Дженифър Ашли
Училище за пирати (21)

21

— Кристофър! — запищя Хонория и се втурна обратно към прохода, сега затрупан от какви ли не отпадъци. Взе да копае с голи ръце, мъчейки се да премахне масата пръст, която бе погребала съпруга й в пещерата.

Дълба, докато пръстите й не се разкървавиха. Червени ивици оставаха по острите камънаци.

Една силна ръка се обви около кръста й и някой я повдигна. Това беше Джеймс. Нейната муселинена рокля беше оцапана с черна кал и мръсотия, примесена с кръвта от дланите й. Тя напразно започна да налага брат си. Той я отнесе встрани, седна с нея на едно повалено дърво и я намести в скута си.

Най-сетне тя се разхлипа и сълзите навлажниха парещите й очи.

— Трябва да го изкопаем. Моля ти се, Джеймс, спаси го.

— Шшт — рече той, и притисна лице в косата й. — Копаят, Хонория, с всички сили.

През замъглени очи тя видя, че Сен Сир и О’Мали са организирали моряците с кирки и лопати. Едва разбираше какво вършат, знаеше само, че не го вършат достатъчно бързо. Налагаше се да отиде там и самичка да го изкопае.

Да, обаче Джеймс я стягаше в силните си обятия, държеше я здраво.

— Остави ги да работят.

— Трябва да го спасят. Не мога да го загубя.

— Знам.

Хонория рухна върху гърдите му и цялата се разтресе. Той не й предложи утеха — не и Джеймс, който беше наблюдавал как Пол загива в нейната прегръдка и който се беше нагледал на какво ли не, та да я заблуждава с лъжлива надежда. Щеше й се да я подкрепи поне с няколко празни думи. Сърцето й тежеше като олово.

Шокът бе много, много по-тежък, отколкото когато смяташе, че Кристофър е увиснал на бесилото. Тогава почти не го познаваше. А сега го познаваше. Беше омъжена за него, помагаше му, пречеше му, спеше в постелята му, любеха се бурно, спореха, смееха се. Сега той беше много повече неин, отколкото когато просто бяха подписали къс хартия.

— Не мога да го загубя, Джеймс — съкрушено повтори тя.

Джеймс лекичко я люлееше, както навремето, когато тя бе малко момиченце, уплашено от бурята. Откакто се помнеше, бе вярвала, че Джеймс е достатъчно силен да се противопостави на всяко нещо, без значение колко съкрушително е то. Когато майка им и баща им починаха, дори в скръбта си Хонория знаеше, че с нея и Пол всичко ще е наред, защото батко им щеше да има грижата.

Беше изпитала същата топлина, сила — и любов — от Кристофър. Сега не изпитваше нищо. Само седеше вцепенено в кръга, образуван от ръцете на Джеймс, докато моряците му копаеха ли копаеха, ала не откриваха нищо. Дъждът отслабна, залязващото слънце се показа през разкъсаните облаци. Но входа към тунела упорито си оставаше неуловим, сякаш дори не съществуваше повече.

Слънцето напълно залезе и се спусна студената нощ. Продължаваха да копаят, но без полза.

 

 

Жив заровен, за да пази съкровището. Мисълта се процеди през замаяната глава на Кристофър. Няма що, чудесна идея, съпруго моя.

Свлачището го беше помело, прекарвайки го по цялото протежение на пещерата и запокитвайки го в задната стена. Остри парчета скала убиваха плътта му, покриваше го тиня. Проходът се беше запечатал, а потопът бе отшумял. Подът на пещерата, покрит с лепкава кал, най-сетне ставаше за ходене. А Кристофър бе студен, мокър, мръсен и отрязан от пътя към избавлението.

Когато се изправи на крака, първата му свързана мисъл беше за Хонория. Слава богу, че я бяха изтеглили, преди да се случи най-лошото. Ардмор се беше погрижил. Независимо от мнението на Кристофър, шуреят му щеше да се погрижи за сигурността на Хонория.

