Дженифър Ашли
Училище за пирати (8)

8

— Не е изключено да съм я видял — поправи го Хендерсън. — Коридорът не беше добре осветен.

Хонория видя как Кристофър се свива, как си напомня, че английският пейзаж може да бъде преброждан от неограничен брой високи, стройни жени с черна кожа.

Мистър Хендерсън го погледна замислено.

— Ако обмисляте да се втурнете в имението и с бой да изтръгнете информация от графа, съветвам ви да се откажете. Той видя, че съм се загледал в дамите и ми съобщи, че ще са сред гостенките на увеселението. Държим ли се като цивилизовани господа…

— Ние не сме цивилизовани господа — намеси се Грейсън.

— Ние сме пирати. Нека мислим за графа и къщата му като за пиратски кораб. Ще го вземем на абордаж и ще освободим Манда.

Хендерсън го погледна с омерзение.

— Винаги е най-разумно да предусетиш какво е намислил противниковият капитан. Да се втурнем с главата напред ще донесе повече вреда, отколкото полза.

— Това вероятно си го научил от прочутия с благоразумието си Джеймс Ардмор — обади се Грейсън с иронично пламъче в очите.

— Той е благоразумен — потвърди Хендерсън — посвоему. Ето защо винаги побеждава.

Добродушното изражение на Грейсън помръкна, ала той направи с ръка знак „от мен да мине“ и утихна.

— Ще постъпим както предлага Хендерсън — реши Кристофър. Беше се превърнал в гранитен къс, покрит с лед, а мразовитите му очи представляваха прозорци към човека вътре. — Ще наблюдаваме къщата, за да сме сигурни, че никой няма да я напусне, и ще отидем на градинското увеселение. Ако жената не е Манда, ще оставим Суитън на мира. — Погледът му се плъзна по посока на имението, сякаш го виждаше през възвишенията и дърветата. — Но ако държи сестра ми против волята й, бог да му е на помощ.

Думите му бяха тихи, но юмрукът му така се стегна, че чак кокалчетата побеляха.

Безмълвният жест подсказа на Хонория, че към сестра си той изпитва същото, което тя — към Пол. За Пол би умряла. Ако той се намираше в графската къща, Хонория не би се спряла пред нищо, за да влети там и да го спаси.

Вникваше в неговите чувства, въпреки че, ако му го споделеше, Кристофър нямаше да й повярва. Но ето как мъничко разбиране я приближи с една стъпка до мъжа, за когото се бе венчала. Не каза нищо и усърдно се зае да помага на Александра да почисти бъркотията от пикника, но се чувстваше малко по-спокойна.

 

 

Съпругата на графа изглеждаше добродушна жена, чиито единствен порок е прекомерната употреба на руж. Тя приветства гостите си в предверието на претъпканата къща с неподправено удоволствие.

— Лорд и лейди Стоук, за мен е чест.

Технически погледнато, по ранг лейди Суитън стоеше едно стъпало над виконт и виконтеса Стоук, ала явно бе доста щастлива, че Грейсън и Александра са удостоили с благоволението си нейното увеселение. На свой ред Грейсън й представи Хонория и Кристофър.

Графинята им се зарадва не по-малко. Хонория извади на показ най-добрите си обноски, като направи реверанс и прие протегнатата ръка на дамата.

— Толкова се радвам, че се върнахте, мистър Хендерсън — рече лейди Суитън. — Сега сте сам, но няма да е за дълго, готова съм да се обзаложа. В градината ми са се събрали някои от най-хубавите дами в цяла Англия.

Графинята цвърчеше възбудено като птичка. Усмивката на Хендерсън беше измъчена.

Влязоха вътре. Александра и Хонория отидоха да се освежат, а господата се отправиха към градината.

За облекчение на Хонория дамската стая бе празна. Тя унило се настани пред едно огледало и забоде изплъзналия се кичур от прическата си. Александра щипна бузите си и оправи ръкава си.

