Дженифър Ашли
Училище за пирати (4)

4

— За какъв дявол? — погледна я недоумяващо Кристофър.

Даяна прихна. Косата й пламтеше — дивен червен огън край бялата кожа.

— Приемите на Александра затова са толкова нашумели. Заради шанса да зърнеш гол пират.

Едната му вежда се изви като гъсеница.

— Тези лондончани трябва да си запълват времето с повечко работа.

— Вие сте красив екземпляр, мистър Рейн.

Тя говореше делово и в никакъв случай не флиртуваше, обаче дамите я разкъсаха със завистливи погледи, когато го улови под лакътя. Единственото същество от женски пол, което пропусна целия цирк беше Хонория. Сега тя танцуваше с Хендерсън, който се движеше достолепно, напълно в стила на внушителния котильон. Двамата си подхождаха: аристократичният господин и благовъзпитаната дама.

— Дай й време — тихо го посъветва Даяна. — Изплаши я. Тя е стресната и объркана.

— И сърдита — отбеляза Кристофър. — Много, много сърдита.

Даяна го попари със строгия си поглед.

— Не я виня. Вие, мъжете, просто решавате, че трябва да бъдем ваши. Не ни давате време да свикнем с вас, преди да ни покорите. Джеймс беше същият.

Кристофър добре разбираше защо Ардмор е решил да покори тази жена. Освен че бе изумително привлекателна, тя притежаваше стоманена издръжливост. Иначе как би успявала да му се опре и да отстоява себе си? Хонория притежаваше същата стоманена издръжливост, както и типични за рода Ардмор черти: студенина и магарешки инат.

Загледа се как съпругата му тържествено изпълнява стъпките на котильона.

— За нея може да е било изневиделица — каза той, — но не и за мен.

През последните четири години многократно му се струваше, че никога няма да зърне отново тази част от земното кълбо, че няма да преживее до края на нощта. Споменът за Хонория не му даваше да затъне в дебрите на отчаянието. Дори в най-страшните нощи го сгряваше мисълта за нейните зелени очи, които тъй бързо потъмняваха от сласт, за нейните устни, които с такава готовност се покоряваха на неговите. Беше се трудил, борил и живял с едно основно желание: да я види отново.

— Не се съмнявам в чувствата ти към нея — казваше мисис Ардмор. — Въобще не се постара да ги прикриеш, обаче си длъжен да й дадеш време.

— Времето ми е оскъдна стока, мисис Ардмор. Имам належащи задачи и не мога да чакам Хонория тепърва да си изяснява какво изпитва.

— Може би е редно да си свършиш каквато работа имаш и по-късно да се върнеш за нея.

Кристофър се взря в безхитростните очи на Даяна и грижливо подбра думите си. Тази жена беше съпруга на Джеймс Ардмор, нищо че й се възхищаваше.

— Та да й дам шанс да се венчае за Темпълтън ли? — весело отвърна той. — Не съм дошъл да се сражавам, а просто да я накарам да избере.

Даяна го изгледа скептично.

— А, така значи. Само че май не искаш тя да избере свободно.

Кристофър се поусмихна.

— Разбира се. Тя е красива жена и аз я желая.

Даяна го стисна над лакътя с дългите си елегантни пръсти.

— Убедена съм, че си наясно какво говориш. Но ако просто си търсиш компания, десетки жени на мига са готови да ти угодят. Можеш да оставиш Хонория на мира.

— Не е там въпросът. Мисис Ардмор, ще бъда откровен до грубост: никога не ми се е налагало да се боря за женското внимание. Но не познавам втора като Хонория. Струваше си да се върна заради нея.

— Тя няма покорно да хукне при теб, когато я повикаш с пръст. — Очите на Даяна светнаха закачливо. — Май просто обичате предизвикателствата, мистър Рейн.

— Те добавят аромат — призна си Кристофър. — Ще победя, мисис Ардмор. Ще съм ви благодарен, ако не ми се пречкате твърде много.

