Дженифър Ашли
Училище за пирати (19)

19

Кристофър я остави на брега при себе си, защото искаше да му е наблизо. Две седмици бе спал с нея всяка нощ и не искаше да нарушава този навик. Завиха се с одеяла пред огъня и тя се притисна до него, за да се топлят.

Небето потъмня, а въздухът стана мразовит. Огньовете бяха малки, защо не достигаха сухи дръвца. Пламъците пращяха и съскаха, но Кристофър намери топлината им за успокояваща и очите му се затвориха.

Огънят и Хонория бяха единствените успокоителните неща на брега. Дори когато лежеше неподвижно със съпругата си, усещаше напрежението на моряците от двата екипажа. Наблизо имаше злато и независимо колко се правеше на незаинтересуван, хората му искаха съкровището и негодуваха, че Ардмор ще го вземе. Ако се подчиняваха на заповедите му, всичко щеше да мине добре, но не беше изключена възможността някой да забрави плана и да подеме бой за парите.

Това бе проблемът със съкровището. Трябваше да го намерят — или да не го намерят — скоро. Не желаеше да изгуби половината си екипаж в свирепо стълкновение за злато, което вече го няма.

Позволи си да се унесе единствено защото Манда будуваше и му пазеше гърба. Четири години му бе липсвала утехата да знае, че Манда стои зад него. Много му се нравеше, че сестра му отново е тук.

Притвори клепачи, целуна уханната коса на Хонория и подири съня.

 

 

Манда се облягаше на лодката, кръстосала в глезените дългите си крака. Погледът й се зарея от спящата фигура на брат й към очилатото лице на Олдън Хендерсън, който стоеше недалеч от лодката на Ардмор.

Кръвта й кипеше. Щеше й се проклетникът да е останал на борда на „Аргонавт“, защото, като го зърна след раздялата, си даде сметка, че е влюбена в него. Манда Рейн не беше вършила подобна глупост през целия си живот. Той беше пътувал на борда на „Звезден кръст“ само за да се събере отново с капитана си. Тя бе наясно с това. Тогава защо толкова я заболя, когато той безмълвно слезе в лодката и се върна на собствения си кораб?

Би трябвало това да няма значение. Би трябвало да не я засяга така. Беше изтърпяла Суитън да я третира като диво животно, без да се пречупи, ала отказът на едно английско денди я беше потопил в океан от сърдечна болка.

Разбира се, когато лежеше заключена в стаята на Суитън или я отвеждаха до клетката в градината, тя тайно вярваше, че Кристофър ще я спаси. Беше я превел през всички житейски трудности, щеше да й помогне отново. Даже когато разумът и нашепваше, че брат й отдавна е покойник, нещо я караше да вярва, че той ще се върне за нея.

Един ден погледна през пръчките на клетката и неизбежно видя Кристофър да отговаря на погледа й. Едва не се задуши от изумление. Нямаше представа как се е измъкнал, но ето че бе дошъл за нея. Беше се опълчил дори на смъртта. Беше способен на всичко. Тя открай време го знаеше.

В областта на любовта обаче Кристофър не можеше да й помогне. Манда беше сама и тази мисъл я ужасяваше.

На всичкото отгоре брат й обожаваше оная чернокоса южнячка, която на всичкото отгоре беше сестра на Джеймс Ардмор, моля ви се! Хвърли поглед на Кристофър, завит с одеялата, прегърнал с жилестата си ръка жена си през кръста, и една сподави смеха си. Той се ласкаеше от мисълта, че има надмощие в брака си, но Манда адски добре знаеше, че това му убеждение е дълбока заблуда. Малката южнячка го въртеше на пръста си, а Кристофър блажено се оставяше да го водят на каишка.

Манда насочи поглед към силуета на Хендерсън в мрака и установи, че е изчезнал.

