Дженифър Ашли
Училище за пирати (2)

2

— Все още не разбирам — оплака се червенокосата жена на име Даяна Ардмор и приглади намачкания документ, който удостоверяваше, че Кристофър Рейн и Хонория Ардмор са се венчали в Чарлстън на 8 ноември 1809 година.

Кристофър пресуши уискито си и внимателно остави чашата на масата за хранене. Редовно беше чувал, че щом имали нещо за обсъждане, дамите сядали да пият чай. Жената, която се беше омъжила за Джеймс Ардмор, направо извади уискито и накара Хонория да отпие глътка.

Хонория нацупено бе наквасила устни. Вдървено беше оставила чашката и бе стиснала облегалките на креслото, все едно се намираше на потъващ кораб. Отказа да погледне Кристофър, Даяна или брачното свидетелство. Но ето на: беше го запазила. И не само, беше го разнасяла със себе си.

Черната й коса падаше свободно, една къдрица се виеше около токата на пеньоара й. Разрошена и разсъблечена, изглеждаше хубава като стой, вълчо, изяж ме.

Кристофър цяла вечер я беше следил. Щом я видя на излизане от театъра, той страстно бе пожелал да я грабне и да я замъкне в някоя уютна гостилничка, където на спокойствие да се опознаят пак. Все пак тя му беше жена.

Вече бе открил адреса й на Маунт стрийт в Мейфеър. Къщата принадлежеше на адмирал Локууд, чиято дъщеря Даяна се беше омъжила за Джеймс Ардмор. Невероятно!

Проста работа беше да проникне вътре и тихомълком да се изкачи по стълбището, докато дамите са на чай в дневната. Лесно беше познал коя спалня е на Хонория по болезнената спретнатост: всички книги на масичката бяха наредени по височина плътно една до друга, а писалките на поставката образуваха съвършена редичка.

Действително бе възнамерявал само да поговорят, да узнае какви са чувствата й към него, но като я видя да се съблича с помощта на киселата прислужница, телесната му температура се повиши. Изненада се, че завесата, зад която се бе спотаил, не се изду напред.

Беше изчакал, за да се увери, че прислужницата няма да се върне. Хонория седеше на писалището с безупречна стойка и сковано пишеше в тетрадката си, преди да вдигне глава и да зарее поглед. Бе открехнала устни, бузите й се бяха налели с руменина и Кристофър отправи молитва към бога тя да не мисли за оня Темпълтън или както там му беше името, за когото смяташе да се омъжва.

Изведнъж разговорът отпадна като възможност. Той излезе от скривалището си, решен да я дръпне за косата и да я нацелува, докато не й избие от главата всяка мисъл за противния англичанин.

Тя го бе погледнала с вирната брадичка и се бе поинтересувала какво прави той жив при нея. Но целувките й бяха все тъй сладки.

Зачуди се дали мисис Ардмор щеше да го гръмне, ако не беше пуснал Хонория. Много вероятно, ако съдеше по погледа в сиво-сините й очи.

— Това беше последното ми желание като осъден — отговори й той. — Затворническият свещеник беше романтична душа. Задейства връзките си, за да получи разрешително, и ни ожени. На следващия ден ме поведоха към бесилото.

— Което очевидно си отървал — намеси се Хонория с побелели устни. Звучеше много ядосана.

— Помилваха ме. Но магистратите се бояха от бунт, ако оповестят решението си, затова нахлузиха примката на следващия по ред за въжето и разгласиха сред тълпата и по вестниците, че това съм бил аз. Оня нещастник приключи земния си път в блясъка на славата — иронично завърши Кристофър.

Даяна Ардмор премести бебето в ръцете си. Малкият юнак имаше черен мъх по главичката. Беше се кротнал и спеше непробудно в сигурните майчини обятия. Мъжете спяха по подобен начин след едно хубаво любене. Да отпуснеш уморено глава върху гърдите на красива жена действа унасящо.

— Какво се случи после? — запита тя.