— Е, лейди Суитън не изглежда виновна в нищо, освен в глупост. Никога не съм ги виждала из града. Странят от хората. Не се движат в ничий кръг.

— Може би провинцията им допада.

— Много си великодушна, мила моя. Струва ми се, че хората просто не ги харесват.

Хонория извади една фиба и я забоде наново.

— Стараех се да бъда учтива. — В интерес на истината граф и графиня Суитън не я интересуваха. От снощи Кристофър се държеше с ледена необщителност. Повечето време бе прекарал с Хендерсън в наблюдение на имението.

Искаше да обясни, че разбира нуждата му да намери сестра си, че е готова да помогне както може, но нямаше тази възможност. Той или се държеше настрана, или въобще го нямаше.

Беше си легнал, след като тя бе заспала. В сивкавата светлина на утрото я бе събудил, за да прави с нея любов — бегло и набързо. После се беше запилял някъде, оставяйки я възбудена, уморена и опустошена. Видя го чак след като слезе от ландото пред дома на Суитън.

— Ако лорд и лейди Суитън са нежелани — каза тя в опит да се разсее, — защо тук има много хора?

Александра сви рамене.

— Лято е, градинските увеселения са популярно забавление, а съвсем наблизо са Епсъмските възвишения. Хората биха простили всичко срещу няколко пошушнати съвета за конете и надбягванията.

— Ах, да, англичаните са луди по конете. В Чарлстън е същото. Макар че Кристофър очевидно не е много по тази част.

Александра се усмихна и белите й зъби проблеснаха.

— Мила моя, омъжихме се за пирати, тоест и ние сме странни птици.

Хонория се замисли над това съждение. Страните й бяха румени, очите й искряха. Трябваше да признае, че изглежда много по-добре, откакто бе захвърлила репутацията си на вятъра и беше признала, че с Кристофър Рейн са съпрузи.

— И най-сетне си с мъжа, когото обичаш, мила моя. — Александра обви ръка около рамото й.

Хонория не отговори. Клетницата беше влюбена до побъркване в Грейсън Финли и навярно приемаше, че Хонория и Кристофър живеят в идиличен сън. Даяна я беше предупредила, че Александра се рее в свят, пропит от сладникав оптимизъм.

— Нали всичко е наред между вас с Кристофър? — Съвършеното бяло чело се набръчка.

— Да, разбира се. — Хонория беше научена да не вади кирливите си ризи на показ.

Александра не изглеждаше убедена, обаче не задълба в темата. Вместо това попита:

— Да се присъединим ли към джентълмените?

Хонория кимна, доволна, че разговорът приключва, и двете се запътиха към преддверието.

Къщата на графа беше в класическия римски стил, наложен от ренесансовия архитект Андреа Паладио. Обзавеждането беше натруфено, по модата отпреди двадесетина години. Фоайе в черен и бял мрамор с широко вито стълбище водеше нагоре сред портретите на графския род Суитън.

Градината започваше от задната част на къщата и нейният проектант бил Кейпъбилити Браун, или така поне графинята гордо се похвали. Прави зелени или чакълени алеи се простираха между поддържани цветни лехи, окастрени живи плетове и храсти, подрязани във вид на различни фигури. От чешмите по ъглите бавно се процеждаше вода, а основната пътека водеше към поредица гранитни фонтани, всеки от които по-голям от предишния. Струите пръскаха нависоко и ветрецът поливаше всички с водни капчици. Някои гости се смееха, други проклинаха и се мъчеха да изсушат съсипаните си дрехи.

Александра и Хонория откриха джентълмените на една ливада. Те разговаряха с друг джентълмен, който навярно беше самият граф Суитън.

Както Хонория предполагаше, графът бе около петдесет годишен мъж, надебелял от угаждане с портвайн и бифтеци, червендалест от същото. Гърбът му беше изправен, а облеклото — безукорно; с две думи: провинциален английски пер. Твърде малко се отличаваше от английските благородници, които тя познаваше от Лондон или от Чарлстън.