Сърцето й замря. Разгледа брега от единия край до другия, ала не откри и следа от него. Океанът въздишаше в пясъка, пяната блестеше прозирно. Лунната светлина очертаваше силуетите на мачтите. Двата кораба бяха разположени далеч, твърде далеч, за да достигнат гюлетата им острова. Това беше по настояване на Кристофър. А на брега: спящи форми, огрени от огъня, тъмни одеяла като грамадански гъби на пясъка. Неколцина мъже бродеха неспокойно в сенките, недокоснати от огнения светлик. Измерваха се с поглед, напрежението всеки миг щеше да избухне. Манда погледна навсякъде за неясно петно руса коса и блясък на очила, но напразно.

Чу шум зад себе си, шум от кавга. Обърна се мигновено, изваждайки ножа си.

Зад издадения край на лодката двама мъже се бореха в плиткото. Единият беше дребен и жилест. Другият имаше прорез в сакото си, а ръкавите на ризата му се е белееха в мрачината. Светлината се отразяваше от ножа и от очилата му със златни рамки.

Хендерсън се биеше яростно и мълчаливо, парирайки ножа на противника с умели удари. Манда застина. Стори й се, че е стояла така цяла вечност, преди да зареже всичко и да хукне да спасява англичанина.

Нагази във водата, отскубна дребосъка от Хендерсън и опря ножа си в гърлото му. Хендерсън се отдръпна, дишайки тежко. Ръкавът му беше обагрен в червено.

Манда осъзна, че държи Иън О’Мали, заместник-капитана на Джеймс Ардмор.

— Какво става тук, по дяволите?

О’Мали изгледа кръвнишки Хендерсън.

— Ти, шантава английска издънко! На чия страна си, мамка му!

— Ти ми кажи — отвърна Хендерсън вбесено. — Видях те да се промъкваш към жената, която обичам, готов да забиеш ножа си в нея. Как си очаквал да постъпя? Да стоя и да гледам ли?

— А, сега пък я обичаш? — невярващо попита О’Мали. — Това се вика промяна, надут паун такъв, дето е достоен само за най-фините дами!

— Не сменяй темата! — Челюстите на Хендерсън се свиха.

Зашеметена, Манда се вторачи в Хендерсън, но нито пусна О’Мали, нито отмести ножа си.

— Защо се опитваше да я убиеш? — продължи Олдън.

— Не съм.

— Беше се запътил към нея с нож, чумата да те тръшне! Ардмор ли ти нареди?

— Не. — Гласът на Джеймс Ардмор накърни тишината зад гърбовете им. Капитанът излезе от светлината на огньовете, Кристофър го следваше по петите.

Манда разбра, че брат й едва удържа гнева си. Ардмор пазеше ледено спокойствие. Хендерсън трепереше от ярост. Погледът, който насочи към капитана си, би накарал някой по-боязлив да се свие от страх.

— Какво си му наредил да прави?

Зелените очи на Ардмор стрелнаха първо единия побойник, после другия. Зад тях, близо до огъня, Даяна и Хонория гледаха.

— Казах на О’Мали да я плени — отвърна Ардмор. — Тя нямаше да пострада.

— Той щеше — озъби се Манда, сочейки с брадичка О’Мали. — Ако ми беше посегнал.

— Бях готов да поема този риск — обясни Ардмор.

— Ох, благодаря ти, капитане мой — иронично подхвърли О’Мали.

— Искал си да вземеш заложник? — попита Кристофър с мъртвешки тих глас.

— За да си гарантирам твоето послушание. Намислил си нещо, Рейн.

Кристофър мълчаливо се обърна. Манда затаи дъх, чудейки се дали Ардмор е изрекъл последните си думи.

Кристофър отстъпи крачка назад и вдигна рамене — контролирано, преднамерено.

— Вземи я тогава.

Манда го зяпна. Хендерсън го убиваше с поглед. Даже Ардмор гледаше удивено.

— Пусни О’Мали, Манда — нареди Кристофър.

Добре де, наистина беше намислил нещо. Манда смяташе, че се досеща какво, но щеше да мине известно време, преди да остане с него насаме и да го накара да й каже.

