Дженифър Ашли
Училище за пирати (22)

22

Хонория отметна одеялата и си нахлузи ботинките. Стана и бързо, но решително пое към пътечката за езерата.

Чу вечно бдителния Джеймс да я вика, но не се спря. Сърцето й биеше тежко и тя едва дишаше. Пъхтеше, когато стигна камъка в края на пътеката. Слънчевата светлина още не бе проникнала под клоните на дърветата, въздухът бе студен и мъглив. Хлад и влага щипеха кожата й. Въпреки ботинките стъпалата я боляха от острите камъни.

Сънят й се стори невероятно жив, но сега си даде сметка колко нереален е бил. Не беше усетила нито студа, нито напрежението от ходенето, нито миризмата на гниещи храсти. Обаче тъй ясно чуваше името си, извикано от стържещия му глас.

— Хонория!

Раздразненият повик се разнесе зад нея. Това бе Джеймс.

Тя се покатери по камъка и продължи към езерото, ускорявайки крачка. Рационалната част от ума й казваше, че няма да завари Кристофър да я чака, че не е вървял през водата към нея, носейки усмивката си и почти нищо друго. Дори не беше викал името й, това е било сън. Но Хонория трябваше да се увери лично. Трябваше да разбере веднъж и завинаги.

Промъкна се през влажния шубрак. Току някое плоско листо я шибваше, опръсквайки лицето й със студени капчици роса. Краката й затънаха в кал.

Стигна до езерото точно когато слънцето се показа зад дърветата и огря ливадата. Водата се надипли, подхранвана от невидими течения — нещо, което бе пропуснато в съня й. Слънцето се отрази от струите на водопада и я заслепи.

Тя заслони очи и надзърна към езерото. Краищата му бяха облени от слънчева светлина. В другия край, сред безрадостните сенки на канарите, плаваше нещо обемисто.

Хонория се хвърли стремително в езерото, тъкмо когато ръмжащият Джеймс излезе от храсталака. Както в съня, краката й се омотаха във фустите. Този път тя ги изхлузи, за да не й се пречкат. Чу как Джеймс цамбурна във водата, зъбейки й се да спре веднага.

Хонория стигна до сенките на издадените като стряха канари. Там се носеше Кристофър — с лицето нагоре и затворени очи. Целият му торс бе изранен, бричовете му бяха станали на кървави парцали. Улови го под мишниците и взе да го влачи обратно. Тежеше й, но тя почти не усещаше напрежение.

Джеймс я настигна. Избута я, без да каже дума, и собственоръчно изтегли Кристофър на огрения от слънцето бряг. Стовари го по гръб на калната земя. Крайниците на Кристофър бяха отпуснати, лицето му беше пепеляво. Татуировката на дракона беше непрогледно черна.

Хонория допря пръсти до шията му, търсейки пулс. Кожата му беше ледена, той лежеше неподвижно. Но тя усети леко помръдване, немощно потрепване, което означаваше, че сърцето му все още бие, и се разплака.

— Джеймс, жив е!

Джеймс не отговори, а плесна Кристофър по корема и енергично взе да разтрива ребрата му. От гърлото на Кристофър избликна вода, но иначе нямаше друг отклик.

От гъсталаците изпълзя зелена змия. Тя спря до подгизналия ботуш на Кристофър и го разгледа с лъснало оченце.

Джеймс се изправи с мрачна физиономия и змията побърза да се скрие. Листата прошумоляха. Джеймс настъпи с крак гърба на Кристофър, като по този начин изкара още вода.

Хонория видя как Кристофър шавна и внезапно се закашля. Сърцето й затуптя, окрилено от надежда. Кристофър поотвори очи, извъртя глава и повърна всичко, което бе погълнал.

След малко Джеймс внимателно го обърна по хълбок. Хонория взе мъжовата си глава в скута си и отметна мокрите кичури от лицето му. Клепачите му затрепкаха и той най-накрая отвори очи.

Кървясал и див, погледът му стрелна първо нея, грееща от радост, после Джеймс, който се извисяваше над него, напрегнат и бдителен.

Гласът му бе жалък хрип, обаче Хонория разбра думите:

— В рая ли съм, или в ада?

Хонория се наведе и го целуна.

— Тихо, Кристофър. — Сълзите й капеха по устните му. — Обичам те — осведоми го тя. — Теб, великолепен, арогантен, дразнещ тип такъв.