Кристофър, мистър Хендерсън и Грейсън се бяха наредили около него. Александра спря и прошепна зад ветрилото си:

— Не са ли разкошни?

Хонория трябваше да се съгласи. Черният фрак на Кристофър се опъваше по широките му рамене, панталоните очертаваха изваяните бедра и мускулестите прасци. Не един и двама мършави, източени господа, които очевидно бяха натъпкали с подплънки чорапите си, заглеждаха със завист атлетичната му фигура.

Пшенично русата коса беше здраво сплетена и привързана със семпла черна панделка, фраковете не бяха на мода за военните или моряците, но облеклото на Кристофър бе възприето с възхищение поравно от дамите и господата. Безразличен към тяхното внимание, той беше вперил студения си взор в Суитън, който неспирно плямпаше.

Другите двама изглеждаха също толкова хубави, въпреки че Кристофър беше единственият, който възбуждаше въображението на Хонория. Грейсън и Хендерсън се бяха издокарали в черни костюми, прилепнали по високите им стегнати тела. Русата коса на Грейсън беше хваната в най-обикновена опашка, а тази на Хендерсън — най-светлорус от всички — беше модно подстригана. Ако не им беше постоянно ядосана, Хонория сигурно щеше да се наслаждава на общуването с такива красавци.

Излиянията на граф Суитън съдържаха основно радост, че са дошли. Няколко пъти повтори, че обичал нови лица. Когато мистър Хендерсън представи Хонория и Александра, Хонория внезапно усети защо той не е харесал графа.

Очите му бяха кафяви, широки. Тези очи се фокусираха в нея, сякаш искаше да прозре съществото й, да я обърне с хастара навън. Там не личеше никаква доброта или сърдечност, само скверен, нечист интерес.

Грейсън закрилнически метна ръка върху рамото на съпругата си и я претегли към мощната си гръд. Очите му, сини като заледено езеро, издаваха бдителност.

Кристофър не стигна дотам да я прегърне, обаче под неговия поглед графът отдръпна ръката, която беше подал на Хонория. Тя стори реверанс и скромно размаха ветрилото си, като по една случайност прикри с него разголената си шия.

— Очарователно — изкоментира графът. Гласът му беше някак мазен. — Сега разбирам защо не искахте да дойдете без дамите си.

Ръката на Грейсън по-плътно се обви около Александрината талия. Кристофър не докосна Хонория, ала мистър Хендерсън се придвижи към нея.

Графът поде безопасните теми за лова на яребици и фазани, конното надбягване, което щеше да се проведе след няколко седмици, и за това в какви калища потъвали пътищата от дъждовете. Хендерсън и Грейсън отвръщаха уклончиво и неясно. Кристофър почти не продумваше, но затова пък беше обтегнат като струна.

Най-сетне графът заяви, че ще се завърне към функциите си на домакин и ще остави кавалерите на тъй прелестните дами. Само че докато се накани да тръгне, направи едно доста странно изказване.

— Обаче нали няма да пропуснете най-неустоимата част от програмата? — Устните му се извиха в остра усмивка, а похотливият му поглед сякаш се опитваше да издълбае дупка в плътта на Хонория. — В три часа. Струва ми се, че няма да останете разочаровани.

Тръгна си, без да изчака отговора им.

— Този човек не ми харесва — изръмжа Грейсън.

— Пълен простак — съгласи се мистър Хендерсън. — Сега се сещам, че дядо му придобил титлата само защото се докопал до някаква пикантна клюка за кралица Ана. Очевидно така му затворили устата. — Той измърмори още нещо.

Грейсън разсеяно се заигра с къдрицата, която се виеше по бялата шия на Александра.

— Любима, разкъсвам се между порива да те изпратя много далеч от тук и да не те изпускам от поглед.

— Мислех си, че ние трябва да разпитаме графинята — отбеляза жена му.

— Размислих. Няма да се откъсваш от мен, докато цялата тази работа не приключи.