— Сега Хонория е моята скъпа зълва. Искам единствено да е щастлива.

— В такъв случай не допускайте брака й с Темпълтън.

Двамата погледнаха към мистър Темпълтън, който въодушевено разговаряше с майка си и наужким размахваше фалшивата си сабя.

— Вярвам, че си прав — въздъхна Даяна. — Но ми се ще да знаех повечко за тебе.

— Попитай мъжа си. Той може доста да разкаже. Но почакай, докато с Хонория сме достатъчно далеч.

Тя го измери с поглед и кимна. Кристофър усети вкуса на победата. Полезно беше да си имаш съюзник.

Темпълтън дойде при тях и помоли Кристофър да му покаже как се борави с пиратска сабя. Настроението на пирата се беше оправило, затова той го, изведе от залата, взе истински меч от Финли и го заведе в градината.

 

 

Хонория ги наблюдаваше как излизат, задушавана от най-зловещи предчувствия. Когато котильонът свърши, мистър Хендерсън най-любезно я отведе до нейния стол и й донесе сладолед, без да му е искала. Малко оставаше да хвърли купичката в лицето му и да хукне подир Кристофър, но Грейсън се яви за селския танц. Когато тя започна да се извинява, той категорично я накара да замълчи и я замъкна на дансинга.

Бившият пират танцуваше с ентусиазъм. Въртеше Хонория с такава сила, че тя се уплаши да не изхвърчи като тапа, ако той я изпусне. Освен това виконтът танцуваше с котешка грация и останалите дами й мятаха завистливи погледи.

Докато се чудеше какво казва Кристофър на мистър Темпълтън, мимоходом си помисли, че балната зала на Александра е неутрална територия за всички тях. Грейсън и брат й Джеймс от години враждуваха. Бяха се скарали за една жена, а смъртта на Пол беше усложнила положението. Поутихнаха заради Даяна и Александра, но помежду им все още съществуваше напрежение.

Или пък мистър Хендерсън, който работеше за Джеймс: Грейсън го ненавиждаше, но Александра, а също Даяна, го считаха за приятел.

Тази вечер Кристофър Рейн — пират, който не се срамуваше от занаята си — обхождаше балната зала, все едно той се разпорежда тук, докато надълго и нашироко разговаряше със съпругата на пирата, който го бе арестувал.

Всички бяха свързани и все пак — разединени. В открито море Джеймс, Грейсън и Кристофър вероятно щяха да се изпотрепят. Но тук, на бала, спазваха едно неловко примирие.

Ех, де да можеше и тя да сключи примирие с Кристофър. Де да можеше да обръща глава, когато той минава покрай нея, да не изпива с очи едрите му плещи, изсветлелите от слънцето кичури в пшениченорусите коси, светлосивите петънца в ирисите на очите му. Де да й беше безразлично, че останалите дами го гледат както кучето — кокала и май искат да го схрускат, както си е с костюма. Кокалът си беше неин и ако някой щеше да го яде, това бе тя.

Божичко, какво я прихващаше?

Трябваше да втълпи на Кристофър, че необмислената им женитба вече няма значение. Длъжна беше да събере кураж и да му каже, че трябва да си върнат свободата. В качеството си виконт Грейсън можеше да задейства правните си връзки и да помогне в случая.

Танцът приключи и Грейсън й благодари. Хонория излезе на терасата, защото беше останала без дъх след всичкото това бурно въртене.

Терасата беше тъмна и сравнително празна. Тя въздъхна, доволна от тишината и прохладата, която успокои болезнено туптящите й слепоочия. Щеше да си почине тук за малко, а после да претърси къщата за Кристофър и мистър Темпълтън. Ако Кристофър беше разкрил тайната, тя щеше… щеше… да си поприказва доста остро с него.

Облегна се на парапета си и вдиша въздуха, пропит от уханието на рози, пушек и тинята на Темза.