 

 

Кристофър лежеше върху едно одеяло на пясъка и се припичаше на слънце, а Хонория му прислужваше. Сегиз-тогиз тя спираше да лепне по някоя целувка върху напуканите му устни.

Всеки път след това Кристофър чувстваше как заяква.

Нямаше представа как се е озовал в езерото. Сигурно се бе изтърколил от тунела в някой от изворите под планината. Ако бе попаднал на самия водопад, неминуемо е щял да загине.

Хонория отказваше да обясни откъде се е сетила да го търси там; просто се усмихваше и го целуваше. Той реши да затвори очи и да заживее своя нов живот.

Когато ги отвори, сянка беше надвиснала над лицето му. Тя не принадлежеше на красивата му съпруга, а на нейния по-възрастен брат.

Кристофър се надигна бавно и предпазливо. Гърдите му бяха превързани собственоръчно от Хонория. Великолепно бе да чувства мъничките й твърди ръце по тялото си.

— Все още си тук, а? — подхвърли той на Ардмор.

Изражението на Джеймс, както обикновено, бе твърд гранит.

— Тръгваме. Претърсихме острова, в случай че си забравил да ни споменеш за още сандъци със злато. Не открихме такива. Явно си ме отвел право при златото и си ми го дал. Защо? — Тонът му беше тих, хитър, изпълнен с очакване.

Тази сутрин, докато зет му лежеше наполовина в безсъзнание, Джеймс бе наредил да освободят Манда, затова Кристофър издаде любезното разпореждане да освободят Даяна.

Дали Даяна и Манда покорно се бяха върнали на съответните кораби като хрисими женички? Не, бяха се втурнали на острова, настоявайки да научат какво се е случило. Отначало Даяна се бе хвърлила в мъжовите си обятия. След като изрази съпружеската си любов и преданост, го пусна, отстъпи назад и му се разкрещя.

Кристофър гледаше сеир, докато Манда не му се разкрещя на свой ред. Как така оставил Ардмор да го води за носа и как така за малко не умрял? И това заради някакво тъпо злато, от което дори не се нуждаели?

— Аз го водя за носа — отвърна той. — Единственият човек, който ме води пък мен, е жена ми, и то не за носа. — Ухили се, когато Манда извъртя отчаяно поглед.

Тя бе коленичила до него, а черните й очи се бяха присвили войнствено.

— Ще се женя за Хендерсън — изтърси тя.

Кристофър хем се развесели, хем го прободе стреличка мъка. Току-що се бе събрал с Манда, не искаше да се разделят толкова скоро.

— Сигурна ли си, че това искаш?

Тя кимна. Изглеждаше щастлива и измъчена едновременно.

— Обичам го. — Хвърли на брат си предизвикателен поглед. — Бива го в битките.

Кристофър сподави смеха си.

— Добре, тогава знай, че за теб винаги ще се намери място на кораба ми.

— Знам. По тази причина ще останем на „Звезден кръст“. Олдън е отличен навигатор, нищо че се превзема по отношение на дрехите. Ще се нуждаеш от него.

Кристофър се ухили. Докато идваше на себе си, изтръгнат от лапите на смъртта, му бе трудно да владее емоциите си. Прегърна яко Манда. Черната й коса беше мека, а бузата — гладка.

— Какво правиш? — попита тя.

— Прегръщам те.

Манда тромаво положи длани на тила му.

— Ние не се прегръщаме.

Той я стисна крепко и я целуна по бузата.

— Обещавам да не се повтаря.

Манда се откъсна от него и го зяпна смаяно.

— Побъркал си се.

— Днес моята прекрасна женичка ми спаси живота и ми каза, че ме обича. Доволен съм от всички.

— Ха! Сигурно трябва да се радвам, докато мога.

Кристофър я сръчка мило.

— Върви да приготвиш кораба за отплаване. Потегляме, щом успея да се отърва от Ардмор.

Спогледаха се съзаклятнически.

— Да не би да отиваме там, където си мисля?

— Ти знаеш по-добре от всеки.

— Ще трябва да споделя с Хендерсън — предупреди го тя.

— Не бих те карал да криеш каквото и да било от него. Кажи му каквото поискаш. Само изчакай да се отдалечим.

Манда се ухили широко и му смигна.

— Тъй вярно, капитане. Ще се видим на борда.