Вярваше му достатъчно, за да се подчини, независимо от личното си мнение. Отдръпна ножа от гърлото на ирландеца и го остави да стъпи на краката си.

О’Мали предпазливо опипа врата си, сякаш да провери степента на вредата.

— Много съм ти задължен, скъпа.

Кристофър заговори Ардмор:

— Искаш гаранция за доброто ми поведение. Е, това би трябвало да свърши работа. Всички са наясно, че няма да направя ход, с който да причиня зло на сестра си. — Той измери другия мъж с поглед. — Само че и аз не ти вярвам, Ардмор. Затова също бих искал заложник. Твоята съпруга.

Ардмор застина. Вълните бучаха във внезапната тишина, безразлични към напрежението, настъпило на брега. Ардмор и Кристофър се гледаха един друг: капитан срещу капитан, враг срещу враг. Манда не смееше да диша.

— Ти вече взе сестра ми — изтъкна Ардмор.

— Сестра ти не те обича — отговори Кристофър. — Освен това имам чувството, че би я пожертвал заради плановете си, ако се наложи.

— Грешиш. — Устните на Ардмор се изопнаха.

Манда наблюдаваше терзанията му да заложи ли сигурността на жена си на шанса, че никой от моряците му няма да стори някоя глупост. Манда знаеше, че Кристофър никога не би наранил Даяна — не беше такъв човек — обаче Ардмор не го знаеше. За него Кристофър беше поредният пират.

Самата Даяна наруши тишината:

— Всичко е наред, Джеймс. Ще отида.

— Не — отсече Ардмор.

— Разумно е — продължи жена му. — Ако двамата си размените заложници, ще запазите мира.

— Добре — обади се Кристофър. — Тя може да остане на борда на „Звезден кръст“. Мисис Колби ще се грижи за нея, докато ние си свършим работата.

— Отивам с нея — бързо добави Хонория.

— Не. — Кристофър поклати глава. — Искам да си по-наблизо, че да те държа под око.

Хонория му хвърли кръвнишки поглед, но не взе да спори. Ардмор пък го изгледа с безмълвен гняв.

— Така е по-добре — увери го Кристофър. — Щом Манда знае, че залог е животът на невинната ти жена, няма да се опита да избие екипажа ти и да завладее „Аргонавт“. — Той погледна многозначително О’Мали, който още си разтриваше врата.

Ардмор направи крачка към Кристофър.

— Ако Даяна пострада, знай, че Манда Рейн ще умре по изключително болезнен начин.

Погледът на Кристофър бе също толкова тих.

— Знам. — Той се обърна. — Хендерсън, преведи с лодката тези дами до съответните кораби. Бъди сигурен, че ще заведеш точната дама на точния кораб.

— Не Хендерсън — тросна се Ардмор.

— Защо не?

— Чу го да признава, че е влюбен в сестра ти. Нямам му доверие.

— Още по-добре. Щом е влюбен в Манда, няма да й навреди на нея, камо ли на мисис Ардмор. Той е истински джентълмен. А Манда вероятно няма да го посрещне с ритник в зъбите.

Вярно беше, помисли си Манда. Вероятно нямаше.

Ардмор най-сетне се съгласи, макар да бе очевидно, че е нещастен. Манда разгорещено си промисли, че вината си е негова. Той бе започнал, пращайки О’Мали срещу нея. Тревожеше се единствено, че без нея Кристофър не може да държи капитана непрекъснато под око.

Хендерсън помогна на Даяна да се качи в лодката с преиграна вежливост, после той и Манда я оттласнаха от брега. Екипажите се разпръснаха, вълненията приключиха. Докато се прехвърляше над планшира, Манда чу откъслек от разговор:

— Добре е да те видя толкова притеснен за някого — казваше Кристофър. — Винаги съм те имал за студенокръвно копеле.

— Аз съм студенокръвно копеле — отвърна Ардмор. — Просто по една случайност обичам жена си.

Една вълна поде лодката и вече се чуваше само шума на морето.

