Дженифър Ашли
Училище за пирати (13)

13

Хонория усети как Кристофър се напрегна, докато слушаше обясненията й. Нямаше смелост да изрече думите на висок глас и да ги чуе със собствените си уши, но прошепнатите слова, изглежда, вършеха работа.

Той положи длани на раменете й, а очите му помътняха до безизразно сиво:

— Тия неща не си ги научила в девическото училище.

Щом вярваше в това, значи си нямаше хабер на какви теми за разговор са способни десетина петнадесетгодишни госпожици, след като светлините в пансиона угаснат. Но по една случайност беше уцелил истината.

— От Александра — избъбри тя и се смути. Друго беше смятала да каже.

Кристофър се приведе към ухото й.

— Я чакай да видя дали съм разбрал. Моето наказание се състои в това, че ще те… — Той прошепна една съблазнителна и доста нецензурна фраза.

— Не се изразих така! — Лицето й поаленя като божур.

— Напротив, само че с други думи. Това ли искаш?

Твърдият му като стомана поглед й подсказа, че няма да допусне отговор „не“. Във всеки случай и тя не желаеше да отговаря отрицателно.

Кристофър я целуна по нослето.

— Право да ти кажа, трябваше да те отвлека най-брутално още щом те зърнах първия път. Животът ми щеше да е толкова щастлив.

— Ти беше пират — напомни му тя.

— А ти беше дама. — Той сви рамене. — И друг път се е случвало.

— Ти все още си пират — изтъкна Хонория.

— Само че никоя дама не би ми направила подобно предложение. Малка безсрамница!

Тя изпъна гръб:

— Любовният плам между съпрузи е напълно в кръга на приемливото.

— И на това ли те научи Александра? Съпругата на Грейсън Финли започва истински да ми харесва.

— Тя беше доста информативна — призна Хонория.

— Някой ден ще ми разкажеш всичко, което сте обсъждали — пророни той с пресипнал глас. — А сега дай да разкопчаем дрехите ти. — Продължи със смъкването на корсажа.

— Сигурен ли си, че корабът не се клати прекалено много?

— Движението му е гладко като стъкло в чудна лятна нощ. — Кристофър разтвори корсажа, изу ръкавите и роклята се озова на купчинка в нозете й. Целуваше я, докато развързваше панделките на камизолата й. Повдигна юмручето й, залепяйки върху него устните си.

— Още ли те боли?

— Кое?

— Пръстите ти се бяха схванали. Пооправиха ли се?

Хонория почти не ги чувстваше.

— Да. Не. Тоест, май да.

Устните му бяха топли и сухи. Той разтвори пръстите и ги целуна, после целуна дланта й.

— Силна си. Знаеше ли го?

Хонория преглътна.

— Не съм особено силна.

— Ако не беше, никога нямаше да оцелееш след мен първия път. Камо ли да ми станеш жена. Или пък да поемеш щурвала на кораба ми без въпроси, без плач.

— Казах ти, че никога не плача. Пък и ако бях избухнала в сълзи, как щях да виждам накъде да въртя?

Той се изхили и впи устни в шията й. Хонория притвори клепки и потъна в здрачното усещане на неговата уста върху своята кожа. Пак я баламосваше и, точно както подозираше, изобщо не я бе грижа.

— Обичам да плавам — промърмори. — С брат ми Пол се катерехме по целия кораб на Джеймс и се опитвахме да застанем с разперени ръце на носа. Все едно летим.

— Адски тъпа идея — изсумтя Кристофър. — Цяло чудо е, че не си си строшила вратлето.

— Зная. Веднъж съсипахме такелажа. Джеймс за малко да ни убие. Ох!

Кристофър се наведе да оближе топлата вдлъбнатинка между гърдите й. Отдавнашният й гняв се изпари безследно.

Устата му остави огнена диря по корема й. Кристофър най-сетне коленичи. Дъхът му погали къдриците между краката й. Стъпалата й неволно се раздалечиха.

— Разкажи ми за брат си.

— За Джеймс ли? — обърка се тя. Защо, за бога, му беше да говорят за Джеймс?

— Не, за другия. Дето загинал.

— За Пол? Точно сега не ми се говори за него. Искам…

— Ясно ми е какво искаш. Нали ми каза. — Той я целуна там, където най-много я болеше. — Искам да науча за него.

— Защо?