Кристофър завъртя чашата си на масата и отблясъците от огнената течност позлатиха тъмното дърво.

— Завързаха ми ръцете и ме изведоха с една каруца. Все така си мислех, че съм на път за бесилката. Шумът обаче утихна и аз си дадох сметка, че доста сме се отдалечили от мястото на екзекуцията. Щом каручката най-сетне спря, ме натовариха на една лодка. Тъмничарят ми обясни, че наказанието ми било намалено, обаче трябвало да си трая. Лодката ме заведе до кораб, а корабът — в открито море.

— Къде? — Бебето размаха юмруче и Даяна разсеяно го залюля.

— В Китай. — Кристофър придърпа гарафата и си наля още уиски. — Корабът се оказа търговски и аз се цаних за работник. Нямах представа дали капитанът е наясно кой съм. Катерех се по рейките и давах вахти като всеки друг.

Хонория го удостои с леден поглед.

— Изненадва ме, че не си се опитал да превземеш кораба. Товарът му сигурно те е изкушавал.

Той се поусмихна.

— Не разполагах с доверения си екипаж, драга. Освен това товарът не беше нищо особено. Най-добре си бе известно време да се правя на прост моряк.

Хонория повдигна вежда.

— Уверена съм, че след „Роса Бонита“ никой кораб не би могъл да отговори на високите ти критерии.

— Ах, да, „Роса Бонита“ — засмя се Кристофър. — Плячката на живота ми.

— Колко странно, че така и не намериха златото.

Кристофър подозираше това, но определено му стана приятно, че Хонория го потвърди като факт.

— Значи брат ти не го е намерил? — весело попита той. — Разкиснал се е.

— Доколкото ми е известно, не го е търсил. То не го интересуваше.

— Затова ли се върна? — внезапно се намеси Даяна. — Заради златото?

Тази жена не се церемонеше много-много. Кристофър бавно отпи малко уиски и остави чашата си, преди да отговори:

— Върнах се за съпругата си.

Погледът му се спря на Хонория. Обзалагаше се, че досега мисис Ардмор не е чувала за „Роса Бонита“ или за мексиканското злато, но тя си беше схватлива.

Даяна отново разгледа брачното свидетелство.

— Защо те пуснаха, след като те бяха осъдили? Да не би губернаторът да е решил да прояви снизходителност?

Кристофър изненадано повдигна вежди.

— Това беше дело на Джеймс Ардмор. Той ми извоюва свободата. Никога ли не ти е казвал?

Даяна изглеждаше съвсем слисана.

— Уверена съм, че щях да си спомня, ако брат ми беше отворил дума за подобно нещо — непреклонно заяви Хонория.

— А ти не му ли каза, че си се омъжила за мен?

Пеньоарът й стърчеше леко отворен. Тя го беше закопчала неправилно и гръдта й надничаше под гънките на коприната.

— Това не е новина, която бих могла просто така да съобщя на Джеймс — осведоми го тя.

— Той ти е брат.

— Не сме близки.

Не бяха, но ето че Хонория живееше със снаха си в Лондон. Кристофър се намираше на непозната почва, което хич не му харесваше. Налагаше се да стъпва внимателно, а това не беше лесно, когато Хонория му се мръщеше, а хубавите й гърди се люлееха под пеньоара.

Ако беше успял да я налюби в спалнята, щеше да се засити и неусетно да насочи ума си към други въпроси. Вместо това си седеше тук, надървен като моряк, който половин година не е виждал суша. Две красиви жени насищаха въздуха с уханието си, едната му беше съпруга, а той трябваше да седи зад масата и да удържа фантазиите си. Юнашки гаврътна уискито.

— Защо му е на Джеймс да те спасява от въжето? — продължи винаги практичната Даяна. — Мислех, че тъкмо той те е арестувал.

— Дължеше ми услуга.

В интерес на истината Кристофър беше останал изненадан от щедростта на този мъж. Разполагаше с информация, за която Ардмор бе готов да даде мило и драго, но не беше осъзнал, че може да спазари живота си срещу нея.