Ненадейно си пожела Кристофър да дойде при нея и да плъзне широки длани около кръста й. Притвори очи и сякаш усети топлия му дъх върху шията си и дрезгавия му шепот в ухото си, с който то й казваше, че я обича.

Ама че глупаво се бе размечтала! От къде на къде ще си представя как сивите му очи помрачняват около златните ресници, докато той се навежда да я целуне. Но ето, че тази картина се бе загнездила в ума й. Тя бавно прокара ръка надолу по корема си, където започваше да се събира жежка влага.

Някакъв шум я изтръгна от унеса й. Тя отвори очи и с пламнало лице се взря в градината.

Кръвта й застина. Няколко мъже се бяха насъбрали около други двама до фонтана. Единият беше мистър Темпълтън. Другият — Кристофър.

Мистър Темпълтън непохватно стискаше сабята играчка и страхливо се взираше в истинския стоманен меч в ръката на Кристофър. Под ужасения й поглед пиратът се нахвърли върху нейния годеник и удар след удар го изтика в дъното на градината.

Хонория си пожела да е пиратка. Тогава щеше да скочи на балюстрадата, да се хване за здравото стъбло на бръшляна и да се спусне долу. Но уви, беше само чарлстънска дама в ефирна дреха и най-вероятно само щеше да си счупи врата.

Обърна се и хукна по терасата, нахълта в балната зала и разбута гостите, които се нареждаха за следващия селски танц. Никога през живота си не беше показвала такова лошо възпитание. Сега разблъска хората, все едно беше някоя селянка. Утре мълвата за непонятното й държание щеше да обиколи цял Лондон и Хонория да се превърне в обект на клюки. Но какво от това, само да попречи на Кристофър да убие мистър Темпълтън.

Затича се като луда по стълбището и по тъмния заден коридор до градината. Звънтенето на стомана, гласовете на зрителите, които насърчаваха битката, я караше да бърза още по-стремглаво. Блъсна вратичката и изтича по тревата към двамата фехтувачи.

Мистър Темпълтън беше опрял гръб в оградата, а нелепият му костюм се открояваше на фона на тъмния бръшлян. Сабята висеше безпомощно в дланта му, докато мечът на Кристофър опираше в гърлото му.

— Предай се — зловещо нареди Кристофър. — Предай се, или няма да имам милост.

— Недей, Кристофър! — изкрещя Хонория. Пантофката й се хързулна на един мокър камък и тя се просна в калната трева сред облак от дипли. Прониза я остра болка.

 

 

Малко по-късно видя, че Кристофър се е надвесил над нея. Загорялото му лице беше изкривено от загриженост — и раздразнение.

Здрав и невредим, мистър Темпълтън надзърташе зад рамото му. От гърлото му, корема му или от която и да било друга уязвима телесна част не стърчеше меч.

— Какви ги вършиш, Хонория? — проехтя гласът на Кристофър.

Тя вцепенено го погледна през завесата от мъгла, която забулваше зрението й.

— Трябваше да ти попреча да го убиеш.

За нейно учудване — и за неин бяс — мъжете наоколо се разсмяха. Включително мистър Темпълтън.

— Добросърдечието много ви отива, мис Ардмор — каза той. — Но е излишно да ми треперите. Мистър Рейн просто ми обясняваше тънкостите на фехтовката.

Хонория изобщо не се върза на това обяснение.

— А, тъй било значи.

— Абсолютно — потвърди Кристофър и протегна ръка да й помогне.

Катарамата на едното й рамо се беше разкопчала. Тя стисна плата, боейки се да не би хитонът й да се изхлузи, стисна здраво подадената ръка и се изправи.

Движението я накара да се задъха от прорязващата болка. Кристофър я подхвана в силните си обятия по-нежно, отколкото тя предполагаше, че е способен.

— Какво има.

— Вероятно съм си изкълчила глезена.