Беше си заминала с широка крачка и кръшно полюляване на хълбоците. Кристофър се бе разведрил. Хубаво бе да си жив.

Сега се взря в Джеймс и отговори на въпроса му.

— Отказвам да хабя хора и време в опити да те надвия. Нали искаше проклетото злато — взимай го и се омитай.

Ардмор присви устни.

— Да не би да ми плащаш, за да те оставя на мира оттук нататък? Няма да стане, Рейн. Ти още си пират, а аз — ловец на пирати. Пито-платено, изчистихме си дълговете, обаче ако почнеш наново…

— Хубаво — отвърна Кристофър, мъчейки се да докара пораженчески тон. — Но в интерес на истината смятам да се оттегля от пиратския занаят. Ще се устроя с жена си в някоя крайбрежно градче, където да си пуша лулата, да подрусвам дечицата си на коляно и да им разказвам приказки за подвизите си. — Той се ухили. — И за теб ще им разправям, а те ще ти викат „вуйчо Джеймс“.

Ардмор се сепна, сякаш току-що бе осъзнал, че децата на Хонория ще му бъдат племенници. Ъгълчетата на устните му лекичко се извиха нагоре.

— Звучи идилично. Сигурно Хонория ще ни кани с Даяна на обяд в неделя като едно голямо, задружно семейство.

Двамата мъже мрачно обмислиха този вариант.

— Има ли нещо друго? — попита Кристофър.

В очите на Ардмор проблесна някаква скришна мисъл, все едно водеше вътрешен диалог дали да заговори.

— Не. Като се изключи, че очаквам с Хонория да заживеете… как завършваха приказките — задружно и честито?

Измериха се с погледи. Очите на Ардмор святкаха плашещо. В тях се съдържаше неохотно уважение към Кристофър, признание, че той е спечелил този рунд.

С други думи, проклетникът изцяло бе разгадал плана му.

Пулсът на Кристофър се учести. Ардмор избираше да остави него победител. Може би заради Хонория, може би заради бъдещите им деца, може би защото вярваше, че още има да му се издължава.

Преди Кристофър да е проговорил, Ардмор лениво му отдаде чест.

— До нови срещи — подхвърли. — Не давай на сестра ми да те подлуди. Жената е смахната на тема килими, възглавници и тем подобни щуротии.

— Благодаря за предупреждението. — Кристофър вече се бе сблъскал с идеите и за специален дюшек. Болезнени идеи, подсети го дупето му.

— Ще се сбогувам с нея — довърши Ардмор.

— Тя ще иска да изприказва чувствата си — предупреди го Кристофър.

— Знам. — Джеймс кимна отсечено и в погледа му не остана сянка от любезност. — Довиждане, капитан Рейн.

Кристофър нямаше сили да стане на крака, но пък отдаде чест на съперника си.

— И на вас, капитан Ардмор.

Двамата мъже бяха дошли тук, за да се надвият, но нямаше победен. И двамата бяха спечелили.

Без друга дума Джеймс Ардмор пое с маршова стъпка към последното си мъчение — разговора със сестра си.

 

 

Хонория скръцна със зъби, когато препирнята й с Джеймс замря. Крещяха и се зъбеха почти цял час за нещата, за които обичайно си крещяха цял живот: че той бил безсърдечен, а тя правела каквото й щукне, без да го уведоми; Джеймс непрекъснато искал да стои далеч от дома, Хонория никога не го предразполагала да се чувства удобно в собствения си дом. Преминаха на други теми: тя премълчала за сватбата с Кристофър, той Джеймс премълчал откъде е научил за убиеца на Пол.

Дъхът й свърши едновременно с неговия. Той я изгледа яростно и изопна устни в тънка линия. На свой ред тя го удостои с надменен поглед.

Даяна, която бе поела ролята на страничен наблюдател, се намръщи.

— Свършихте ли? За бога, Джеймс, вероятно дълго няма да я видим отново. А ти само й крещиш!

— Казах й, че може да се върне в Чарлстън с нас и със съпруга си. — Той мъчително изплю последната дума. — Тя отказа.

Хонория високо вдигна вежди.

— Да заживея с теб в чарлстънската къща? Вие с Кристофър ще се хванете за гърлата. Не наричам това удобен живот.

— Не — прегласи Даяна.

Джеймс се начумери.

— Няма ли понякога да си идваш у дома? Нима ще забравиш къде си родена и израсла?

