Дженифър Ашли
Училище за пирати (12)

12

— Нарисувал си карта за заровеното съкровище върху брачното ни свидетелство?

Тя стисна длани, мъчейки се да не обръща внимание на болката в схванатите си пръсти. Гласът й се извиси и прекърши. Беше се завърнала в каютата с картите, а Кристофър бе затворил вратата. Колби се разположи на стълбището, за да съобщи, ако някой — по-специално Хендерсън — се зададе.

— Не карта — спокойно я поправи Кристофър. Светлината на свещите сурово извайваше чертите му. — Координати и посоки.

Двете парчета на брачното свидетелство лежаха върху влажната маса. Пръстите на Кристофър почиваха върху избелелите цифри под името му. Хонория открай време се чудеше какво представляват тези знаци. Предполагаше, че свещеникът ги е поставил по някакви свои причини. Някак не й се струваха важни. Естествено, сега придобиха огромно значение.

— Ясно — студено заяви тя.

Кристофър не даде обяснение, а офицерите му — включително мисис Колби — очевидно не му държаха сметка. Само Хонория бе настръхнала и възмутена, а ръцете я боляха от стискане.

— Тази бригантина е построена да развива скорост. Ако времето се задържи хубаво, ще стигнем целта си след десет дни. — Погледът му обходи всички поред. — До последния възможен миг ще твърдим пред екипажа, че пътуваме за Чарлстън. На борда имаме нежелан гостенин, затова държа матросите да не научат, преди да стане наложително. Това ще рече, че каквото ви споделих, не бива да излиза от стаята под страх от бичуване. — Кристофър обърна глава към Хонория. — Същото се отнася и за теб, жено.

— Нямам навика да обсъждам лични въпроси с мистър Хендерсън.

— С когото и да било — поправи я той. — Дори с някой от нас, освен ако изрично не съм разрешил. Не ща Хендерсън да ми саботира кораба или да се опита да ни спре с помощта на по-драматични средства. В края на краищата, той е ловец на пирати.

— Защо не го закараме в Танжер, както той помоли? — прекъсна го Сен Сир.

— Не когато Джеймс Ардмор кръстосва онази част от света. Веднъж влязох в бой с него и още ми държи влага. — Погледът му засвятка и най-накрая се спря на Манда. — Твърде мъчително издирих повечето от вас. Ардмор би могъл да реши, че съм си платил дължимото, но все пак да ни последва, за да види какво сме намислили.

— Пък и ти се ожени за сестра му — пропя Манда. — Колби предложи да се отървем от Хонория и Хендерсън в една лодка, а пък ловецът на пирати нека ги спасява.

— Колби се раздразни, защото тя го победи — изсмя се съпругата му.

Мълчанието на Кристофър тежко изпълни каютата.

— Ако още някой предлага да зарежа съпругата си, да си поприказва с мен. Оженил съм се за нея, тя остава.

Манда повдигна вежди, но гласно не направи коментар. Мисис Колби само се усмихваше. Сен Сир стоически мълчеше.

— Това е всичко — обобщи Кристофър. — Манда, освободи Хендерсън от вахта и прати Колби при мен.

Негърката кимна. Другите също станаха да се разотиват. Хонория трябваше да се дръпне встрани, за да могат да излязат. Кристофър сгъна брачното свидетелство и го пъхна в джоба си.

— Кристофър — обади се Хонория, когато останаха насаме. — Спешно се налага да поговорим.

— По-късно. — Той смекчи отказа си с бегла целувка върху устните й. — Като стане време за лягане.

— Тогава изобщо не ми даваш шанс.

Кристофър й отправи развратна усмивка, разбирайки чудесно жалбата й, след което я остави без думица. Махна на Колби и го поведе към главната си каюта, като едновременно с това затвори полираната дървена врата с месингов обков право в лицето й.

Хонория с фучене се качи обратно на палубата. Сега бе мразовито и тъмно, но Кристофър бе блокирал достъпа й към спалнята. Все едно. Така имаше възможност да поразсъждава. Предостатъчно време, в което да набележи как да му каже точно какво мисли за него.

 

 

Малко по-надолу по палубата Манда се обърна към Олдън Хендерсън:

— Вече не си на вахта. Можеш да слизаш.

Хендерсън не се помръдна от перилото, на което се облягаше.