— Той ми е съперник.

Хонория се втренчи в главата му. Светлината на свещите позлатяваше косите му, но тя съзря и няколко бели косъма.

— Та как би могъл да ти е съперник?

Езикът на Кристофър току я перваше и дразнеше по най-напращялото от нега местенце. Тя стисна в юмруци отмалелите си длани, а в тялото й потече невъзможен зной.

— Обичала си го. Искам мен да обичаш. Затова държа да науча за него.

— Не е същото — възпротиви се тя. Тялото й я теглеше в една посока, а емоциите — в друга. — Той беше най-добрият ми приятел. Обичах ви, но по различен начин. А вие и двамата ме изоставихте.

Думите прогърмяха в мъничката каюта.

За нейно голямо разочарование Кристофър се изправи и я улови над лактите.

— Сега съм тук. За тебе се върнах и няма да те изоставя пак. Държа да го проумееш.

— Върна се за глупавата си карта.

— Майната й на проклетата карта! Не ми беше нужна. Помня наизуст координатите.

Тя се ококори.

— Не те разбирам. В такъв случай защо си ги записал върху свидетелството?

— Защото трябваше по някакъв начин да ги съобщя на Манда, а не разполагах с друго под ръка. Не смеех да запиша каквото и да било в корабния дневник, когато брат ти ми дишаше във врата. Излязох адски прав: Ардмор задигна дневниците. Освен това не можех да напиша на Манда писъмце от рода на: „Между другото, златото е заровено на еди-каква си ширина и еди-каква си дължина“. Надрасках го на свидетелството и никой не забеляза.

— Какъв е бил смисълът? — Тялото й я зовеше да млъкне, да го остави да продължи, с каквото се беше захванал, ала мислите й бяха в безпорядък и изискваха обяснение. — Да не би да се ожени за мен, колкото да имаше къс хартия, на който да пишеш?

— Не, заядлива жено. Ожених се за теб, понеже исках. А брачното свидетелство ми послужи чудесно.

— Но нали си знаел, че ще те обесят?

— Да. Обаче, когато Манда дойдеше да ме търси, щеше да научи за женитбата и да те издири. Щеше да настоява да й покажеш документа. Щеше да види цифрите и да разбере смисъла им. — Кристофър я погледна отвисоко. — Не си давах сметка, че ще запазиш брака ни в дълбока и мрачна тайна. А редно бе да се досетя.

Хонория го отблъсна от себе си. Глупаво бе да стои гола и да му се звери яростно, обаче от възмущение думите напираха:

— Просто да ми беше казал!

— На сестрата на Джеймс Ардмор? Не можех да рискувам да се затичаш право при него със съобщението, че знаеш къде съм скрил мексиканското злато. То принадлежи на Манда, Колби, Сен Сир и екипажа ми от онзи ден.

— Друг път! — сопна му се тя. — Вие сте най-долни крадци!

Той я прикова към вратата. Дървото до голата й кожа бе хладно.

— Ние сме пирати, Хонория. На лов сме за съкровища. Такъв ни е занаятът. Не сме излезли от романтичните книжки, които си чела.

— А, пределно ми е ясно.

Той вклини коляното си между нейните и грубите му бричове одраскаха бедрата й.

— Би трябвало сама да съчиниш памфлет.

— С който да предупредя другите жени да се пазят от пирати?

— С който да кажеш на дамите да се покоряват на пирати.

Тя кипна, за да не позволи на допира му да стопи гнева й.

— Наръчник как да бъдеш пиратска съпруга ли? Я да видя… Първо, жената трябва да е надарена с изключително търпение и сили…

— И жилавост. — Той й се усмихна, а очите му гледаха благо. — Не забравяй жилавост.

— Да, за многото пъти, когато пиратът ще я просва на пода и ще я похищава.

— Тази вечер и леглото ще свърши работа, струва ми се.

Изведнъж я награби и я метна на кревата. Тя се приземи на купчината юргани и дюшека от истински пух, който Даяна й даде.

Идеше й да ври и кипи, да му остане сърдита заради измамата. Нещо й нашепваше, че постъпката му може да се нарече разумна предвид обстоятелствата. Ала на ниво емоции й идеше да вилнее.

Тогава Кристофър почна да се съблича. Когато изхлузи ризата и бричовете си, кръвта й се сгорещи, а гневът взе да си отива полекичка, нищо че тя отчаяно се бе хванала за него.

