Дженифър Ашли
Училище за пирати (20)

20

— Точно където го оставих — заяви Кристофър.

Хонория гледаше как лъчите трептят по лицето му, което в момента бе нагло ухилено. Изглеждаше отпуснат, все едно бе доволен, че ще предаде всичкото си злато на врага си. Джеймс определено изглеждаше по-напрегнатия от двамата.

Двата екипажа събраха въжетата, макарите и лебедките, необходими за пренасянето на съкровището. По думите на Кристофър златото лежеше в една пещера близо до върха на канарата, входът към него представлявал малка дупка под къс оголена скала. От отвора се влизало в къс тунел, после от втора дупка се слизало направо в пещерата. Сандъците трябвало да бъдат вдигнати с въжета, а после пренесени надолу по хълма.

Почти без мърморене екипажите на двата кораба се съгласиха да служат като товарни мулета. Присъствието на голямо количество злато внесе тиха възбуда в групичката. Хонория осезаемо усети как съкровището ги чака във влажната пещера горе. Настоя да измине мъчителния маршрут с първия отряд. За нейна изненада Кристофър не се възпротиви.

Кристофър и Джеймс вече бяха разчистили растителността и пет-шест големи, покрити с плесен камъка, докато запъхтяната Хонория се изкачи. Тя с мъка се затътри напред, където двамата мъже стояха приведени. Надзърна над якия бицепс на мъжа си във влажната, миризлива дупка.

— Ако сандъците са от дърво, досега да са изгнили — отбеляза тя.

Кристофър обърна глава и се намръщи, сякаш се канеше да я попита какво прави тук. Хонория блажено го пренебрегна и продължи да наднича в дупката, където бяха спуснали мъждукащ фенер. В кръга, описван от светлинката, не се виждаше почти нищо, освен влажна скала.

— Сандъците са метални — отговори Кристофър. — Сплав от калай и месинг. Сигурно са проядени от ръждата, но би трябвало още да са цели.

— Вече влязохте ли? — попита Хонория.

— Ще разширим отвора. Някой трябва да влезе вътре и да поработи оттам. Някой мъничък.

Всички погледи се насочиха към Иън О’Мали, който беше най-дребният член на двата екипажа. Той пребледня и затрепери.

— Не си падам много по пещери. Споменах ли, че мръсните английски войници веднъж ме хвърлиха в такава дупка? За три месеца?

Джеймс и Кристофър все така го гледаха. Ирландецът съвсем пребледня.

— Недейте го насилва — извика Хонория. — Жестоко е. Аз ще вляза.

— Няма — едновременно се обадиха Кристофър и Джеймс. Единият изрече думата с лек английски акцент, а другият — с разгорещено южняшко наречие.

— Разполагате ли с моряк, по-дребен от мене? Не ме е страх да сляза долу. Не може да е по-лошо от копането в градината. Почвата не е твърда, а хлъзгава и мека. — Тя показа нагледно, загребвайки буца пръст в шепата си.

— Хонория… — изръмжа Кристофър.

Тя срещна погледа му, без да й мигне окото.

— Да не те е страх, че ще се погреба вътре?

— Откъде да знам, мътните го взели! Бях роден и отгледан на борда на кораб. Не е там въпросът.

— Не, въпросът е, че трябва да ти се подчинявам безпрекословно. Аха, пак си дойдохме на думата.

— Да.

— В обетите няма подобно изискване.

— Ама ти пак ли ще спориш? Смисълът на обетите е, че мъжът преценява най-добре и жената трябва да го слуша.

— Това изобщо не си го спомням.

— Май с тебе трябва да си поприказваме едно хубаво.

— Та нима не си приказвахме досега? — нежно измърка Хонория. — Знаем как неизменно свършваха беседите ни.

Очите му помръкнаха. Дали си спомняше онзи път, когато бе втрила ароматно масло в снагата му в Александрината спалня за гости и грубото им — и много мазно — любене след това? Или случая отпреди няколко нощи, когато й помогна да се съблече и да се изтрие с гъба? Беше се получило малко мокро и сапунено, а на следващата сутрин Хонория бе прегракнала.

Гласът на Кристофър също беше пресипнал, когато й отговори сега:

— Я не ми се прави на самата невинност по бели гащи, малката! Ще си платиш.

— Готова съм на този риск. Освен това се казва „госпожичке“!