Манда сви рамене, уж не я интересуваше. Вятърът издуваше неговото палто и рошеше русата му коса, ала тялото му бе застинало като на дебнещ хищник. Лицето му бе красиво типично по английски, даже очилата не помрачаваха хармонията на чертите му.

Защо той, съвършеното изтънчено конте, доброволно бе дошъл на пиратския кораб, за да вдига платната и да върти брашпила и като най-прост моряк? Ако възнамеряваше да лови пирати, бързо щеше да намери края си. Сигурно бе наясно с това. Защо не изчакваше в удобния си лондонски хотел да го вземе собствения му капитан?

— Похвали се, че си първокласен навигатор — рече Манда с напрегнат глас. — Това означава ли, че си в състояние да се ориентираш по звездите, ако се окажеш захвърлен сам-самичък в лодка?

Той се обърна и се взря в нея. Тя виждаше единствено стъклата на очилата му, непрозрачни от лунната светлина.

— Само ако ти си с мен. Ще ми трябваш за гребането.

Защо представата да се озове насаме с него в лодка изведнъж й се стори привлекателна? Какъв абсурд.

— Защо се втурна да ме спасяваш? — рязко го попита Манда. — За човек като теб навярно не представлявам нищо повече от прислужница или робиня — или играчка за мъжете. Такива като теб не правят разлика между трите.

— Аз съм джентълмен. — Той отново зарея поглед в океана.

— Точно това имам предвид.

Спокойствието му най-сетне се пропука.

— Не можеш ли да разговаряш с мен, без нарочно да ме провокираш?

— Май не. — Тя сви рамене. — А и ти не ми отговори.

Хендерсън сви устни.

— Казах ти, че съм джентълмен. Онзи мръсник Суитън те беше оковал в клетка. Ако зависеше от мен, щеше да умре на място.

Странно усещане се зароди дълбоко в нея.

— От къде на къде ще те е грижа какво ме е сполетяло?

Хендерсън ядосано изсумтя:

— Нима на английските джентълмени не им е позволено да изпитват състрадание? Той не е имал право да те похити и заключи, да те оскверни…

— Никога не ми е посягал.

— Друго имах предвид. Осквернил е твоето достойнство. Заради това заслужава участ, по-лоша от смъртта.

Стояха в едно закътано местенце между кръговете светлина на два фенера. Манда не виждаше ясно очите му, само лунния отблясък върху очилата. Протегна се и ги докосна.

— Свали ги.

— Защо? — Той се отдръпна.

— Искам да видя очите ти.

— Тъмно е.

— Няма значение.

От гърдите му се изтръгна въздишка и Хендерсън свали очилата. Незабавно ги напъха в джоба си, сякаш се страхуваше, че тя ще ги грабне и ще ги изхвърли през борда.

Високо на чистото небе месечината сияеше. Очите му бяха звездно сиви, горе-долу като на Кристофър, и също толкова магнетични.

Докато стояха с лице един към друг и ги деляха някакви си тридесетина сантиметра, Манда откри, че е висока почти колкото него. Повдигнеше ли се на пръсти, щеше да го целуне.

В първия момент той не реагира. Тялото му се вцепени, устните му не се поддадоха. Тя очакваше той да се отскубне, да изсумти от погнуса, да избяга. Вместо това Хендерсън обхвана раменете й със силните си длани и я привлече към себе си. Разтвори устата й и я целуна със свирепост, каквато Манда не бе познала досега.

 

 

Хонория наблюдаваше целувката от дълбоките сенки на палубата. Клетият мистър Хендерсън. Двамата с него бяха безумно увлечени по членовете на семейство Рейн.

Заровено имане. Звучеше като историите в книжките за Кристофър, които Хонория четеше навремето — книжките, чрез които се беше влюбила в него.

На осемнадесет беше вятърничава и пощръкляла; даде си сметка, че и сега е такава. Иначе защо ще отплава драговолно с Кристофър? Той я омая с порочни усмивки и топли милувки, а тя безмозъчно се залепи за дирите му — и по една случайност донесе със себе си късчето хартия с координатите на съкровището.

Сега сестрата на мъжа й се забавляваше да върти мистър Хендерсън на малкото си пръстче. Изобщо не беше честно.