Хонория не знаеше къде да се дене от срам. Звучеше като героиня от идиотски любовен роман. В този род четива героините винаги си нараняваха глезена или коляното, или пък припадаха и се налагаше мелодраматичният герой да ги отнесе на сигурно място в обятията си.

Кристофър не изглеждаше ни най-малко мелодраматичен. Той се начумери, сякаш смяташе, че тя си измисля.

— Изкълчен ми е глезенът — повтори тя. — Не мога да стъпя на него.

Кръгът от мъже се затвори. Тя видя купища черен кашмир, изпъстрен от жилетки в цвят слонова кост, бананово жълто, агресивно лилаво и тъмночервено и снежнобели шалчета, завързани по всевъзможни начини. Това бяха господа, които презираха модното облекло, но пък бяха луди по всички спортове — например импровизиран дуел със саби в градината. Те започнаха да я заливат с различни съвети: „Превържете го“, „Не, недейте, разходете се на него“, „Познавам един лекар, дето е цар на изкълчванията“, „Да ви отнеса ли до някой диван, мис Ардмор?“ „Гледай си работата, аз ще я отнеса“.

Кристофър прекрати дебатите, като вдигна Хонория и пое към къщата. Мистър Темпълтън закрачи до него, очевидно облекчен, че не се налага той да носи годеницата си.

Кристофър отведе Хонория чак до втория етаж, в спалнята на Александра. Долу джентълмените един по един си тръгнаха, когато възбудата отшумя. Даяна и Александра бързо се притекоха на помощ на пострадалата. Когато стигнаха до вратата на спалнята, мистър Темпълтън внезапно се сети, че било по-добре да слезе долу и да съобщи на майка си какво е станало. Отказа дори да надникне в дамската стая и с почервеняло лице се втурна към залата.

Кристофър внесе Хонория и внимателно я положи на леглото. Тя смътно си даваше сметка, че я носят някъде. Усещаше най-вече неговите силни ръце, неговите корави гърди, туптенето на сърцето му. Ех, знаеше си, че ще се разтопи при неговото докосване. Но то бе нищо в сравнение с прегръдката му.

Даяна изу пантофката й. Кристофър обхвана глезена с огромните си длани и нежно го стисна.

— Не е счупен.

— Слава тебе, Господи — благодари се Александра с ръка на сърцето.

— Ще те превържа, миличка — обади се Даяна, — и ще се приберем вкъщи.

Хонория се чувстваше жалка и виновна.

— Не, не си разваляй вечерта. Предпочитам да полежа тук и да си почина, вместо да се друсам в каретата.

Даяна се намръщи, но отстъпи пред молбата й. Докато разкопчаваше жартиерите на Хонория и сваляше чорапа й, Александра донесе бинт и марля. Кристофър, който не беше си тръгнал, собственоръчно направи превръзката. А Даяна, нейната снаха-предателка, го остави най-невъзмутимо!

Миглите му хвърляха сенки върху страните му, докато той вещо увиваше бинта. Под топлото му докосване болката започна да отшумява. Вероятно даже не беше изкълчила, а само навехнала глупавия си глезен.

Щом разбра, че всичко е наред, Александра се завърна към задълженията си на домакиня. Даяна се позабави още малко, колкото да изтрие челото на зълва си с кърпа, намокрена с ароматна вода.

— Добре съм — успокои я Хонория. — Благодаря.

Кристофър положи крачето й върху възглавница, но палецът му продължи да милва чувствителната кожа от вътрешната страна на стъпалото.

— Защо реши, че целта ми е да убия мистър Темпълтън?

— А нима не беше?

Даяна й хвърли кос поглед, но продължи да мие лицето й.

— Не — отвърна Кристофър. — Той искаше истинско стълкновение с пират. Угодих му. Е, вярно, дуелът се получи по-скоро като на сцена.

— Ти опря меч в гърлото му.

Палецът му я милваше и това я объркваше ужасно.

— Хонория, ако исках да го убия, щях да действам много по-безшумно — на някое закътано местенце без неудобни свидетели.