— Значи през цялото време си бил в Китай? — продължи Даяна.

— С честен труд се придвижвах от пристанище до пристанище — отвърна той, премълчавайки болестите, трудностите и миговете, когато си мислеше, че никога няма да намери пътя към дома. — Освен това търсех екипажа си. Бях събрал малка флота, преди флагманът ми да бъде унищожен, а хората ми — разпилени. Искам да разбера какво е станало с тях. — Кристофър сви рамене. — Те са моето семейство.

Това беше вярно в най-съкровения смисъл, но той не смяташе да сантименталничи пред Хонория и Даяна.

— Какъв вятър те довя в Лондон? — попита Даяна и отново залюля синчето си. Сякаш водеше светски разговор на някой прием. Кристофър придоби чистосърдечен вид. Тя щеше да предаде всяка негова дума на мъжа си и той го знаеше. А тя знаеше, че той знае. Той пък знаеше, че тя знае, че той… уф, все тая.

— Все още издирвам екипажа си. Говори се, че моят помощник-капитан е в Англия. Крайната ми спирка беше Чарлстън, но съдбата съкрати пътуването ми.

— Защо, за бога, ти е било нужно да се завръщаш в Чарлстън? — повдигна вежди Хонория.

Той си спомни как преди половин час гърдите й бяха набъбнали под ласките му. Ако очите не го лъжеха, великолепните й зърна отново се бяха вкоравили.

Как му се искаше да ги целуне!

— За да намеря жена си, естествено. За мой късмет отгърнах вестника и видях името й вътре. — Тонът му охладня. — Съобщаваше се годежът й с друг мъж.

Тя нито трепна, нито сведе глава от срам, нито припадна, изтъркулвайки се от стола.

— Предполагах, че ще си дойдем на думата.

— Иначе защо ще съм тук?

— Мислех, че си мъртъв. Отдавна. — Устните й побеляха като тебешир.

— Дано. В противен случай можеха да те арестуват за двубрачие.

— Официално ти беше мъртъв, обесен в Чарлстън. — Гневът й нарастваше.

— Не. Аз бях официално транспортиран. За моето обесване никога не е бил съставян протокол. Не ти ли хрумна да провериш съдебните регистри, преди да хукнеш да се жениш наново?

— Не си ми давал основание да смятам, че си жив. Ти изчезна.

— Но ето че се появих. И предявявам претенции към теб.

Тя се завъртя на стола, подпряла лакът на горната облегалка.

— Защо?

Черната коса се стелеше по гърба й на пищни вълни, лицето й беше обкръжено от цял куп немирни къдрици. Крайниците й бяха дълги и изваяни. Хонория притежаваше хубостта на сърна: бърза, прелестна, грациозна. Кристофър с удоволствие би я видял как бяга. Може би по плажа на някой карибски остров с пясък, побелял от знойното слънце, където щеше да е без рокля. Естествено, той щеше да я гони, а тя нямаше да се дърпа много-много.

— Не се ожених за теб на шега, а защото те исках. Тъй че обясни на този мистър Тъпан, че поради предишна връзка не си в състояние да му станеш жена.

— Мистър Темпълтън е добър и почтен джентълмен — почервеня Хонория.

— Тогава защо ще се омъжваш за него чрез измама?

Хонория го изгледа зверски, без капчица обич в очите.

— Ще те помоля да ме освободиш, за да му стана законна съпруга.

Прочутият темперамент на Кристофър избухна. Той рядко изпущаше парата, но щом гневът му се разразеше, по-малките кораби бягаха, за да се спасят от сигурна гибел.

Не очакваше Хонория да го приветства с отворени обятия. В действителност се изненада да я завари неомъжена. Но в онази чарлстънска килия, когато се бе врекла да бъде негова, беше прочел в очите й истинска скръб за него, не просто съжаление. Тя го бе обичала.