— Само това оставаше. Редовно ще ти гостувам. Ако съм добре дошла, разбира се.

Джеймс отговори на ледения й поглед.

— Ще бъдеш, защо да не бъдеш.

Даяна подбели очи. Остави ги и плавно се запъти към Изабо, която уж не биваше да дава на малкия Пол да яде пясък.

След известно мълчание Хонория тихо поде:

— Защо не ми каза как си разбрал кой е убил жената на Пол?

Джеймс остро си пое дъх и хубавото му лице отново се изопна. Той издиша на струйка и притвори очи.

— Бързах. Това е единствената причина, кълна се. Исках да спипам оня негодник и нямах време за нищо друго.

— А не помисли ли, че ще искам да знам какво си открил?

— Нищо не мислех. — Зелените му очи проблеснаха твърдо. — Исках само да го спипам. Мислех… — Той въздъхна. — По някаква причина мислех, че ако се върна и стоваря трупа на Малори в нозете ти, ще бъдеш щастлива. Че ще се гордееш с мен. Естествено, нищо не стана както го мислех.

Така беше. Беше научила пълната история от Даяна.

— Винаги съм се гордеела с теб, Джеймс.

— Нима? — Веждите му се стрелнаха.

— Как иначе?

Гледаха се един друг като хора, които са смятали, че добре се познават, но сега не са толкова сигурни.

— Не се гордея от себе си — лековато вметна той. — Пол и жена му можеха да са живи и до ден-днешен, ако бях там да им се притека на помощ.

Хонория докосна ръката му. За пръв път доби, макар и бегла представа през какво е преминал нейният студенокръвен брат.

— Не се знае.

— Знае се, знае се. — Очите му помръкнаха. — Обаче се уча да живея с тази мисъл.

Помълчаха така. Мъжете наоколо крещяха и се шегуваха: моряци, радостни, че са изпълнили важна задача и могат да се завърнат към нормалния си ритъм. Една лодка се отдели от брега и шестима едновременно скочиха в нея.

— Чудя се какво би си помислил Пол за женитбата ми с Кристофър — тихо рече Хонория.

— Брак с пират ли? — изсумтя Джеймс. Презрително изражение премина по лицето му, но той се отърси от него. — Щеше да се радва на твоето щастие.

Тя му повярва. Въпреки закачките си Пол беше щедър по душа.

— Щеше да се радва, че ти си открил Даяна.

— Да.

Отново потънаха в неловко мълчание. Вятърът фучеше и надигаше пясъчни фунии около мястото, където Даяна весело се смееше на лудориите на двете деца.

С Джеймс ги погледаха известно време.

— Ами сбогом — каза Джеймс.

— Сбогом.

Хонория обходи с поглед високото му загоряло тяло, щръкналата черна коса, зелените очи, които нищо не пропускаха. Съпругата му толкова го обичаше, а като малка Хонория му се беше възхищавала. Сега двамата се бяха вторачили един в друг и усещаха дистанцията помежду си. Чувстваше, че той съжалява заради това; с нея беше същото.

— Джеймс — печално се отрони от устните й.

Той разтвори ръце. Тя се хвърли в него за една дълга, крепка прегръдка. От много отдавна не се бяха прегръщали.

— Благодаря ти, че спаси Кристофър — прошепна тя. — Можеше да го оставиш да умре. Но не го направи.

Той повдигна брадичката й.

— Видях какво ти причини мисълта, че си го загубила. Не исках да гледам болката ти. Ако щеш вярвай, искам да си щастлива. — Показа й тъй рядката си усмивка. — Освен това, ако го бях зарязал да умре, ти мен щеше да умориш.

— Абсолютно — безапелационно отсече тя.

Усмивката му стана по-широка.

— Довиждане, Хонория. — Джеймс се наведе, положи бегла целувка на устните й, обърна се и пое към жена си.

Хонория я болеше сърцето, че той си отива, но раздялата им съдържаше обещание. Може би с брат й току-що бяха запълнили мъничка пролука в бездната, която ги делеше. Все беше нещо.

 

 

„Аргонавт“ отплава с Джеймс и Даяна, децата им, Иън О’Мали и трюм, пълен с мексиканско злато. Хонория заслони очи с ръка и загледа от кърмата как корабът все повече се смалява.

Кристофър решително насочи „Звезден кръст“ в противоположна посока. Манда стоеше до него. Хендерсън се облягаше на планшира, сверявайки часовника. Слънцето блестеше в очилата му.