Сърцето й се смрази.

— Защо ли тази информация не ме кара да се чувствам по-добре?

— Не планирам убийството му. Не е необходимо. С теб вече сме семейство.

— Което не си спрял да ми натякваш.

Кристофър не отговори, а махна длани от глезена й. Защо ли бе готова да ревне от разочарование?

— Снощи разкъсах на две брачното свидетелство — удостои го с немощно-яростен поглед тя.

Около очите му се образуваха ситни бръчици.

— Ако това стигаше човек да получи развод, половината хора отдавна да са скъсали своите брачни свидетелства. — Той се обърна към Даяна, която ги наблюдаваше, хапейки замислено долната си устна. — Ще ни извините ли, мисис Ардмор?

Пулсът на Хонория се учести от притеснение:

— Не е нужно да си тръгваш, Даяна.

Даяна гледаше ту нея, ту Кристофър, и се мръщеше. Паниката на Хонория се усили. Беше видял тези двамата да си говорят в балната зала, като Даяна кимаше при всяка дума на Кристофър. Но снаха й не би могла да мине на противниковата страна.

— Не я изморявай — нареди Даяна и Хонория я зяпна втрещено. — Ако обичаш, изпрати да ме повикат, когато е готова за прибиране.

— Даяна!

Даяна се обърна към нея. В сините й очи се четеше тревога.

— Трябва да разговаряш с него, Хонория. Той заслужава поне това.

Хонория й се облещи страшно, но снаха й дори не си придаде разкаян вид. Нагласи едно пухено одеялце върху краката й и тихо напусна стаята с изправен гръб.

Остави я сама с Кристофър Рейн, когато не бе в състояние да избяга!

Кристофър не й даде време да започне обвинителната си реч или да му нареди да се маха в същата минута. Наведе се и я целуна.

Хладни и гладки, устните му гальовно се допряха до нейните. Очите му се премрежиха, топлата му коса напада по лицето й. Тя се опита да измърмори едно „не“, ала вместо това на свой ред го целуна.

Обожаваше усещането за неговата кожа под пръстите си, движението на якия му врат, докато я целуваше. Пред себе си се преструваше, че отдавна го е забравила, но твърде често възкресяваше спомена.

Когато къщата в Чарлстън опустяваше и слугите се прибираха на долния етаж, а самотата ставаше непоносима, Хонория се оттегляше в стаята си, затваряше вратата и си спомняше. Просваше се на леглото с ръце, долепени до хълбоците, и преживяваше всеки миг от любенето с Кристофър Рейн — всяка целувка, всяка милувка, всяко докосване, всяко чувство. Неговата пот върху кожата й, докато двамата сластно се отъркваха, гладкия му гръб под пръстите й, нетърпимия зной на устните му, който я прогаряше. Беше го обичала и жадувала и в онези мигове любовта и похотта се смесваха, а благоприличието биваше забравено.

В мрака тя кръстосваше ръце на гърдите си и викаше, когато достигаше върха. Сълзите избликваха при фалшивата радост — напомняне за истинската радост, която никога повече нямаше да преживее.

Пулсирането на глезена й я върна обратно в настоящето.

Тя сложи длани на гърдите му. Не се опита да го отблъсне, защото знаеше точно колко силен е. Усещаше мощта на мускулите под пръстите си. Ах, тия прекрасни мускули.

— Кристофър, налага се да поговорим.

Той се отдръпна с някакви си два сантиметра. Един кичур от косата му падна върху лицето й.

— Точно сега съм зает, гургулице.

— Наясно си, че това е невъзможно.

Той се отпусна на кревата, предоставяйки й хубав изглед към стегнатото си бедро. Повдигна ръката й, бавно свали ръкавицата и очерта кръгче по вътрешната част на китката.

— На мен пък ми се струва възможно.

— Разбираш за какво говоря. За женитбата ни.

Сивият му поглед не помръдваше.