Когато прочете съобщението за нейния годеж, остана удивен от бурната си реакция. Преди си мислеше, че ще си поприказват за старите времена и той ще я направи свободна жена. Но щом видя, че се е обрекла на друг, осъзна, че не може да се оттегли и кротко да я остави да си отиде от живота му. Щеше да я намери, да й припомни какво е изпитвала някога към него. Ако онзи тъпанар искрено я обичаше, щеше да прояви великодушието да не й се пречка.

— Правилно е жената да се подчинява на съпруга си — отсече Кристофър.

Очите й блеснаха като светкавица върху фона на злокобна нощ.

— Ти ми беше съпруг едно денонощие!

— Аз съм твой мъж от четири години.

— Само на име!

Той се усмихна. Тази хубавица караше кръвта му да кипне.

— Не само на име, Хонория. Ако не си забравила, ти ми отдаде своята моминска чест.

Лицето й почервеня като презрял домат.

— Бях объркана. Не знаех какво правя.

— Сериозно? Ако не се лъжа, думите ти бяха: „Обладай ме, Кристофър, моля те“.

— Ако беше джентълмен, щеше да ме пуснеш да си вървя по живо по здраво.

Той се изправи. Уискито го бе сгряло, идеше му да се разсмее гръмогласно.

— Аз бях пират. Утре щяха да ме обесят, а ти се беше разсъблякла. Когато красива жена пожелае пират, пиратът се покорява на желанието й.

— Защо се мъчиш да ми вмениш вината?

— Създадена си за мен, Хонория. Знаеш го и тялото ти го знае.

От другия край на масата синът на Джеймс Ардмор изхленчи жалостиво, когато гласовете им проникнаха в съня му Кристофър хвърли поглед към Даяна.

— Ще ни извините ли, мисис Ардмор? Със съпругата ми трябва да си поговорим.

— Май е по-добре да остана — не закъсня с отговора си Даяна.

— Защо? — Идеше му хем да се смее, хем да се ядоса. — Да не се боите, че тя ще направи опит да се превърне във вдовица?

— Не мога да кажа точно от какво се боя — отговори Даяна, — но ще остана.

Хонория скочи на крака, като при рязкото движение събори креслото си. Бебето стисна здраво очички и нададе раздразнен вопъл.

— Прощавай, Даяна. — Гласът й звънтеше величествено. — Не ще остана тук да те смущавам повече. Моля те, прати слуга да упъти мистър Рейн към изхода. Лека нощ.

Тя побягна, като в бързината си изпосъбори още столове. Пеньоарът се плъзна по раменете й. Гледката беше крайно съблазнителна.

Даяна затананика на сина си и взе да го друса. След като вратата на спалнята се затръшна — течението се усети надолу по стълбите — и ключът се превъртя, момченцето отново се укроти.

Кристофър остави Хонория да избяга. Щеше да има време колкото му душа иска. Налагаше се да потърси Манда, а не можеше да напусне Англия, преди да я е намерил. На заминаване щеше да прибере Хонория. Това беше неминуемо. Тя просто трябваше да свикне с тая мисъл.

Тялото й толкова лесно бе привикнало с неговото. Тя му принадлежеше, беше го разбрал с цялото си същество още в деня, когато се срещнаха за пръв път. Случаят беше на друго мнение, но пак случаят го беше отвел при нея още веднъж.

Битката нямаше да се размине. Хонория нямаше да се даде лесно. Но той щеше да я има. Дори ако трябваше да я извлече от къщата, ритаща и пищяща.

Сбогува се с мисис Ардмор и излезе. Навън все още се спускаше мъгла, но в кръвта му беше проникнала някаква топлина, която запари по-жарко от слънцето на Южния Пасифик.

 

 

— Искаш ли да поговорим? — Даяна приседна на леглото. Снаха й беше оставила мъничкия Пол в детската стая, бе погледнала как е Изабо, бе проверила дали всичко е заключено за през нощта и чак тогава бе дошла в спалнята й. Хонория предполагаше, че Даяна тактично й е дала време да се успокои, но не вярваше, че някога отново ще узнае що е спокойствие.