Александра в никакъв случай не изглеждаше разстроена от новината. Хендерсън изсумтя гневно:

— Все някак ще се наложи да стигнем до истината. Колкото по-скоро се махна от това имение, толкова по-добре. В сравнение с графа даже разговорът с Финли изглежда приятен.

Грейсън му хвърли злокобен поглед.

— Дами и господа, нека си поприказваме с гостите. А после ще се срещнем за неустоимата част от програмата. Предчувствам, че ще бъде важно.

Той се отдалечи с ръката на Александра под мишница. Хендерсън извади лорнета си и пое в обратната посока. Хонория остана сама с начумерения си, умълчан съпруг.

— Да знаеш — деликатно го предупреди тя, — че обществото ще започне да те гледа накриво, ако застреляш графа.

— Да не мислиш, че давам пет пари? — неумолимо отвърна той.

— Не казах, че аз ще те гледам накриво.

Той я погледна преценяващо. За пръв път разговаряха от случилото се на хълма вчера.

— Застрелях двамина мъже, които ме нервираха по-малко. Избереш ли живота с мен, ще се нагледаш на какво ли не. Дано да ти стиска.

— Не припадам, ако това искаш да кажеш — отривисто го увери тя. — Нито пък съм ревлива като градинска лейка.

— Добре — изведнъж той постави ръка на лакътя й и я побутна към човешкото множество.

С Кристофър не поведоха разговор с никого. Разхождаха се из градината, усмихваха се любезно и се преструваха, че се любуват на цветята — поне Хонория се преструваше. Кристофър най-вече пронизваше хората с ледения си поглед, от който те се отдръпваха като попарени.

Хонория не зърна сред гостите висока негърка. За сметка на това няколко обилно напарфюмирани дами с тежък грим и рокли със скандално ниски деколтета хвърляха многозначителни погледи на Кристофър.

Кристофър ги пренебрегна, сякаш бяха камъни, които трябваше да заобиколи. Хонория също ги пренебрегна, както се полагаше на дама от добро потекло. Зачуди се докога ще издържи търпението на Кристофър, преди да е съборил цялата къща, за да разбере каквото го интересуваше.

Разходката им свърши в другия край на лятната градина. Една чешма тихо бълбукаше, а наоколо бяха наредени празни пейки. Зад десетина рехави дървета се простираше зелена ливада, която водеше към сивкавото и плоско като тава езеро отвъд зелено-кафявите възвишения. Неколцина от гостите бяха поели натам, но повечето се бяха съсредоточили в центъра на градината, при храната и напитките. На Хонория й направи впечатление, че господата са прекалили с пиенето.

Кристофър сключи ръце зад гърба си и се вторачи в сребърното езеро. Изражението му беше спокойно, ала на челюстта му трептеше нервен тик. Хонория искаше да го утеши, да му каже: „Не се безпокой, ще я намерим“, обаче знаеше, че това съвсем не е сигурно. Хората непрекъснато изчезваха — било в морето, било от незнайна болест далеч от дома, или пък попадаха в някое далечно място без пукната пара в джоба и нямаше как да се завърнат. Ако сестра му бе негърка, шансовете да са я заловили и продали като робиня бяха големи, нищо че тя беше свободна жена.

Свободните негри в Чарлстън трябваше да носят документи, за да могат да удостоверят по всяко време, че не са роби. Колкото по-тъмна беше кожата им, на толкова по-голям тормоз биваха подлагани. Ако сестрата на Кристофър е получила възпитанието си на борда на френски или английски кораб, ако е била свободна по рождение без документ, който да го доказва, нищо чудно да са пленили, за да превива гръб в някоя ямайска или антигуанска плантация.

Хонория положи длан върху напрегнатата му ръка с желанието да му предложи утеха. Само дето Кристофър щеше да разбере, че думите й дават напразна надежда, а не беше човек, който се осланя на напразни надежди.