Сърцето на Хонория преливаше, докато гледаше как другият кораб се превръща в точица на хоризонта. Малко оставаше да се разплаче на прощаване с Даяна и малките, но знаеше, че скоро ще им гостуват. Имаше Коледа, рождени дни, летни ваканции и други поводи, които й даваха оправдание да се върне у дома. Щеше да доведе Кристофър, да види децата, а някой ден да доведе и своите деца. Щяха да образуват семейство точно каквото тя, Пол, Джеймс, мама и татко бяха някога.

— Хонория — обади се Кристофър, прониквайки през мислите й. — Спри да сънуваш с отворени очи и поеми щурвала.

Той го държеше с една ръка, а позата му издаваше нетърпение.

От гърдите й се изтръгна въздишка, тя повдигна поли и отиде при него. Кристофър пусна щурвала, без да каже дума, и се отдалечи по палубата с Манда. Хонория се намръщи на прекрасния му изправен гръб.

— Знам защо си капитан, Кристофър.

Той й метна поглед през рамо. Сивите му очи бяха ясни, топли, зорки.

— Защото ме избраха с гласуване.

— Не, защото обичаш да се разпореждаш и да важничиш.

Хвана стабилно щурвала, спомняйки си как Кару я учеше да не стиска прекалено здраво.

— Нещо против да ми кажеш какъв курс да държа?

Кристофър насочи вниманието си към сестра си.

— Манда?

Тъмните й очи попиваха хоризонта, черната й коса се съпротивляваше на опашката, в която я бе събрала.

— Тридесет градуса на юг-югоизток.

Хонория завъртя щурвала. Освен другото Кару я беше научил как да насочва кораба според координатите по компаса.

— Сен Сир? — обърна се Кристофър към заместника си, който безстрастно гледаше как моряците опъват платно на предния кливер.

— Струва ми се, че е правилно.

Хонория се взря в мъжа си, обзета от неочаквано подозрение.

— Кое е правилно?

Красивото лице на Кристофър остана сериозно, но очите му запламтяха.

— Координатите на мексиканското злато.

— Ама нали… — Хонория изпадна в смут. — Ти отстъпи златото на Джеймс. Видях го в сандъците. — Тя се намръщи. — Беше истинско, нали? Глупаво е, ако си се опитал да го изпързаляш. Той ще разбере, ако златото е фалшиво.

Устните му се извиха в усмивката на дявол, който е замислил нещо.

— Не се тревожи, миличка, дадохме на батко ти доволно количество злато от „Роса Бонита“. Обаче това беше грамаден кораб.

Манда се хилеше. Сен Сир, както обикновено стоик, не допусна никакво чувство по лицето си, обаче очите му издаваха веселие.

— Обясни ми какво имаш предвид, Кристофър Рейн — строго нареди Хонория.

Той стъпи с ботуша си на пейката до него. При тази поза панталонът съблазнително се изопна по мускулестите му крака.

— Добре, жено моя. Ще ти разкажа една приказка. Имало едно време, по което владеех три кораба. Лично аз, когато предвождах „Сарацин“, а Манда и Сен Сир — другите два. „Роса Бонита“ беше натоварен със злато, прекалено бавен и прекалено биещ на очи, за да го управляваме ние. Затова напълнихме трюмовете си с колкото злато можехме да поемем и потеглихме в три различни посоки. Джеймс Ардмор залови единствено мен.

Хонория се втренчи в него със зяпнала уста.

— Браво, Рейн! — разнесе се смехът на Хендерсън.

— Значи имало още злато? — изхленчи Хонория.

— Колкото щеш. Само трябва да си го вземем.

— Ама… — изпелтечи тя, а гневът й се надигна. — Брат ми не е глупак. Сетил се е за това. Просто ще ни проследи до другите скривалища.

Погледът на Кристофър се зарея към хоризонта, в който „Аргонавт“ се беше стопил.

— Не. Вярвам, че няма да ни проследи.

— Откъде знаеш? Той е вероломен и хитър; има навика да се появява, където не е желан. Аз ли не знам!

— Няма да ни проследи, Хонория.

Тя понечи да спори, но рязко си затвори устата.

— Спогодили сте се, а, Кристофър?

Очите му бяха топли и изпълнени с добродушие.

— Нека кажем, че с Ардмор се разбрахме като разбойник с разбойника.