Тялото му беше невероятно, въпреки обезобразения торс. Силни бедра, тесен ханш, корем на плочки, жилести ръце. Китайският дракон на ключицата му изглеждаше самодоволен с навитата си на кравай опашка.

Хонория усука кичур коса между пръстите си и се зачуди защо матросите обичат да украсяват телата си с рисунки в екзотичните пристанища, където акостират. Дамите, поели на път, обикновено се задоволяваха с ваза или чаша, на която бе изписано името на града.

Проклетникът му с проклетник, отново я беше разсеял. Беше я отклонил от крайно оправдания й гняв.

Той се наведе под гредата и опря коляно на кревата.

— Разтвори крака — нежно нареди.

Тя се подчини без двоумение. Бедрата й вече бяха мокри от женска възбуда.

Кристофър положи целувка на устните й. Устата му проправи диря надолу, спирайки се да завърти език около пъпа й. Продължи по-нататък, към космите между бедрата й, още по-надолу, към наболелия й отвор.

Той нежно подухна върху срамните къдрици. Целуна набъбналото топче и зарови език в цепката й.

Тя не успя да удържи острия крясък от гърлото си. Стисна юрганите и ги усука с ръце. Той бавно започна да я целува и ближе, да я изследва. Умееше невероятни неща с езика си.

Хонория го бе помолила за това, но и насън не си бе представяла усещането. Той ловко прокарваше език по гънките й, перваше с крайчеца му топчето над тях, което пулсираше и гъделичкаше, и пак се заравяше в сърцевината й.

Тя истерично завика името му, побъркана от копнеж. Каза му, че го желае, наговори му и много други неща, за които после щеше да има да се черви.

Тъкмо си мислеше, че съвсем ще прегракне, и той се отдръпна. Хонория падна обратно на земята. Лежеше на кревата — зашеметена, бореща се да си поеме дъх, много подмокрена и много развратна.

Усмивката на Кристофър беше лъстива и злобна.

— Върнах се за теб, жено моя. Искам си всичко: съкровището, екипажа, теб. Няма да спра, докато не ги получа обратно. Никога не го забравяй!

— Мене имаш — пророни тя.

— По дяволите, права си.

Без никаква прелюдия той я яхна, разтвори бедрата й и вкара възбудения си член в отмалялото й тяло.

Хонория изпищя. Той я прикова към дюшека с хълбоците си, които мощно тласкаха навътре-навън, докато семето му не се изля.

С последни сили се отдръпна и рухна до нея. Краката им се преплетоха. Дишаше тежко, очите му се затваряха, мускулите му все още бяха напрегнати, сякаш току-що бе преплувал много мили и бе щастлив, че се е добрал до брега.

Тя отметна един кичур от челото му — узряло жито върху бронз. Миглите му бяха в същия оттенък. Те трепнаха, когато Кристофър пак я погледна със сиви, помътнели очи.

— Неустойката ми изплатена ли е?

— Какво? Ах, да, басът. Да, да, май да.

— Жалко. — Той я удостои с ленива усмивка и впи устни в шията й. — Но това означава, че сега мога да правя каквото си поискам.

Хонория преглътна, питайки се дали Кристофър няма да хукне на палубата да провери дали корабът държи правилен курс.

— Сигурно.

Ала той продължи да доказва, че мислите му не са насочени към плаването. Ако не бяха женени, това, което й направи, щеше да бъде заклеймено като върл грях. Или пък грехът си стоеше въпреки брака им? Хонория знаеше единствено, че той започна със същата поредица от стъпки, която насмалко не я беше довела до лудост, само че този път вложи повече творческо въображение и още повече ентусиазъм. След това поиска от нея едни неща, които бяха сладко греховни и вероятно — противозаконни.

Беше внимателен и нежен, груб и игрив. Нарани я, но и възбуди. Достопочтената Хонория, алабастровата статуя, се трошеше като при земетресение под ласката му.

Когато свършиха и тя бе готова да се свие до него в блажена дрямка, той се надигна от леглото. Чаршафите бяха горещи и намачкани от любенето им, а кожата на Кристофър лъщеше от пот.

Той се намъкна в дрехите си, целуна я нежно със заръката да заспива и излезе от каютата, оставяйки студен полъх подире си.