Манда и Хендерсън се откъснаха един от друг и се загледаха, застинали неподвижно. След напрегнато мълчание англичанинът прошепна нещо. Отговорът на Манда, който Хонория не чу докрай, звучеше подигравателно. Мистър Хендерсън се тросна, врътна се и си отиде с надменни крачки.

Манда го изпроводи с поглед. Вятърът развяваше дългата й коса, а тя се възправяше — неподвижна и висока. Когато отново се обърна, съзря Хонория в сенките. Моментално разбра, че е видяла всичко, обърна се и отиде на кърмата. Безгрижно. Досущ като брат си.

Вятърът стана режещ и студените му пръсти надиплиха морските талази, заиграха се с косата и роклята на Хонория. Младата жена си даваше сметка, че не бива да стои тук и да трепери на студа, но не бе готова да се върне в каютата, която делеше с Кристофър. Завареше ли го сам, той щеше да започне прелъстяването си, за да я „убеди“, че венчавката им е била добра идея. А целунеше ли я, тя щеше да забрави гнева си, болката, която разяждаше сърцето й, и отново щеше да се изложи като глупачка.

Взе решение и пое надолу, но към камбуза, а не към капитанската каюта. Камбузът се намираше пред централната мачта, до помещението за матросите, наполовина скрит в палубата. Тя слезе до него по една къса стълба. Топлото ухание на супа и царевичен хляб я посрещна на влизане. Мисис Колби, поела ролята на помощник-готвач, се беше върнала да приготви вечеря за моряците, чието дежурство бе приключило.

Камбузът представляваше тясно и сбутано помещение, заето предимно от една маса, на която се приготвяше всичкото ядене. В кахленото огнище в дъното пламтеше буен огън. Над него на една кука висеше черен казан, в който супата весело вреше. Тъмнокосата готвачка сегиз-тогиз хвърляше в казана по някой зеленчук или бучка свинска мас.

Хонория застана до вратата и разтри раменете си. Вътре беше задушно, обаче жегата бе добре дошла за премръзналите й крайници. Мисис Колби, която усърдно белеше картофи, вдигна поглед.

— Милинка, досега трябваше да си в леглото. В морето се зазорява рано.

— Не съм много уморена — отвърна Хонория и чак тогава осъзна лъжата. Ръцете я боляха цял следобед от стискане на щурвала, а очите й се затваряха.

— Охо, мъжът ти ще бъде много щастлив да чуе, че си бодра — подсмихна се мисис Колби.

Хонория се изчерви, което накара бившата келнерка отново да се засмее.

В Чарлстън на „префърцунената“ Хонория Ардмор никога не би й минало през ума да общува с бивша келнерка, без значение колко добродушна. Унило си помисли, че сега двете са пиратски съпруги и то на пиратски кораб. Уви, класовите различия и благоприличието явно не бяха на дневен ред.

Поне така й сочеше разумът. Иначе просто бе доволна, че има с кого да обели някоя дума.

— Добре му се отразяваш, миличка — похвали я мисис Колби и пак се захвана с картофите. — Позагладила си му ръбовете.

— Нима? — Хонория примигна изненадано.

— Божичко, ами че да! Винаги е бил суров, макар и справедлив човек. Не търпи неподчинение, но е добър с екипажа. Обаче може да бъде безмилостен като уличен пес, застанал начело на глутница. Сега има нещо ново, което да му заема мислите. Нещо хубаво.

Хонория удивено се взря в жената. Ако сега Кристофър беше със загладени ръбове, радваше се, че не го е познавала, докато е бил остър като ренде.

— Преживял е какви ли не несгоди в Ориента. Може би оттогава не е толкова страшен — изказа предположение тя.

— Е, да. Приключенията без съмнение са поразклатили гордостта му. Но тъкмо неговата твърдост му е помогнала да мине през тях. Тъкмо заради тебе, миличка, святка оная искра в очите му.

— С която има вид, все едно иска да ме излапа ли?

Мисис Колби отново се засмя.

— Същата. Нека се позабавлява, миличка. Заслужава почивка момчето.

Хонория си помисли, че Кристофър заслужава да го изхвърлят през борда, но нищо не каза. Хвърли поглед на готвачката, която се бе привела над казана и явно не се интересуваше от бърборенето на двете жени.

Мисис Колби продължи работата си. Хонория седна на една табуретка и взе да подрежда по големина ненарязаните картофи.