— Е, за нас с Даяна няма спор, че сте си разбойници — мрачно констатира Хонория.

Лицето й пламтеше от слънцето и от раздразнението, сърцето й туптеше бурно. Колко хубаво беше, че му е сърдита, хубаво беше, че стои пред нея жив и здрав и тя може да му се разсърди. Идеше й да се разпищи, да се разбушува от неподправената радост, че Кристофър е тук и я гледа така. Неговите очи й казваха, че той я обича и я намира прекрасна.

— Хонория — рече той, прекъсвайки филипиката й. — Хрумна ми нещо. Я остави щурвала на Манда и слез долу.

Хонория го изгледа яростно.

— Безсмислено е да слизам, капитане. Нуждаеш се от всичките си моряци на борда.

Кристофър смръщи чело и веждите му страшно се повдигнаха.

— Това не беше заповед от твоя капитан, а от съпруга ти. Съпругът, на когото се закле да се подчиняваш. Помниш ли?

— Да се подчинявам, когато е разумен.

Огънят в очите му я накара да се свие нервно. Тя стисна щурвала.

— Манда, поеми щурвала — заповяда той и лично се зае с Хонория.

 

 

Кристофър я нарами и я отнесе в каютата като чувал с картофи, докато тя пискаше и се съпротивляваше. Затръшна вратата и я хвърли на леглото.

Тя се загърчи като буболечка, паднала по гръб. Фустите й се омотаха около изваяните крака. Очите й, изпълнени с бяс, искряха с необуздана зелена светлина.

— Надали беше достойно — измънка тя, мъчейки се да седне. — Какво ли ще си помисли екипажът?

— Че съм лудо влюбен в теб. — Той я бутна обратно на юргана. — Няма да ме обвинят, задето празнувам, че съм още жив.

Споменът за мъчителните му преживелици в пещерата изпълни очите й с тревога, което го поласка.

— Кристофър, мислех, че съм те загубила.

Той се изтегна до нея, прегърна я и положи длан на сочния й хълбок.

— Аз също мислех, че съм загубен. — Той замлъкна. — Сега ми кажи как се сети да ме търсиш в езерото. Няма откъде да си видяла, че падам.

Тя спря да се извива — което беше жалко, защото изкусително се отриваше в него. Погледна го, а очите й заблещукаха като диаманти сред сенките.

— Сънувах те. Ти стоеше насред езерото и ми се смееше, че толкова се кося. После ме напусна.

— Хм. — Пръстите му се плъзнаха по гъвкавата й талия.

— А ти сънува ли ме? Може би насън сме се срещнали.

Усмивка затрептя на устните му.

— Изключително практичната мис Хонория Ардмор вярва в такива щуротии? Не те сънувах. Поне не по описания начин.

— А как тогава? — попита тя с извити вежди.

— Както в Азия. Представях си красивото ти лице. — Той го погали. — Крайно чувствителното ти тяло. — Дланта му се плъзна от нежната й гръд до бедрата й. — Устните ти. — Прокара пръст по тях. — Как засияват очите ти, когато ми се караш. — Кристофър се ухили. — Знаех, че още веднъж трябва да те видя, даже, за да те чуя как ми крещиш.

Очите й се навлажниха.

— Мислех, че никога няма да те видя отново.

Кристофър я утеши с целувка по челото.

— Откри ме навреме. Ние, Рейнови, мрем трудно.

Както се беше надявал, погледът й от скръбен стана яростен.

— Освен това Рейнови са адски арогантни.

— Що за език! Взела си да ставаш пиратка, жено моя.

— Друг път!

Той целуна клепачите й. Миглите погъделичкаха устните му.

— Думите, които отново искам да чуя, са същите, които ми каза, докато ме измъкваше от езерото. Я да видим… как точно бяха?

Хонория се начумери.

— Прекрасно знаеш какво ти казах.

— Държа пак да го чуя. Заповядвам ти като твой капитан и твой съпруг.

Хонория притихна. Втренчи се в белосаните дъски на тавана и дълго стоя така. Той чакаше. Щеше да й покаже, че е безкрайно търпелив.

Най-сетне устните й се открехнаха:

— Казах, че те обичам.

Той се приведе по-близко.

— Я пак? Не чух добре.

— Чу ме, Кристофър — скръцна със зъби тя.