Погледът му стана опасен и сърцето й заби от вълнение. Никога не си бе представяла, че словесният двубой с мъж може да бъде толкова приятен. Ала нали този мъж бе Кристофър, който я целуваше като огнен пламък и я докосваше както никой преди.

Като си помисли човек, че някога тя си фантазираше за брак с културен човек, който да носи копринени жилетки и да я придружава по баловете. Глупави фантазии на глупаво момиче. Сега вярваше, че неслучайно е отблъсквала всяко предложение, след като срещна Кристофър Рейн.

Една сянка ги покри.

— Ако сте свършили интересния си разговор — намеси се Джеймс Ардмор, — предлагам да я спуснем вътре. Ако се пооцапа и се разциври, сама ще си е виновна.

Топлината внезапно се изпари от тялото й. Хонория скочи на крака и приложи в употреба изтънчените си обноски на дама:

— Ах, Джеймс! Крайно невъзпитано е да подслушваш чужд разговор.

Брат й я удостои с най-страшния си поглед. Тя не му остана длъжна.

Кристофър се прокашля:

— Бих могъл да ви връча пистолети и да ви оставя да броите крачките, обаче нямаме време. Сен Сир, донеси най-здравите въжета, които намериш. Жена ми иска да изследва мястото.

 

 

Приготвиха й колан от яки въжета. Кристофър лично държеше главното въже, а Сен Сир го подкрепяше. Не оставиха Джеймс да припари.

Хонория целуна мъжа си по устните — за късмет и от благодарност — спусна крака в дупката и пое надолу.

Пътят не бе кой знае колко дълъг. Хонория считаше колана за излишество, обаче Кристофър настоя, че трябва да са в състояние да я издърпат във всеки един момент. В сърцето си тя знаеше, че ако действително я грозеше опасност, Кристофър никога не би се съгласил да я спуснат. Вместо това щеше да я овърже и да я свали в заливчето.

Пещерата миришеше на пръст, смесена с вонята на изгнила растителност. Дървесни корени си бяха пробили път около отвора, но останалото беше твърда скала. Няколко фенера бяха предварително спуснати и немощните им фитили хвърляха отражения по просмуканите от влага стени. Мъх и червена плесен растяха на туфи. Въздухът беше великолепно прохладен след пламтящото слънце навън.

Щом краката й стъпиха на земята, по-ниския край на прохода се оказа на едно равнище с очите й. Тя трябваше да използва лопата и кирка, за да разшири отвора, така че едри мъже като Кристофър и Джеймс лесно да минават през него.

Засега остави лопатата и кирката без внимание и се огледа. Месинговите сандъци блестяха на свещите и заемаха почти всичкото пространство в пещерата. Сигурно поне четиридесет или петдесет сандъка чакаха откривателя си.

Хонория пипна капака на най-близкия сандък. Желязната ключалка още си беше на мястото, но езичето й бе ръждясало.

— Къде отиваш? — Гласът на Кристофър измуча в дупката.

— Искам да разгледам златото — отговори тя. Вдигна един фенер и освети сандъка. Невинният месинг лъсна пред нея. Тя старателно провери за паяци и повдигна капака.

Ръждясалите панти изскърцаха жалостиво, но капакът се отвори. Отвътре заблестяха безброй редици златни кюлчета.

Хонория затаи дъх. Златото не бе изсечено в монети, а просто излято в малки кюлчета, удобни за пренасяне. Броят им сигурно беше стотици. Поне четиридесет сандъка изпълваха тази пещера.

Наполеон сигурно се е поболял от загубата на толкова злато. Войната в Испания вървеше на зле за него, какво ли не би дал да си върне това! Джеймс никога нямаше да му го даде, разбира се. Джеймс не одобряваше тираните — освен самия себе си.

Изведнъж тя разбра каква сила обладава златото. Наличието му представляваше красота, авторитет. Хората се избиваха заради него, обожаваха го, трупаха го. С него се сдобиваха с жени, като им купуваха бижута, къщи и дрехи. Който имаше злато, притежаваше сила.

А Кристофър просто щеше да се откаже от него.

Едно силно дръпване за колана я върна обратно в реалността.

— Хонория, какво правиш? — извика мъжът й.

Хонория спусна капака и отиде при дупката, преди Кристофър да я е извлякъл насила.

— Тук е — запъхтяно извика тя. — Настина е тук! Всичкото.