Втората му мисъл беше: Как ще се измъкна от тук, дявол го взел!

Поне два метра солидни отломъци го деляха от входа. Кой знае колко още имаше отвън? Лесно изтри калта от ръцете си, но гледаше да не мърда много-много, за да не би цялата каменна грамада да се срути отгоре му. Кирките, лопатите и въжетата бяха издърпани горе преди началото на свлачището. С него в пещерата имаше единствено сандък злато, покрит с тонове тиня, и фенер на една издатина в стената отсреща.

Невероятно, ала свещта още гореше. Стъклото на фенера бе защитило пламъка от мощния порив на вятъра, нахлул заедно с калта. Свещта весело гореше, високият пламък пращеше и огряваше отвратителната кал по пода.

Кристофър дълго време гледа светлинката, преди да осъзнае нейното значение. Мъждукането на фенера му подсказа, че пещерата си има източник на въздух, различен от запушения проход.

Разбира се, ако този въздух идваше единствено от тънките процепи високо на тавана, които никога не би успял да достигне, просто щеше да загине тук от глад и жажда, вместо от задушаване. Неприятна мисъл.

А въздухът може да прониква от по-достъпно място, което означаваше друг изход.

Той се добра до фенера с подхлъзване и пързаляне, вдигна го от издатината и се зае да проучва. В резултат на усилията си намери малка дупка ниско до земята, точно срещу запушения отвор, сега затлачена наполовината с кал. Изчистеше ли я, би могъл да я разшири, колкото да се промуши. Слаба вероятност, помисли си. Можеше да стигне донякъде и да се заклещи.

Обаче по-добре, отколкото да седи и да се чуди дали Ардмор ще успее да го изкопае. Ако въобще опита. Кристофър си представяше как ловецът на пирати си изтупва ръцете и промърморва „Прав ти път“, връща се на „Аргонавт“ със златото и зачерква поредния пират от списъка си. Освен това щеше да отведе Хонория.

По-добре да се пробва с дупката. Изгреба тинята с ръце, напъха фенера вътре и пролази зад него.

По един или друг начин щеше да се измъкне. Налагаше се. Представи си следната картинка: Вярвайки, че се е отървала от неудобния си съпруг, щастливата Хонория се канеше да се върне у дома с брат си и Даяна. Кристофър излизаше отнякъде, покрит с мръсотия, и казваше: „Здравей, скъпа. Липсвах ли ти?“.

Запита се дали тя ще се ококори недоумяващо, или лицето й ще се озари от нейната прекрасна усмивка. Все едно, не беше важно. Той бе твърдо решен да я накара да го обикне. Даже ако му отнемеше цяла година, даже ако трябваше да я люби всяка нощ и да се препира с нея всеки ден, щеше да я накара да го обикне.

Обичаше я с всяка частица от своята енергия.

Проправи си път, пълзейки по корем, бутайки фенера пред себе си. Светлината разкриваше нисък, дълъг тунел, широк колкото Кристофър да се промуши криво-ляво. Над главата му стърчаха сухи камъни, под него влажни камъни деряха голите му гърди.

Кристофър многократно се беше приближавал до смъртта, особено при преживелиците си в Китай и Сиам. Тогава той ги пробиваше, точно както си пробиваше път през тунела сега. Пробиваше ги с мисълта за Хонория.

Представи си зелените й очи, кожата й, вкуса на устата й. Затваряше очи и си фантазираше как я целува, как преплитат езици, колко са меки устните й, докато тя му отговаря. Тя бе неговият пламък, който го водеше през мрака.

Беше намекнала, че не е честно да я прави свой пламък, но какво го интересуваше него? Те бяха създадени един за друг, Кристофър Рейн и Хонория Ардмор. Този факт можеше да я дразни, обаче нямаше отърване. Той не би го допуснал.