Чувстваше се вцепенена, отмаляла, разтревожена и в същото време много ядосана. Как смееше да й цъфва жив, тъкмо когато бе обмислила и подредила всичко?

Нарочно го беше направил, сигурна беше. Най-накрая се приготви да започне нормален живот, да изгради собствено семейство. Естествено, той избра точно този момент да се завърне от мъртвите и да хвърли сърцето й в смут.

— Какво има да говорим? — изфъфли тя на Даяна. Беше се проснала по лице на леглото. Не беше плакала. Хонория Ардмор рядко плачеше. — Чу разказа на Кристофър. Това е самата истина.

Даяна се наведе и я прегърна.

— Ох, Хонория, защо не си казала никому?

— На кого да кажа? — Тя сви рамене, сякаш тайната не е била болезнена. — Брат ми се запиля нанякъде в деня на обесването и го видях чак след няколко месеца. А тогава ми се струваше безсмислено да му споделям. Бракът ми беше продължил само един ден. Смятах, че Кристофър е мъртъв и всичко е приключило безвъзвратно. — Хонория седна и отметна косата от очите си. — Ще кажеш ли на Джеймс?

— Ами не виждам как бих могла да си мълча.

Хонория улови ръцете на снаха си.

— Моля те, засега не казвай нищичко. Не искам мистър Темпълтън да чуе по заобиколен път, нито да се изправя лице в лице с клюкарките.

— Никога не бих споменала за това извън семейния кръг, Хонория — докачи се Даяна.

Хонория изпитваше прекалено силни душевни вълнения, за да се извинява. Тялото й все още тръпнеше от докосването на Кристофър, устата й още усещаше вкуса му. Ако Даяна не ги беше прекъснала, с радост щеше да му се отдаде на пода. Или на леглото. Или на перваза на прозореца, ако става въпрос, откъдето минувачите на Маунт стрийт щеше да има какво да видят.

— Моля те, нека се свестя. Може би той ще се вразуми и ще ме освободи.

— Не е лесно да получиш анулиране, както си мислиш, особено когато единият съпруг е против — подчерта Даяна. — Ситуацията трябва да е много особена или мъжът да е претърпял срамен крах.

Хонория силно се съмняваше, че Кристофър на драго сърце ще поиска анулиране под предлог, че е импотентен. Какъвто не беше. Тя съвсем буквално бе почувствала този факт. Дори сега пламна, когато си спомни точната форма, дължина и допир на коравата му мъжественост върху корема си.

— Имаше някакъв прецедент за разтрогване на брак, когато единият от съпрузите е безследно изчезнал — рече тя с пресъхнало гърло.

В тези времена на войни и несигурност един от съпрузите можеше да отсъства безследно години наред. В такива случаи съдът издаваше постановление и другият съпруг отново можеше да се ожени.

— Да — без да бърза отговори Даяна. — Проблемът е, че той се е завърнал. Брачното свидетелство е у теб, а той държи да запази брака ви.

— Защо взимаш неговата страна! — ревна Хонория. — Мислех, че ти е мъчно за мен!

— Така е, миличка. — Даяна обви ръка около раменете й. — Просто изтъквам трудностите. Ако пожелаеш, ще разпитам татковия адвокат какви правни стъпки бихме могли да предприемем — от чисто „любопитство“, разбира се.

— Още недей, моля те. Искам да помисля.

Даяна я потупа по гърба и се умълча. На Хонория й беше противно, че се излага най-добрата си приятелка, но не желаеше никой да разбере как е сглупила, преди да реши какво да прави.

Трябваше да се обясни с Кристофър, но не вярваше, че от разговора им ще има кой знае каква полза. Когато двамата бяха заедно, тя се разтапяше от плътски въжделения. Може би ако се срещнеха на неутрална почва — да речем на срещуположните краища на много широка маса в присъствието на свидетели — щяха да открият изход от тази бъркотия.