— Благодаря ти за отчета — изръмжа Кристофър. — Сега почвай да копаеш, че иначе ще те издърпам с дупето нагоре.

— Да, любими — отвърна Хонория с глас, от който капеше сарказъм. Вдигна острата права лопата и почна да изгребва влажната пръст от отвора на прохода. Чу хиленето на Кристофър:

— Това ми харесва. Държа жена си на въже.

— Само почакай да изляза — закани му се Хонория.

След половин час уморително копане проходът се разшири достатъчно според Кристофър. Хонория отпусна ръцете, които я боляха, докато мъжът й се плъзна в тунела и тупна на пода. Той все още държеше въжето.

— Лицето ти е мръсно. — Очите му искряха.

— Не виждам причина да бъдеш толкова щастлив — рече тя, масажирайки мускулите си. — Ще отстъпиш цялото това разкошно злато.

Кристофър отвори сандъка, в който тя бе надникнала. Отблясъкът от свещта върху златото освети лицето му. Един дълъг, мрачен момент той се взира в кюлчетата, после тресна капака.

— Твърде много злато е проклятие, жено. С радост ще се отърва от него. — Смигна й.

Хонория се ококори, устата й зина. Дълбоко подозрение се зароди в нея.

Обаче нямаше възможност да го попита какво е намислил, понеже Джеймс се плъзна в дупката и тайните трябваше да си останат тайни.

 

 

Не след дълго моряците от двата екипажа подхванаха трудоемката задача по изваждането на всеки сандък от пещерата. Трябваше да ги изваждат един по един поради ширината на прохода, а и защото сандъците тежаха много въпреки малките си размери.

Пуснаха в действие макарата, закрепяйки я на близките дървета. Мъжете долу завързваха едно сандъче, а мъжете горе го издърпваха. Кристофър направи нещо като шейна от дъски и въжета, с която щяха да пренесат златото в заливчето. На нея се побираха три сандъка; един човек можеше да я тегли, докато втори бута отзад.

Работата вървеше бавно и до късния следобед само половината сандъци бяха свалени надолу по хълма. Докато домъкнат последния сандък, беше дошло време за лягане. Джеймс остана на стража.

— Не му завиждам — пошепна Кристофър в ухото на Хонория, докато лежаха сгушени край огъня. — Ако златото беше за моя кораб, моряците ми поне щяха да знаят, че им се пада пай. Неговите моряци трябва да гледат как го връчва на американския флот.

Хонория усети тревога.

— Дали няма да попадне в опасност? — попита тя през рамо. — Може би трябва да вземем Даяна и децата й с нас, докато той не го предаде благополучно.

Кристофър я целуна по слепоочието.

— Не, миличка. Ако Ардмор сега не успее да овладее хората си, никой няма да успее. Не е стигнал дотук, позволявайки на екипажа си да го тъпче.

— Понякога ми се ще аз да го стъпча — проскърца тя.

Кристофър само се засмя и се претърколи да я целуне. Хонория имаше дълго време да помни тази целувка и смеха в очите му.

 

 

Рано сутринта бяха събудени от дъжд, който бързо се превърна в потоп. Сънливите мъже потърсиха подслон под дърветата, мъкнейки одеяла и дрехи.

Хонория зачака с тях, задъхана и вир-вода, докато Джеймс организираше неколцина моряци да пренесат златото на „Аргонавт“. Нищо нямало да им стане от малко дъждец. Хонория си зачуди дали има предвид златните кюлчета или екипажа си.

Наблюдаваха как лодката три пъти се плъзга напред-назад към „Аргонавт“. Когато се върна след последния рейс, дъждът плющеше така силно, че корабите бяха като забулени със сива завеса.

Дъждът по-трудно проникваше през балдахина от листа и Кристофър нареди на хората си да се изкачат горе до тунела.

Хонория настоя да я спуснат в пещерата, където щеше да бъде защитена от лошото време. Вътре тя изстиска косата си и загледа Кристофър.

Той беше захвърлил мократа си риза и се трудеше с гол торс. Мускулите и сухожилията играеха под кожата му. Хонория с нетърпение очакваше завръщането им на „Звезден кръст“, където можеше да полегне с него в каютата и да пипа тези мускули до насита.