— Та ти едва го пророни. — Обърна я с лице към себе си. — Искам да го чуя високо и ясно, жено.

Яростното сияние на очите й можеше да освети каютата. Тя отметна ръката му и се изправи, като за малко не се удари в гредата.

— Казах, че те обичам, Кристофър Рейн! — извика тя.

— А, това е друго нещо. — Той погали нежната й кръгла буза. — Аз също те обичам, Хонория.

— Твойта кожа мръсна!

— Съвсем чиста е — иронично възрази той. — Здравата се беше ощавила в тунела и по време на пропадането. Лечението беше болезнено.

Тя моментално стана любезна.

— Добре ли си? Нуждаеш ли се от помощ за смяна на превръзките?

Колкото и да обожаваше ръцете й върху себе си, той поклати глава. Дръпна я обратно в прегръдката си.

— Вече се чувствам по-добре. Само полежи до мен малко.

Тя се отпусна до него. Преплете пръсти с неговите и метна ръката му около кръста си. Яркото слънце се отразяваше от водната повърхност и оттам в ниските греди на каютата.

— Кристофър?

— Ммм? — Той вдиша аромата на косата й.

— Какво ще правим с всичкото това злато?

Кристофър прихна.

— Ще ти купя модна къща, модна карета и модни рокли. Ще живееш като принцеса.

— Харесва ми да търча по кораба ти по стари муселинови рокли.

Ръката му се спря на гърдите й. Под роклята носеше само тънка камизолка, за да не прозира твърде много. Харесваше я без корсет, без банели, без нищо, което да препятства шепата му.

— На мен също — промърмори той.

— Мило бе от твоя страна да се сдобриш с Джеймс.

— За съжаление той ми е шурей. Най-добре да запазим хармонията в семейните отношения, нали така?

Тя го удостои с опияняваща усмивка, която направо му завъртя главата.

— Благодаря ти, Кристофър. Толкова обичам Даяна, че щеше да ми е много мъчно да не я видя никога. Заради нея ще търпя Джеймс.

— Обичаш и тоя твой нещастен брат, нали?

Тя се замисли.

— Предполагам, че дълбоко в сърцето си — да. Джеймс просто не го бива много да показва обичта си. Нито пък аз, струва ми се.

Топлите му чувства на любов започнаха да се примесват с по-скришни чувства на копнеж.

— Страшно те бива да показваш обичта си. Поне към мен.

Погледът й стана сериозен.

— Това е сласт. Не е същото.

— Нека любов и сласт се смесят и да видим как ще се почувстваш.

Хонория се втренчи в него, сякаш подобно нещо никога не й бе хрумвало. Постепенно погледът й стана отнесен и разсеяна усмивка заигра на устните й.

Той й се усмихна в отговор. Любовта към нея го изпълваше от толкова години, по-точно към нейния образ. Първо я беше запомнил като миловидно, хубаво момиче, после като съблазнителна жена.

Откакто се завърна, научи, че тя е тези две неща и много повече. Беше чувствена, забавна, вбесяваща, високомерна, услужлива, грижовна, горда и прекрасна. Беше негова съпруга във всички смисли на думата, а той я обичаше.

Кръвта му кипна от втренчения й поглед.

— За какво си мислиш? — попита я.

Хонория не отговори. Избута го по гръб и помилва копчетата на панталоните му.

— Хитруша!

Усмивката й стана съвсем широка. Тя освободи от илика първото копче, после следващото. Възбуденият му член неудържимо щръкна от пролуката.

Хонория го улови в ръка. Знойни усещания пролазиха по гръбнака му, сърцето му задумка бясно.

Тя започна да го дразни — о, колко сладостно! Цял час си игра с него — с пръсти, устни и език. Той лежеше — клетник — и я остави да върши каквото си е наумила.

Тъкмо си мислеше, че повече не може да издържа, когато тя приканващо плъзна крак над неговия торс. Кристофър безпроблемно проникна в нея.

Зелените й очи се разтвориха широко, грейнали като звездици в следобедната тишина.

— Прав си, Кристофър. С любов е много по-хубаво. — Хонория изпъшка, неистовата омая я връхлиташе. — Страшно те обичам.

— Обичам те, съпруго моя. — Той мислеше всяка дума.

— Освен това те желая. — Тя здраво стисна очи. — Моля ти се, Кристофър. Искам те.

— Това се казва приказка — измърмори той, притисна я и я доведе нещата докрай.