Лошото беше, че тя нямаше как да попречи на Кристофър да се разхожда по лондонските улици и да тръби наляво и надясно, че са женени. Кристофър познаваше Грейсън Финли, понастоящем виконт Стоук. Нямаше ли Грейсън да реагира със смях, когато научи, че толкова благоприличната Хонория е била впримчена в брак с Кристофър Рейн?

Грейсън щеше да разкаже това на жена си, красивата и изтънчена Александра, която щеше да изпадне в ужас. Другите щяха да подемат новината и с удоволствие да я разпространят в средите на висшето общество. Хонория не можеше да се разтърчи из Лондон и да накара всички да замлъкнат. А щом вестта достигнеше Чарлстън — което щеше да стане — името й щеше да е опетнено завинаги.

Разбира се, това бледнееше пред скандала, който щеше да й вдигне Джеймс.

Налагаше се да говори с Кристофър и да му обясни, че ще е най-добре, ако той отново си замине. Джеймс го беше освободил, за да започне на чисто, и той бе длъжен да се съобрази с това.

Щеше да го вразуми. Хонория притвори клепачи и почувства дланите му върху косата си и топлите му устни върху своите.

Кристофър щеше да разбере и да си замине. Трябваше. Защото в противен случай Хонория Ардмор щеше да изгори от страст като неугасена свещ.

 

 

Кристофър се плъзгаше в сенките на Мейфеърските улици на юг към Пикадили. Вероятно не беше нужно да се прокрадва, но това му бе станало навик. Обичаше да наблюдава околния свят, без самият той да бъде твърде внимателно наблюдаван.

Така беше по принцип. Но тази вечер го занимаваше изключително Хонория. Нейното ухание, усещането за нейното тяло, нейният вкус, фантастичният факт, че тя все още му е съпруга.

Очите и ушите му машинално отчитаха каретите, конете и хората; крадците, които също се придържаха към тъмните кътчета, докато краката му го отнасяха към Пикадили и срещата му там.

Умът и сърцето му обаче оставаха при Хонория. Желаеше я с всеки свой дъх. При тях двамата обичайното беше да се натъкнат един на друг, да се зяпат безмълвно няколко секунди, а после да се награбят и да започнат с целувките. Връзки се късаха, копчета хвърчаха, плат се разпорваше, докато ръцете и устите им отчаяно се търсеха.

После се озоваваха на пода — тя с вдигнати поли, а той със смъкнати панталони — и Кристофър разтваряше бедрата й за неизбежната и окончателна фаза на техния поздрав.

Просто не можеха да се удържат. А и защо да го правим, запита се Кристофър с широка усмивка. Тя бе красива и чувствена жена, а той — мъж, който имаше нужда от нея.

Даде си сметка, че никога не й се е насищал. След толкова години далеч от очите все още я искаше с жажда, която бе станала по-силна, ако това изобщо бе възможно.

Сейнт Джеймс скуеър, елегантен през деня, беше далеч по интересен през нощта. Целият район — самият площад, Джърмин стрийт, Сейнт Джеймс стрийт, Пикадили — беше осеян с клубове за най-изисканите джентълмени в страната. Аристократи, военачалници и всички господа с благороден произход се събираха тук, за да се насладят на атмосферата, която миришеше на стари другари, стари пари и стари връзки. Клубът на един джентълмен беше повече негов дом от собствената му къща.

Или поне така бе чувал Кристофър Рейн. Никога не беше имал удоволствието да влезе в подобен клуб, нито пък имаше желание за подобно нещо сега.

Аристократичният Сейнт Джеймс имаше и друга страна. Между почтените клубове бяха скътани игралните домове, комарджийски свърталища, в които джентълмените се смесваха с недотам почтени личности. Аристократите идваха да си опитат късмета в игрите — законни или незаконни — и да си поговорят с дами, които се обличаха добре и изкушаваха джентълмените да правят облози.

Кристофър Рейн отиваше на среща с човек, който можеше да му помогне. Влезе в „Деветките“, високо тясно заведение на Сейнт Джеймс скуеър, плати си входа и се качи на първия етаж.