Хендерсън остави Даяна на борда на „Звезден кръст“ и я повери на грижите на смаяната мисис Колби. Даяна внимателно се сбогува с тях.

Хендерсън загреба към „Аргонавт“. Манда беше на румпела. Луната грееше тъй ярко, че осветяваше пътя им. Топли жълти фенери очертаваха корпуса на „Аргонавт“ от носа до кърмата, а месечината го къпеше в леден бял отблясък.

Хендерсън продължи да натиска веслата, без да обръща внимание на подробния оглед от страна на негърката. Мускулите му се изопваха под ризата. Успяваше да бъде грациозен и елегантен дори натоварен с такава проста задача.

А тя откъде да започне? Ако кажеше: „Значи ме обичаш, така ли?“ би звучало тривиално и безнадеждно. Трябваше да се допита до Хонория как да говори за чувствата си. Манда така и не се бе научила.

Хендерсън спря да гребе. Прибра веслата в лодката и се облегна назад да си поеме дъх. Лунната светлина превръщаше лещите на очилата му в два мътни кристала.

— Още не сме стигнали — сприхаво подхвърли Манда.

— Знам. — Той вдиша дълбоко. — Обаче ми се струва, че трябва да изясним няколко неща.

— Тоест, да поговорим за чувствата си?

Пролича му, че се изчерви даже в тъмнината.

— Чу ме да казвам, че съм влюбен в теб. Много добре, къде са ти саркастичните коментари? Къде са ти присмехулните подигравки?

Сърцето й задумка.

— Щом ме обичаш толкова много, защо се върна на „Аргонавт“?

Той положи силните си ръце на бедрата и тихо я погледна.

— Защото всичките ми вещи са там. Имам една копринена жилетка и няколко чифта ботуши, които… — Гласът му секна. — Няма значение. Исках да си ги прибера. Приключих с Ардмор и му го казах.

— Така ли? — Гърлото й се сви.

— Освен това му казах защо. — Усмивката му беше просто невероятна. — Хлътнах по една жена-воин. Аз, благовъзпитаният английски джентълмен.

Вълните нежно се плискаха около лодката и румпелът лекичко се наклони. На Манда й се искаше да вижда очите му.

— Защо не ми призна?

— Та да ме заплюеш в лицето? Не желаех да ти го казвам на брега. Изплъзна ми се от устните, когато видях О’Мали с ножа.

Манда пусна румпела. Вече не се движеха в определена посока, просто се носеха по вълните. Тя прескочи пейките и седна срещу него.

— Не искам да те заплювам в лицето.

— Или да ме изриташ там. Виждал съм какви къчове раздаваш. — Усмивката му стана по-широка. — Повали човек с боси нозе. Възхищавам ти се на техниката. И на краката. Имаш хубави крака, Манда.

Лицето й пламна.

— Това няма значение. — Защо ли изпитваше такова абсурдно задоволство, че той харесва краката й? — Мислех, че харесваш само разни превзети дами като Хонория.

— Аз също мислех така. Смятах… — Той млъкна и зарея поглед в черната вода. — Струва ми се, че в миналото се мъчех да ухажвам дами като Хонория и Александра именно защото те бяха недостижими. Не ги исках наистина. Вярвам, че в живота си искам малко необузданост. — Той се взря в нея. Очилата все още скриваха очите му. — Не, всъщност искам теб. Разбрах го още щом те зърнах.

Манда се наведе и грабна проклетите очила. Очите му бяха вторачени в нея: бистро сиви, с широко разтворени зеници. Всъщност не й се слушаше как е ухажвал други жени.

— И какво щеше да предприемеш по въпроса?

Той изправи гръб и сложи ръка на сърцето си.

— Ще те помоля, прекрасна моя лейди, да се омъжиш за мен.

— Какво? — Тя зина от смайване.

— Веднага щом се доберем до следващото пристанище. Имам пари, ще получа разрешително. Само булката да е съгласна.

Беше сериозен. Сърцето й задумка, тялото й отмаля. Очите му бяха тъй топли, усмивката — тъй скръбна и красива.