Мина известно време, преди Кристофър да си даде сметка, че е затворил очи. Разбуди се рязко, като фрасна глава в един остър камък. С ругатня изтика фенера напред и продължи да пълзи.

По някое време пред него изникна парче скала, което му преграждаше пътя. Той започна да го налага с юмруци, докато не го отчупи, после го хвърли зад себе си. Наложи се да полежи няколко минути, запъхтян от нищожното напрягане. Задушливият въздух, калта и теснотията вземаха своята дан.

Кристофър отново се разбуди. Свещта бе изгоряла наполовина. Той изруга и се окопити от дрезгавия звук на собствения си глас. Зачуди се защо се е унесъл, после видя, че пламъкът на свещта е намалял и гори в синьо. Въздухът бе разреден.

Трябваше да се връща. Наболелите му мускули се стегнаха.

Не, възрази една част от съзнанието му, не можеше да се върне. Никога не се връщай. Нима не бе учил така Манда? Никога не се връщай, винаги върви напред.

Гръм и мълнии! Отново се събуди. Свещта беше догоряла. Беше сам в чернотата, в планинските недра.

Решително залази напред, тикайки фенера. Нямаше как да го запали, дори ако беше останало нещо от свещта. Не ми се умира тук. Искам още веднъж да целуна Хонория. Струва си да я целунеш, всеки мъж би се съгласил.

Струваше си да й направиш и други неща. Слабините му се обадиха. Представи си я с разпуснати коси, отметната назад глава и леко открехнати устни. Изпитваща неподправено и лишено от свян желание. По Кристофър.

Когато й изтъкваше този факт, тя го поглеждаше превзето и му казваше, че й било позволено да го желае — нали били съпрузи в края на краищата. Но това бе само извинение. Тази малка лъжкиня се преструваше, че единствено изпълнява дълга си. А го искаше. Кристофър се засмя под мустак.

Искаше да си я спомни поразхвърляна от любенето, ала образът, който изникна най-живо в съзнанието му, беше от завчера в заливчето: с ръце на кръста, със слънцезащитен крем на носа, осведомявайки го надменно, че, видите ли, щяла да се изкачи с него, за да зърне златото.

Ненавиждаше се, че въобще я пусна в пещерата. Можеше още да е вътре при започването на свлачището; даже можеше да е погребана под всички тези отломки. Глупак. Трябваше да я затвори на кораба с катинар и под заплаха от бичуване, в случай че не слуша.

Разбира се, Хонория нямаше да му повярва. Кратко се запита какво ли е да имаш съпруга, която действително ти се подчинява. Вероятно беше адски досадно. Той се усмихна.

Кристофър отново се сепна. Дишаше мъчително. Мамка му! Трябваше да се връща. В пещерата имаше въздух, вероятно от горните процепи. Току-виж Колби и Сен Сир успели да го изровят. Евентуално.

Изтика фенера на още няколко сантиметра, пълзейки разсеяно подире му. Отново го бутна и фенерът изчезна.

Спря, несигурен какво се е случило. Поразмърда се, да не би пак да е задрямал. Предпазливо протегна ръка. Пръстите му напипаха скалата и после — нищо. Лъхна го облаче студен въздух.

Задрапа напред колкото се може по-бързо. Стисна ръба на дупката, подаде лице навън и вдиша дълбоко ветреца, който вееше към него. Чу някъде далече долу да се стича вода. Скалата бе хлъзгава от нея.

Заопипва по-нататък, мъчейки се да намери другата страна на нишата и да разбере дали тунелът продължава. Тялото му, уморено и отпуснато, се плъзгаше. И тогава Кристофър падна. Беше тихо падане, гърлото му бе прекалено пресъхнало, за да излезе от него крясък.

Сякаш се пързаляше по дълъг тунел, блъскайки се от камък в камък. С последни сили той покри лицето си с ръце в опит да се защити.