„И това наричат порок“ — помисли си, докато разглеждаше игралното помещение. В сравнение с порока, на който се бе нагледал в пристанищата на Сиам, Китай или Бразилия, това тук беше детска забава. Професионалните картоиграчи седяха на масите с безизразни физиономии и зорки очи. Те усърдно скубеха младежи, които бяха сигурни, че техните имена, както и имената на техните бащи и деди, им позволяват да загубят каквото си щат.

Лесно откри човека, с когото имаше среща. Грейсън Финли, висок, широкоплещест мъж е руса коса и загоряло, обветрено лице като това на Кристофър, стоеше край масата за комар. Наблюдаваше заровете и съперника си с цинично изражение, обаче на Кристофър му направи впечатление, че печели почти всеки облог.

Някога Финли беше един от най-върлите пирати по моретата. Сега носеше редингот и шалче, радваше се на титла и няколко имения. Навремето беше партньор на Джеймс Ардмор, преди той да се превърне в ловец на пирати. Оттогава Финли се беше задомил, бяха му се родили четири деца и сега се подвизаваше като порядъчен аристократ под името виконт Стоук.

Кристофър не взе участие в играта на зарове. Вместо това си опита късмета на фаро, където оптимистично настроеният комарджия се обзалагаше каква стойност ще има избраната карта. Спечели и загуби няколко гвинеи. Установи, че е станал прицел на вниманието на дребен, към четиридесетгодишен мъж, със симпатично лице и дълъг гърбав нос.

— Май нямате вкус към такива забавления? — дружелюбно го подпита непознатият. — Забелязах, че не залагате семейното богатство на една карта.

Богатството на Кристофър вероятно можеше да купи именията на неколцина от тук присъстващите аристократи. Той повдигна рамене.

— Добил съм навика да бъда предпазлив. — Толкова поне беше вярно.

— В такъв случай съм изненадан, че сте дошъл в „Деветките“. — Мъжът се усмихна. — Това не е място за предпазливи хора.

— Просто начин да прекарам вечерта.

Непознатият се засмя под мустак.

— Добър отговор, приятелю. Аз също се чудех как да прекарам, вечерта, макар че — той снижи леко глас — не съм сигурен дали ми харесва компанията. Но поне веднъж в живота си човек трябва да влезе игрален дом, нали така? Как да се изразя… гледам да се налудувам на младини.

Кристофър го измери с поглед от глава до пети и повдигна вежди.

— Малко сте закъснели — гласеше коментарът му. Младините на Кристофър определено бяха луди — до степен, че от паметта му почти се губеха няколко години.

Мъжът се засмя.

— Отново добър отговор, приятелю. Но ще се женя след няколко месеца, затова реших, че е по-добре късно, отколкото никога. Самият аз винаги съм бил предпазлив. Всичко това е новост за мен.

Бракът явно се оказваше нещо заразно.

— Да ви върви като по вода.

Непознатият се разведри.

— Благодаря. Предлагам ви да се преместим в някоя кръчма. Предпочитам разговора с предпазлив човек над халба хубаво пиво пред лудориите на младостта.

Кристофър погледна към съседната маса. Грейсън Финли все още не откъсваше поглед от заровете. Понечи да измисли някакво оправдание, но джентълменът му протегна ръка:

— Уф, но аз не ви се представих. Темпълтън, Рупърт Темпълтън.

За секунда Кристофър се вцепени, после се усмихна студено и много здраво раздруса десницата на събеседника си.

— Рейн. Кристофър Рейн.

Темпълтън потрепери, когато Кристофър едва не му смаза пръстите, но по изражението му не личеше да го е познал. Никога не бе чувал за пирата с това име.

Кристофър предложи Темпълтън да назове кръчма и двамата тръгнаха. Кристофър усети озадачения поглед на Финли в гърба си, но в сърцето на Сейнт Джеймс трябваше да изригне най-малкото вулкан, за да не последва в близката кръчма годеника на Хонория Ардмор.