Хонория лежеше сред омачканите завивки, прекалено уморена, за да се ядосва, че толкова успешно се е измъкнал. Бе абсолютна глупачка, но какво да се прави.

 

 

Кристофър свари Манда да наблюдава хоризонта и звездите от кърмата. Зъбите й проблеснаха на светлината от фенера, щом го видя.

— Охо, значи можеш да ходиш?

Кристофър се облегна на планшира и разкърши схванатите си мускули.

— Едва-едва. — Все още го владееше усещането за Хонория до него — не само колко беше стегната или целувките, с които го бе обсипала, но и синините по врата, следите от нокти по гърба му, които боляха при всеки допир с ризата.

— Ти май наистина харесваш това момиче — констатира Манда.

Кристофър сви рамене и остави сестра си да се кикоти. Не се смущаваше от чувствата си към Хонория.

Бяха сравнително сами, затова той се почувства свободен да говори, макар че снижи глас:

— Манда, видях те да се целуваш с Хендерсън.

Нейната усмивка се стопи. Тя уж се съсредоточи върху съзвездието Орион.

— И преди съм се целувала с мъже.

— Целувай го колкото ти душа иска. Само недей да приказваш с него.

Тя го изгледа яростно почти колкото Хонория.

— Няма да предам теб — нас — заради няколко нищо и никакви целувки.

— Известно ми е. Обаче влюбването променя начина ти на разсъждаване. То кара мъжете — и жените — да вършат глупости.

— Не съм влюбена в този надут английски очилатко — изсумтя Манда. Според Кристофър тя отрече прекалено пламенно, обаче си замълча. Манда сърдито се вторачи в хоризонта. — Да не твърдиш, че си влюбен в твоята мъничка женичка?

— Смятам, че да.

Не болеше да го каже. Това бяха само думи. Думите бяха дим.

Погледът на сестра му стана любопитен.

— Защо ти е било да се жениш за нея? Тъй де, преди деня на предполагаемото ти обесване ненадейно решаваш да се бракуваш.

Той пак сви рамене. Помнеше задушната килия, вмирисана на влага и изпражнения, а после нея — толкова хубавичка и чиста, с нажалени очи, с нежни устни, шепнещи до неговите. Едно гласче в ума му го беше подтикнало да не я оставя да си иде, не безвъзвратно, не и този път.

Беше обгърнал прекрасното й лице с мърлявите си ръце и бе прошепнал: „Ожени се за мен, Хонория“. За миг тя го бе погледнала като подплашена гълъбица, после зелените й очи проблеснаха решително и — най-невероятно — тя каза „да“.

— Не зная — бавно завърши той. — Навярно не ми се е щяло да умра сам.

Очакваше ново изсумтяване. В живота на сестра му нямаше много място за емоции. И защо да има? Не познаваше майка си, а баща й — техният баща — не я бе поискал. Единствено Кристофър я подкрепи. Усети връзка помежду им, въпреки различията по отношение на пол и раса. Кристофър убеди баща им да не я продава и я отгледа сам, учейки я да бъде пират и моряк.

Манда поначало беше силна, и то не само физически. Изправената й снага, пъргавината й, силата й често го караха да забравя, че може да бъде уязвима колкото него.

Погледът й едва не проби дупки в черепа му.

— Май разбирам.

Знаеше, че е така. Излишно беше да се съмнява. Замисли се за притесненията на Хонория за мъченията, през които е минала Манда.

Прокашля се, недоумявайки как да подхване разговора.

— Искаш ли да си поговорим?

— За какво? — Тя примижа учудено.

— Ъъъ, такова… за преживелиците ти със Суитън.

Веждите й се извика като крила на кос.

— Не си спомням кой знае колко. Пък и не ми се говори. Ти защо повдигаш темата?

— Хонория мислеше, че имаш нужда да си поприказваш. Тя много обича хората да говорят задушевно.

Манда го зяпна, сякаш се беше побъркал. Устните й се извиха в ъгълчетата и тя взе първо да се хили, а накрая да се смее гръмогласно. Хем му се подиграваше, хем показваше, че го обича — че е сестра, която се забавлява с братовите си премеждия.

— Бедният Крис!

Кристофър скръсти ръце и я остави да се смее.

— Обаче ме компенсира.

— Чух. Трябваше да си потопя главата във водата, за да заглуша шума.