Дълго, дълго се сгромолясваше така, докато кожата му не стана хлъзгава от кръв. Напразно се мъчеше да спре полета си, като се залови за скалните издатини; те порязваха дланите му, изплъзваха му се. След малко Кристофър така се вцепени, че почти престана да чувства ударите и спря да се съпротивлява.

Стръмният тунел внезапно свърши и той изхвърча във въздуха. Тъкмо реши, че е мъртъв, когато нещо ледено се надигна и го погълна цял-целеничък.

 

 

Хлиповете на Хонория отдавна бяха секнали. Тя седеше сама, наметната с палтото на Джеймс, и гледаше в нищото. Нощта бе настанала, но мъжете все още копаеха под светлината на фенери.

Без успех. Черните камъни, които препречваха прохода, никога нямаше да поддадат. Или трябваше да разкопаят около тях, което се оказваше невъзможно, или да намерят друг път към пещерата.

Мускулестата фигура на Джеймс й скри светлината.

— Хонория — рече той. Изчака момент за отговор и когато такъв не последва, продължи: — Връщаме се в заливчето.

Хонория поклати глава, без да вдига поглед.

— Не искам.

Той клекна, за да си почине.

— Тук нищо не можеш да направиш, Хонория. Трябва да се стоплиш и да се наспиш.

— Не ми се спи.

— Трябва — упорито повтори той. — Призори ще те заведа на „Аргонавт“.

— Изоставяш го — тя рязко вдигна глава.

Джеймс хвърли кратък поглед към копаещите мъже. От светлината на фенери лицето му изглеждаше още по-сурово.

— Накрая може и да успеят, но сигурно ще е твърде късно.

Искаше да каже, че Кристофър може би вече е мъртъв, задушен в затворената пещера или затрупан от отломъците. Хонория преведе глава. Джеймс я погали по косата изненадващо нежно.

— Най-добре е да дойдеш с нас. На „Аргонавт“. Даяна ще се погрижи за теб.

— Още не. — Хонория поклати глава.

Джеймс взе лицето й в шепи и разтри бузата й с палец.

— Най-добре да тръгнем сега. Не искам да видиш… — Думите му секнаха. — Ще те заведем у дома в Чарлстън. След няколко дена сме там.

— Това вече не е моят дом, а твоят и на Даяна.

Обичайната му намръщена физиономия се смекчи.

— Така ли мислиш? Не е вярно, Хонория. Къщата в Чарлстън винаги е била твой дом. Не си я представям без теб.

— Все едно съм част от мебелировката — глухо пророни тя.

Той изсумтя раздразнено.

— Не, все едно си стопанката. Никога не съм се притеснявал за дома, независимо колко отсъствах. Знаех, че ти го стопанисваш по-добре от който и да било друг. Знаех, че там винаги ще намеря покой.

— Колко мило, че си забелязал — измърмори Хонория.

— Разбира се, че ще забележа. Даяна също забеляза. Държа да се върнеш, Хонория. Харесва ми да знам, че си там.

Тя го погледна. Гневът й се надигна въпреки отчаянието.

— А аз какво знам, Джеймс Ардмор? Ти си знаел, че винаги ще си бъда вкъщи. А аз какво знаех? Че ще си дойдеш, когато ти скимне ли? Пък какво значение имат двете или трите години, които ще минат, преди да те зърна или преди да получа вест от теб? Но какво от това. Знаел си, че ще чакам. Така де, имах ли избор?

Суровото му изражение отново се появи.

— Разстроена си. Хайде да слизаме.

— Оставаше да не съм разстроена! Той ми е мъж. Разбираш ли какво означава това?

— Имам известно понятие — сухо отвърна Джеймс.

— Не. — Тя стана. Краката я боляха, прорязвани от остра болка. — Нямаш понятие какво е той за мен. Нищичко не знаеш за мен.

Той я подхвана, когато колената й се огънаха.

— По дяволите, Хонория, ако се налага, ще те метна през рамо, за да те отнеса.

Тя се взря в очите му, които изглеждаха мътни на светлината от фенера. Почувства, че е загрижен за нея, но не разбира.