— С теб сме женени, Хонория. Разполагаме и с брачното свидетелство. Ще има изненада, но както казват французите — fait accompli, свършен факт.

— Защо не ми се обади? — Хонория си припомни самотните години. — Защо не ми изпрати съобщение? Щях да те чакам.

— Нямах възможност, любима. Когато вече можех да ти пратя известие, то щеше да пристигне едновременно с мен.

Вероятно това бе истина, обаче в момента Хонория не бе склонна да разсъждава разумно.

— Мислех, че завинаги си напуснал живота ми.

— Щом е така, защо не си се омъжила повторно?

— Омъжих се. Тоест, ще се омъжвам. За мистър Темпълтън.

— Исках да кажа, че дълго си чакала.

Целуна дланта й, после китката. Знойни усещания пролазиха нагоре-надолу по гръбнака й.

— Харесваше ми да съм неомъжена. Това е свързано с толкова предимства. Например, нямаш си мъж, който да те подлудява.

Устните му потрепнаха и той отново ги долепи до китката й.

— Какво се промени?

Хонория се поколеба.

— Джеймс доведе вкъщи Даяна. Сега те са семейство и аз съм излишна.

— Даяна те обича.

— Тя се отнася много мило към мен, но иска да бъде с Джеймс. Насаме. — Тя го погледна изнурено. — Затова приех предложението на мистър Темпълтън.

Чувстваше, че той не разбира. Но откъде ще знае какво значи Даяна непрекъснато да се старае да я включва във всичко, когато е очевадно, че двамата с Джеймс са напълно погълнати един от друг. Освен това сега снаха й беше господарката на къщата в Чарлстън. Хонория години наред бе ръководила домакинството и Даяна се стремеше да не й отнема водещата роля, но тя си даваше сметка, че нещата вече стоят другояче.

Той прокара загрубели пръсти по опакото на ръката й.

— Ако просто се нуждаеш от съпруг, вече си имаш.

— Съпруг пират на пиратски кораб.

Лицето му не изразяваше съчувствие, но той продължи леко да чертае линии по кожата й, което я побъркваше.

— Хонория, налага се да напусна Англия час по-скоро. Нямам време да чакам, докато сложиш в ред чувствата си и премислиш нещата. Добера ли се до помощник-капитана си, опъвам платна и те искам с мен на борда. Щеш не щеш, трябва да поднесеш вестта на мистър Темпълтън, да се сбогуваш с Лондон и да напишеш писмо на брат си.

Хонория понечи да седне в леглото, но болката в глезена се обади и тя рухна на възглавниците.

— Много по-сложно е, отколкото го изкарваш, Кристофър Рейн.

Палецът му лениво описа кръгче по дланта й.

— Защо?

— Защото не те обичам вече.

Той мигновено застина.

— А това важно ли е?

— Важно е, щом съм омъжена за теб.

Той пусна ръката й.

— А желаеш ли ме още?

Езикът й натежа и тя не каза нищо.

Той прокара пръст по скулата й и го плъзна до устните й.

— Желая те — тихо рече той. — Малко остава да полудея.

— Изглеждаш ми много спокоен. — Тя се бореше за глътка въздух.

— Няма как. Повтарям си, че ще разполагам с време. Пътуването през Атлантика е доста дълго.

— За Чарлстън ли заминаваме?

Кристофър се поусмихна и Хонория осъзна, че е използвала множествено число.

— Там ли искаш да отидеш? — попита той.

— Там ми е мястото.

— Мястото ти е при твоя мъж.

Тя се надигна на лакти. Глезенът й пак запулсира, но не тъй болезнено.

— Не започвай отново с приказките, че жената била длъжна да се покорява на мъжа. Венчахме се тъй набързо и сега се каем.

Кристофър положи ръце на раменете й и я притисна обратно на възглавниците. После се наведе така, че тя да не може да се изправи.

— Аз въобще нямам намерение да се кая. В интерес на истината, се чувствам по-жив, отколкото през изминалите няколко години.