— Хич не му е било леко — подхвана мисис Колби. — Нашият капитан е видял да гръмват главата на баща му и майка му да се присламчва към убийците. Затова е станал толкоз корав, бил е още мъничък по онуй време.

— Ох — пророни Хонория. Предателското й сърце се изпълни от болка по него. За миг се запита дали мисис Колби не й разправя всичко това, защото е видяла гнева й по-рано днес. Може би Кристофър я беше инструктирал да я настрои доброжелателно към него.

— Ще се отнася добре с теб, миличка. Само че посвоему.

— В доброто му отношение включва ли се да ме подлудява?

— Такава е любовта — усмихна се мисис Колби. — Когато мъжът ми ме ухажваше, най-силното ми желание беше да го цапна с някое канче право между очите. Влизаше и излизаше от живота ми както му дойдеше, а очакваше да го чакам. Само че един ден аз не го чаках.

Хонория премести един голям картоф начело на редицата.

— И какво направихте? — попита тя с нараснало любопитство.

Усмивката на бившата келнерка стана по-широка при свидния спомен:

— О, той страшно ми се разсърди. Общо взето е джентълмен, като го имаш предвид какъв е едър, обаче нравът му хич не го бива. Опита се да изиска от мене обещание, обаче аз му рекох, че след като чувствата ми не го вълнуват, може да ми плаща за оная работа като на някоя проститутка. — Тя поклати глава, тресейки се от смях. — Беше шокиран. Кой да предположи, че старият Колби бил морален? Ама си е такъв. И се оженихме. — Тя взе един картоф от средата на спретнатата редичка на Хонория. — А после пожела, моля ти се, да съм го чакала в Англия. Казах му, че ще има да взема. Клетвата ни беше „Докато смъртта ни раздели“, не докато „Корабът ти напусне пристанището“. Заминавам с тебе, рекох му. Трябва ти жена.

Хонория се сети как едрият Колби неохотно проявяваше привързаността си към своята съпруга, която без притеснение го разиграваше. Двамата явно си подхождаха: човекът мечка и пълната женичка — тя вечно усмихната, той — вечно намусен. Личеше си силната им връзка.

Хонория въздъхна. Открай време усещаше връзката между себе си и Кристофър — верига, която я обгръщаше даже през годините, когато го мислеше за мъртъв. Каза му, че го е изличила от сърцето си, ала истината беше, че никога не би успяла.

Например сега усети, че е влязъл в камбуза след нея. Не само невинното изражение на мисис Колби и неочакваният й интерес към картофите подсказаха на Хонория кому принадлежат разнеслите се стъпки. Въздухът се промени, тръпки пролазиха кожата й. Тя знаеше кой стои зад нея, преди да се обърне.

Едрото му тяло изпълваше рамката на вратата, сивите му очи блестяха многозначително. Хонория се зачуди каква част от разговора е чул.

— Само я подгрявах, та да я изядете топла — усмихна му се мисис Колби.

— Благодарен съм — отвърна Кристофър. Смътната светлина в приличното на пещера помещение повече от всякога придаваше суров вид на чертите му. Той протегна ръка. — Идвай, жено.

Мисис Колби им смигна. Ако Кристофър забеляза, то с нищо не го показа. Когато Хонория остана като прикована за табуретката, той я издърпа за лакътя и кажи-речи я извлече навън.

Тя тръгна с него достатъчно охотно. Освен че имаше доста да му каже, той я водеше към тяхната топла и изключително интересна постеля.

 

 

Кристофър бе наясно, че Хонория се кани да поведе спор. Щеше да започне, като го обвини, че се е върнал за нея единствено защото е искал да се докопа до брачното свидетелство и координатите за мексиканското злато на „Роса Бонита“. Той щеше да й каже: „Бе точно обратното, миличка“. Тя нямаше да хване вяра. Ала изрядно възпитаната Хонория Ардмор нямаше да се цупи. Щеше да настоява за спор.

Хонория все държеше да обсъждат чувствата си. Кристофър просто искаше да… чувства.

Отведе я в тяхната каюта, която нощният вятър бе охладил през отворения илюминатор, и заключи. Тя отвори уста да подхване спор, затова Кристофър ненадейно я притисна с гръб към вратата и я целуна.