— Трябва да остана тук — проскърца тя. — Трябва да узная.

Той я притисна до себе си: баткото, който толкова рядко й показваше обичта си.

— Обещавам, Хонория, ще ти кажа в мига, в който го открием. — Отметна един кичур от косата й. — Но според мен ти вече знаеш.

В корема й се беше загнездил страх, който тя не желаеше да назове.

— Честно, Джеймс, мразя те.

— Напълно си давам сметка.

Поведе я надолу, без да й дава да спори повече. Тя скоро рухна и той трябваше да я носи през остатъка от пътя.

Във вцепенението и мъката си тя цинично се надяваше да го заболи гърбът.

 

 

Заспа, понеже Джеймс я накара да си пийне ром, който я изпълни с измамна отпуснатост. Тя лежеше върху одеялата на мекия пясък с олекнала глава. Хладният въздух милваше челото й. Огънят сгряваше ходилата й отвън, а ромът — тялото й отвътре. Хонория предателски задряма.

Сънува Кристофър. Спомни си първия път, когато го видя: той беше млад, зашеметяващо красив и я чакаше в нейната градина. Беше се обърнал, когато тя доприпка, изгледа я продължително и лениво се усмихна.

— Чия си? — попита я.

Това не беше най-благоприятното начало, обаче тя само го зяпна възхитено. Тук бе нейният идол, нейното мечтание се бе събудило за живот. Тя бе изпелтечила нещо и му бе подала книжката да й я надпише. Той използва това, за да си изпроси целувка.

Хонория я преживя наново в съня. Игривостта тутакси бе изчезнала. Неволно го награби и долепи до себе си. Той плъзна ръка към кръста й и пи от нейната сладост. Хонория нямаше представа, че един мъж може да си напъха езика в устата ти. Откритието определено й допадна.

Целувката постепенно бе станала неистова. Той започна да я мачка в обятията си и тя много ясно усети коравите му слабини да напират през тънките й фусти.

След като я нацелува до насита, той я положи на пода. Сивите му очи бяха помътнели от копнеж. Силните му пръсти отместиха бельото й, само че той й даде само да зърне какво ще бъде да проникне изцяло в нея.

Когато всичко свърши, той й помогна да се изправи на крака и да оправи дрехите си. Беше я изгледал мълчаливо, надменността му се бе изпарила. Обхвана лицето й в шепите си, прокара палци по скулите й. Тъкмо си мислеше, че ще й се обясни в любов, когато Кристофър изпъчи гърди, смигна й палаво и подхвърли: „Приятно ми беше да се запознаем, мис Ардмор“, след което си беше отишъл с небрежна походка.

След девет години от небрежността му не бе останала и следа. Не беше нахакан, обаче й се бе усмихнал с частица от предишната напереност, когато бе влязла в затворническата му килия. Беше осъден на смърт, ала силата му не го бе напуснала.

Щом тъмничарят ги остави сами, той я смачка в обятията си и целуна, без дори да й каже едно „здрасти“.

— Хонория. — Гласът му хем сякаш проникна в съня й, хем беше част от него. — Ти си най-прелестната гледка за очите ми.

Тя го бе помилвала по лицето, давейки се, че отново са се събрали заедно, тъжна, че го докосва за сетен път.

— Обичам те — прошепна му.

Този път бяха консумирали любовта си — на каменния под. После тя се бе омъжила за него.

— Хонория — веднъж беше казал той, докато бяха съпрузи. — Обичам те.

Уж чу думите сега, все едно бе коленичил и ги шепнеше в ухото й. Но той бе мъртъв, погребан в пещерата под тонове скала. Преди четири години Джеймс го спаси от палача, но днес не успя да го спаси.

Хонория. Повикът стана по-настоятелен, примесен с недоволство.

Тя си пое остро дъх и се събуди. Звезди бяха обсипали небесния свод, огънят бе изтлял в жарава, всичко живо наоколо спеше.