Сърцето й заби силно.

— Може би защото имаш възможност да се храниш редовно, да се къпеш и да спиш в креват.

Той се приведе по-близо.

— А може би защото те открих след толкова време. Като заговорихме за кревати, щастлив съм, че най-после те виждам в легло.

Ризата му миришеше на чисто и изпрано и на неговата мъжка миризма. Не беше честно. Обичаше да го чувства тъй близо до себе си, защо да се лъже? Да не би затова всеки път да налиташе в прегръдките му?

— Говорехме за Чарлстън — напомни му.

Той целуна линията, където започваше косата й.

— И там можем да си постелем легло.

— Мигар там ще живеем? Ти си пират. Освен това цял Чарлстън те мисли за обесен.

— Хората могат да бъдат удивително слепи, съпруго моя. Обаче можем да живеем, където поискаш. Ще ти купя къща, две къщи, три даже, в случай че първата ти омръзне.

Хонория докосна челюстта му и се наслади на русолявите, твърди като шкурка косъмчета. Беше се обръснал, но бакенбардите му растяха бързо.

— Където ще живея, докато ти ходиш да пиратстваш? Докато брат ми не те залови отново?

Лицето му се долепи до нейното, топлата му снага натежа върху нейната. Устата му лъхаше на бренди.

— Въображението ми е по-смело от твоето. Можеш да имаш всичко, което пожелаеш, собствен тропически остров, ако щеш. А аз ще бъда с теб. Всеки ден. Финли се оттегли от занаята, значи и аз мога.

— Понеже стана виконт. И му се роди дъщеричка. И се влюби.

Кристофър изви устни.

— Обещавам ти, че никога няма да наследя титла. Но затова пък се влюбих. Колкото до дъщеричката, тя зависи от теб.

— Това ли искаш? Деца?

— Искам теб. А ако на бял свят се появят деца, толкова по-добре.

— А не те ли интересува, че може би не те обичам?

Той очерта с пръст долната й устна.

— В момента — не. Защото знам, че ме желаеш.

Гърлото й пресъхна и тя преглътна.

— Откъде знаеш?

Кристофър дръпна с ръка и катарамата, която държеше хитона й, падна. Той умело я беше разсеял с устните си и сега захвърли катарамата с доволен израз. Отмахна муселина, оголвайки едната й гърда, която моментално набъбна, за да напълни идеално шепата му.

— Усещам, че ме желаеш. — Кристофър плъзна топлата си длан под разхлабената одежда към корема й, Хонория неволно повдигна хълбоци към него.

Той тихо се изсмя и ръката му се намести върху горещия център между краката й.

— Толкова безсрамна, колкото си спомням.

Лицето й пламна, ала тя не би могла да се отдръпне. Много хубаво й стана. Всичко бе невероятно естествено помежду им.

— Желанието не е същото като любовта — изпъшка тя.

— Не е, но на мен ми стига. Научих се да не очаквам твърде много от живота.

— Ще останеш с мен просто защото те искам?

Той я удостои с мрачна усмивка.

— Засега. Но ще се опитам да превърна похотта в любов, съпруго моя.

Хонория не го чу. Пръстите му започнаха да дразнят чувствителните гънки между бедрата й. В изтръпналата й утроба се зароди непонятно вълнение.

— Както казах, пътуването е дълго. — Кристофър решително плъзна пръст в нея.

Тя изохка.

— Всяка нощ — продължи той, пръстът му също. — Ще те убедя да се влюбиш в мен. Ще изпробвам всеки известен ми прийом и ако това ще рече да те съблазнявам нощ след нощ, тъй да бъде. Ако все още не искаш да ми бъдеш жена, след като прекосим океана, ще те върна в Чарлстън и ще те освободя. Но ти ще ми дадеш това пътуване.

Той напористо пъхна втори пръст в нея. Главата й се замая от връхлетялата я възбуда.

— Добре — гърлено прошепна тя.