Погледът му се насочи към нея, златните ресници засенчиха сивите ириси. Не се издаде дали жестът й го е успокоил или подразнил, нито се отърси.

Тя обичаше да докосва ръката му — твърда като скала, непоклатима, жилеста. Кожата под гладкия плат беше топла, жива. Пръстите й се плъзнаха нагоре-надолу по бицепса, любувайки се на стоманената му сила.

Такова удоволствие изпитваше да гали голата му плът. Без значение какво й подсказваха главата и сърцето, тялото й го жадуваше и сега тя чувстваше, че раздялата с него е невъзможно. Копнежът бе прекалено силен, а удовлетворението — отлагано прекалено дълго.

Побъркала съм се от похот по него. Може ли да се изгради брак върху такава основа?

Въпреки това знаеше, че физическата страст представлява голяма част от съпружеските отношения. Даяна и Джеймс гледаха да не се докосват много-много пред хора, но пък часове наред се затваряха в спалнята и издаваха звуци, които тя се правеше, че не чува. Грейсън и Александра се изпиваха с погледи, все едно останалият свят бе изчезнал. Родителите на самата Хонория всеки ден си бяха разменяли целувки и други знаци на обич, като с това си навличаха подмятания от своите деца. Но майка й и баща й изобщо не изглеждаха засрамени.

Да, тя знаеше, че страстта е част от брака, ала силата на собствения й плам я плашеше. Непрекъснато й се искаше да гледа Кристофър, да го докосва, да се къпе в топлината му. Помнеше как една приятелките й в Чарлстън откри, че изпитва желание към собствения си съпруг. Със сълзи на очи беше признала на Хонория, че когато му го споделила, той се отвратил, изпратил я на курорт и й наредил да се подложи на лечебни процедури, за да се отърве от гнусния си копнеж.

Хонория се съмняваше, че Кристофър ще се възпротиви на щенията й, но нали този брак не беше нормален. Тайна церемония, проведена на бърза ръка в килията на осъдения, не беше същото като венчавка в църква, на която да се стече целият град.

Тя погали Кристофър, идиотски щастлива от това незначително физическо съприкосновение. От къде на къде щеше да го желае в тази префърцунена градина, докато той издирваше сестра си? Обаче слабините я боляха, тялото й реагираше на близостта, докосването, аромата му.

Сякаш усетел нейния копнеж, Кристофър плъзна ръка към талията й и я притегли в обятията си за целувка.

Имаше вкус на шампанско и желанието я връхлетя като потоп. Забрави къде се намира и защо е дошла. Съзнаваше само как езикът му милва нейния, топлите му длани върху гърба си, дъхът му на бузата. Искаше единствено да му се наслади. Вероятно можеха да се промъкнат зад живия плет и да продължат заниманието си. Може би той щеше безкрайно да дарява с нежни ласки възбудената й плът.

Слава богу, Кристофър притежаваше самообладание. Той сложи край на целувката, като откъсна устни от нейните.

— Три часът е. Да се връщаме при забавлението.

Хонория смутено отстъпи назад.

— Да, разбира се.

Кристофър хвана треперещата й ръка под мишницата си и я поведе напред. Докато вървяха към централната част на градината, Хонория забеляза недалеч техния домакин. Гледаше ги втренчено с многозначителна усмивчица.

— Мили боже! Графът ни е наблюдавал. Ще потъна в земята от срам.

— Той няма нищо против — просвети я Кристофър с тих глас. — Воайор е, обича да гледа. Каза ни.

— Колко нелицеприятно — Хонория усети гадене.

— Засега искам да ме мисли за точно толкова „нелицеприятен“. Тоест, докато успея да му изкопча надеждна информация.

Хонория спря рязко и полите й изплющяха.

— Ти смяташ, че Манда е неустоимата част от програмата му.

— Манда е коронната част на всяка програма.

Той я бутна да върви нататък. Крачката му беше бавна, но силна. Хонория хвърли поглед към графа и прехапа устни. Ако излезеше, че Манда е наградата на Суитън, единствените му притеснения щяха да бъдат кой способ ще избере Кристофър за убийството му.