Хонория седна. Далече в морето корабите се полюшваха, огрявани от светлината на луната и звездите. Мъжете спяха на плажа, завити с одеяла или проснати отгоре им. Единствено тя бе будна. Даже Джеймс спеше, наметнал раменете си с одеяло, опрял гръб в лодката.

Тя тихо отметна одеялото и се изправи. Краката я боляха, главата я цепеше. Не си обу ботинките и тръгна боса по пясъка, който успокояващо хрускаше под стъпалата й.

Хонория. Отново чу ясно като звездите името си. Пое по пътечката към езерата, движейки се схванато към зовящия глас. Машинално заобикаляше острите камъни и внимаваше да не се спъне в някое коренище. По-късно щеше да види, че е разранила ходилата си, но сега това не я вълнуваше.

Стигна до големия камък в края. Покатери се по него, без да спира. Разбута храсталаците — сега усещаше болката в краката — и най-накрая стигна до езерото. То беше неподвижно и бистро, посребрявано от месечината. Натопи нозе в хладката вода, разпращайки вълнички по повърхността. Притвори очи и остави на водата да я утеши.

— Хонория.

Очите й рязко се отвориха. Той стоеше в другия край на езерото. Лунната светлина падаше по плещите и гърдите му, превръщайки русите коси в бял ореол. Бричовете му бяха мокри и раздрани. Но самият Кристофър тръгна към нея през водата със закачлива усмивка.

— Нали не повярва, че може да съм мъртъв?

Тя излезе от вцепенението си. Гмурна се в езерото, без да мисли за фустите си, устремена към него, протягайки се към него. Той я пресрещна по средата и я вдигна в прегръдката си.

Хонория нацелува устните му, лицето му, а сълзите се стичаха по страните й.

— Кристофър — хрипкаво прошепна. — Обичам те. Много те обичам.

— Зная, миличка. Нима не съм ти казвал, че зная?

— Ама че си нахален! — усмихна се тя и се отърка в бузата му. — Чувствах, че няма да умреш.

— Е, нали не можех да умра, щом ти ме чакаше!

— Нали ме обичаш? — пошепна тя.

— С цялото си подло сърце.

Целуна дракона, който се мъдреше на ключицата му. Очертанията на татуировката грееха в сребристо, сякаш с вътрешен огън.

— Ще останеш ли с мен, Кристофър? Завинаги. Моля те!

Той мълчеше. Хонория надигна глава и изведнъж се смрази. Кристофър все още се усмихваше, ала в сивите му очи светеше необятна тъга.

— Не мога, ангеле.

— Защо не? Защо не можеш, та нали те обичам!

Той бегло докосна челото й с устни.

— Знам. Обаче не мога да остана.

Тя го стисна, паникьосана.

— Недей! Моля ти се, остани с мен! Не ме напускай пак! — Бузите й бяха набраздени от сълзи.

Кристофър я целуна и здраво я улови.

— Връщай се да спиш. На сутринта остави брат ти да се погрижи за теб. Негодник е той, но ще те заведе у дома. Там ще бъдеш в безопасност.

Тя се изтръгна от него и падна във водата.

— Не! Ти си моят мъж. При теб ми е мястото. Обичам те!

Той отново я погледна тъжно. В очите му грееше отблясъка на звездите.

— Невинаги нещата стават както ни се иска, жено моя. Лека нощ.

Кристофър се засмя под мустак, обърна й гръб и се отдалечи.

Тя се опита да го догони, ала краката й се омотаха в прогизналите фусти и не можеше да направи нито крачка.

— Кристофър! — разнесе се викът й.

Той продължи да върви, докато не се сля със сенките под скалите. Нито веднъж не погледна назад.

Хонория се събуди със спазъм. Лежеше на студения пясък, увита в одеялото като в пашкул. Слънцето изгряваше, моряците бяха започнали да се пробуждат, а Джеймс тихичко разговаряше с един човек от екипажа си.