Очите му бяха потъмнели, ирисите поглъщаха сивите зеници.

— Отлично. Да скрепим ли сделката?

— С ръкостискане ли?

— Не. — Кристофър промуши другата си ръка под тила й, притегли я към себе си и впи устни в нейните. Бавна, гореща ласка, изпълнена с обещание за едно истински вълнуващо пътешествие в открито море.

Щом целувката свърши, той измъкна пръстите си от нея. Разочарованието й бе непоносимо.

— Не, Кристофър, моля те, не спирай.

— Ще те заболи глезена.

— Чувствам се далеч по-добре. Май само съм го навехнала.

Той още веднъж докосна с длан мястото, където бедрата й се съединяваха.

— Обичам твоя огън, жено. Криеш го зад маската на благоприлична лейди, но той гори.

— Никой, освен теб не го е виждал.

— Хубаво. — Той притисна пръсти към устните си и облиза единия с език. — Ммм. Сладка, както винаги.

Усмихна й се топло и тя отмаля. Кристофър полегна до нея на хълбок и я обгърна с ръка.

— Утре ще те отведа на моя кораб. Купи каквото ти трябва или изпрати някой за багажа си. Ще ти дам пари. Пазарувай, колкото ти душа иска.

— Утре ли? — възкликна тя. — Но това е прекалено скоро. Нуждая се…

Той усмири бърборещите й уста със своите.

— Не е прекалено скоро. Чакахме четири години.

Глезенът още я болеше; пулсирането му прорязваше бурния копнеж, който той бе събудил.

— Всеки път ме пришпорваш да бързам, Кристофър Рейн — рече тя. — Все нямам възможност да осъзная какво мисля, какво изпитвам. Никога не сме говорили за чувствата ми.

Той повдигна една къдрица от бузата й.

— Напротив, ние действаме според нашите чувства.

— Ами ако тези чувства са нередни?

Топлото пламъче напусна очите му и той изсумтя ядосано.

— Жено моя, ти обичаш да спориш до смърт. Ние усещаме инстинктите си. Не можем да си държим ръцете далеч един от друг. Няма нищо повече за казване.

Той направо я подлудяваше. Инстинкти, моля ви се. Инстинктите я убиваха.

— Но ние сериозно трябва да обсъдим…

Той изръмжа и я целуна, карайки я да млъкне. Ръката му отново се плъзна под хитона й по голата плът.

— Сега почивай — нареди й. — Искам утре да се качиш на борда с два здрави крака.

Зави я и понечи да се изправи, но Хонория го хвана над лакътя. В гърлото й напираха думи, които тя не можеше да изрече.

Кристофър чакаше със зорък поглед, но иначе спокойно изражение. Тя погали бицепса му.

— Остани — най-сетне прошепна задавено.

Той се подвоуми. Хонория си помисли, че ще поклати глава и ще я остави да тъне в студено униние, но вместо това Кристофър пак полегна до нея. Дюшекът се огъна под теглото му и тя се претърколи до него.

Хонория не можеше да обясни, че се нуждае от време да му се нарадва, да свикне с мисълта, че е жив и здрав.

— Още не съм готова — прошепна.

Той очевидно не я разбра, но не взе да спори. Долепи се до гърба й и преметна собственически ръка върху нея. Тя се гушна в него, изпитвайки непонятно задоволство.

Безсънната нощ, отвратителният ден, шокът да го види отново се разсеяха от неговата топлина. Коравата му мъжественост се опираше в тялото й. О, какво великолепно усещане! Беше пошушнал, че я желае, но засега ще се въздържи.

Тялото й се отпусна и Хонория заспа.

Когато отново се събуди, стаята беше пълна с хора. Кристофър все още лежеше до нея с десница, тежко отпусната върху кръста й. Тя притисна дрехата към гърдите си и се поизправи, срещайки погледите на потресената Александра, ужасената Даяна, изненадания Грейсън и разярения мистър Хендерсън.