Зърна Грейсън и Александра, които се бяха запътили към широката ливада заедно с повечето гости. Недалеч Хендерсън ги следваше.

— Александра знае ли за графа? — прошепна тя.

— Не. Финли настоя да я оставим в неведение.

— А ти ми каза. — Хонория го стрелна с кос поглед.

— Ти си издръжлива. — Изражението му не се промени.

Сляха се с тълпата. В края на ливадата имаше скъпа беседка от типа, предпочитан от богатите господа, за да покажат, че уж са любители на гръцката архитектура. Гостите се събираха около нея като около сцена. Голяма квадратна конструкция, увита в копринени завеси, стоеше малко пред фасадата на беседката. Лакеи разнасяха подноси с шампанско, портвайн, бадемов ликьор и — за дамите — лимонада.

Положил ръката си на кръста й, Кристофър насочваше Хонория към Грейсън и Александра. Мистър Хендерсън също се появи и застана от свободната страна на Грейсън.

Двамата мъже споделиха какво са научили. Нямаше нищо за Манда, но затова пък бяха узнали много клюки.

— Тук е Уелският принц — шепнешком съобщи Хендерсън. — Някъде наоколо. Никой не знае с кого. Уж присъства инкогнито. Вестникарските статии ще бъдат бичуващи. — В ъгълчетата на очите му се появиха весели бръчици. — Нямам търпение да ги прочета!

— Олеле! — Погледът на Александра обходи човешкото гъмжило. — Предполагам, че във вестника ще пише и за нас.

Хонория също се огледа. Не разпозна никоя височайша особа. Не разпозна никого, освен…

— Мистър Темпълтън!

Изрече го на глас, толкова огромна бе изненадата й. Мистър Темпълтън беше сам, без майка си.

— Мис Хонория Ардмор… ъъъ… мисис Рейн. Приятен ден за градинско увеселение, нали?

Хонория се вторачи в него. Александра я сръчка, напомняйки й за добрите маниери.

— Ами… да.

Мистър Темпълтън се поклони с почервеняло лице и побърза да се махне.

— Какво търси той тук? — Хонория метна яростен поглед на Кристофър.

— Нито имам представа, нито ме интересува — прошепна й той равнодушно.

Александра си завя с ветрилото и проследи опитите на мистър Темпълтън да се загуби в тълпата.

— Изненадва ме, че е тук, щом графът е толкова нелицеприятен.

— Гледа да се налудува на младини — обясни й Кристофър.

Преди Хонория да му потърси сметка за това чудато изказване, лакеите заеха позиция на стъпалата на беседката и графът се изправи пред увитата конструкция.

— Налага се да бъдем предпазливи, приятели мои — започна усмихнато той. — Сред нас скита диво животно, което в никакъв случай не бива да избяга.

Развълнуван шепот пробягна през навалицата. Няколко дами си завяха с ветрилата. Кавалерите проточиха вратове.

— Не се тревожете — продължи графът. — Не ще го пуснем от клетката. Но ако все пак избяга… — Той замълча за по-силно драматично въздействие.

Една дама се направи, че припада и изкусно се изтърколи в обятията на стоящия до нея джентълмен.

— Ние сме взели всички мерки за вашата сигурност. — Суитън кимна. Двама лакеи се запътиха към беседката в старогръцки стил. — Готови сме. Кой сред вас ще се опита да укроти дивия звяр?

Лакеите дръпнаха завесите и отдолу се показа дървена клетка. Бе доста стабилна и достатъчно голяма вътре да влезе човек.

Точно по средата стоеше жена. Главата й беше гордо изправена, очите й святкаха предизвикателно, снагата и беше едва-едва загърната в леопардова кожа. Бе висока, стройна, с лъскава черна кожа. Изглеждаше много, много гневна, само че този гняв бе нищо в сравнение с онова, което Хонория видя в очите на Кристофър Рейн.