Усмивката не беше единственото красиво нещо у Олдън Хендерсън. Широките рамене изпълваха фината риза, а Манда знаеше какво е усещането да я държат силните му обятия. Преглътна от нервност.

— Аз съм незаконната дъщеря на освободена робиня.

— Да, близките ми ще бъдат потресени. Но те са добри хора, ще приемат новината. Вече свикнаха с мисълта, че съм ловец на пирати, който плава с беглеца Джеймс Ардмор.

Тя почти не чу думите, изречени с безупречната дикция на английски джентълмен.

— Добре — прекъсна го. — Ще се омъжа за теб.

Усмивката му сякаш се стопли.

— Направи ме най-големия щастливец на света, любима. — Притегли я към себе си.

— Щастливец, как ли пък не. Аз съм пиратка, а ти — ловец на пирати.

Погледът му помрачня.

— Струва ми се, че това разделение е добро. — Целуна я по устата и я нагласи в скута си. — Обичам краката ти, Манда — измърмори той, като прокара длан по едното бедро. — И останалата част от теб.

Тя го улови и отново подири устните му. След дълго време каза:

— Лодката се носи напосоки.

— Така ли? — Дъхът му бе горещ, а пръстите — божествени. — Мен лично не ме интересува много, а теб?

И нея също. Дълго време се носиха така, преди накрая да се блъснат в „Аргонавт“. Качиха се на борда, без да обръщат внимание на цветистите забележки на екипажа. Хендерсън я отведе долу, където откриха, че каютата му е топла, а леглото — с идеални размери.

 

 

На сутринта Кристофър, Ардмор, Сен Сир и О’Мали напуснаха заливчето, за да изминат трудния път по билото в търсене на златото. Хонория остана в бивака да яде сухари и спаружени портокали, чувствайки се тревожна и нещастна.

Знаеше защо Кристофър е позволил Манда да бъде превърната в заложник и защо е качил Даяна на своя кораб. Не желаеше този поход да се превърне в битка. Екипажът на „Звезден кръст“ трябваше да узнае, че всеки ход, който застрашава Манда, ще бъде възнаграден със смърт за извършителя.

Знаеше колко е ценна Манда за Кристофър, макар че той никога не го бе казвал на глас. Беше ясно какво означават братът и сестрата един за друг само по погледите, които си разменяха, по непринудените им диалози даже при разногласие, по думите, които само довършваха мисли, възникнали заедно в двете глави. Хонория им завиждаше за лекотата, с която общуваха — нещо, което беше изключено с Джеймс и още не бе станало с Кристофър.

А Джеймс нямаше да предприеме нищо, с което да застраши Даяна. Брат й обичаше жена си до безпаметност. Никой не би дръзнал да се изправи срещу гнева му, ако нещо се случеше с Даяна.

 

 

Само дето Джеймс не разбираше това, което Хонория знаеше: че Кристофър е истински благородник. Той можеше да се зъби свирепо и да ръмжи, ала докоснеше ли я, удържаше силата си, за да не я нарани. Смекчаваше ръмженето си с ласки, оставяше я да прави каквото си поиска, въпреки твърденията му за обратното. Кристофър плашеше онези, които не го познаваха, ала близките му вярваха в него. Ето защо Хонория предугаждаше, че моряците му няма да сторят нищо, за да попречат на Джеймс или да навредят на Даяна, освен ако Кристофър не дадеше изрична заповед в този смисъл.

Хонория се шля из бивака, свали си обувките и нагази сред вълните, започна да събира мидички в опит да се разтуши. Намаза носа си с крем и си сложи шапка да се предпази от пламтящото кълбо на слънцето. То тъкмо бе достигнало зенита си, когато четиримата мъже се завърнаха. Бяха мръсни, уморени, лицата им бяха оплескани с кал.

Кристофър изглеждаше самодоволен, Джеймс — студен, Сен Сир — невъзмутим както винаги, а Иън О’Мали — изпълнен със страхопочитание. Бяха открили мексиканското злато.