Устните й поддадоха без съпротива. Той обичаше формата на устата й, нейната мекота, ароматът на езика й, който нетърпеливо се преплиташе с неговия. Вкусът й бе сладък както в далечния ден, когато я целуна за пръв път.

Тогава тя бе на своя почва в онази изискана стая в семейното имение, нагласена в бяла муселинена рокля, напръскана с парфюм. Сега кожата й бе порозовяла от слънцето, косата й бе разчорлена от вятъра. Лицето й на мило дете сега бе лице на жена — с остра брадичка и фини бръчици в крайчеца на очите. Беше дори още по-красива, въпреки че нямаше да повярва, ако й го споделеше.

От гърлото й излезе задавен звук и тя обви ръце около врата му. И тогава бе сторила така. Много обичаше да го притегля до себе си, сякаш за да се увери, че той няма да си тръгне преди края на целувката.

Нямаше подобна опасност.

— Кристофър — пошепна тя.

— Не сега — тихо измърмори той.

— Само исках да те попитам…

— Не — той гризкаше долната й устна.

— Не знаеш какво щях да кажа.

Кристофър се зае с приятната задача да разкопчае кукичките на корсета й.

— Имам добро предположение.

— Обзалагам се на противното.

Зелените й очи блестяха, тонът й беше високомерен.

— Тъй ли? — Той подпря длан на вратата, точно до главата й. — На какво да се обзаложим? На целувка ли? — открадна си една, докато изричаше думата. — Вече е твърде късно. — Обхвана в шепа едната й гърда. — На добродетелта ти ли? И затова е прекалено късно.

В очите й запламтя онова упорито огънче. Това бе неговата Хонория, винаги готова за битка.

— Ако спечеля — на висок глас обяви тя, — ще уважиш молбата ми без въпроси. Без значение каква е.

— Добре — безразсъдно се съгласи Кристофър. — А ти ще уважиш моята. Без въпроси. — Повдигна лицето й към своето. — Без излишни приказки.

— Чудесно.

Той я прикова до вратата.

— Е, какво щеше да ме питаш? — даже ако се наложеше да изтърпи безкрайни тиради за брачното свидетелство, току-що си бе осигурил прекрасна награда.

Тя се прокашля и се опита отново да си придаде благовъзпитан вид, доколкото това й бе по силите с разтворен корсаж.

— Утре може ли отново да карам кораба?

Кристофър се опита да прикрие стреснатото си изражение, но напразно. Мътните го взели!

— Това ли беше въпросът ти?

— Да. — Хонория се усмихна победоносно. — Е, какво ще кажеш?

— Ах, ти, хитрушо!

— Аз печеля. — Тя го изгледа самодоволно.

— Да, добре. Каква проклета молба искаш да ти изпълня? — Нищо чудно да го накара да застане на един крак на кърмата и да запее ирландски морски песнопения или някаква подобна нелепица.

— Първо ми отговори на въпроса — нареди тя.

— Кой въпрос? А, за щурвала. Да, ще управляваш. Къде ще ходиш! Вахтата ти започва в десет.

— Вахтата ми? — Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Кару ще ти помага. Той обучава новите попълнения.

— Нима станах част от екипажа? — Гърдите й се вълнуваха до неговите.

— При този недостиг на моряци няма да те возя безплатно, я! Който не работи, не трябва да яде. В това число и ти.

— Ясно. — Хонория го изгледа неспокойно.

— Ще се справиш отлично. Кару ще ти покаже хватки, които ще проумее даже южнячка като теб, отгледана да приема гости на чай.

Тя се изкиска тихо.

— Дамите от висшето общество не приемат гости на чай. Това е за парвенютата.

Той поклати глава с престорено огорчение:

— Да му се не види, знаех си, че не бива да бягам от девическото училище!

Тя пак се засмя, а червените й устни сякаш го приканваха. Кристофър стана сериозен.

— Казвай каква ми е неустойката и да свършваме с тая работа.

Хонория изведнъж се умълча. Страните й се обагриха с розовина. Той зачака нареждането й да се качи в коша на мачтата и да скочи.

Тя се надигна на пръсти и долепи уста до ухото му. Шепнеше, а той слушаше.

Очите му се отвориха широко, а слабините му запулсираха. О, моя сладка Хонория, заприпява едно гласче в ума му. Нищо чудно, че те обичам.