Той се усмихна, спомняйки си какво бе причинило въпросния шум.

— Боже, какъв си се ухилил! — Манда отново прихна и вятърът поде звука. През десетина секунди тя повтаряше „Да поговориш за чувствата си“ и пак почваше да се кикоти. Кристофър само я гледаше, радвайки се, че най-сетне е до нея и я чува как се смее.

 

 

Хубавото време — без бури, с малко облаци — означаваше, че докато пътуват на юг, ще става адски горещо. Мъжете се събличаха по бричове. Двамата моряци, които Кристофър нае в Сиам, носеха препаски, които не прикриваха нищо, освен срамните им части. Манда стягаше гърдите си с парче пъстър плат и носеше бричове, иначе кафявата й кожа блестеше на слънцето.

Хонория взе да си слага все по-малко бельо под тънките муселинови рокли. Кристофър забелязваше този възхитителен факт всеки път, щом тя излезеше на палубата. Поне нещо компенсираше непоносимата жега.

Носът й почервеня и започна да се бели. Мисис Колби любезно й даде крем и Хонория се разхождаше намазана със сиво-зелената смес. Никой не й се присмиваше, защото слънчевият крем с натрапчив мирис на евкалипт обикаляше всички подред.

Кристофър виждаше как пламтящото слънце става все по-горещо, а облаците — все по-рехави. Накрая, точно както се боеше, вятърът стихна. Корабът постепенно спря и платната увиснаха безжизнено.

Той нареди на моряците да се скатаят от палещите слънчеви лъчи, въпреки че в бака и каютите беше също толкова задушно. Настроението се влоши, водата започна да не достига.

Кристофър и преди се беше изправял пред недостига на вода. Това беше обичайно за повечето кораби. Незабавно прибегна към драстични мерки и рутината се върна. Една чаша дневно на всеки мъж — или жена — по-малко на болните. Двадесет и четири удара с камшик и орязване на дажбите за кражба на вода или бой за вода. На някои кораби наказанието бе смърт — ако умреш, защото си се опитал да откраднеш вода, след края ти ще остане повече за другите. Ала Кристофър имаше нужда от целия си екипаж жив.

— Един болен се нуждае от повече вода — опита се да го вразуми Хонория.

— Един болен по цял ден се излежава в хамака — контрира я Кристофър. — Докато останалите се трепят на това слънце. По-малка порция за такъв. Да не говорим, че обявя ли повече вода за болните, на следващата сутрин половината екипаж ще се „разболее“.

Хонория не изглеждаше убедена.

Водеха този спор, защото Кару се беше разболял. Слава богу, не бе хванал чума, холера или друга болест, която набързо да превърне „Звезден кръст“ в кораб-призрак. Просто беше слънчасал от твърде много работа.

Хонория се нагърби със задължението да го гледа. Беше обикнала момъка. Той я учеше да управлява кораба, да преценява кога да регулира платната, кога вятърът опасно променя посоката си — и то без да й крещи. Показа се търпелив учител и тя му бе благодарна. Сега, за голямо раздразнение на Кристофър, се проявяваше като най-нежна болногледачка.

Когато я укори за нейното поведение, докато мигне Хонория се преобрази от съблазнителна пиратска съпруга във величествена южняшка дама.

— Нямаш капчица състрадание, Кристофър. Просто изпълнявам дълга си към човек, който не е извадил моя късмет.

— Той има запушен нос, не сипаница — озъби й се Кристофър. — А твоят дълг е към мен.

Тя го изгледа високомерно.

— Зная, бил си ограбен и накълцан в Китай или там някъде. Много ми е жал за тебе — отдалечи се с горди крачки и отказа да му проговори до края на деня.

Той си отмъсти, като през нощта я разсипа от любене. Накрая тя трепереше и едва успяваше да си поема дъх. Едва тогава Кристофър я остави на мира.

Отвратително беше да си венчан за жена, която отказва да проумее що е то покорство. Предполагаше, че в шикозния й дом в Чарлстън всички са й угаждали. Хубавата и единствена щерка на богата фамилия беше изисквала, а не дължала покорство.

Кристофър съжаляваше, че тя не се е научила на подчинение, тепърва имаше да го научи насила. Защото времето се задържа горещо и безветрено, потните мъже смърдяха, храната стана блудкава и точно тогава той я хвана да дава допълнително вода на болния си приятел.