха вниманието си към Кристофър. Щеше да бъде крайно неучтиво от негова страна да не я покани и той, но Хонория имаше усещането, че той не дава пукнат грош за учтивостта. Е, все едно. На танцовия подиум нямаше как да го призове да пази мълчание, а докоснеше ли я…

Хм, прекрасно знаеше какво ще се случи при докосването му. Дори мимолетният допир на устните му през ръкавицата бе запалил плътската й жажда. Същата жажда я държа будна цяла нощ.

А тя не бе лежала, мъчейки се да намери рационален изход от положението. Ами! Възкресяваше спомена за ласките му. Всяка целувка, всяко докосване, усещането за тялото му до нейното, съзнанието, че той трябваше само да отметне пеньоара и да плъзне ръка между бедрата й, за да я открие готова за себе си. Над всичко това изпъкваше великолепният, вълнуващ факт, че той е жив и е дошъл за нея.

Ако поемеше ръката й на дансинга, тя щеше да умре от копнеж — или поне да се строполи на пода. Той щеше да я вдигне и да я отнесе в обятията си. О, колко хубаво щеше да е!

Загледа го заедно с другите, мъчейки се да не прехапе устни. Мълчанието се проточи твърде дълго.

— Аз не танцувам — най-накрая рече Кристофър.

Разочарованието заби покварени пръсти в сърцето й. Облекчение, сгълча се тя. Трябва да чувствам облекчение.

— Жалко — мистър Темпълтън изглеждаше доволен, че притежава умение, от което е лишен такъв красив, напет мъж. — Виж, мама много обича да си тропне някой танц. Помолете я и тя ще ви научи на няколко стъпки.

В очите на Кристофър замъждука пламъче. Хонория го изгледа яростно, мъчейки се да му набие в главата му мисълта: „Да не си посмял!“.

Той се усмихна, все едно я бе чул, и удостои Темпълтън с неразгадаем поглед.

— Ще си помисля.

После взорът му се насочи към Хонория, която бе готова всеки миг да закрещи.

Тогава музикантите засвириха и мистър Темпълтън я поведе към балната зала. Докато вървеше натам, Хонория усещаше погледа на Кристофър, забит в гърба си. Годеникът й дърдореше нещо за костюма си — виконтът го бил предложил, не било ли добра шега? Освен това виконтът бил поканил мистър Рейн, нима не било интересно как всички се познавали?

Хонория скръцна със зъби, когато мистър Темпълтън я помъкна към карето за менуета и мислено заизрежда всички неща, които по-късно щеше да каже на Грейсън Финли и Кристофър Рейн.

 

 

Кристофър Рейн знаеше, че му се носи славата на търпелив човек. Беше способен да дебне и изчаква седмици наред, ако плячката си струваше. Месеци беше замислял пленяването на „Роса Бонита“, а екипажът му беше изпълнил всяка стъпка от плана, все едно това беше внушителен танц като котильона, който Хонория беше обещала на Хендерсън.

Кристофър беше известен с това, че много трудно избухва, но тези, които успяваха да го ядосат, никога не забравяха и никога не повтаряха. Манда го наричаше „бавен кибритлия“. Гореше дълго, но стигнеше ли до барута, експлозията не можеше да се сравни с нищо.

Сега усещаше как търпението му бързо се стапя. Тревожеше се, че се бави с намирането на Манда, а сега неговата безценна, сладка Хонория очакваше той покорно да я освободи, за да може да се отдаде на друг. Намираше Темпълтън за забавен, но това не означаваше, че ще му отстъпи жена си.

Кристофър щеше да й даде тази вечер да се забавлява със своите приятели, после щеше да постави ребром въпроса. Имаше куп задачи за вършене и без да чака Хонория да избере.

Държеше да попита Финли научил ли е нещо повече за името Суитън, но той беше зает да домакинства, а гостите в преддверието не секваха, Финли явно харесваше ролята си на виконт и както обикновено, около него се навъртаха сума ти жени.

Кристофър лениво влезе в балната зала. Повечето гости бяха костюмирани като цигани, крале и кралици, шутове, овчарки или клоуни. Допадаше му дрехата на Хонория: прост бял муселин, падащ на прави дипли. Тялото й се поклащаше съблазнително изпод дългите гънки, докато танцуваше менует с Темпълтън, и Кристофър разбра, че под муселина тя е гола. Две катарами на раменете придържаха дрехата и той с наслада си представи какво ще стане, ако откопчае едната.

Наблюдаваше я, а в главата му се въртеше този прекрасен образ. Темпълтън знаеше стъпките на танца, но се движеше рязко, докато Хонория грациозно се плъзгаше напред-назад и диплите й се развяваха.

Налагаше се Кристофър бързо да я бележи като своя. Ако тя вземеше да отлага твърде дълго, просто щеше да я грабне, да я отнесе някъде и да разкъса дрехите й. За предпочитане на кораба му, чиито ремонт вървеше към края си. После щеше да поеме в търсене на Манда и наследството си.

— Мистър Рейн? — Една стройна жена с гъста червеникавокафява коса и хубави кафяви очи спря до лакътя му. По-рано тази вечер Кристофър се беше запознал с Александра и най-сетне разбра защо Финли се е отказал от всичко, за да бъде виконт. Беше се размекнал от любов, и нищо чудно. Красотата на тази жена спираше дъха.

— Цял куп хора пожелаха да ви бъдат представени. — Александра заряза скованите вежливости и се усмихна, от което на бузите й се появиха трапчинки. — Всъщност ме помолиха. Заключиха, че сте пират, а на моите събирания пиратите са доста популярни.

Кристофър беше дочул историята за прочутото пиратско соаре. Финли твърдеше, че то още било предмет на дискусии в светските среди.

Той весело склони да бъде представен и Александра го поведе към първата групичка гости. Повечето бяха дами, макар че зад жените се бяха наредили двама нетърпеливи джентълмени. Дамите го погледнаха с широко отворени очи и още по-широки усмивки. Щом Кристофър целунеше ръка, съответната госпожа или госпожица се отдръпваше и бързо започваше да си вее с ветрило, сякаш температурата в залата внезапно бе скочила с тридесет градуса.

Отидоха при следващата групичка, която се държа сходно. Още кикот, още превземки. Кристофър хвърли поглед към първата групичка и видя дамите да го гледат съсредоточено, махайки усилено с ветрилата си.

След като Александра го преведе през цялата зала, той доби усещането, че се е запознал с всяка лейди в Лондон. Освен това се бе ръкувал с немалък брой джентълмени. Женените дами и вдовиците, а също и няколко госпожици, пърхаха с мигли към него и му отправяха изпълнени с нега усмивки. Получи повече неизречени предложения от жиголо в женска баня.

Когато Александра най-сетне се извини и се върна към другите си задължения на домакиня, Даяна Ардмор застана до него, усмихна му се многозначително и каза:

— Надяват се, че ще се съблечеш.