След като си вземеха прилична баня, разбира се. Пещерата бе кална, а тя копнееше за сапун и чиста вода. Може би с Кристофър отново можеха да се изкъпят…

Мислите й поеха в тази великолепна насока, докато тя разхлабваше въжетата на кръста си, за да не й убиват. Кристофър не я пусна долу без колана, който бе завързал на едно дърво. Хонория се чувстваше малко като куче на каишка, но той ясно беше дал да се разбере, че тя или ще се подчинява, или ще слезе обратно в заливчето.

Най-сетне, когато небето се смрачи, и последният сандък беше наместен пред отвора. Кристофър изпрати моряците, които му бяха помагали отвън, и се обърна към Хонория.

— Излизай, миличка. Приключението свърши.

— То пък едно приключение. — Хонория се притисна в него. — Кажи-речи очаквах, че тук си погребал жив пират, чиито призрак да пази съкровището.

— Защо да върша такова нещо, по дяволите? — смаяно я зяпна Кристофър.

— Или че си заложил хитри капани, с които да попречиш на други да се доберат до златото. Например остри колове, които изскачат от стените, когато някой се препъне в определен камък.

— Господи, Хонория, откъде ги измисляш тия глупости? — прихна той.

— От книгите. — Тя го прегърна, докато Кристофър я повдигаше.

— През целия си живот съм прочел две книги и в тях не се случваше нищо подобно.

Хонория с усмивка отметна от челото му влажната от пот коса.

— Може би някой ден ще станеш герой на книга, посветена изцяло на твоите приключения.

Той поклати глава с крива усмивка.

— Удивителна женичка си, скъпа моя. Я ме целуни.

Тя се покори. Целувката бе топла, чудесна и сякаш никога нямаше да свърши.

— Хайде, качвай се.

Леко разочарована, но с ясното съзнание, че няма как да продължат нататък, Хонория му позволи да я издигне с колана. Един моряк започна да тегли въжето.

Когато беше преодоляла половината тунел, чу, че навън мъжете се разкрещяха. Гласът на Джеймс се извисяваше над останалите. Виковете изведнъж бяха заглушени от бучене, сякаш целият дъжд, който се изсипа днес, бе решил да ги връхлети на една грамадна вълна. Кал оплиска лицето й, капчиците бързо се превърнаха в буци пръст. Всичко около нея се продъни, политайки към Кристофър, който още чакаше в дупката.

— Пещерата се срутва! — надвика шума Джеймс. — Издърпайте я!

Проходът започна да се руши. Хонория наблюдаваше ужасено водопадите от пръст, които затрупваха съпруга й.

— Кристофър! — изкрещя тя. — Хвани ме за ръката. Джеймс, изтегли ни!

Силните пръсти на Кристофър се сключиха около китката й. В този миг я връхлетя потоп от кал и вода, който запуши носа, устата, очите й и заплаши да я отнесе на дъното. Коланът й се стегна и някой я задърпа нагоре, докато тялото й се отъркваше в тесните стени на тунела.

Кристофър не държеше китката й. Тя изплю мръсотията от устата си.

— Джеймс, чакай! Кристофър, хвани се за мен!

Усети как пръстите му се подават през тинята, но не го виждаше. Стена от пръст се срути до нея и в същия миг рязко я изтеглиха. Писъците й да спрат бяха удавени от шуртящата кал.

Земята над нея се разтвори и брат й с побеляло лице я сграбчи под мишниците и я издърпа.

— Чакайте! — изхълца тя. — Кристофър още е в дупката!

Джеймс не й обърна внимание. Бързо я повлече към дървото, за което беше завързана, и я освободи с един удар на ножа си. Тя се обърна, готова да побегне към тунела, където мъжете вече копаеха с ръце и лопати, за да спасят Кристофър.

Последва ново бучене и копачите скочиха назад. Сен Сир шумно изруга на френски. Джеймс обви ръка около кръста на сестра си и побягна.

Целият хълм се срути пред очите на Хонория. Валчести камъни, фиданки, отскубнати корени, омешани с дъжд и кал, се стекоха, за да затрупат прохода. Свлачището затри и два сандъка, които не бяха натоварени на шейната.

Бяха пробягали петнадесетина метра, преди калната лавина да спре също толкова ненадейно, колкото бе започнала. Няколко камъка се изтърколиха и всичко утихна. Бученето бе заменено от оглушителна тишина, нарушавана от успокояващото ромолене на дъждеца.